Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стюарт Хейдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spiral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2022 г.)
Корекция и форматиране
hri100(2025 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Линдзи

Заглавие: Спирала

Преводач: Борис Недков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство Епсилон

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ЕАД „Светлина“ — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Христова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15496

История

  1. —Добавяне

Глава 6

Хейдън нямаше никакво желание за скара и разговори, затова остави Муни в „Локууд“, където Фин обеща да го докара в участъка, когато свършат обеда.

Като се върна по пътя им от тази сутрин, по „Стария испански път“, Хейдън зави на север по булевард „Фанин“, минавайки покрай западното крило на Медицинския център. Вляво зърна излъчващите прохлада зелени площи на парка Херман, чиито напоявани зелени пространства освежаваха като дъжд в палещата омара на лятното слънце.

Изчака, за да премине в лявата алея, малко преди да стигне до Отразяващия басейн, после зави наляво по Булеварда на залеза. Още няколко минути и той вече бавно преминаваше през портите с колони на дома си. Зави по настланата с тухлички алея, където и паркира светлокафявата служебна кола.

Когато отвори вратата, прохладата на старата къща го поздрави като стар, успокояващ домашен дух. По времето, когато през 1943 г. баща му беше построил къщата с камък от хълмовете на Централен Тексас, беше казал, че тежкият обработен камък ще ги изолира от знойните тропически лета; подобно на изба, той щеше да поддържа естествена хладина. Оказа се, че не е грешил много, макар че може би беше подценил лятото в Хюстън. И все пак старата къща не изискваше много климатични устройства, чиято роля беше по-скоро да отстраняват влагата, а мраморните и гранитни плочи на пода бяха приятно хладни. Това беше в истинския смисъл на думата убежище от горещината и шума. Имаше дни, когато на Хейдън не му се излизаше от къщи.

Той извади своята „Берета“, постави я на масичката в хола, до вратата на библиотеката, и се запъти към кухнята. Нина беше с гръб към него и приготвяше сандвичи върху едно от шкафчетата в голямата квадратна стая.

— Надявам се, че е някой познат — каза тя, без да се обръща.

Хейдън спря и я погледна. Светлокафявата й коса беше направена на обичайния кок; едно-две кичурчета бяха провиснали на врата й, над якичката на бежовата копринена блузка. Блузката беше напъхана в бяла ленена пола до глезените, откриваща малко от белите чорапи и обувки. Винаги я беше харесвал облечена в светли летни цветове, контрастиращи красиво с мургавата й кожа.

Нина се извърна.

— Добре че си ти — усмихна му се тя, когато го видя. После продължи със сандвичите.

— Уплаших ли те? — попита той, като я прегърна през кръста и я притисна.

— Ти никога не ме плашиш — отвърна тя.

— Но нали не знаеше, че съм аз.

— Само ти винаги влизаш така — каза тя, като лапна парченце пушена шунка. — Искаш ли и майонеза с това?

— Трябваше да си сложиш престилка — отговори той, като извади една от чекмеджето на шкафчето. — Да, майонеза и само обикновен чедар. Не искам от това, пушеното.

— Аз пък обичам пушените неща. — Тя наведе глава, докато той й нахлузи престилката и я завърза на кръста й.

Хейдън отиде до хладилника и извади една краставица и буркан с маслини. Наряза краставицата на дълги тънки ивици и постави по няколко във всяка от двете чинии, които приготвяше Нина.

— Вкъщи ли ще работиш този следобед, или в студиото? — запита я той, докато вадеше маслини.

— В студиото — отговори Нина. Тя постави по няколко листа римска салата в двете чинии, после и резенчета домат. — Имам доста много работа. Минах етапа на скициране. Ще трябва да работя на чертожната дъска.

— На кое са тези планове? — Хейдън отваряше бутилка с бяло бургундско.

— На вътрешните дворове за Льофлър и Манчини.

— Аз виждал ли съм ги? — Той наля по малко в двете чаши.

— Да, виждал си ги. — Нина взе чинията и чашата си, спря се да го целуне и отиде в слънчевата стая, гледаща към терасата.

Хейдън я последва, сложи нещата си на стъклената масичка до нейните и погледна през прозореца към полянката и малката лимонова горичка.

— Не съм ходил до оранжерията от три дни — каза той. — Трябва да проверя системата за поддържане на влагата. Пабло каза, че миналата нощ всичко е било наред.

