Дейвид Линдзи
Спирала (40)

Глава 39

Даниел Ферети се приведе на шофьорската седалка на старото „Волво“ така, че само очите му се показваха над вратата и оглеждаха през смъкнатото стъкло слабо осветения гараж. Обливаше го изобилна пот, от страх и от горещина, а очилата му с дебели рамки непрекъснато се плъзгаха по късия му нос. С нищо не помагаше да ги бутва нагоре с привичното движение на средния пръст, защото мостчето на очилата беше толкова мазно, че те незабавно пак се плъзваха надолу. Налагаше се да ги сваля и да ги избърсва с полите на елечето си. Това беше единствената част от облеклото му, която беше суха. Всичко останало беше подгизнало от пот и залепнало за бледата му кожа като целофан. Той обаче не се оплакваше. Като се вземат под внимание събитията от този следобед, довели до присъствието му около гаража, той беше щастлив, че все още е тук и може да се поти.

По нещастно стечение на обстоятелствата той имаше да изнася лекция в рамките на втория семестър на летния курс. Беше задължителна за второкурсниците и беше явно, че никой от тях не присъстваше поради реален интерес. За тях това беше като преглъщане на лекарство с гаден вкус; просто нещо, което трябваше да преживеят. По съвпадение този път така се чувстваше и сам той; в момента много повече го вълнуваха други грижи. Фактът, че лекцията беше в четири часа, влошаваше допълнително нещата. За него това беше неприятно време, особено в периода на летните горещини. Така че със студентите се бяха договорили и всеки ден той се появяваше, раздаваше няколко листа с информацията, необходима за теста в края на семестъра, и след като ги запитваше имат ли други въпроси — никога нямаше такива — той ги разпускаше.

Поне така бяха вървели нещата до днес.

Беше забелязал това момиче още през първия ден, но не защото привличаше вниманието с качествата си, а точно защото нямаше с какво да го привлече. Нямаше хубаво закръглено задниче. Нямаше хубави руси, черни или кестеняви коси. Косата й беше с белезникав, сламен цвят, без блясък и напомняше цвета на стари, пожълтели вестници. Накратко, тя не беше кандидатка за лични консултации с професор Ферети. И ето че днес, когато беше попитал има ли въпроси, тя плахо беше вдигнала слабичката си ръка.

За да й отговори, му потрябваха двадесет минути. Не че беше многословен, а заради допълнителните й въпроси, които следваха един след друг. Отговаряше с едва сдържано раздразнение — възможно беше да е шпионка на администрацията — и й разясняваше всичко, което малката кучка изглеждаше решена да узнае. Докато другите дни се връщаше в кабинета си петнадесет минути след започване на занятията, през този ден закъсня с половин час и тъкмо когато завиваше по коридора към кабинета си, видя двама души, застанали пред неговата врата. Единият беше се навел над ключалката, а другият стоеше на пост. За щастие в частта от секундата, която се оказа достатъчна на Ферети да види и разбере какво става и да отскочи назад зад ъгъла, човекът гледаше в обратната посока.

Ферети се затича надолу по стълбището, прекоси двора, разделящ това здание от северната сграда, и се изкачи на втория етаж, където потърси празна стая, която да гледа на юг. Когато намери такава, заключи вратата отвътре и след като пусна венецианските щори, се залепи на прозореца, откъдето се виждаха и двата входа на насрещната сграда. Сърцето му щеше да се пръсне, гърдите го боляха от бягането. Поне от петнадесет години не беше тичал така.

Двамата мъже престояха в сградата половин час, но на него му се стори, че прекараха там целия следобед. Беше достатъчно дълго време, за да си представи различни сценарии, всеки от които би могъл да е предвестник на края. Той не се вълнуваше лесно, но това не означаваше, че нищо не може да го обърка. Сега беше направо втрещен. Те очевидно знаеха за него. Никога не беше мислил, че някой е в състояние да направи връзка между него и последните събития. Беше планирал всичко толкова грижливо. Толкова мъдро. Те? Дори не знаеше кои бяха. Независимо от това беше смаян, че който и да е го подозира. Друго обяснение обаче нямаше. Защо иначе щяха да влизат с взлом в кабинета му?

Когато двамата излязоха от източния вход на сградата, той се сепна, огледа ги добре, после се втурна към вратата, блъскайки се в банките. Хвърли се надолу по стълбите и изскочи в алеята, която за негов късмет беше изпълнена с хора. Веднага ги откри и тръгна на двадесетина метра след тях, прикрит в тълпите студенти. Когато влязоха в един от паркингите, той ги причака при входа, приклекнал зад паркираните коли, и си записа номера им.

