Дейвид Линдзи
Спирала (35)

Глава 34

„Мемориал Драйв“ се разклоняваше на две, като се започне от западната страна на Мемориал Парк. Южното разклонение преминаваше в „Уудуей“, криволичеща и гъсто обрасла със засадени близо едно до друго дървета. Тя прекосяваше булевард „Танглууд“ на запад от транспортната детелина. Хейдън се движеше достатъчно бързо и когато заобиколи ъгъла с високите борове и зърна синьо-белите неонови светлини на бензиностанцията, петнадесетте минути, които беше предвидил, още не бяха изтекли.

Алеята, която водеше към сервиза и бензиностанцията, беше мокра и плъзгава. Двама служители с гумени ботуши привършваха миенето й — единият вече навиваше маркуча, а другият измиташе с гумена четка водата към уличната канавка. Трети служител беше вътре, в ярко осветения офис, но Селия не се виждаше при него.

Хейдън остави двигателя да работи на малки обороти и излезе от колата. Служителят беше седнал зад бюрото си и тъкмо пускаше цветния телевизор, кацнал над пирамида от кутии с моторни масла. Когато видя Хейдън, той погледна към другите двама и видя, че са заети. Надигна се неохотно и се приближи към вратата.

— Да, господине — каза той.

— Една жена трябваше да ме чака тук — каза Хейдън. — Привлекателна, с тъмна коса.

— Тц — каза мъжът, поклащайки глава и потривайки лакътя си. — Никаква жена с подобен вид не е идвала тази вечер. Със сигурност.

Хейдън не беше очаквал това. Нейният мезонет беше само на пет преки от бензиностанцията. Тъкмо понечи да каже нещо, когато погледът на мъжа се премести над рамото му. Хейдън се огледа и видя Селия, която се задаваше, яхнала скърцащ велосипед.

Тя спря до колата му и слезе от колелото.

— Извинете — каза тя. Лицето й беше непроницаемо. — Помогнах на Ники да качи някои вещи в колата.

— Добре — каза Хейдън.

Това беше съвсем различна Селия. Носеше дълга, прозираща светлолилава пола, набрана около глезените от прекаран в подгъва на полата шнур, чието подръпване превръщаше полата в модерни бухнали панталони. Блузката й беше от черен сатен, украсена по деколтето с дантела. Беше вдигнала тъмната си коса над врата поради вечерната горещина; няколко кичурчета бяха успели все пак да се измъкнат.

Хейдън погледна служителя, който на свой ред гледаше Селия.

— Би ли могла да остави велосипеда си тук, при вас, за малко? Сега ще дойде с мен.

Човекът прехвърли вниманието си върху Хейдън.

— Аха, защо не — каза той. После учтиво заобиколи задницата на колата и пое колелото от Селия. Усмихна й се, когато му поблагодари, а после се усмихна по съвсем друг начин на Хейдън, когато Селия развърза шнура и остави полата да падне свободно.

— Аз си тръгвам в шест, приятел — каза той на Хейдън. — След това не гарантирам за нищо.

— Дотогава ще дойдем — отговори Хейдън.

Селия вече се беше насочила към пасажерското място, бършейки потта от челото си с кърпичка, измъкната от колана на полата.

Докато служителят тикаше велосипеда към офиса, Селия и Хейдън се качиха в колата. Той пусна двигателя и навлезе в разпръснатите сенки, покриващи улицата.

— Това сигурно ще ви се види невероятно — каза тя, преди Хейдън да е успял да продума. После насочи отвора на климатичната инсталация така, че да духа на лицето й. Вдигна предницата на блузката и я размаха пред лицето си като ветрило. — За мен е просто невероятно.

Хейдън изчакваше.

Тя го погледна, после каза:

— Къде отиваме?

— Никъде. Просто ще карам, докато си говорим.

Тя го изгледа отново, преценявайки намеренията му.

Колата беше изпълнена с парфюма й, разнасян от духащия от инсталацията хладен въздух. Хейдън си отбеляза, че страхът не я е разстроил дотолкова, че да забрави да се парфюмира. Но с момиче като нея, това не доказваше нищо. Тя навярно беше се пръснала бързешком, както сигурно беше прекарала два-три пъти и четката през косата си.

