Ана Величкова
Пурпурната цефеида (2) (фантастична повест)

Първа глава
Нападение

Кедран тръгна в зори. Когато наближи Бамуровия лес, леко пърхане събуди тишината и от клоните излетя необикновено голяма огнеперка. Като едва размахваше крила, тя набра височина. Момъкът проследи птицата, която се издигна до облаците, описа широка дъга и плавно потъна в сянката на гората. Когато се скри от погледа му, той постоя замислен. Представи си полета на своя апарат, на безшумната и бърза автоматична огнеперка…

Донлис го посрещна както винаги приветливо. През годините на учението младият човек изпъкваше с оригинални идеи. Той му се усмихна насърчително:

— По очите ти познавам, че ти е хрумнало нещо ново. От последната ни среща измина много време и аз започнах да се безпокоя. Но ти не си го изгубил напразно, нали?

— Да — отвърна Кедран, като му подаваше навитата бамурова лента.

Влязоха в залата с множество стелажи, по които бяха подредени модели на различни уреди.

— Връщам последната касета от Завета. Не ми е леко да се разделя с нея, но е време да се стягам за път.

— Не бързай — неодобрително каза Донлис. — Според мене ти си нужен повече тук. Започнали сме да осъществяваме някои от идеите ти за военни апарати. А и майка ти се надява, че и в бъдеще ще работим заедно.

— Но аз не мога повече да чакам — възпротиви се Кедран. — Докато стоя тук, кой знае какво ни готвят враговете.

— Прав си наистина. Последните известия са обезпокоителни. Жълтите маски са решили или да ни заробят, или окончателно да ни унищожат. Бамуровият лес ги стряска и насън. Разчитат на новосъздадената си Черна ескадрила.

— А ние как ще се отбраняваме?

— В момента изработваме няколко самонасочващи се снаряди, но някои подробности в тях все още не ни се удават. Липсват ни подходящи материали — отвърна Донлис, като разгъваше бамуровата лента.

Докато той изучаваше проекта, Кедран започна да разглежда новите модели. Натрупаните знания от Завета и природната проницателност му помагаха да се ориентира. Откри грешки в някои от конструкциите, намери начин да се подобрят.

Гласът на Донлис го изтръгна от заниманието му:

— Предлагаш чудесна идея! Всъщност това е решението, което търсихме дълго време. Вече ще можем да създадем апарати, които ще поразяват вражеските вихролети. Ще направим корпусите им от неутрализационна сплав, за да бъдат неуязвими. Твоите изкуствени огнеперки ще преследват целта, докато я унищожат. Благодаря ти, Кедран, ти ни спаси.

— Какво говориш, Донлис? — смути се той. — Съмнявам се, че само огнеперките ще ни избавят. Ти сам знаеш, че от завоевателите не са изключени всякакви изненади. Те са не по-малко изобретателни от нас, разполагат с по-големи възможности и с по-разнообразна техника. В техните ръце е Вихровзривателят, който може да се превърне в гибелно за нас оръжие. Трябва да им го отнемем, докато не е станало късно, това са същества без морални задръжки.

— Те ще го използват като последно средство. А сега все още се надяват да завладеят Бамуровия лес. Въобразяват си, че укриваме в него някакви ценности.

Двамата обсъдиха проекта. На сбогуване Донлис напомни:

— Тези дни започваме да конструираме твоя модел. Гледай да се навърташ наоколо. А по-добре ще е да се настаниш при нас.

— Не мога да оставя майка си сама — не се съгласи Кедран.

Тръгна по зашумената пътека, като продължаваше да размишлява върху разговора си с Донлис. Сетне потъна в кроежи за обезвредяване на Вихровзривателя. И не усети, че се отклони от правилната посока. Попадна в капана на бодливите храсти. Луташе се насам-натам, а клоните късаха дрехите му и болезнено се впиваха в тялото. Сега му стана ясна суеверната мълва на пришълците за непроходимата Оранжева джунгла… Обезсилен, той се канеше да вика за помощ, когато наблизо пропукаха съчки и един познат глас му нареди:

— Остани на място, Кедран.

Отнякъде изскочи Менике, ловко разгърна храстите и го изведе на пътеката.

— Как ме откри, Менике? Случайно ли, или…

— Аз винаги се появявам там, където има заблудени — прекъсна го многозначително момичето.

Тя го съпроводи до края на гората и усмихнато му обеща:

— Утре ще се срещнем при езерото, затъжила съм се за него.

Кедран се прибра привечер. Майка му приготви вечерята — вечната каша от бамурово брашно. Нещо в израза на лицето й го разтревожи. Беше необичайно разсеяна, изтърва дървената чиния на пода. Погледна го тъжно и каза:

— Сине, зная, огорчен си от това, че не ти се доверявах. Баща ти си отиде рано и исках, доколкото мога, да те предпазя от излишни тревоги. Усещах те, когато гледаше през ликовата завеса, но не те спрях — рано или късно щеше да научиш истината. Ето че дойде време на изпитания. Нашите постове по свързващата пътека са нападнати. Още тази вечер трябва да се промъкна и да спася пратеника с последните известия от Метавил.

