Ана Величкова
Пурпурната цефеида (6) (фантастична повест)

Пета глава
В школата за вихропилоти

Като в просъница дочу тихо бръмчене. Механична ръка го подхвана и изтегли нагоре. Глътките свеж въздух го върнаха към действителността.

Намираше се във вихролет, но дали това бе същият, или друг, не можа да разбере. Кабината бе еднаква, придружителят му, стегнат в летателен костюм, приличаше на първия. Но щом набраха височина и се гмурнаха в зоната на лъчевата сянка, вихропилотът се обърна. Лицето му, чисто и открито, прозираше през предпазния шлем. Познати му бяха и светлите очи. Денир! Доловил мисълта му, летецът се усмихна. И от тази виндянска усмивка, толкова неочаквана и необходима, Кедран облекчено въздъхна. Беше издържал срещата с Метавил — изпитание, за което не пишеше в предупредителните микрозаписи. Вихролетът описа широк кръг над града. Младият човек отвръщаше поглед от дебелите зидове и глухите улици, които едва не го погубиха. След като отминаха града, Денир телепатично му внуши: „Ще кацнем на площадката пред Школата за вихропилоти. Ще бъдеш подложен на натоварвания за психо-физическа издръжливост. Не се обезсърчавай, стискай зъби и се стреми да покажеш възможно най-високи качества. При опитните проверки проявявай творчество“.

Кедран разбра безмълвното напътствие. Искаше му се да чуе макар и една дума — толкова бе зажаднял за виндянска реч, но беше опасно. Навярно бяха изпратили Денир преднамерено. Надяваха се от неочакваната среща да изпусне неволно някоя дума или красноречив жест…

Люкът се отвори и Кедран излезе навън. Наблизо се издигаше безцветно кръгло здание, което нямаше фасада, а вместо прозорци се тъмнееха неправилни пролуки. Около зданието се издигаше внушителна ограда. Плътна и черна, тя сякаш разрязваше въздуха с остро наточения си ръб. Изневиделица се приближи Жълта маска и със знаци му посочи масивната входна врата. Към горните етажи на постройката се виеше тясна стълба без перила.

Кедран крачеше от стъпало на стъпало, прекосяваше малки площадки край плътно затворени врати. Стъпалата ставаха все по-стръмни, стесняваха се и площадките, а вратите не се помръдваха. Когато се изправяше до някоя от тях, невидима сила го отблъскваше. Едва под самия покрив на сградата една врата го засмука навътре. Помещението приличаше на килия с гол каменен под и нисък нар, покрит с шуплеста материя.

Момъкът уморено приседна, но веднага усети тласък. Откъм тясната цепнатина в стената нахлу леден вихър и започна да го прехвърля от стена на стена, да го премята от пода до тавана, без да му позволи да си поеме дъх. Той се опитваше да се задържи, но всяко протягане на ръцете ускоряваше тласъците. Когато от изтощение престана да се съпротивлява, напорът утихна.

Разнебитен се отпусна на пода, но мокрото му тяло се вледени, започна да зъзне от студ. А нарът го привличаше с меката си мъхната тъкан. Опипа го предпазливо с ръка, нищо не се случи и Кедран се отпусна. Обгърна го приятна топлина. Тъкмо бе задрямал, силен удар го запрати на пода, блъсна го в стената, увлече го в лудо въртене, докато изстиска силите му.

И отново тежка дрямка и люшкане напосоки. Едва след няколко часа го оставиха да си отдъхне.

Студът се усили, Кедран започна бързо да се разхожда напред-назад, енергично да подскача, но все не можеше да се стопли. В отсрещната стена се отвори малка ниша и невидима ръка постави късче от синтетичната храна, която бе принуден да поглъща. Оскъдното парченце бързо се стопи, но не утоли глада му, а още повече го раздразни. Пред очите му се появи димящо блюдо с вкусна каша, закръжиха сочни бамурови плодове с влудяващ аромат…

Дни наред прекара между обезсилващите тласъци и трескавите миражи. Най-сетне вратата се отвори. Той хукна по стълбите и когато стигна най-долната площадка, един люк автоматично се плъзна встрани.

Попадна в обширно помещение, разделено на множество кабини. Светеща стрелка му посочи една от тях. Вместо стени и таван имаше екрани, някои силно вдлъбнати, подобни на дълбоки конуси, други изпъкнали или сферични. Всички заедно образуваха сложен видеокомплекс.

Сякаш задвижени от присъствието му, екраните оживяха. Появи се небето — чисто и дълбоко. Мяркаха се гледки от Острова, Океана и Метавил, но неясни, като че възприемани от значителна височина.

Кедран неусетно изгуби представа за място и време, но не забравяше, че сега изпитват техническите му знания и способности. До него кацна вихролет, той се настани пред пулта за управление и бързо подчини апарата на волята си. В съзнанието му се мярна догадката, че това е привидно, но се остави измамата да го овладее.

Машината, насочвана от него, се гмурна в облаците, прекоси вихрозоната и продължи да се издига, докато Винда заприлича на малко кълбо. Опита се да премине на орбитална траектория, но блесна сигнал за връщане.

На екрана се изписа зелен полукръг. От предупредителните микрозаписи Кедран беше научил, че това е знак за висока опенка на показаните познания и умения.

„Може би пътят ми е вече открит?“ — зарадва се той. И скръбно си помисли за първите виндяни, преминали Бариерата неподготвени. Много от тях са загинали при изпитанията, а други са изгубили разсъдъка си.