— Окей — каза тя. — Окей.

Тя погледна през прозореца, а ръцете й си играеха с плата на полата. После се обърна към него, изправи рамене и се загледа през предното стъкло.

— Валверде и брат ми бяха „бухали“ — започна тя. — И двамата отидоха да учат в Гуадалахара, където и са ги вербували преди няколко години. Брат ми хич не го биваше в училище, отказа се и се върна в Хюстън. Но Валверде остана, завърши колежа — с бакалавърска степен по мениджмънт — и живя няколко години там. Преди около три години и той се върна в Хюстън и започна тази работа с лимузините под наем. Обади се на брат ми и Естебан постъпи при него като шофьор. Аз карах колеж тук, към Хюстънския университет. Дипломирах се по политология. Един от професорите ми там беше доктор Даниел Ферети.

Хейдън въобще не беше мислил накъде се движи и още по-малко прояви интерес към това, когато чу името на професора. Просто оставяше колата да се носи с трафика.

— Доктор Ферети беше известен с това, че разменя с някои студентки оценки срещу сексуално благоволение. През всеки семестър две или три момичета от неговите групи биваха поканени в кабинета му, за да кажат дали биха искали да повишат точките от изпитите си. Не всички се съгласяваха с предложението му, но имаше достатъчно такива, за да продължава да го прави. Когато един ден дойде и моят ред, Ферети започна встъпителен разговор, преди да направи предложението си. Спомена, че често е посещавал като гостуващ лектор Автономния университет в Гуадалахара, при което аз му казах, че брат ми е учил там. Той беше изненадан и любопитен. Зададе ми много въпроси и аз му разказах за брат ми и за Джими Валверде. Беше смаян, че познавам Валверде. Или поне че зная кой е.

Тя се поколеба.

— Оттогава съм мислила много върху това. Съвпадението изглежда прекалено голямо, но не виждам друго обяснение. Искам да кажа, в живота има и по-големи съвпадения, нали?

Навярно повече, отколкото сме готови да приемем, помисли си Хейдън. Ние сме разумни хора и ако логиката не може да обясни подобни неща, то цинизмът ни може. Гласно не каза нищо. Припуши му се.

— Едни приказки водеха към други, но до секс не се стигна. Бях разбрала, че има нещо, което в още по-голяма степен владее мислите на д-р Ферети. Не си спомням как за пръв път споменахме „бухалите“, но скоро Ферети започна да ме вербува. Бях слушала много за тях от Естебан и много от онова, което професорът ми каза, ми беше известно. То никак не ме очароваше. Мислех си, че всички тези приказки за братство и солидарност бяха демагогия. Някак си не можех да се запаля от това. Въпреки това се преструвах, че ми е интересно. Представях си, че това ще е полезно за оценките ми. Доста добре имитирах дълбоко впечатлена студентка, а и той се вживяваше в ролята си на професор. Колкото повече ми говореше, толкова по-повлияна ставах. Не след дълго той ми каза, че двамата с Валверде, заедно с още няколко души са сформирали един вид „филиал“ на организацията на „бухалите“ в Хюстън. Управлявали и се грижели за парите, които „големи клечки“ между „бухалите“ искат да прехвърлят от тази страна на границата и изобщо били полезна помощна група.

Тя замълча за момент и протегна ръка с грижливо направен маникюр към клапана на климатичната инсталация. Разсеяно събра полата си в ръка, като я дръпна малко над коленете и размаха краищата като ветрило.

— Очакваше ме обаче голяма изненада — продължи тя. — След като няколко месеца продължавах разговорите с Ферети, един студент от горните курсове, с когото се срещах от време на време и се бях сприятелила, ми хвърли голямата бомба. Една вечер, докато се черпехме в неговата квартира, той изведнъж се разкри пред мене и ми каза, че работи за ФБР. Е, може би не го направи съвсем изненадващо. Преди това бяхме разговаряли много на политически теми. Той знаеше най-общо мнението ми за редица неща. Каза ми, че работи за тях между другото и че просто трябва да се навърта около различни политически групи и да пише информации за какво разговарят и какво правят тези хора. Само такива дреболии като с кого дружат, къде се събират, какви теми разискват. Подобни неща. Запита ме дали няма да искам и аз да върша същата работа във връзка с „бухалите“. Каза, че това е хитър начин да си изкарвам малко пари.