— Щом казва, че е наред, защо трябва да я проверяваш?

Той лапна ивичка краставица и продължи да гледа през прозореца.

— Не съм поглеждал и как е Синко, когато излязох сутринта. — Той наистина се чувстваше виновен, че не е видял старото коли, което лежеше на сянка на терасата.

— Седни, Стюарт — каза Нина. — Яж.

Няколко минути ядоха мълчаливо, после Нина запита:

— Какво каза доктор Боурън за Синко снощи?

— Каза, че просто е много остарял. Лятно време му е много тежко.

— Мъчително ли е за него?

— Боурън мисли, че не. Просто е изтощен. Каза, че не е вредно да спи толкова много. — Той отпи от виното си.

— Значи така. А как мина сутринта ти? — Нина смени темата. Усети, че не е подходящият момент да пита за Синко.

— Прекарах повечето време да гледам една аутопсия.

— Страхотно.

Хейдън се ухили.

— Ами ти ме попита.

Нина му се усмихна.

— Беше сигурен, че ще науча. — Тя лапна една маслина и вдигна чашата си. — За твое здраве, красавецо.

— Искаш да смениш темата ли?

— Моля те.

— Къде е Габриела?

— Ти не ме слушаш — каза Нина, като поклати глава и отхапа от сандвича си.

Хейдън я погледна.

— Е?

— Рамона Саласар я взе и отидоха на последно пазаруване, преди да тръгне.

— Точно така — каза Хейдън. — Бях забравил. Тя продължи ли си паспорта?

— Аз го направих.

— Беше ли си взела самолетния билет? Чух, че някои от полетите са били отменени поради вълненията там.

— Аз го взех.

Габриела Сауседа беше започнала да работи при родителите на Хейдън като младо момиче, когато те са живеели в Мексико Сити. Беше се преместила в Хюстън с тях, преди Стюарт да се роди и той никога не беше виждал къщата без нея. Когато родителите му починаха, той се премести с Нина в семейната къща. Никога не беше ставало дума Габриела, която не беше се омъжвала, да ги напусне, ако не го пожелае. Бащата на Хейдън, Уебстър, беше винаги благосклонен към нея и беше й помогнал да получи американско жителство, както и значителна финансова самостоятелност, извън работата си при тях. Тя имаше всяко лято един месец отпуска, за да посети семейството си в Мексико Сити, и с течение на времето животът на семейство Хейдън и семейство Сауседа от Мексико се беше преплел, доколкото както Уебстър, така след него и самият Стюарт бяха помогнали на редица племеннички и племенници на Габриела да дойдат в Щатите и да се учат в различни университети.

Габриела отделяше малка част от заплатата за себе си. Години наред тя пращаше ежемесечно чекове на семейството си, на което тя беше най-възрастната от петте дъщери. Тъй като сестрите й се бяха омъжили и имаха семейства, главно парите на Габриела им позволяваха да поддържат родителите си. Когато те починаха, Габриела продължи да праща пари, макар че помощта не беше голяма, разделена между четирите сестри. Тя прояви жив интерес към благосъстоянието на своите осем племеннички и племенници. Бяха само осем, защото Габриела беше успяла кротко, но уверено да повлияе в това отношение на сестрите си. Беше им внушила, че е по-добре да използват противозачатъчни средства за контрол над раждаемостта и да се молят за снизходителността на Бог, отколкото да напълнят къщите си с деца и да се молят ежедневно да има с какво да ги нахранят. Сестрите й бяха впечатлени, последваха съветите й и Тиа Габриела (tia — леля, исп.) беше станала нещо като семейно божество в Мексико, почитано и слушано. Ежегодните й посещения у дома бяха повод за голяма радост на увеличилото й се семейство.

Двамата, Нина и Хейдън, мислеха за нея, гледайки обляната от слънце тераса. После Нина каза:

— Преди да тръгне, й казах нещо за Рамона.

— О? — обърна се към нея Хейдън. — И какво?

— Тя отначало малко се сопна, както се и очакваше. Това се случи, когато готвехме снощи. Казах й, че откак имам повече работа в студиото, имам по-малко време да й помагам. Опитах се да го кажа така, като че за мен ще е удобно да имаме някой друг, който да й помага. Разбира се, тя каза, че не се нуждае от никаква помощ и че никога не очаквала да й помагам и аз. Отговорих й, че зная това, но мисля, че ни е било приятно да вършим двете някои неща. Само че сега, когато работата ме притиска, би било добре да намерим някой друг, който да й прави компания вместо мен. Във всеки случай се въртяхме няколко минути около тази тема и аз й споменах името на Рамона при първата възможност, защото знаех колко я харесва Габриела.

