Дейвид Линдзи
Спирала (41)

Глава 40

Сиси Фаръл седеше с кръстосани крака на средата на леглото в мотела „При Гапи“, недалеч от магистралата, водеща към Мексиканския залив, и опипваше с треперещи пръсти пришката, появила се от стрес в ъгъла на устните й. Същевременно държеше и току-що запалена цигара „Салем“. Очите й бяха подпухнали от плач и от прекалена консумация на бира, а избелялата й коса беше мазна и сплъстена от едната страна, там, където прекарваше нервно, може би за хиляден път, изпотената си ръка.

Беше облечена в сини дънки и карирана риза с копчета „тик-так“. Загледана в повтаряната за кой ли път серия, тя се мъчеше да отгатне по устните какво си казват героите, тъй като беше спряла звука. Пресегна се и измъкна между краката си кутия с бира. Когато допи и последната капка от стоплената течност, хвърли кутията зад леглото върху купчината от други празни кутии. След серията на екрана се появиха някакви реклами и на Сиси за момент й се стори, че ще повърне. Почака да види дали ще й се размине и после пак заопипва пришката. После заплака отново.

Отпусна се по гръб на леглото, с разкрачени крака и разперени ръце, разпилявайки пепелта от цигарата си. Беше изплашена до смърт и пияна от бирата, от същата проклета бира, която беше отишла да вземе от пикапа на Дони и с която се връщаше, когато забеляза двете коли, спрели пред дома на Руби и Тъки. Не можеше да обясни кое я накара да заподозре нещо, може би това, че колите бяха две, но, така или иначе, тя се спря и остана прикрита. После заобиколи къщата и се върна по булевард „Маккарти“. Не знаеше какво да направи, но й се прииска да погледне пак колите, за да се увери. Отправи се по „Клинтън“ към „Мисисипи“ и излезе от Източната детелина в северна посока, попадайки в гадното задръстено движение. Успя отдалеч да хвърли поглед през песъчливите празни места към дома на Тъки и Руби. До нея, на предната седалка се топеше лед в пластмасова торбичка, поставена до нейния сак с кутиите бира. Продължи да кара.

Тревогата й нарастваше, докато се движеше към булевард „Маркет“, където отново излезе през детелината и се отправи към „Уейсайд“. Там спря до един супермаркет. Напрегна се да помисли дали ще е добре или зле да позвъни и след кратко двоумение реши, че трябва да разбере какво става, и позвъни. Никой не й отговори. Телефонът иззвъня девет пъти, преди тя да затвори. Сега беше истински уплашена. Не знаеше дали е била полицията или мексиканците, а и при двата случая не знаеше какво да прави.

Върна се на „Маккарти“ и мина отново по улица „Стенг“, като гледаше внимателно. Двете коли бяха още там. През следващите два часа сигурно беше повторила този маньовър десетина пъти. Мина и покрай собствения им дом с Дони на „Пасадена“, но не спря, макар че наоколо не се виждаха чужди коли. Къщата можеше да е наблюдавана или някой да чака вътре в засада и тя нямаше никакво желание да я арестуват или изнасилят.

След известно време тя наля бензин от станцията на „Тексако“. Плати бензина и купи три пакетчета чипс с вкус на барбекю, после влезе пак в колата. Отвори една от кутиите с бира и разкъса едно от пакетчетата с чипс, след което потегли още веднъж към дома на Тъки.

Този път двете коли бяха изчезнали, затова тя свърна от улицата и се насочи към къщата. Скоро съжаляваше, че не беше продължила да обикаля с колата.

Всемогъщи Боже, какъв ужас!

О, Боже всемогъщи!

Едва успя да изскочи от къщата, затръшвайки вратата зад себе си, и повърна до пикапа. Беше толкова ужасена, че дръпна дръжката на вратата, преди да е свършила и не можеше да отвори. Накрая успя, вмъкна се вътре и потегли като подгонена. Повърна отново в скута си, както караше. Беше толкова не на себе си, че се разплака чак когато стигна до булевард „Лайънс“, до Източната магистрала. Когато се разплака, плачът й звучеше странно на самата нея. Струваше й се, че ще се побърка и че няма да удържи колата. Качи се на детелината и прекоси целия Хюстън, опитвайки се да се овладее, като се съсредоточи в управляването на колата. Карането все пак й помагаше да удържи мислите си встрани от ужасяващата гледка в къщата.

Караше без да спира в следобедната горещина, докато дъното на дънките й подгизна от стопения лед. Тогава реши да си наеме стая в мотела „При Гапи“. Направи го и предплати, без да си дава сметка, че продължава да плаче и че служителят на гишето изгледа с цинична усмивка мокрия й задник. За нея всичко това беше без значение, важното беше само да влезе в тази стая, да заключи вратата, да легне и да пие, докато загуби съзнание. Не искаше да мисли повече за Тъки, Руби и… Взе в стаята си всичката бира и чипс, включи телевизора и загледа всичко, което показваха на екрана. След известно време откри, че страшната картина се вмъква на екрана; тогава изключи звука и се опита да чете думите по движенията на устните — трябваше да се съсредоточава, което не й оставяше време да мисли за друго.

Легнала на леглото, с подут от бирата корем, който се люшкаше между острите й бедрени кости (беше доста мършава), Сиси си мислеше, че или пак ще повърне или ще получи разстройство.

По дяволите, колко ли часа беше изкарала така, само на бира и чипс? Не можеше да каже колко време е минало. По едно време отвори очи и се загледа в квадратния плафон, залепен на тавана, с черно петно по средата от струпаните там мъртви насекоми. Е, след като не е била полицията, значи са били мексиканците, а щом са били мексиканците, те сигурно познават камионетката на Дони и ще я открият. Лицето й се сбърчи в плачлива гримаса, но този път не можа да се разплаче, толкова изтощена беше.

След това отново отвори очи, досетила се за пистолета, скрит зад седалката на пикапа. Чувстваше се смачкана като парцал. Претърколи се по леглото и падна по лице на пода, с нос, забит в мръсното дрипаво килимче. Май си беше прехапала и езика. С мъка се надигна на лакти и погледна ключовете за пикапа, останали на малкото нощно шкафче, до телефона. Погледна ги, усещайки вкуса на кръв в устата си и болката в езика. После ръцете й се подгънаха и тя отново се удари в пода, но този път не го усети.

Ако имаше късмет, щеше да загуби съзнание и те да я намерят, защото при всички случаи без Дони животът нямаше смисъл за нея. Проклети да са. Въпреки всичко в главата си, тя видя отново Руби и Тъки, подобни на восъчни фигури от Музея на Запада, доста приличащи на истински, без да са такива, защото кой би могъл да изглежда нормално в тяхното състояние. После видя и Дони, който въобще не приличаше на восъчна фигура, а просто си изглеждаше мъртъв. Тя заплака отново, с нос, заровен в мръсния килим, усещайки вкуса на кръвта от прехапания език. Както преди малко мисълта за пистолета, сега образът на майка й се появи в главата й. Без да е сигурна дали го прави наистина, струваше й се, че протяга ръка към телефона, опитваше се да го докопа и да го свали от шкафчето.