Ана Величкова
Пурпурната цефеида (3) (фантастична повест)

Втора глава
Подготовка

Виндяните се разпръснаха из гората. Летар отново поведе двамата си спътници. Навътре Леса се разреждаше, личаха пътеки, които водеха в различни посоки. По тях бързаха въоръжени групи.

Тримата влязоха в просторна колиба. Около дълга маса на грубо издялани дънери се бяха наредили мъже и жени. Те изучаваха пръснатите по масата бамурови ленти.

— Кедран, синът на Каминда — представи го Летар.

Всички се надигнаха и в знак на почит към паметта на майка му приведоха глави пред него. Някой му подаде топло питие, приготвено от бамурови семена. Кедран с благодарност го изпи. Беше отпаднал от преживените вълнения. Още му се виеше свят от ударите в тила. Превръзката на главата му бе прогизнала от кръвта. Ароматната течност го ободри малко.

Набит възрастен виндянин заговори на Летар, като разгъваше тънката лента, която тихо шумолеше в ръцете му:

— Главната ни пътека към Метавил е непокътната. Никой от нашите пратеници не е разкрит. Известието получихме преди час. Предателство не е имало. Един от вихропилотите, свръзката ни при Бариерата, е катастрофирал. Прослушали са мозъка му по време на бълнуване с техните жестоки средства за обработка на паметта. И са научили, че ни помага. Убили са го веднага.

— Съобщете на постовете. Възможно е между хората да възникне взаимно недоверие — нареди Летар.

— Вече тръгнаха пратеници.

— Какви са загубите? — попита тревожно Летар.

— Няколко от опитните ни селища и градини са опожарени. Разрушени са до основи шест колиби. Тридесет души са убити. За радост, двата възлови поста — Коничния кратер и Арката — са оцелели. Но свръзката ни при Арката е изчезнала, предполагаме, че е отвлечена. Трябва да вземем предпазни мерки, макар че това е един от най-сигурните ни хора.

— При Арката изпратете Естом, той добре познава обстановката. Наскоро ми каза, че не искал повече да се разтакава из Леса — забеляза Летар с бегла усмивка. — Няколко души да отидат при Коничния кратер и да помогнат на Кинра да замаскира отбранителния полукръг. Засаждайте бамуровите храсти на добре защитени места. Новите градини да се охраняват денонощно.

— А какво ще стане с разрушените селища? — попита някой.

— Ще ги възстановим след като се вдигнат засадите — отвърна Летар.

Той се обърна към застаналата наблизо Менике:

— Настани добре Кедран. Грижи се за него докато се поправи. И постарай се, момичето ми, оздравяването му да стане по-скоро.

— Разбира се, ако и той ми помогне — отвърна усмихнато Менике, като улови погледа на младежа.

Кедран искаше да попита какво ще прави по-нататък, но дойдоха нови пратеници, които обградиха Летар. Кедран и Менике едва си пробиха път през навалицата.

… Девойката го настани навътре в Леса в малка колиба, която бе така изкусно замаскирана с клони и листа, че не се забелязваше и от крачка разстояние. Вътре имаше само една ниска стаичка. През тясното прозорче проникваше червеникава светлина, а въздухът миришеше на пресен бамур.

Момъкът полегна на твърдия нар, а Менике разпали огнището, приготви превръзки. Движенията й бяха безшумни и сръчни като на майка му.

Тя грижливо почисти и превърза раните по главата му. Наложи натъртените места по тялото със свежи бамурови листа, които успокояваха болките. Нахрани го с топла каша и го накара да изпие чаша лечебна течност. Скоро клепачите му натежаха и той заспа.

След няколко дни Кедран напълно се възстанови. Момичето го завари да прави гимнастически упражнения.

— Защо си станал?

— Здрав съм вече, Менике. Твоите грижи ме изправиха на крака.

Той усмихнато се приближи до нея, неочаквано я повдигна и я завъртя из стаята.

— Пусни ме, зави ми се свят — ласкаво го бутна тя по гърдите и прие сериозен вид: — Нося ти шифровани съобщения — предупредителните микрозаписи. Летар заръча да ги изучиш основно. Ако нещо не ти е ясно, няма да го търсиш. Аз ще те свързвам с него.