— Ще дойда с тебе, майко.

— Ти ще останеш тук и ще чакаш сигнал. Ако видиш опасност, бягай в Леса.

След вечерята Каминда го прегърна и излезе. Кедран дълго обикаля наоколо. Беше тъмно, не забеляза нищо обезпокоително. Прибра се в колибата и се прикри зад ликовата завеса. Навън продължаваше да е спокойно. И той задряма.

Призори го стресна необичаен шум. В стаята нахлуха Жълтите маски. Някой раздра завесата, повлече младежа. Кедран се ужаси от безликото лице на нападателя си.

Бледа, с разпиляна коса, Каминда стоеше насред стаята и гневно гледаше как разхвърлят и трошат бедната им покъщнина. Блъснаха зашеметения Кедран в краката й. Тя се наведе, опита се да го заслони с тялото си.

— Не го пипайте! Той е невинен! — проплака майката, макар да знаеше, че никой няма да я чуе.

Преди да я изтласкат през вратата, тя извика:

— Не ме забравяй, сине!

Гласът й се пресече, отекна болезнен хрип.

— Какво правите? Оставете майка ми!

Кедран с юмруци се опита да разкъса обръча, но няколко силни удара го повалиха. Пред очите му притъмня. Преди да изгуби съзнание, дочу отдалече:

— Прощавай, сине!

Остана да лежи сред отломките на пода.

През нощта някой се надвеси над окървавеното му лице. Нечия прохладна ръка прихлупи челото му. В мрака едва различи лицето на Менике.

— Кедран, чуваш ли ме? — уплашено го повика тя.

Той едва помръдна устните си, подпухнали и слепени от спечена кръв.

— Избити са много наши, блокирани са някои от тайните ни пътеки — шепнеше Менике, докато превързваше раните му.

— Знаеш ли какво е станало с майка ми? — с усилие изговори той.

Девойката не отвърна. Доловил страшната истина в мълчанието й, Кедран стисна зъби. Но не можа да се овладее и глухи ридания го разтърсиха. Колко й се искаше на Менике да го помилва, но я спираше стеснението й.

— Къде са Летар и Роданда?

— За Роданда нищо не мога да ти кажа. А Летар е жив, чака те в Леса. Ти не бива да оставаш повече тук. Като се посъвземеш, ще тръгнем.

Здравото му тяло бързо преодоля слабостта. С помощта на Менике той се изправи. За последен път огледа опустошената стая. Тук всяка вещ носеше следи от ръцете на майка му. Сред тези голи стени с часове попиваше мъдростта на дедите, тук създаде проекта за автоматичната огнеперка. Ясно си припомни онази привечер, когато се връщаха от Бамуровия лес. Една птица огнеперка ги съпроводи до горската окрайнина. Те не я виждаха, само чуваха тихото трептене на крилата й. Тогава Каминда му разказа за първите вихропилоти виндяни.

„И аз ще полетя — заяви Кедран. — Ще превзема Орбовъзела и ще спася Острова от пришълците.“

„Хубава е твоята мечта, момчето ми–отвърна майка му. — Когато ти се появи на бял свят, баща ти каза: Роди се още един син на Винда. Бъдещето е негово…“

— Измъчва ме вина, Менике — сподели момъкът, — Не настоях да ме посветят в тайните пътеки. Може би щях с нещо да помогна, да спася майка си.

— Не търси вината там, където не е, Кедран. Обучените по Завета виндяни имат други задачи. Те или работят в лабораториите, като ни осигуряват средства за съществуване и защита, или се прехвърлят в Метавил. Затова, колкото по-малко тайни знаят, толкова по-добре.

Подкрепян от Менике, момъкът тръгна. Нощта бе тъмна. Момичето по усет откриваше пътеката. Вървяха бавно, често почиваха. Понякога Менике го оставяше сам и изчезваше за малко. Тя се ослушваше и оглеждаше, взираше се в неясните очертания наоколо.

Развиделяваше се, когато навлязоха в спасителния Лес. Сега той беше необичайно оживен. Сред дърветата сновяха въоръжени мъже, вървяха жени и деца, натоварени с вещи. Някои набързо градяха колиби от клони.

— Тези хора са се спасили от разрушените постове — каза Менике. — Но те пак ще се върнат там. Ние сме издръжливи и се привързваме към родните си колиби.

Макар че някои бяха ранени, а други изтощени от преживяното сблъскване, Кедран не чу оплакване. Децата търпеливо понасяха несгодите, помагаха на възрастните при изграждането на временните жилища.

Зададоха се младежи с изпокъсани дрехи. Те придружаваха самоходно многоцевно оръдие с широки решетъчни дула, което бавно си проправяше път през гъсталака. Наоколо се трупаха хора. Всеки помагаше с каквото може.

— Къде ще го поставите? — попита възрастен виндянин с дълга прошарена брада.