Бързо обаждане от уличен автомат в автомобилната инспекция на щата му донесе информацията, че колата е регистрирана на името на г-н Рамон Соса Реал.

Изобщо не се върна в кабинета си. Около четвърт час не беше в състояние да направи нищо и само се опитваше да се успокои, да реши какви стъпки да предприеме сега. Щом Негрете знаеше къде е кабинетът му, сигурно знаеше и всичко останало. Къде живее. Каква кола кара.

Проблемът с колата разреши, като пусна още една монета и се обади на Лусинда Бримън, дългокрака и широкобедра колежка преподавател, чийто кабинет беше близо до неговия. Каза й, че се е наложило да даде колата си на сервиз и за няколко дни е без транспорт. Попита я дали не би му услужила с втората си кола. Клиф, съпругът на Лусинда, беше избягал неотдавна с друга жена, изоставяйки я с изчерпана докрай сметка на кредитната карта, с апартамента, чийто наем не беше в състояние да плаща само със заплатата си и с колата му „Волво“ 1968 г., с повредена климатична инсталация.

Тя го взе от бензиностанцията, на една пресечка от студентското градче — беше й казал, че оставил колата си там — и го поведе към апартамента си. Беше започнала по пътя да му разказва за „положението“ си и когато пристигнаха, беше плувнала в сълзи. Смая го, когато без всякакво предисловие започна да се съблича, като продължаваше да плаче и го призоваваше да легне с нея. Той имаше чувството, че гледа филм, където всичко това се случва с някой друг. Беше странно преживяване, да се съвкупяваш с хълцаща жена, която въпреки всичко се изхитри да се възбуди до изненадваща висота на страстта. Честно казано, той не би очаквал това от нея и при идеални обстоятелства. След това обаче тя успя да събуди в себе си друга крайност и като закрещя срещу него, изправена гола върху леглото, започна да хвърля дрехите му по него, после отвори скрина и продължи да го замеря с дрехите на Клиф. Той се облече бързешком във всекидневната, връзвайки обувките си под нейните крясъци, идващи от спалнята. После грабна ключовете от масата в трапезарията и изскочи от апартамента.

Разбира се, резервоарът на „Волвото“ беше празен. Клиф наистина беше гадно копеле. Ферети зареди на колонката на самообслужване на бензиностанцията на „Ексон“, като успя обилно да полее обувките си с бензин. След това отиде до телефонния автомат и се обади вкъщи. Каза на жена си, че ще закъснее във връзка с разглеждането на личните досиета на преподавателския състав. Не беше от значение какво точно й казва. И без това я лъжеше непрекъснато, а тя приемаше всичко, което й казваше, за чиста монета.

Следващата му стъпка беше да се опита да се свърже с Блас Медрано. Кордеро беше заминал, така че бяха останали само тримата с Блас и Рубио. Тъй като нямаше представа къде може да е Блас, тайникът за спешни съобщения оставаше единствен способ за свръзка. Сега разбра, че не е бил прав да омаловажава факта, че Хейдън знае за съществуванието на Рубио Ариспе, поради което не беше го съобщил на Блас. Сега имаше неотложна нужда да използва тайника. Отнякъде беше изтекла информация. Трябваше да разбере не е ли бил заловен самият Блас.

Бяха избрали един от гаражите на една тиха улица, на север от парка Херман. В североизточния ъгъл на гаража имаше неголяма зелена площ с малки палми, разположени между гаража и тротоарчето. До самите палмички беше издигнат бетонен стълб, пристегнат с метални обръчи за подсилване, на който беше прикрепена табелка с името на гаража. Посланията трябваше да се търсят на второто ниво на гаража, пъхнати между този стълб и почти допиращата се до него стена, точно над място №28.

Ферети се доближи до мястото и мина бавно покрай него с колата. Не забеляза нищо зад стълба, въпреки че мина покрай него и на първия етаж, да не би бележката да е паднала. Нямаше нищо. Добре. Подкара и спря колата в парка Херман, до едно дърво. Огледа се из вътрешността и намери на задната седалка стенографски бележник. Откъсна едно листче, но когато посегна за химикалката, която винаги носеше в джоба на елека си, със стряскане се досети, че не е зашифровал съобщението. Ключът на шифъра беше скрит в гаража му, у дома. В никакъв случай не можеше да рискува да се върне там. Поколеба се. Мръсна работа! Е, нищо не можеше да се направи. Нямаше никакво време. Налагаше се да рискува. Господи! Всичко се объркваше. С трепереща ръка започна да драска бележката до Блас.

