Дейвид Линдзи
Спирала (32)

Глава 31

Когато отново излезе на булевард „Уейсайд“, Хейдън се насочи на североизток. Успя да се измъкне от сакото си, докато чакаше светофара на „Навигейшън“, после взе от съседната седалка бележника и го разгърна на следващата отбелязана с листче страница. Тъкър Уейт, Стенг Стрийт.

Наближаваше седем, когато зави покрай бар „Атина“, на пресечката на „Клинтън“ и „Маккарти“. За част от секундата помисли да спре и да пийне нещо студено, но веднага отхвърли идеята и зави по „Маккарти“. Слънцето беше паднало ниско, макар че до мръкване имаше още два часа. Кварталите Порт Хюстън и Плезънтвил бяха струпвания на произволно разпръснати улици в границите на един ромбоид, очертан от рядко населената Маркет Стрийт на север, „Комтън Драйв“, Източния шосеен възел, канала на изток и юг и пристанищния жп център на запад.

В тези геометрични граници влизаха голи площи с песъчливи ливади, кафяви от високи изсъхнали треви и храсти. На някои от улиците имаше само по няколко къщи, изолирани една от друга от празни места, обрасли с бурени. На някои места из бурените се виждаха изоставени релсови пътища.

Стенг Стрийт беше една от тези рядко населени улици и постепенно преминаваше в изоставено поле, обрасло с остра трева, в което тук-там се издигаха отделни разкривени дървета. Хейдън намали скоростта и започна внимателно да следи номерата. Къщата на Уейт стоеше самотна там, където улицата се превръщаше в междуселски път, заобикалящ голяма пясъчна могила, обрасла с трева. Докато се приближаваше, Хейдън се поколеба как да се представи. После си спомни, че не се е обадил на Нина.

По-отдалечената страна на къщата беше оградена от откритото пространство с гъст и висок колкото самата къща жив плет от хвойна, засадена толкова гъсто, че образуваше непроницаема зелена стена. От по-близката страна, на десетина метра от къщата се издигаше паянтов гараж, през отворената врата на който се виждаше задницата на стара камионетка. Върху ръждясало специално ремарке беше положена рибарска лодка. Закрепеният на лодката очукан двигател изглеждаше като че не е бил употребяван през последните няколко години. Една от гумите на ремаркето беше спаднала съвсем.

Къщата беше покрита с бели азбестоциментови плочи, а боядисаните в зелено алуминиеви рамки на прозорците бяха избелели от години излагане на палещите слънчеви лъчи.

Като не видя никакви коли, които да изглеждат в движение, Хейдън се приближи до гаража с ремаркето и лодката така, че колата му да не се вижда от улицата. Спря двигателя, отвори жабката и извади тънка кожена кесия, която пъхна в джоба на якето си.

Горещината още не беше започнала да спада и колите, отминаващи към моста Шерман и шосейната детелина, блестяха като наниз от пайети и отразяваха последните лъчи на юлското слънце. Хейдън свали стъклото на прозореца и излезе от колата. Откъм пясъчната могила и пустошта с изсъхнали треви идваше горещ полъх, заедно с цвъртенето на щурци.

Той заобиколи до предната страна на къщата и почука на вратата. Вдясно от портичката няколко олеандрови храста закриваха прозорците, а от сянката под храстите се показваше задната част на спяща немска овчарка.

Изведнъж предчувствието насочи погледа на Хейдън към непомръдващите хълбоци на легналото куче. Приближи се бавно и видя веригата, прикачена за метален кол, забит до портата. Тя се извиваше около храстите и стигаше до кучето. Хейдън приклекна и подръпна веригата. Дръпна я по-силно, без да сваля очи от храстите. Кръвта беше скрита от храстите и едва когато издърпа кучето, видя смазаната му глава. Пусна веригата, извади беретата и се прокрадна около къщата.

Венецианските щори на двата предни прозореца бяха спуснати, а задните бяха прикрити от мръсни пердета. Около задната врата беше привързано още едно куче; главата му беше пъхната под дървените стъпала. Хейдън дори не го погледна. Прекрачи през трупа на кучето, отвори вратата и се ослуша. Нищо. Мускулите на врата му се напрегнаха, докато бавно отваряше.