Тя си пое дълбоко въздух, издиша го, каза „Исусе“ и после продължи.

— Е, аз бях чела всичко за шестдесетте: как ФБР са вмъквали свои хора в екстремистките групировки. Разбирах какво искаше от мен, както и колко отвратително изглеждаше всичко това за студентите от седемдесетте, когато тези неща излязоха наяве. Лично аз не виждах нищо ужасно в това. Разбирах, че едно правителство е длъжно да го прави. Друг въпрос беше за какво то ще използва подобни сведения. Ако ги използваше, за да ограничава основните свободи на хората, това беше едно нещо, но ако си служеше с тях, за да брани тези свободи, това беше съвсем различно. Не мисля, че разумен човек може да отрече правото на едно правителство да има разузнаване.

Тя се обърна към него, поглеждайки плахо.

— Във всеки случай, аз се съгласих — каза тя. — Започнах да пиша информации за онова, което научавах за „бухалите“.

— Давахте ли тези информации на приятеля си? — попита Хейдън.

— Да, в началото — отговори тя. — Докато се увериха, че съм наясно какво се иска от мен. След това започнах просто да ги изпращам до определена пощенска кутия.

— А как получавахте възнагражденията си?

— Ами, това беше малко в стила на шпионските романи. Най-напред Рич, приятелят ми, просто ми ги предаваше. Когато получих пощенска кутия в пощенския клон в университета — по настояване на Рич — започнах да ги намирам там. Това ставаше на всяко пето число на месеца. Парите бяха поставени в плик. Предполагам, че са имали и там някой техен човек. След като се дипломирах и напуснах университета, получих пощенска кутия в пощенската станция на булевард „Тимънс“.

— Как поддържахте връзка с „бухалите“, след като напуснахте университета?

— Дотогава нещата бяха се развили доста и д-р Ферети беше ми намерил работа при Валверде. Беше странно, но от момента, в който проявих интерес към тяхното „движение“, Ферети напълно изостави опитите си за сексуална връзка. Нямах този късмет с Валверде. Във всеки случай, с повишаване качеството на информацията, възнаграждението ми също се увеличи, което, да си призная, ме изненада. Валверде също ми плащаше добре, така че с комбинираните доходи имах възможност да наема мезонета, в който живея и, тогава Ферети, Валверде и донякъде Кордеро ме въведоха реално в организацията си. Станах членка с всички, свързани с това, церемонии. Дори посетих Гуадалахара, където Ферети ме представи.

Тя поклати замислено глава.

— Ще ви кажа, че колкото повече се въртях около тези хора, толкова повече се отвращавах от техните идеи и действия. Това, за което се бореха, ме отблъскваше повече, отколкото можете да си представите. За мен стана идея фикс да изпращам сведения.

— Какво ще ми кажете за брат си? — попита я Хейдън. — Как приехте да работите срещу него?

— О, Естебан беше прекалено несръчен, за да бъде истински „бухал“. Всъщност вършеше много малко за тях. Беше шофьор, работещ за Валверде. Той нямаше никакви амбиции. За него да бъде „бухал“ не означаваше нещо специално.

Хейдън беше изминал „Уудуей“ по цялото му протежение и сега зави обратно по „Сан Фелипе“. Когато стигна до „Фаунтинвю“, прекоси обратно към „Уудуей“, зави наляво и навлезе в лабиринта от лъкатушещи и обрамчени с много дървета улици, отбелязващи източната граница на Хюстънския „Кънтри клуб“. След още няколко завоя излезе на неголям терен, встрани от улицата, граничеща с просторната зеленина на игрище за голф. Изгаси фаровете, оставяйки колата на габарити и двигателя на забавени обороти, за да не спира климатичната инсталация.

Селия спря разказа си и погледна към игрището за голф, в далечната част на което се издигаха величествени борове. За момент тя като че загуби нишката на разказа си. Беше затиснала смачканата си пола с пепелника на колата и нервно навиваше и развиваше виолетовия шнур на ръката си.