К. избяга в Мексико. Полицията знае, че А. е замесен и го търсят. Хората на Н. се вмъкнаха в кабинета ми и явно са по следите ми. Не мога да се прибера вкъщи. Да не би да има някъде провал? Бъди предпазлив. Ще се навъртам, докато не получа вести от теб.

Ф.

Бележката му отне само две минути. Потта от ръцете му разцапа на едно-две места мастилото, докато сгъваше листчето, но всичко беше съвсем четливо. Той беше толкова измокрен от пот, че миризмата на пот беше по-силна от тази на бензина в обувките му. Не беше обичайната миризма на потно тяло, може би поради някаква химична реакция миришеше по-скоро на мокра вълна.

Вдигна очи от бележката. Исусе Христе, помисли си той изведнъж. Каква нелепа асоциация. Вълната не беше често срещана стока в Хюстън, особено през юли. Какво, по дяволите, ставаше с него? Нима губеше контрол над себе си? Не можеше точно сега да допуска излишни мисли в главата си. Не биваше.

Погледна отново бележката и се опита да прецени дали не трябваше да напише още нещо. Реши, че това е достатъчно. Всичко допълнително щеше да звучи непрофесионално. Откъсна още едно листче от бележника на Клиф и го сгъна на триъгълник. Това му напомни триъгълните шапки от вестник, които правеше за него по-големият му брат. Като затвори вратата на колата, която беше отворил, за да се проветри, той включи двигателя и се върна в гаража. Спря и излезе от колата, без да спира мотора, повдигна се на пръсти и затисна бележката зад бетонния стълб, след което провери дали не се вижда отпред. Когато влезе пак в колата, отиде до най-горния етаж и намери празно място. Така и така беше платил за един час, а и нямаше къде да отиде. Най-добре беше да си стои „скрит“.

Най-горният етаж беше почти празен и той спокойно отвори отново предните врати на волвото. Погледна през прозорците върховете на дърветата и издигащите се кули на високите сгради в центъра на града. Трябваше да обмисли нещата. Какво, по дяволите, беше се случило? Внезапно всичко беше започнало да се разпада. Какви бяха реално шансовете му да се измъкне невредим от това? До този момент винаги, когато беше си представял деня след убийството, беше се виждал да отваря вестниците и да прочита за него. От всички жители на града, само той щеше да знае истината. Щеше да следи самодоволно разследването във вестниците и по телевизията, изпитвайки упоителното усещане за собственото си анонимно могъщество. Могъществото на човека зад сцената. Висшата позиция на реалната власт.

Сега обаче по-лесно му беше да си представи друго развитие на нещата. Постоянен страх. Непрекъснато напрежение. Безсънни нощи. Все по-голяма несигурност. Преди шест месеца не би се усъмнил, че ще се измъкне без затруднения, но сега, когато до акцията оставаха може би само часове, онова, което беше планирал, обмислял и подготвял толкова отдавна, все повече го насочваше към мисълта, че вместо убийството новината на първа страница може да бъде неговата съпричастност към тази акция.

Засрами се от внезапно обзелия го песимизъм, от очевидния страх. Изглежда, още първите признаци на опасност го бяха превърнали в хленчещ страхливец.

Следваше въпросът: Колко време щеше да има на разположение след убийството? Не беше трудно да се отговори: Нямаше начин да се разбере предварително. Може би цялото му планиране беше на погрешна основа. Може би беше проявил наивност, мислейки, че ще може да продължи да си живее както досега, както се полага на „мозъка“, криещ се зад едно безупречно политическо убийство. Сега изглеждаше очевидно, че ще трябва да изчезне заедно с Блас и Рубио. Само глупак би останал. Хитрото, разумното поведение беше да избяга. Нанасяш удар и после бягаш. Всъщност не правеха ли тъкмо това?

После мисълта му се върна на очевидното. Ако трябваше да влезе във връзка с Блас, защо трябваше да оставя бележка? Защо да не го изчака лично? Можеше да поговори с него, когато дойде.

Той затръшна вратата на волвото, завъртя ключа и забръмча надолу, по наклона към второто ниво. Намери място, откъдето се виждаше скривалището и паркира там на заден ход. Тук не се усещаше ветреца отвън, беше мрачно, но той се чувстваше в по-голяма сигурност. Сигурно щеше да се почувства още по-спокоен, след като поговореше с Блас.