Озова се в кухнята. Слаба гола жена с ролки на главата и набит мъж в униформа на пристанищните власти с навити на мускулестите му ръце ръкави, бяха седнали от двете страни на масата, в средата на стаята. Двамата бяха вързани за столовете си. Ръцете им бяха поставени на масата пред тях, приковани с големи гвоздеи по средата на дланите. И двамата бяха застреляни в дясното слепоочие и облени с всичката кръв, която сърцата им бяха успели да изпомпят след изстрела. Около гърдите на жената се виждаха десетина или повече изгаряния от цигара. Само четири от десетте нокътя на ръцете й бяха прясно лакирани, а в два от пръстите на всяка от ръцете й още стърчаха забити игли. Върховете на някои от иглите бяха се показали зад ноктите. С пръстите на мъжа бяха постъпили по различен начин. Те бяха извити под невероятен ъгъл в ставите, а върховете им бяха премазани. Хейдън разпозна почерка на мъчителя; той му припомни за трупа, който лежеше неидентифициран в моргата. И мъжът и жената бяха повърнали върху себе си по време на мъченията.

Хейдън с мъка преодоля пристъпа на прилошаване, но не можеше да си поеме дъх поради силната воня. Заобиколи масата и очите му изведнъж скочиха към вратата, водеща към останалите помещения. Тя беше отворена и той забеляза безпорядъка и катурнатите мебели във всекидневната. Отвори друга врата наляво, към една от спалните. Висок, слаб мъж, по дънки и черна тениска, беше проснат по гръб на пода; раменете и главата му лежаха в тъмна на цвят локвичка. В банята огледалото беше разбито с такава сила, че стъклени отломки бяха пръснати из цялото помещение и дори в коридора. От шкафа беше изхвърлено всичко, завесата на душа беше откъсната. Втората спалня се оказа празна.

Той върна беретата в кобура и отново извади латексовите ръкавици. Не знаеше какво да търси, не знаеше и какво са търсили онези, които го бяха изпреварили, но скоро се убеди, че те бяха проверили всяко чекмедже в къщата. Бяха погледнали под всяка възглавница, зад всяка картина на стената, бяха претърсили всяко джобче във висящите в гардероба дрехи. И разбира се, бяха разпитвали тези хора, преди да ги умъртвят, и може би бяха научили нещо.

Хейдън се върна в кухнята. Спря се до хладилника. Периферното му зрение беше доловило нещо на нивото на очите. Пресегна се и взе от хладилника отворен портфейл. На шофьорската книжка се виждаше мъжът, прикован на масата: Лорънс Тъкър Уейт. Портфейлът също беше претършуван. В него нямаше пари, но кредитните карти си бяха там.

Хейдън се огледа, размишлявайки, и едва тогава забеляза, че жената почти не седи на стола си, несръчно превила гръб в измъчена поза. Очите му проследиха наклона на голото тяло към пода, където видя главата на подова четка, чиято дръжка стърчеше между краката на жената. Явно мъчителите й не само бяха я убили. Борейки се със свиването, което усети в гърдите си, той излезе от кухнята.

Застанал отвън, под приведения кедър, той се изплю и си пое дъх, неспособен да се отърве от вонята, изпълнила ноздрите му. Избърса потта от челото си, потрепери, докосвайки се до латексовите ръкавици и трескаво ги свали от ръцете си. Краката му трепереха и за миг си помисли, че ще припадне. Каква абсурдна картина щеше да бъде това, да го намерят припаднал в праха, вън от къщата, пълна с трупове, на няколко крачки от убитото куче.

Отиде до колата и се облегна с ръце на покрива й, с глава между раменете.

Всичко това беше според списъка на Кордеро. Списъка на „бухалите“.

Но тогава защо Ирено Лопес — ако неидентифицираният труп беше на Лопес — и Тъкър Уейт се бяха оказали мъртви? Дали бяха свръзки на „бухалите“ или прости изпълнители, които след свършване на задачата бяха ликвидирани за по-голяма сигурност? Ако беше така, защо Лопес беше открит мъртъв до портата на собственото им скривалище? Нещата някак не се връзваха. Особено в светлината на очевидните изтезания, предшестващи всички тези убийства. Защо ще постъпват така със собствените си хора?

Хората, които бяха извършили онова, което Хейдън беше открил в къщата, бяха настоявали да получат някакви отговори, както и в случая с неизвестния/Ирено Лопес. Това, което Хейдън се мъчеше да разбере, беше какви са били въпросите и кой ги е задавал.

Той се изправи и се обърна към къщата. Сега сенките се бяха удължили и се сливаха в едно по-голямо петно. Беше оставил отворена задната врата, която зееше зловещо в белия куб на жилището, открит вход към отвратителната сцена вътре. Едва ли разследването щеше да спечели много от гледката на двете мъртви тела в кухнята, но ако човек имаше достатъчно сила на волята и смелост да ги разгледа добре, можеше да научи доста за тъмните страни на човешката природа.

Хейдън се върна на дървените стъпала и затвори вратата на кухнята, използвайки гумените ръкавици. Отиде до кедъра и с едно отчупено клонче замете отпечатъците от стъпките си в праха. Влезе в колата и на заден ход се дръпна от гаража. Излезе на настланата част на улицата и остави мотора да работи. Слезе и заличи с клончето и следите от гумите.