Кедран се зарадва:

— Скоро ли ще ме изпратят оттатък?

Лицето на девойката помръкна:

— Не зная, Кедран.

— Защо не се радваш заедно с мене, Менике. От толкова години живея с тази мисъл. Боиш ли се?

Той поиска да я погали по натъженото лице, но тя се отдръпна:

— Друг път ще поговорим, сега имаш нужда от пълно съсредоточаване. Аз няма да ти преча.

Кедран с настървение се залови за работа. Подробно изучаваше микрозаписите. Това бяха разкази за реда в Метавил, които бяха написани с трагичния опит и мъченичеството на виндяните, осмелили се да преминат Бариерата. Светът на пришълците се разкриваше пред него, изпълнен с тънко обмислени жестокости. И той се убеди, че няма нищо по-зловещо от студения разум, въоръжен с възможностите на прецизната техника…

Всяка дума като вопъл се впиваше в съзнанието му и се запечатваше завинаги там. Когато напрежението от усилния труд ставаше голямо, той излизаше да се разсее навън. Не му позволяваха да се отдалечава, затова обикаляше край колибата, като избягваше клопката на бодливите храсти. Преди време от нея го беше избавила Менике. Той се досещаше, че нейното появяване тогава не беше случайно. Помнеше многозначителните й думи, че винаги е там, където имат нужда от нея… Говореше му често с недомлъвки, които отначало го дразнеха. И изтече доста вода, докато разбере, че Менике е една от най-сигурните свръзки между Бариерата и Бамуровия лес.

Тя сега рядко се отбиваше в колибата. И му липсваше много. Нейният дом остана загадка за него. Той не знаеше дали е в Леса, или в някой от постовете. Когато я питаше, тя неохотно отвръщаше:

— Колко пъти ще ти казвам, родила съм се сред хълмовете. А дом нямам. Той е навсякъде, където ме очакват с важни вести.

Когато дълго не идваше, Кедран я виждаше да лежи неподвижно на камъните, полузасипана от вихрушките. Но веднага отпъждаше страшната гледка. Непринудеността между тях от времето, когато стреляха в пещерата, бе изчезнала. Сега срещите с Менике го вълнуваха по друг начин… Приятно му беше да си припомня случките, свързани с нея. Но най-често си мислеше за един разговор, станал неотдавна.

Той лежеше в колибата все още болен, когато вратата поривисто се отвори и Менике се спусна към леглото му:

— Жълтите маски нападнаха Обзорния пост — говореше тя на един дъх. — Жалко, че не можа да видиш как многоцевката ги направи на пух и прах. Сега дълго време няма да смеят да припарят до Леса.

Тя се бе навела ниско над него и момъкът усещаше топлината й. Изпита силно желание да долепи лицето си до нейното, двамата да се притиснат един в друг. Но вместо да зареди нежни думи, против волята си каза равнодушно:

— Те могат да ни атакуват от въздуха, Менике.

— Могат, разбира се, но защо? Нито са в състояние да подпалят Леса, нито да кацнат в него. За тях е по-важно да ни пленят или да ни унищожат до един. Но най-много се надяват да завладеят нашата гора и всичко, което съхраняваме в нея.

Девойката отново хукна навън, а Кедран остана да се сърди на себе си. И досега той не бе посмял да й каже, че я обича…

Една сутрин в колибата нахлу грохот. Младежът излезе навън и зарея погледа си в сплетените корони на дърветата. Не се виждаше нищо. Шумът бързо се отдалечи, но скоро се върна още по-силен. Няколко часа на вълни прелитаха ята от бойни вихролети. Когато се оттеглиха, в стаята влезе Менике:

— Чу ли ги? — попита тя гневно. — Летяха, летяха и се пръждосаха. Сигурна съм, че не успяха нищо да снимат. Донлис е включил генератора, който потопява Леса в електромагнитна сянка, непроницаема за снимачните им устройства. Ако се върнат, ще ги посрещнем по друг начин. Стига им само една…

Но момичето не успя да довърши. Влезе Летар, придружен от невисок мъж с мургаво лице и прошарена брадичка.