Нина отпи от бургундското.

— Тя каза, че е съгласна, може би по някой друг ден седмично. Казах й, че това ще зависи изцяло от нея. Така или иначе, накрая го нагласихме. Рамона ще започне отначало да й помага по малко. Подозирам, че след няколко седмици Рамона ще прекарва тук цялото си време.

— Говори ли вече с Рамона?

Нина кимна.

— Тя е напълно съгласна да се подчинява на Габриела. Казах й, че това също ще бъде част от нейната работа. Тя познава Габриела достатъчно добре, за да разбира, че на нея няма да й е лесно да признае, че започва да остарява и не може да се грижи сама за всичко. Рамона е мило момиче. А и дължи много на Габриела. Габриела винаги се е отнасяла с нея като със собствена дъщеря.

— Когато излизах тази сутрин, я чух да пее „Чудото в царевичната нива“. Едва ли е била разстроена.

Нина се усмихна.

— Мисля, че ще й хареса.

Те доядоха сандвичите и докато Нина отнасяше нещата в кухнята, Хейдън реши да провери все пак оранжерията и Синко. Пристъпи на огряната от яркото слънце тераса и се насочи към стъпалата. Пабло беше включил оросяващата система вляво от терасата и във въздуха плуваше фина мъгла, отнасяща в горещия въздух аромата на влажните цветя. Два синигера и цяло ято гарги се разхождаха по тревата, наслаждавайки се на влагата.

Хейдън мина през лимоновата горичка на път за оранжерията. Провери хранилките за птички, висящи на абаносовите дървета отвън и после влезе вътре. Прегледа измервателните уреди на стената. Температурата беше както трябва, влажността — колкото е нужно. Докато стоеше там, вентилаторите на тавана се включиха и вкараха през замъгления от влага стъклен покрив полъх на ветрец. Всичко беше прекрасно. Той се разходи набързо из настланите с плочки пътеки през тази миниатюрна земя, обхващаща хълмчета и падини, както и „скали“, дървета, издигащи се към тавана. Навсякъде се виждаха бромелии (красиви паразитни цветя от влажните гори на Южна Америка — бел.пр.), висящи от дърветата, разположени в пукнатините на скалите, заедно с лози и папрати, по гъбестата почва на „джунглата“. Екзотичните им цветове се движеха от блестящи до тъмни, а Хейдън се възхищаваше от всичките.

След като постоя още малко, той се обърна и се върна по пътечката към вратата. Тръгна покрай тухлената стена, обрасла с бръшлян, и стигна до бялата лятна баня; заобиколи я и се спря до душа на открито, заобиколен от висока ограда. Синко лежеше на хладните плочки; вентилатор на тавана раздвижваше въздуха като лек вятър.

Хейдън приклекна и започна да почесва Синко зад ухото, което не се раздвижи както обикновено. Колито отвори едното си око и когато видя Хейдън, опашката му се размърда върху плочките.

— Как си, стари приятелю — каза Хейдън. Той седна и продължи да почесва кучето. Погледна светлокафявата му муцуна, станала сега толкова сива, че почти беше загубила първоначалния си златист цвят.

Синко потрепери и изквича в знак на благодарност за вниманието. Веждите му се мърдаха, когато Хейдън му говореше, но окото му бавно се затвори. Хейдън погали рядката козина, която оредяваше така само през лятото, когато Синко се скубеше обилно, за да се приспособи към покачващите се температури. Сега обаче козината си оставаше рядка през цялата година.

Хейдън погледна през оградата разпръсквателните съоръжения от другата страна на поляната. Дали Синко можеше да усети миризмата на мокрите цветя. Чудеше се дали му е горещо или студено. Това беше най-лошото, когато не можеш да говориш. На него му се струваше, че Синко не изглежда нещастен, доктор Боурън беше казал, че не страда, но доколко всъщност можеше да знае той? Времето беше придобило друго значение за старото куче, или може би друга стойност. Какво ли занимаваше мозъка на едно старо куче през дългите дни към края на живота му? Спомняше ли си; приятно ли му беше това; съжаляваше ли за нещо?