Хейдън погледна профила й, грациозната шия и раменете, примамливите очертания на гърдите, като че придържащи дантелената блузка. Очите му се придвижиха към краката, които вдигнатата сега малко по-високо пола откриваше до началото на гладките бедра. Това не беше умишлен жест от нейна страна — просто тя беше прекалено погълната от мислите си, за да играе сега на подобна игра. Ако той искаше да бъде честен със себе си, трябваше да признае, че почти всичко в нея му изглеждаше доста привлекателно.

Спомни си я в офиса на Валверде, когато беше измъкнал розовия й чорапогащник изпод възглавничките на дивана. Тогава на излизане от стаята му се беше усмихнала. Беше му се сторила напълно способна да се оправя с всичко. Сега очевидно беше почувствала, че не е преценила добре някои неща и беше загубила контрол над положението. Или по-точно, едва сега беше осъзнала, че може би никога не го е контролирала. Това беше неприятно при каквито и да е обстоятелства, да не говорим, когато е въпрос на живот и смърт.

— Научих за плановете да бъде убит Гамбоа — каза Селия. — Макар че ме включваха във всичко — поне аз мислех така — подобен случай засягаше само „бухалите щурмоваци“, техните екипи на смъртта и дори Валверде не знаеше много. Не можех да повярвам, че съм разкрила подобно нещо. Изпратих бързо съобщение на ФБР и те ми се обадиха същата вечер. Беше Елкин. Каза, че искат подробности. Настояваше, казваше, че животът на хора зависи от това. По дяволите, да не мислеше, че ме държат в течение за всичко това? Бях странно изнервена. Тогава… тогава, започнах да позволявам на Валверде… — Тя спря, помълча и после каза: — Научих малкото, което той знаеше.

Тя навиваше шнура, като че искаше да го скъса, като че усилието измерваше страха и гнева й.

— Естебан така и не научи нищо за това — добави тя. — Аз не знаех точното време и дата на атентата, но се страхувах за брат си, въпреки че Валверде ме беше успокоил, че с него нищо не може да се случи.

— Знаехте ли как трябваше да бъде извършено нападението? — запита Хейдън. — Че ще бъде нападната една от лимузините?

— Не. Не знаех. Валверде беше споменал само, че може да е нещо от този род. И той не знаеше точно как ще стане. Във всеки случай, винаги ме успокояваше, докато ме събличаше. Как ще допусне нещо да застраши един приятел, моя брат? След известно време осъзнах, че характерът на сексуалната ни връзка е променен. Може би и той беше го почувствал. В началото аз я използвах, за да измъквам от него сведения, аз го използвах. Това едва ли беше разбрал. Полека-лека обаче той беше започнал да ме използва. Беше ми дошло наум, че тялото ми е станало застрахователна полица за Естебан. — Тя разви шнура. — В крайна сметка се оказа, че тази застраховка няма никаква стойност.

— А защо е бил набелязан за мишена Гамбоа?

— В оптиката на „бухалите“, а и реално, той е един от десетината бивши мексикански политици от администрацията на Лопес Портильо, които общо са изнесли от Мексико милиарди долари. Всъщност са ги откраднали от мексиканския народ. „Бухалите“ искат да накажат тези хора така, че това да стане предупреждение за сегашната администрация на Де ла Мадрид.

— Казвате, че е бил един от десетина корумпирани бивши политици. Значи ли това, че има планове и за други убийства?

Тя се обърна към него и той видя, че тя плаче. Мокрите й бузи блестяха при светлината на габаритите.

— Да.

— Тук ли?

— Не. В други градове. Един в Маями, един в Сан Диего, друг в Лос Анджелис. Още един в Париж.

— Кога?

— Колкото е възможно по-близо едно до друго. За да се получи най-пълен отзвук, идеалното би било атентатите да се извършат едновременно.

Господи, помисли си Хейдън. Какви страхотии беше разкрил?

— И вие предадохте всичко това на ФБР?

