Ана Величкова
Пурпурната цефеида (4) (фантастична повест)

Трета глава
Скалната арка

Кедран вървеше, като често се подхлъзваше по камъните. Иззад хълмовете се издигаше слънцето. Догдето погледът стигаше, се търкаляха безформени скални блокове. Сенките им се очертаваха рязко под утринната светлина. Тук или там стърчаха огромни стълбове, сякаш изгризани от чудовищна паст. Виждаха се скелети от скалотрошачки, разхвърляни зъбци и проядени от вихрите машинни части. А край тях тъмнееха прилични на кратери вдлъбнатини, от които лъхаше студ.

Момъкът си спомни думите на Менике: „Пришълците унищожиха нашите планини и живописни хълмове. Ако не им попречим, те ще изгризат целия Остров…“

Налагаше се да заобикаля обширните ями, да се катери по насипите от ситно смлени камъни, които преграждаха пътя му. Свличаше се по сипеите, спъваше се сред отломките и никъде не намираше следи от пътека. Не се чуваше звук, тишината го безпокоеше.

Слънцето докосваше зенита, когато се спря за кратък отдих. Вървял бе дълго с надеждата, че се е отдалечил, но когато се обърна назад, видя близката стена на Бамуровия лес. Илюзия ли беше това, или изминатото разстояние не беше голямо? Изпита чувството, че се върти в омагьосан кръг. Погледна през телефилтъра.

Хоризонтът се приближи, отделните форми на релефа ясно изпъкнаха — пусти и еднообразни.

Подкрепи силите си с питка от бамурово брашно и тръгна отново.

Откъм близките възвишения се зададоха черни облаци с оръфани краища, които бързо притулиха слънцето. Заедно с мрака задуха силен вятър, вдигна гъста пушилка от прах. Да остане на открито беше опасно. Но наоколо нямаше подходящ заслон.

Той бягаше, а вятърът налиташе и го душеше. Всичко наоколо се въртеше и боботеше, изчезна всякаква виделина. Стихията бързо се разгаряше. Под краката му нещо се пропукваше, свистяха прелитащи камъни. Понесен от вихъра, Кедран вече не стъпваше, а се търкаляше в неизвестна посока. Главата му се замая, пред очите му се мяркаха жълтеникави обръчи. В миг вихърът го грабна и го захвърли в тъмнината сред оглушителен гръм. Той започна бързо да се плъзга надолу. Силен удар го зашемети…

Свести се отмалял. Намираше се в дълбока яма, която приличаше на фуния с гладки стени. Горе прозираше късче виолетово небе. Младежът с усилие се изправи. Тялото го болеше, ушите му бучаха болезнено. Настрои телефилтъра на височинен обзор, за да огледа пространството над ямата. Смерчът бе утихнал, останали бяха купища прах и камъни.

Започна да се катери по стръмните стени. Използваше едва забележимите грапавини, впиваше нокти в скалата. Успя да се издигне малко и отново се свлече на дъното. Упорито подновяваше опитите си, докато съвсем изнемощя. Ръцете му се разкървавиха, от панталона и ризата му провиснаха парцали.

„Затова ли Летар възлагаше толкова надежди на мене? — отчая се Кедран. — Нима ще умра в тази проклета яма?“

Той се съсредоточи, напрегна мисълта си. И тя, свикнала да се подчинява на волята му през часовете на обучение, се превърна на бързи биовълни и се устреми към Бамуровия лес.

Телепатичният отговор от Биолабораторията дойде бързо:

„Кедран, определихме местоположението ти. Попаднал си в Коничния кратер. Пести силите си. Чакай помощ.“

Той се отпусна на дъното и седя търпеливо, докато един тих глас го повика:

— Момко, чуваш ли ме? Спускам ти въже.

Спаси го невисока слаба жена, чието лице се губеше в сгъстилия се мрак. Но силуетът й му бе странно познат. Вървяха мълчаливо, докато стигнаха малка колиба.

„Постът Коничния кратер“ — помисли си Кедран.

Жената запали факла и той едва не извика: „Менике!“. Същите синкавочерни вълни на бухналите коси, същата стройна фигура. Но когато тя се обърна и го погледна, разбра грешката си. Не беше Менике. Нямаше ги закачливите черни очи, нито свежото, почти детско лице. Жената беше значително по-възрастна, бледа и с изнурен вид.

— Имаш късмет — загрижено го огледа тя, — леко си се отървал, само с няколко драскотини. Ей сега ще те превържа. А ти забрави неприятната случка. Нали знаеш, така е при нас.

Подаде му здрави дрехи, запали огъня, разшета се.

— Утре ще тръгнеш в зори. Преминеш ли насипите, нататък по-лесно се върви. А сега спокойно си отдъхни — каза му тя след кратката вечеря.

На разсъмване го събуди припряно чукане по вратата. Той се облече, изяде приготвената му закуска и излезе на тясната площадка. В подножието й аленееше бамурова градина, а жената приведена работеше сред храстите. Тя му напълни торбичката с пресни плодове и го съпроводи до една виеща се сред хълмовете пътечка. Странната й прилика с Менике отново го учуди. Може би във всяка жена вече му се привиждаше неговата любима?