— Доктор Икен, ръководител на Биолабораторията — представи го Летар. — От днес, Кедран, ти ще преминеш под неговите грижи. А Менике ще си почине малко — усмихна се той.

— Аз не съм болен — едва не се обиди момъкът.

— Тъкмо затова. Предстои ти да преминеш Бариерата. Но преди да те приемат, Жълтите маски ще се опитат да те променят чрез продължителна и мъчителна обработка на твоето съзнание. Ти си силен, но изпитанията, които те чакат, по своята жестокост са в състояние да сломят и най-закалената воля. Задачата на доктора е да повиши многократно твоята физическа издръжливост и психическа устойчивост. Впрочем той по-добре ще ти обясни всичко. Ще държим връзка пак чрез Менике. А сега — обърна се Летар към момичето — да ги оставим спокойно да си вършат работата.

Щом излязоха, докторът накара Кедран да легне на нара. Извади от сандъчето, което носеше, едно прозрачно резервоарче със смукалце и го напълни с бледорозова течност.

— Спокойно — каза Икен и сръчно притисна вената над лакътната свивка. Когато тя набъбна, той прилепи смукалцето. Течността в резервоарчето забълбука и на невидими струйки се вля в кръвоносния съд.

Кедран не усети болка, а само леко безпокойство. Докторът приседна до леглото му:

— Течността, която включих в кръвообращението ти, е психосинтезатор — вещество, което стабилизира нервно-психическата дейност на мозъка, създава устойчивост към странични дразнения, повишава жизнения тонус и имунната защита на организма.

Той провери пулса му, зави го с ликовата покривка и на сбогуване каза:

— Преди да заспиш, откъсни се от всичко, което натоварва съзнанието ти.

Но Кедран дълго време не можа да овладее мислите си. Напоследък преживя много — смъртта на майка си, сблъсъка с Жълтите маски. Видя Естом и чу новата му песен. Не можеше да забрави утрото на поляната, когато деца и възрастни пееха заедно с него. И навсякъде усещаше присъствието на Менике. Сигурно никога няма да се реши да й каже онези думи…

За да пропъди размекващите спомени, той започна механически да си повтаря прости формули. Клепките му натежаха, мислите му се заплетоха. В просъница се мярна образът на майка му, Летар го погледна строго. Залюля го песента на дамирата, а лицето на Менике се приближи и той попи топлината му…

Изведнъж се появи млад виндянин. Светлите му очи се разшириха, пронизаха го и настойчиво му внушаваха:

„Орбовъзела… Да проникнеш… На всяка цена! Вихровзривателят… Опасен е… Заради Острова. Трябва да успееш! Трябва!“

Кедран се събуди в студена пот. Беше се стъмнило. Кой беше този човек? Името му блуждаеше в съзнанието, идваше все по-близо и изведнъж прозвуча: Денир!

„Денир ли? — учуди се той. — Но нали никога не съм го виждал, само са ми разказвали за него. И какво искаше да извърша аз?“

Главата на момъка отново натежа. И пак изплува лицето на Денир…

Събуди се късно. Над него се беше навела Менике и гладеше слепоочията му.

— Кедран, зле ли си?

— Не особено. Спах неспокойно, сънувах небивалици. Присъни ми се Денир.

— Намираш се под въздействието на онова особено вещество — психосинтезатора. Първите дози от него се понасят трудно, сетне организмът се приспособява.

— Откъде знаеш? — учудено я погледна Кедран.

— Съдя по себе си. Когато обикалям постовете, е рисковано да нося устройство за далечна връзка. Тогава си служа направо с мислите си. Но за да мога да ги изпращам на разстояние — да извършвам телепатичен обмен — мене ме подготвиха с по-малко дози и за по-кратко време. Затова възможностите ми да разговарям отдалече се простират само в границите на Острова.

— Как го правиш?

— Много лесно. След като тялото ти приеме необходимите количества, с малко упражнения ще се научиш. Икен идва — сепна се Менике и бързо излезе.