Подкара колата обратно към „Клинтън Драйв“ и реши да не използва телефона на Бар-скара „Атина“. Щеше да се огледа за уличен телефон, когато завие по „Уейсайд“. Градът започваше да светва, когато преминаващият във вечер късен следобед запалваше една след друга лампите в квартала. Недалеч от булевард „Харисбърг“ забеляза телефонна будка до един малък магазин, близо до бензиностанция. Паркира до магазина, пред самата будка, и излезе от колата. Яркожълт неонов надпис, минаващ през цялата фасада на магазина, хвърляше жълтеникави отблясъци върху местата за паркиране.

Обади се на Нина.

— Започвах да се безпокоя — каза тя. — Всичко наред ли е?

— Добре съм. Имаше ли някакви обаждания?

— Селия Морено се обади преди около половин час. Искаше да говори с теб.

— Не каза ли защо?

— Не. Казах й, че си излязъл, но очаквам да се обадиш всеки момент. Каза, че ще позвъни пак след час. Мисля, че се пада около осем и половина.

Той погледна часовника си.

— Не остави ли някакъв телефонен номер?

— Не остави.

— Ако се обади отново, преди да съм се върнал, опитай се да вземеш телефона й. Попитай я дали си е вкъщи.

— Ти връщаш ли се у дома?

— Тъкмо се каня да тръгна. Имам само да завъртя още един телефон. Или може би два.

— Всичко наред ли е? Гласът ти звучи… малко напрегнато.

— Наред съм. Връщам се при теб.

Окачи слушалката и пусна нова монета. Когато се обади информацията, попита за Селия Морено. Не беше регистрирана. Попита за С. Морено. И такова име не фигурираше в указателя. Той затвори. Не можеше да се сети как беше името на майка й, но помнеше адреса. Посегна към телефонния указател, знаейки, че няма да го намери и напипа само висяща верижка.

Той изруга и вкара още една монета. Когато телефонистката на полицейското управление отговори, Хейдън каза името си и потърси лейтенант Дистал. Обясни, че знае къде е в момента Дистал, но настоя, че е важно да говори с него. Даде номера на телефонната будка и каза, че ще почака десет минути. Отвори сгъваемата врата на будката, за да пусне малко въздух, и се загледа в потока от коли по „Уейсайд“. Няколко деца на велосипеди спряха до магазина и влязоха вътре. По улицата жълтокожи „чиканос“ се усмихваха с кисели, жълти усмивки. Жълтокожа жена в безформена басмена рокля се мъкнеше по жълтия уличен прах и носеше книжен сак с празни бутилки, хванала за ръка жълтокожо дете. Момиченцето гледаше Хейдън, застанал мълчаливо до телефонната будка, докато се скри зад вратите на магазина. Жената така и не го забеляза.

Когато телефонът иззвъня, Хейдън влезе и бързо затвори вратата.

— Е, намерихме мястото — каза Дистал.

Хейдън чуваше пращенето на статичните смущения.

— Има и нещо ново.

Дистал чакаше. Между двата телефона увисна напрежение.

— На 1119, Стенг Стрийт, в Порт Хюстън има три трупа. Мъж от бялата раса в задната спалня. Бяла жена и бял мъж на име Лорънс Тъкър Уейт в кухнята. Шофьорската книжка на Уейт е в портфейла върху хладилника. Не зная кои са другите двама. Във всеки случай гледката е гадна, Боб. Тримата са били застреляни, но двамата в кухнята са били и измъчвани.

— Боже милостиви.

— Боб, когато бях в кабинета на Кордеро, направих копие от бележник с адреси, който намерих в бюрото му. Мислех, че хората на Лапиер ще го намерят, но предполагам, че Кордеро се е върнал и го е взел, преди да изчезне. В края на бележника имаше четири зашифровани телефонни номера. Когато успях да ги дешифрирам, оказа се, че са телефонните номера на четирима души: Валверде, Ирено Лопес, Лорънс Уейт Тъкър и още един на име Даниел Ферети. Не зная нищо за него, но адресът му е 2855, булевард „Дъмфри“ в Майерленд.

— Веднага ще изпратя хора там — каза Дистал. — Имаш ли още изненади?

— Не. Мисля обаче, че Селия Морено знае нещо. Тя се опитва да се свърже с мен, но не иска да си даде телефона на Нина. Ще се опитам да я намеря.

— Стю, ще си бъдеш ли у дома по-късно? Трябва да поговоря с теб. — Гласът на Дистал звучеше примирително, но Хейдън знаеше, че е по-добре да се отзове на това предложение.

— Ще си бъда вкъщи — каза той.

— Това може да стане доста късно.

— Още по-добре — каза Хейдън. — До скоро.