Щом се изкачи на първото възвишение, Кедран се обърна, за да хвърли последен поглед към колибата на своята спасителка, но не я видя. Веригата от хълмове се извиваше в дълбока дъга и образуваше естествени укрития.

„Добро място за позиция — забеляза той. — Укрепено е и се намира недалече от Леса. Но пространството от насипи и ями го правят трудно проходимо. Затова пък Менике и тайните пратеници минават по преки пътеки. И не оставят следа след себе си…“

Вървя немалко дни. Пресичаше възвишения и каменисти плата, потъваше сред купища отломки, отдъхваше за кратко и пак тръгваше. Храната му застрашително намаля. Той я пестеше, но силите му отпадаха.

Веднъж, когато с усилие превали малък хълм, видя останки от няколко обгорели колиби, а край тях бамурова градина. Някои от храстите бяха клюмнали, други лежаха овъглени и само едно-единствено стръкче полюляваше оранжевите си клонки. Макар че трябваше да заобикаля опожарените селища, Кедран се отби и приклекна до храста. Дълго оглежда кръглите листа, осеяни с извити тъмночервени жилчици, кичестите клонки, които образуваха кълбовидна корона. Помилва едрия златист плод и прошепна задавено:

„Живей, раждай, жилава душа. И при най-голямото опустошение остават такива като тебе да разнасят семето на живота…“

Тази среща го ободри. И пак се занизаха дните. Нощем, полугладен и измръзнал, дремваше за час-два в някоя скална пролука, а през деня отново заобикаляше ями и прехвърляше стръмнини, като се ориентираше с телефилтъра. Храната му се привърши, залъгваше глада си с шепата бамурови семена, които пазеше в торбичката си като неприкосновен запас.

Една привечер като видения пред възпалените му очи се издигнаха извити в полукръг скали, назъбени и проядени от стихиите. Нима бе Скалната арка?

Той се плъзна по сипея, заобиколи ниското възвишение и видя колиба, а край нея бамурова градина. Тя бе толкова свежа и богата, че Кедран забрави умората и се втурна към нея.

Спомни си за майка си, за градината пред родната му колиба. И очите му овлажняха. Долови, че някой го наблюдава. Незабелязано се беше приближил Естом и съчувствено го гледаше.

Лиретът го прегърна, откъсна му най-зрелите плодове:

— Вземи, няма нищо по-ободрително след тежък път.

Кедран захапа меката кора. Устата му се изпълни с приятен сок. Влязоха в колибата, която му се стори особено уютна и топла. На масата димеше наскоро сварена каша, а нарът край стената го привличаше неудържимо.

— Изтегни се — подкани го Естом, след като се нахраниха, — а аз ще ти посвиря.

Той откачи от стената любимата си дамира и прокара пръсти по струните й. Мелодичен звън изпълни ниската стая. Под тихия напев Кедран се върна в детството си. Видя майка си и чу легендата за Аерола. Очите на Менике го стрелнаха присмехулно, когато не улучи мишената. Отдалече долетя грохот и едно силно тяло го защити с дъха си. Тялото на баща му, чийто глас и образ не бе запомнил.

А звуците го обливаха и целият му кратък живот се превръщаше в песен. И когато се отрони последният звук, той дълго стоя замислен. Сетне взе дамирата и я разгледа. Там, където спиралните струни докосваха червеникавата повърхност, преди да потънат в дълбочината на полусферата, беше написано: „Пристен“. Кедран познаваше тази дамира. Беше си играл с нея отдавна, когато едва изговаряше думите. Ето лъкатушните ивици, разположени симетрично от двете страни на кухината, и едрите кръгчета, които приличаха на очи.

— Пристен е баща ми — въздъхна той. — Загина заради мене, по време на смерч.

— Разбрах, че си негов син — отвърна Естом. — Когато за пръв път видях баща ти, бях малко момче. Живеех с родителите си в опитното селище близо до Леса. Обичах да слушам песента на гората. Отдалече тя идваше приглушена и тайнствена. Аз си направих проста дамира от късче дърво, а вместо струни опънах тънко лико. И подражавах на горските звуци. Така ме завари веднъж Пристен. „Свириш ли?“ — попита ме той и с усмивка разгледа саморъчната ми играчка. А сетне приседна до мене и дълго ми разказва за тайната на мелодичните тонове. Беше снажен мъж с ведро лице. Обеща да ми донесе истински музикален инструмент. Всеки ден с нетърпение го очаквах, но не дойде. Вместо него ме намери майка ти. Тя ми даде тази дамира и ми заръча: „Свири и пей, моето момче. Нека песен оглася Острова, докато има в него жив виндянин“. По-късно разбрах, че Пристен оглавявал заговора срещу нашествениците — продължаваше Естом, като леко подръпваше струните. — Обикалял Острова и по негова препоръка били създадени колибите и бамуровите градини. Наричал храстите „храбрите победители на пустинята“. „Те ще ни помогнат отново да заселим пустошта, а не да се крием като диви зверове в Леса“ — често казвал той. И наистина близо до гората възникнаха първите опитни селища. По-късно те се разпространиха из целия Остров. Навярно си видял в какво са превърнати те сега. Но ние ще изградим други… Външно ти много приличаш на майка си — тъжно отбеляза лиретът, като се взираше в лицето на Кедран. — През онази трагична нощ аз се връщах с последните вести от Метавил — пакетче бамурови ленти, което взех от тайната ниша близо до Бариерата. Каминда ме посрещна на свързващата пътека. Тъкмо се приближихме до колибата ви и попаднахме на засада. „Бягай, Естом, аз ще те прикривам!“ — заповяда ми тя, когато се опитаха да ни хванат. Бях длъжен да се подчиня, нали носех лентите. Аз се спасих, а тя загина…

