Ана Величкова
Пурпурната цефеида (10) (фантастична повест)

Девета глава
Първа победа

Много нощи не спаха Летар и помощниците му, много дни виндяните не спряха дори за кратък отдих. Децата и по-слабите физически хора намериха подслон в Леса, всичко жизнено необходимо бе прибрано и добре укрито. Блокировката срещу вихролети беше спусната.

Защитниците заеха местата си в окрайнината на гората и сред хълмовете близо до Коничния кратер.

Обзорните телефилтри, замаскирани край Скалната арка, предаваха изображения на обстановката около Бариерата.

Сега виндяните се нуждаеха най-много от Естом и неговата дамира. А той все не идваше. Опитаха се да установят телепатичен обмен, но лиретът не отговаряше. Мълчанието му ставаше тревожно…

Пристигна известие от Денир: „На разсъмване очаквайте нападение над Бамуровия лес“.

Студената нощ измина бавно сред мълчалива подготовка и безсъница. В далечината просветваха синкави мълнии. Те се сплитаха и насищаха въздуха с електричество.

Слънцето още не бе изгряло, когато иззад веригата на далечните хълмове се появиха вихролетите. В строг ред те летяха по посока на Леса.

— Идат! — понесе се неспокоен шепот.

Не след дълго там, където оранжевата дъга на Бамуровия лес докосваше хоризонта, се изви стегнатият строй на бойните машини. Виндяните нетърпеливо се размърдаха, някои се надигнаха от укритията си. Из редиците им премина трескаво вълнение. Настъпваше Черната ескадрила…

Вражеските вихролети опасаха южния край на Леса. Сетне се свиха на обръч, спуснаха се ниско и когато се издигнаха, оставиха след себе си гъсти кълба бял дим.

Защитниците притихнаха, приковани от заплашителната гледка. Димът скоро се разпръсна и Бамуровия лес се раздипли недокоснат. Вълна на облекчение премина от човек на човек. Успокоена, Роданда залегна отново, а Летар, приклекнал наблизо, с недоумение настройваше телефилтъра:

„Какво чака Донлис? Къде са огнеперките?“

Но той напразно се питаше. Донлис съзнателно увличаше апаратите в клопка.

Ескадрилата, раздразнена от неуспеха си, за втори път се спусна. Но преди да нападне, в центъра й нещо се промени, няколко вихролета полетяха надолу, като се разпадаха във въздуха. Строят й се накъса, настана объркване. Машините ту се мятаха, сякаш тласкани от някаква сила, ту като пепелни вихрушки се сипеха над гората.

Един след друг се стапяха безпогрешните апарати на Черната ескадрила. Върху им налитаха виндянските огнеперки. Те поразяваха корпусите им, докато падна и последният вражески вихролет.

Мощно ликуване разтърси отбранителния полукръг. Викаха защитниците, радваше се Роданда, а Летар с тиха въздишка прокара длан по овлажнялото си чело. В този миг над главите им закръжи едноместен вихролет разузнавач, издигна се вертикално и бързо се изгуби. До вечерта нищо повече не се случи.

Нощта отново настъпи. Притаени в укритията си, разделени на групи, островитяните се подготвяха за утрешния ден. Преглеждаха аерострелите си, зареждаха многоцевките. С помощта на замаскираните автоматични телефилтри Летар наблюдаваше пространството от Бариерата до Коничния кратер.

Предишния ден транспортен вихролет бе пуснал товара си зад насипа от надробени скали. Сега там сновяха Жълти маски и сглобяваха детайлите на някакъв апарат. Младият мъж почака докато го монтират и дълго го изучава с походния си телефилтър, като го сравняваше с изображението, което му бе изпратено от разузнавачите в Метавил. Очертанията му се размиваха от нарочно създаденото насрещно преградно поле, но той успя да го познае. Това беше биопарализатор — мощен излъчвател на вълни, които отслабват човешката воля.

По телепатичен път Летар се свърза с Биолабораторията.

„Жълтите маски се канят да включат в действие биопарализатор. Готово ли е устройството за противодействие?“

„Ще го донеса лично. Тръгвам веднага“ — върна се мисълта на ръководителя й, доктор Икен.

„Изпрати някой от помощниците си“.

„Всички са в отбранителния полукръг. Само Менике е тук.“

„Ще те посрещнем.“

Двама от защитниците тръгнаха да помогнат на доктора, но се върнаха сами.

„Не го намерихме — каза единият, като едва си поемаше дъх от умора. — Търсихме го по всички преки пътеки.“

Едва късно след полунощ виндянин от най-външния пост го доведе окървавен и изнемогващ. Икен извади изпод влажната си риза малък цилиндричен уред с изпъкнало дъно, в средата на което се виждаше кръгъл отвор.

— Блокировачът — прошепна той. — Тъкмо бях излязъл от защитната завеса на Леса и ме обкръжиха. Раниха ме, но все пак успях да се отскубна. Едва допълзях до нашия пост…

Изнемощял, той се отпусна на камъните, по челото му избиха капчици пот. Роданда грижливо повдигна главата му, изтри с кърпа пребледнялото му лице.

Докторът говореше, като се поспираше да събере сили:

— За биопарализатора не съществуват прегради. Безпогрешно открива живите същества, сковава волята им. Но има един недостатък, който ни дава предимство. Нашият уред е в състояние да блокира генератора, като плъзне лъчистия си сноп по силовите линии на създаденото от него поле. Пазете се, внимателно… търсещото око… — не успя да довърши Икен и изгуби съзнание.

Отнесоха го в походната лечебница. Летар взе уреда, чието устройство добре познаваше. Провери изправността му. Нощта се сгъсти, както винаги преди разсъмване.

„Къде ли е сега Естом, защо мълчи!“ — свиваше се сърцето на младия мъж.

И сякаш изпод дълбините дочу прощален вик, звънът на дамирата се накъса и заглъхна…