Този път във вената му се вля повече от течността. Нощта премина в кошмарни сънища. Денир го преследваше:

„Орбовъзела… Вихровзривателя… На всяка цена!“ — непрекъснато повтаряше той.

Усети, че някой постави на челото му влажна кърпа. Съзнанието му отново се замъгли и той пак изпадна в трескав унес.

Дните и нощите се сливаха в един безкраен изнурителен сън. Кедран отслабна, лицето му пребледня и се изостри. Но след шестата доза неговото състояние се нормализира. За пръв път от много дни той се изправи на крака. С апетит изяде приготвената на масата необичайна, но вкусна храна. В уреченото време отново дойде докторът. Той му постави последната доза и каза:

— Вече си готов да отидеш зад Бариерата. Сега, където и да се намираш, при големи психически напрежения всяка твоя мисъл ще се улавя в Блока за телепатична връзка при Биолабораторията. И ние ще знаем какво става с тебе. Вероятно скоро няма да се срещнем. Затова ти пожелавам сполука.

Малко след него пристигна Летар. Той седна на любимото си място до прозорчето:

— Кедран — загрижено започна младият мъж, — събитията назряват, всяко отлагане може да ни струва скъпо. Зная, че моментът за прехвърляне не е много подходящ, пришълците са разгневени от неуспешните си нападения над Леса. Но от друга страна, наближава времето, когато Винда и Аерола ще се сближат по своите орбити. В такива случаи вредното за Жълтите маски излъчване на звездата е толкова мощно, че Орбовъзелът остава или необитаем, или само с един наблюдател, за когото престоят в станцията е равносилен на тежко наказание. Решено е да тръгнеш скоро. Ще вървиш без път, като че ли тайно бягаш и се укриваш. Ще се отбиеш само в два от неразкритите ни постове, които вече са предупредени. Там ще се подкрепиш и ще получиш храна.

Летар помълча малко, погледите на двамата мъже се срещнаха и си казаха това, което беше страшно да се изрече на глас.

— Сега, когато усетиха, че сме силни, завоевателите ще са по-недоверчиви от всякога — продължи той. — Но ако издържиш на изпитанията и постигнеш висока оценка на знанията и способностите си за летене, те ще те използуват в някой от своите вихродруми. Крайната ти цел е да овладееш Орбовъзела. Досега никой от нашите вихропилоти не е успял да се настани в него.

— А Денир?

— Той пилотира транспортен вихролет и доставя снаряжения за Орбовъзела. Но постоянно го следят и не го допускат по-далече от приемателния цилиндър на станцията. На Денир ще разчиташ само при изключителна опасност.

— Как ще се свързвам с него?

— Двамата сте включени в телепатичния пръстен на Биолабораторията. Приетите ви мисли-сигнали ще се усилват и изпращат към този от вас, за когото са предназначени. Така в критичен момент ще можем да се намесваме и ние.

Сякаш отгатнал премълчаните въпроси, Летар добави:

— Да се установиш в Орбовъзела за тебе е нещо напълно осъществимо. Няколкогодишната ти подготовка е залог за това. Ще се възползваш от засиленото излъчване на Аерола. Станцията е стара, нейната защита е съобразена с нашите организми. А нашествениците, по всичко изглежда, нямат опит в съоръжаването и поддържането на околопланетни апарати. Знаем, че отдавна търсят добре обучен и сигурен виндянин, на когото да поверят Орбовъзела. Направи всичко възможно да спечелиш напълно доверието им.

И неочаквано, като че без връзка с досегашния разговор, подхвърли:

— По твоя проект вече създадохме няколко пробни апарата-огнеперки. Днес започват изпитанията им.

Кедран се зарадва:

— Може ли да се свържа с Донлис? Хрумна ми едно подобрение.

— Не бива. Запиши го на бамурова лента, ще му го предадем навреме. А сега последното, с което трябва да се справиш, е твоята легенда на беглец.