— При Обзорния пост — отвърна момъкът, който направляваше движението. — Близо до него са се притаили Жълти маски. Или ще ни нападнат, или пак ще се опитат да се промъкнат в Леса.

— Нека само посмеят! — закани се брадатият и се спусна да бута оръдието.

— Това е многоцевка — каза Менике. Двамата се бяха отдръпнали и изчакваха преминаването на групата. — Оръдие за преследващ многопосочен обстрел. За създаването му се използват редки материали, които не достигат. Едва ли ще можем да произведем достатъчно. Жалко, че вместо подходяща храна и играчки за децата, сме принудени да се въоръжаваме, а това отнема оскъдните ни средства. Но друго спасение няма. Нашествениците не знаят пощада.

Последните й думи върнаха Кедран в изминалата нощ. Той отново видя побелялото лице на майка си, дочу прощалните й думи. А тежките крака ритаха и тъпчеха тялото му, безпомощно проснато на пода. Хора ли бяха те? Ако се съдеше по техническите им постижения, бяха умствено издигнати, но липсата на нравствени прегради показваше, че те са същества, потъпкали и отдавна забравили своето човешко призвание. И заслужаваха пълно унищожение…

Младите хора с оръдието отминаха. Пътеката опустя.

— Менике! — извика някой със слаб глас.

От храстите излезе Роданда, поддържана от млад виндянин, провесил два аерострела на гърдите си. Дрехите й бяха разкъсани, едната ръка, набързо превързана, бе като прекършена. Кървава ивица бе застинала на изпъкналото й чело. Менике се спусна, настани я на купчина стари листа.

— Много ли ви боли? — обезпокои се момичето.

Роданда бе нейна учителка. Тя я беше научила да разбира мъдростта на прадедите, дала й бе първите познания за живота.

Учителката разказа как Жълтите маски са я изненадали в една от колибите, как се изплъзнала със стрелба и ранена успяла да стигне до най-близкия пост, където й помогнал младият мъж. От него научила, че имало заловени и убити. И тя съчувствено погледна Кедран.

Сърцето на момъка мъчително затуптя, очите му се навлажниха и той извърна глава…

Шум от стъпки прекъсна скръбното мълчание. Приближи се Летар. Досега Кедран го беше виждал само в полумрака на колибата и не бе забелязал широкия белег, който напречно прорязваше челото му.

„От какво ли е?“ — попита се той и си представи как едно дете плаче, а към челото му се цели огромен крак с метална шпора… Но белегът не загрозяваше лицето на младия мъж, а подчертаваше мъжествения му вид. Особено проницателен бе погледът на тъмните му очи…

Летар поздрави всички, задържа по-дълго ръката на Кедран, като че искаше да му влее от своята сила. Приклекна до Роданда. Очите му се промениха, станаха по-топли. Внимателно опипа ранената й ръка, избърса кръвта от лицето й. Няколко мига двамата не откъсваха погледите си един от друг…

Летар помоли придружителя й да я заведе за превръзка, а след това се обърна към Кедран и Менике:

— Елате с мене.

Излязоха на неголяма поляна. Слънцето още не беше изгряло. Небето изведнъж засвети, а в зенита му се появи Аерола. Приличаше на пламък, раздухван от невидим вятър.

Поляната бързо се изпълни с виндяни. По лицата, по изтърканите им дрехи падаха лъчи. Едно момиченце протегна ръка към звездата и извика:

— Аерола! Гледайте Аерола!

А хората прииждаха, докато не остана педя празно място. Сред множеството се отвори малък кръг. Там застана висок младеж с тъмна коса, която достигаше до раменете му.

— Естом, нашият лирет — прошепна Менике.

Кедран не сваляше очи от него. Отдавна искаше да го види, още в деня, когато Донлис му връчи първата касета от Завета.

„Не бива — спря го тогава майка му. — Естом сега реди новата си песен.“ А звуците на тази песен Кедран не можеше да забрави…

Лиретът нагласи дамирата на гърдите си. Спиралните й струни проблеснаха, пръстите на Естом ги докоснаха и ясен звън отекна над поляната. След първия звук се втурнаха други. Те се настигаха, извисяваха се, отново се разделяха и пак се вливаха в една бликнала струя, която люлееше тъмните сенки на Леса. А той зашумяваше и отново притихваше заслушан. Звуците се заплетоха в младите клонки, разбудиха ято огнеперки, които полетяха към изгрева.

Гласът на Естом се сля със звъна на дамирата:

„Грей, Аерола, пратенице на нашите деди. Осветявай тъмните ни убежища, оросявай с лъчите си бамуровите ни градини. Метавил ни ограбва и убива. Но Жълтите маски напразно се опитват да ни сломят. Ние сме силни. И няма да се смирим, докато Винда не стане отново свободна…“

Запя и множеството. Пееше Менике, пееха Летар и Кедран, пригласяше им и малкото момиченце в прегръдката на майка си.

Зашумя Бамуровия лес, огъна оранжевите си талази. А Аерола ярко просветна и изчезна в огряното от слънцето небе…