Но Кедран се лъжеше, Жълтите маски все още не му вярваха. Неговата изключителна надареност и съмнителното му бягство изостряха тяхната подозрителност. Продължаваха да прослушват мозъка му и да го изтезават. Ровеха се в паметта, но откриваха едно и също:

„Избягах сам. Искам да работя в Орбовъзела. Той се нуждае от подобрения и аз мога да го усъвършенствам.“

„Откъде си придобил своите знания?“ — разпъваше нервите му болезнената тръпка.

„Откакто съм се родил, те са в мене“.

„Искаш да ни заблудиш, че са наследени ли? За толкова наивни ли ни смяташ? Ние не вярваме в спомените на родовата памет — терзаеше го болката. — Ти си изпратен от виндяните, които се крият в Оранжевата джунгла. Кои са те, какви са? Какво пазите в гората?“

„Никога не съм ходил там, никого не познавам. Различавам се от островитяните. Не можах да намеря с тях общ език, защото многократно ги превъзхождам. Не исках да враждувам с вас, затова до бягството си живях в пещера“ — твърдеше съзнанието му, дори когато тялото се отпускаше полумъртво.

Редуваха се изпитание след изпитание, все по-болезнени и по-болезнени. Но издайническа следа в мислите му не се появяваше…

Когато вече бяха решили, че е безопасен, смътно видение ги озадачи. Едно момиче се усмихваше на беглеца, а той повтаряше: „Менике, Менике…“. Този неволно изплъзнал се спомен раздуха отново недоверието им.

„Менике е любимата ми. Тя остана в пещерата. Ако ми се доверите, ще я взема при себе си“ — настояваше измъченото до крайност съзнание.

Те не познаваха любовта и не разбираха смисъла на отговора му, но той им даде надежда: „Ще използваме привързаността му към непознатата Менике, за да го изнудваме в подходящ момент…“. А видението се повтаряше без нови образи и подробности. Накрая приеха твърдението на беглеца, че знанията му се дължат на появила се в резултат на рядко генетично съчетание родова памет, в която е отразен опитът на неговите прадеди. И приключиха с проверките, които бяха достигнали онзи праг на издръжливост, след който идваше смъртта…

Макар изтощен, Кедран оставаше психически здрав. Дори мъчителите му се удивиха на неговата устойчивост. Въпреки своята изкусност в разнищването тайните на мозъка, те не откриха онова вещество, което доктор Икен последователно бе инжектирал в кръвообращението му. Но нима само психоконцентраторът му даваше морални сили? В минутите, когато всяка клетка и нерв се гърчеха и вик на ужас кънтеше в съзнанието му, той чуваше гласа на Денир. Менике невидимо заставаше до него, а Естом запяваше песен за Аерола. Бамуровия лес подхващаше мъжествените звуци, усилваше ги, те обгръщаха момъка и той виждаше как Бариерата рухва, а Метавил потъва в Океана…

Няколко дни го оставиха в пълен покой, по-често му подаваха късчета от безвкусната храна и Кедран се съвзе. Една сутрин получи летателен костюм. Накараха го да излезе на площадката, където потръпваше вретеновидния корпус на вихролет за орбитален полет. Мигащите стрелки, отвореният люк — всичко го приканваше да седне пред пулта. Той влезе в кабината и люкът автоматично хлопна. За пръв път от дълго време се усети свободен. Споходи го неканена мисъл: „Мога да избягам. Ние нямаме вихролети и с този апарат ще завладея Орбовъзела…“. Но бързо обузда нелепото желание: „Ако е толкова лесно, да са го направили преди мене. Машината е учебна и се управлява от разстояние. Веднага ще ме свалят…“.

Вихролетът прекоси вертикално облачния слой и по стръмна траектория се насочи към слънцето. То нарастваше, а Винда ставаше все по-малка. На екрана се очерта спираловидният силует на космическо съоръжение. Орбовъзелът! С намаляваща скорост апаратът започна да го достига. Но преди да се доближи достатъчно, се появи сигналът за връщане.

Кедран недоволно се намръщи: „И в космоса не ме оставят да дишам спокойно“. Но се подчини. Познатият зелен полукръг засвети пред очите му…

След като направи няколко пробни полета, отново го повикаха в Кабината за обучение. На екранния видеокомплекс изплува Орбовъзелът, започна бавно да се разтваря и да показва всеки свой елемент и блок. Кедран го познаваше добре от Завета на дедите и веднага установи, че има техническа неизправност.

Генераторите за полето, което го стабилизираше в пространството, бяха блокирани и Орбовъзелът падаше на все по-ниска орбита. Пришълците не можеха да открият причината и търсеха помощ от него. Въпросът изискваше неотложно решение. В противен случай станцията щеше да падне в Океана.

Кедран внимателно проучи навигационните възли, които коригираха орбиталното й движение, но не откри повредата. Дните минаваха, той се тревожеше от безсилието си и му се струваше, че Жълтите маски губят търпение.

Младият човек напрегна цялата си мисловна дейност, призова на помощ всичките си знания и изобретателност. А отговорът все не идваше. От време на време пурпурни пламъци обхващаха координационната дюза, от която изтичаха излишните съставки на лъчистата енергия. Защо се появяваха те? Свързани ли бяха с цикличните излъчвания на Аерола? Той си спомни за блуждаещите огньове, описани в предупредителните микрозаписи. Те поразявали Жълтите маски, които охранявали станцията. И се досети — подобен случай беше обяснен в Завета на дедите: мълнии, предизвиканият звездна плазма в периода на засилена активност на слънчевата двойница. В такива случаи прадедите включвали към генераторите плазмоотводи от керастол — кристална сплав, издръжлива на космически излъчвания и високи температури…

Опитът се оказа успешен. На екрана се изписа зеленият полукръг. Пришълците бяха приели и одобрили решението му…