Дейвид Линдзи
Спирала (4)

Глава 3

Блас Медрано Банда се обърна настрана и погледна към обляния от светлината на късното утро прозорец. Не беше възможно да се отпусне; леглото беше всъщност нещо като койка. Най-доброто, което можеше да направи, беше да сменя положението си от време на време, обръщайки се върху меките чаршафи и да остави поставения върху един стол вентилатор да изпраща горещ влажен въздух към тялото му. Въпреки сушата, влагата си оставаше голяма, специално тук, близо до устието на една от рекичките.

Той отдавна беше научил, че търпението е висше изкуство в неговия род занимания. Колко часа беше прекарал, оставяйки ума си да скита в безбрежното пространство на паметта, безкрайно забавление, което можеше да предизвика не по-малко безкраен спектър от емоции? Сега именно се изискваше търпение. За да постигне човек истинското търпение, той трябваше да се научи да играе игри с времето, да избере една дискретна точка от движещия се образ на вечността според Платон и да го задържи в мозъка си, дори против желанието си. Детството. Отец Донато. И темата за търпението. Свещеникът заставаше срещу класа момчета, изцеждайки цялото си остроумие. Quousque, Catilina, abutere patientia nostra? Докога, о, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Цицерон винаги беше помагал добре на отец Донато, дори в безсилието му. А в това училище в Гуадалахара безсилието беше чест гост.

Сирена на влекач изрева в горещината на късното утро. Прозвуча му като нещо чуждестранно. От един дъб, отвъд храсталаците, долетя глухото гукане на гълъб, тъжно и утешаващо, като че го канеше да се върне вкъщи. Представи си, че гълъбът е прелетял целия път от Халиско, над стотици мили пустиня и сиви планини, само за да кацне близо до него и да му гука, залъгвайки паметта му.

Иначе защо тъкмо сега ще си припомня за свещеника? Блас беше загубил толкова отдавна вярата си, не в Бога — той повече и не помисляше за Бог — а в хората.

Какво означава, когато един изгнаник започне отново да мисли за дома си? Не точно изгнаник, но такъв като него, един вид непокорен Йона, тръгнал да търси своя Тарсис. Или по-точно, криещ се от Бог. Да се криеш от Бог. Звучеше прекалено глупаво, според отец Донато. А по-късно, когато Блас беше обърнал гръб на надеждите, които възлагаше на него свещеника, и беше прегърнал толкова различно поведение и философия, старецът бе казал нещо съвсем подобно. Но тогава той наближаваше края на дълга и жестока болест. Беше слаб и умиращ, всичко го разплакваше. Това вече нямаше значение.

Дори сушата в града пораждаше носталгия. Бяха тук от четири дни и той излизаше всяка нощ да се поразходи наоколо, размишлявайки и пушейки. Понякога усещаше миризмата на прах, увиснала в нощния въздух, като някаква суха мъгла, вдигната от минаващите отвъд стената коли. През всичките си години на пътуване той беше осъзнал, че прахът мирише еднакво във всички страни. И все пак винаги, навсякъде, той му напомняше за дома.

В момента обаче той гледаше през прозореца светлината на белия ден. Беше само по памучен панталон, цвят каки, който беше навил почти до коленете. Старата къща имаше дебели стени и широки первази на прозорците, а на един от тях седеше кана с вода, в която той мокреше ръцете си и ги прекарваше през черната си коса, докато тя не овлажня и не прилепна на челото му. Продължи да лежи на една страна и да чака.

Ирено беше закъснял. Той отбеляза факта. Искаше му се да може да каже, че това не го безпокои. Ако беше индианец като Ирено и Рубио, щеше да притежава подходящата психика за това, безличното търпение, с което те бяха прочути и което метисите и креолите приписваха на простодушна пасивност. Сега Блас беше на различно мнение. Беше работил достатъчно дълго с Ирено, за да знае какво се крие зад достойното му за последовател на Зен търпение. Ирено беше способен да наблюдава костеливото тяло на смъртта да се насочва към него от километър и половина равна пустиня без сянка, и да я очаква със спокоен и постоянен пулс. Това беше нещо в мозъка или, по-точно, още по-навътре, там където мозъкът вече не е мозък, а душа.

Блас се ослуша. Старите къщи скърцаха от горещината. Само преди няколко минути Рубио беше влязъл и му беше казал, че отвън става нещо. Той си помисли за двамата, Рубио и Теодоро, вглеждащи се от краищата на сенките, напрягащи се да видят, без да бъдат видени. Можеше да усети интензивността на комбинираното им безпокойство почти като енергия, която можеше да се почувства в тишината.

Чу дъските да изскърцват под нечии стъпки в коридора, след което някой спря на прага.

— Блас! — Гласът на Рубио беше дрезгав шепот. — Полицията е. Правят нещо около портата.

Сърцето му заби ускорено, но почти веднага възстанови обичайния си ритъм, когато той се обърна и седна на края на койката.

— Какво искаш да кажеш „правят нещо“? — Краката му усетиха грапавината на изтъркания под.