Очите на лирета помръкнаха, той наведе глава…

Когато Кедран отново събра сили, в едно ранно утро двамата минаха под Скалната арка.

— Мястото край Арката е също избрано от баща ти. И то много сполучливо. Досега постът не е нападан, макар че е сравнително близо до Бариерата. „През Арката — казвал Пристен — ще минат виндяните, след като прогонят пришълците“. Кога ли ще дойде това време? — въздъхна Естом.

Дълго вървяха сред надвисналите канари. Най-сетне стигнаха обширно равно пространство. Лиретът внимателно го огледа, но не забеляза нищо съмнително.

— Тук се е простирал космодрумът на нашите прадеди. Те не са успели да полетят към звездите, а ние дали ще можем… някога? — прошепна той.

Думите му накараха Кедран да си представи необикновена гледка: слънчев космодрум и един апарат, извисил спиралния си корпус към небето. Страничният му люк е отворен. А момъкът крачи към звездолета. Наоколо му се трупат хора, поздравяват го и го прегръщат. Вече наближава люка, но Менике му прегражда пътя. Тя го гледа тъжно, протяга ръце да го спре…

— Какво си се унесъл? Мечтател! — тупна го Естом по рамото. — Виждаш ли? — посочи му той няколко фигури, които ненадейно се появиха в далечината. — Пак са се размърдали…

Продължиха по дълбокия ров, който ограждаше площадката. Излязоха на неголяма открита площ. Естом взе телефилтъра от ръцете на спътника си, настрои го на безкраен обзор и се разтревожи:

— Задават се и други. Въоръжени са, претърсват възвишенията. Този преход е най-опасният. Трябва предпазливо да пропълзим до отсрещния хълм.

Дълго се влачиха на лакти по каменистата неравна повърхност. Решиха да почакат, докато Жълтите маски се оттеглят. Останаха да пренощуват на хълма, в една тясна пукнатина. На другата сутрин прехвърлиха още няколко височини и се изкачиха на високо било, откъдето ясно се виждаше наоколо. Кедран извика потресен:

— Бариерата!

— Да — потвърди Естом. — С това чудовищно съоръжение са се обградили от нас. Но то едва ли ще ги спаси. Умът и сърцето ми се бунтуват срещу всякакви прегради, а още повече срещу тази…

Момъкът не можеше да откъсне очите си от Бариерата. Една жълтеникава стена начупваше хоризонта на фигури с различна големина и очертания. Между остриетата на криволиците пробягваха мълнии и стената сякаш надвисваше, готова да смаже всеки, който се осмели да се приближи до нея…

„Какво ли ме очаква там?“ — потръпна Кедран, обзет от лоши предчувствия.

Той беше изучил устройството на преградата, виждал я бе на стереофилми, но зловещата гледка надминаваше вече създадената за нея представа.

— Стига, Кедран — дръпна го лиретът, — малко време ти остава, пести силите си.

Подслониха се в ниско скално убежище, където намериха завивки и прясна храна. Непознати ръце се бяха погрижили за последния му пристан на Острова. И Кедран мислено им благодари. Естом затвори входа с големия камък, който плътно прилегна към скалата. Запали факла. Подкрепиха се с храната и се отпуснаха под завивките.

Лиретът подръпна струните на дамирата.

— Недей — възпря го Кедран, — ще ни чуят.

— Едва ли — засмя се подигравателно Естом, отметна завивката и се изправи. — Те са глухи за словото и песните ни.

„Аерола, звезда на нашите деди — развълнувано запя той — изгрей, стопли със звездния си огън студеното ни убежище. Бариерата прегражда нашия хоризонт, мълниите ослепяват очите ни. В мрак ли ще ни оставиш да вървим? Звезда на светлия разум, подкрепи ни в неизвестния ни път!“

Пурпурната пътечка на детството се изви пред Кедран и го поведе из града на дедите…

Подготвиха се преди изгрев. Изкачиха се на върха и с помощта на телефилтъра проучиха внимателно пространството. Сондиращият сноп от лъчи обходи всяка падина, всяка неясна чупка. Бариерата не се виждаше, скриваше я гъста мъгла.

— Свободно е, можеш да тръгваш — прошепна Естом.

Двамата силно се прегърнаха и целунаха. В очите на лирета проблесна влага. И Кедран тръгна, като запази дълбоко в съзнанието си образа на слабичкия младеж с дамирата…