Кедран пое миниатюрната касета с трепет. За няколко дни той изучи записа. Думата беглец предизвикваше в него отвращение, насилваше се да я приема без погнуса. Никой не идваше в колибата, дори и Менике. Цялото съзнание, цялата психическа дейност на младия човек се настройваха на необичайни вълни. Самотата подпомагаше вътрешната проверка и вглъбяването му. В неговото съзнание органично се вплиташе мисълта, че преминава Бариерата по собствено убеждение и искрено желае да работи за пришълците, като им предостави своите дарби и знания. Добре заучени думи вдълбаваха трайни бразди в мозъка му и прикриваха истинските му мисли и спомени. Кедран упорито се подготвяше. Все по-дълбоко навлизаше в новата си роля и понякога му се струваше, че наистина е станал друг човек. Дори и външният му вид се промени. Вместо предишния слаб юноша, над микрозаписите се навеждаше едър мъж със заякнали мускули.

Една нощ, тъкмо се бе унесъл в лек сън, в стаята си усети тихи стъпки. Той ги позна веднага. Менике! Колко отдавна не бяха се виждали!

— Менике, мила! — прегърна я младежът. — Ти се върна жива и здрава. Боях се, че повече няма да се видим.

Девойката се притисна до него:

— Какво говориш, Кедран! Можех ли да не дойда преди заминаването?

— Пак ли тръгваш някъде, Менике?

— Не аз, а ти, Кедран, ще заминеш утре, на зазоряване. Зная това със сигурност. Остават ни само няколко часа. Тази е последната нощ, в която сме заедно.

— Не говори така, Менике. Нашите дни и нощи са занапред. Ще се завърна и ще отидем при езерото. Помниш ли го още?

Тя тъжно се усмихна:

— Аз всичко помня, защото те обичам. Обичах те и когато стреляхме в пещерата и когато търсихме следи от градовете на дедите ни. Винаги съм те обичала. А ти не забелязваше.

Кедран трепна. Та това бяха неговите най-скрити мисли, тайните му тревоги. Той по-силно я прегърна. Двамата се притиснаха един в друг и младежът най-сетне й прошепна думите, които често си беше повтарял наум.

На разсъмване се разделиха. Менике му каза:

— Ще те чакам, Кедран.

Току-що бе минала под прозорчето, когато влезе Летар. Острият му поглед обходи стаята, някаква догадка се мярна в очите му, но той не я изрази нито с думи, нито с жест.

— Приготви се, Кедран. Дойде часът за тръгване.

Навън ги прониза студ. Вилнееше вятър. Бамурите се огъваха, клоните се удряха едни в други. От всички посоки отекваха звуци, ту отсечени и високи, ту ниски и протяжни. Пееше Бамуровия лес. А Кедран отнасяше със себе си тази могъща песен…

След два часа бърз ход гората се разреди и отдръпна. Излязоха на каменистото плато. Летар му окачи малка торбичка с провизии:

— Храната не е много, но ще ти стигне до Коничния кратер, където ще те чакат.

Подаде му и къса тръба с думите:

— Вземи този телефилтър. През него ще виждаш на разстояние няколко километра. Така ще следваш правилната посока и ще се предпазваш от засада. При опасност го захвърли. Не го жали — той е от най-простите ни и евтини видове. Заобикаляй отдалече опустошените градини. При последния ни пост, Арката, ще те чака Естом. Той ще те съпроводи до укритието, близо до Бариерата.

— Но нали трябва да се движа сам?

— Там има открити площи, които са постоянно под обстрел. А Естом ще те преведе през места, недостъпни за наблюдение. Не можем да рискуваме живота ти докато не застанеш пред стените на Бариерата. Ако опазиш телефилтъра, предай го на лирета.

Погледът на Летар омекна, лицето му стана приветливо като в онова паметно утро, когато се наведе над ранената Роданда. Но тогава в очите му имаше и нещо друго…

„Може би двамата се обичат, както ние с Менике“ — помисли си Кедран.

— Оздравя ли Роданда? — попита той.

— Отдавна. Тя ти пожелава успех.

Двамата силно се прегърнаха. Кедран повървя малко и се обърна, но младият мъж беше изчезнал.

Ако беше погледнал през телефилтъра, той щеше да види, че, скрит зад една скала, Летар замислено го изпраща с поглед…