— Нещо. Не зная какво.

Говорът на Рубио се отличаваше с едно едва чуто съскане, излизащо през една бразда в долната устна, където два бели зъба — един от резците и един кучешки — се показваха постоянно на фона на тъмната плът на венците. Това беше стара рана от нож от младежките години, първото вкусване на насилие, помисли си Блас. Горчива игра на думи, тъй като Рубио наистина беше изконсумирал повече, отколкото му се полагаше.

— Има хора. Полицейски коли. — Рубио не се разтревожваше лесно. Беше по-опитен от всички тях. Познаваше улицата, оправяше се в предградията и на Сан Антонио, и на Хюстън.

— Тръгват ли към къщата? — Блас се изправи и посегна към пистолета „Хеклер“, оставен на перваза до каната с вода.

Тръгна след Рубио по коридора и влязоха в другата стая, в която имаше само две койки и два стола. На земята лежаха два големи дървени сандъка, върху които бяха струпани автомати, разглобени в различна степен. Стаята имаше два прозореца, гледащи към улицата, и когато Блас отиде към единия, младежът, застанал там, се дръпна да му направи място.

Това беше първото пътуване на Теодоро Аника и той много искаше да се представи добре. Беше постоянно напрегнат и въпреки горещината не се събличаше като другите по долни дрехи; не искаше да го изненадат. Блас приклекна до прозореца и внимателно повдигна с пръсти щората, усещайки върху себе си погледа на Теодоро. Преклонението на Теодоро, който го гледаше в очите, го дразнеше. Трудно понасяше усърдието на момчето.

Индианците не изказваха мислите си. Бог знае защо не го правеха. В Бригадата ги считаха за парии, но ги използваха, защото бяха наистина добри в работата, която вършеха. Сам Блас се опитваше да не мисли за това. Работата трябваше да бъде свършена и той я вършеше, без да се притеснява с кого. Теодоро обаче носеше изписана на лицето си гордостта, че действа от името на Бригадата. Двамата имаха обща културна история: креолското наследство, заможният произход, непоколебимият консерватизъм, крайният католицизъм, византийските принципи на Автономния университет на Гуадалахара и принадлежността към Бригадата. Въпреки това Блас не изпитваше братски чувства към Теодоро. Ентусиазмът на момчето му беше неприятен.

— Бинокълът — каза той, протягайки назад отворената си ръка, без да отклонява погледа си от пролуката, която държеше разтворена с палеца на другата си ръка.

Теодоро грабна „Цайс“-а от малката чантичка до койката си и му го подаде.

— Дръж щората така — каза му Блас. Теодоро приклекна до него и задържа цепнатината в същото положение. Блас постави пистолета между коленете си на пода и нагласи бинокъла. — Малко по-широко.

Теодоро разтвори леко щората и Блас положи предната част на бинокъла върху перваза. Бурените и лозите бяха толкова гъсти, че можа да зърне през тях само малка част от улицата. Видя полицейските коли и тълпата на тротоара. Гледаха нещо и начинът, по който бяха се струпали, показваше, че портата е притегателният център за вниманието на всички. Изведнъж иззад бурените се надигна мъж, чийто голям корем като че се стремеше да се измъкне изпод полите на разтвореното спортно сако, докато той триеше потта от лицето си. След него се изправи на крака и друг човек. Беше по-висок, строен и добре облечен. Беше с вратовръзка и лек летен костюм, а косата му беше добре причесана.

Пристигнаха още две коли, и двете камионетки. Блас разпозна колата на моргата. Потта под мишниците му изстина.

— Проклятие! — Той се дръпна от прозореца. — Стой тук. Трябва да опитам да видя по-добре.

Не му се искаше да мисли. Съсредоточи вниманието си върху движенията на краката си, надолу по стълбите, към входното антре. В дъното на антрето зави в обратна посока и отвори задната врата, която го изведе на дълга веранда. Като се приведе до земята, той тръгна по дължината й към ъгъла на къщата, спря там за малко, после излезе тихо и се промъкна през гъстите буренаци към входната порта. Скърцащите сигнали на полицейските радиостанции се чуваха сега, но още нищо не се виждаше. Той пропълзя няколко метра по корем и лакти, докато стигна до алеята, идваща от портата. Мъртвите иглички от кипарисите бяха се забили по изпотените му ръце и корема. Той вдигна бинокъла. Беше на петнадесет-двадесет метра от портата. На такова разстояние бинокълът приближаваше всичко буквално до носа му.

Нагласи фокусното разстояние, забравил всичко освен неголямата площ около портата. В полезрението му се появи трупът. Разпозна първо костюма, после видя профила на Ирено. Проклятие, проклятие! Гледаше напрегнато, очите му като че се опитваха да преминат през лещите, а ръката му посегна за още по-голямо увеличение. Едва сдържайки дъха си, забеляза гвоздея. Той знаеше какво беше привързано за него. Синът на мравката! Лукас Негрете беше оставил послание и с това беше довел до самата порта и полицията. Това беше арогантна маневра. И умна. Играта ставаше сериозна.