— Да. — Тя се намръщи, продължавайки да го гледа, очаквайки да разбере по лицето му, че е започнал да разбира. — По дяволите! — възкликна тя. — Нима не разбирате? Те не правят нищо, за да спрат всичко това. Тези от ФБР. Искам да кажа, че според мен биха могли да се намесят веднага. Мислех, че наистина върша нещо, което има смисъл, но те не си помръдват и пръста. Оставят тези убийства да бъдат извършени.

— Опитвахте ли се да се свържете с тях?

— Разбира се! Не получих обаче никакъв отговор.

— Ами Рич?

— По дяволите, той изчезна напълно преди няколко седмици — каза тя с известна неприязън.

— Говори ли ви нещо името Рубио Ариспе?

Тя поклати глава.

— Не.

— А Ирено Лопес?

Тя го погледна сърдито. В очите й се четеше подозрение.

— Какво става тук? Откъде знаете това име? Знаете ли вече всичко за това?

— Не, не зная. Кой е той?

Тя помисли, преди да отговори.

— Един от „бухалите щурмоваци“.

— Значи един от убийците?

— Предполага се, че да — каза тя. — Трябва обаче да ви обясня. Той е единственият, когото познавам от тях, само защото беше изпратен тук от Халиско три седмици преди другите, за да разузнае навиците и маршрутите на Гамбоа и охраната му. Тъй като беше тук по-дълго време, Валверде не се сдържа и ми каза за него. ФБР знаят за него. Разказах им всичко. Всичко!

— Кой го е убил?

— Лукас Негрете. „Бухалите“ мислят, че хората на Негрете са забелязали неговите наблюдения, заловили са го и са го измъчвали, за да изтръгнат сведения за подготвяния атентат.

— Мислите ли, че Лопес е проговорил?

Тя кимна.

— Това е и причината да се объркат нещата. Затова и аз се страхувам Негрете да не се добере и до мен. Дори не зная дали той е в течение, че съществувам, но не бих искала да попадна в ръцете на това копеле.

Известно време и двамата мълчаха, после тя каза:

— Просто не мога да разбера всички тези убийства. — Тя притисна стомаха си с ръка и си пое дълбоко дъх. — Прилошава ми, като си помисля.

Хейдън гледаше през предното стъкло към игрището за голф. Гарнър беше прав — тези хора сигурно имаха някакви важни връзки. Не можеше да се очаква някой да проведе акция от такъв мащаб в Щатите без значителна подкрепа. И все пак не можеше да възприеме онова, което се загатваше в разказа на Селия.

— Какво да правя сега? — озъби му се тя; явно нервите й не издържаха повече. — Не разбирам защо ФБР не ми предложи някаква закрила? Къде, по дяволите, са те? — Тя се разплака, скривайки лицето си в ръце. После избърса лицето си в полата. Изхълца, когато Хейдън й подаде кърпичката си, но успя да се овладее и се опита да почисти размазалия се грим.

— Господи — каза тя накрая, с леко одрезгавял от плач глас. — Каква мръсотия. Просто да не повярва човек.

Хейдън я изгледа. Интуитивно чувстваше, че тя говори истината; поне доколкото я знаеше. В същото време обаче той подозираше силно, че са я мамили. Тези, за които беше събирала сведения, не изглеждаше да са били от ФБР.

— Сега не можете да се върнете в апартамента си — каза той.

— Аха — кимна тя, като избърса носа си. — Зная.

— Защо дойдохте с велосипед до бензиностанцията, а не с колата си?

— Те познават колата. Страх ме е… да не я взривят… както стана с Естебан. Исусе! — Тя отново избърса носа си с кърпичката на Хейдън. — Ще я изпера — успокои го тя, като мачкаше кърпичката в скута си. — И какво да правя сега? И вие ли ще бъдете като ФБР и ще оставите топката у мен?

Говореше нахакано, но Хейдън забелязваше нервните й движения. Явно беше изплашена до смърт.

Той се обърна напред и включи фаровете, после започна да се измъква на заден ход.

Тя тръсна глава и го погледна.

— Сега какво? — попита нервно.

Хейдън изкара колата на улицата и потегли, после зави в първата пресечка.

— Мисля, че ще е най-разумно да дойдете с мен у дома ми — каза той.