Дейвид Линдзи
Спирала (52)

Глава 51

Блас караше. Това беше единственото, което можеше да направи при създалите се обстоятелства и да има още усещането, че запазва някакъв контрол над събитията. Ако застанеше някъде неподвижно, щеше да си мисли, че сигурно знаят къде точно се намира. Познаваше това усещане, защото беше му се случвало и преди. И неведнъж. Затова сега караше, въпреки че подутата му китка пулсираше все по-силно.

Потеше се силно, но това не беше свързано с околната температура. Новата кола, взета под наем, имаше превъзходна климатична инсталация, пусната на „силно“. Това обаче не беше от горещината. Беше студена пот, която протече по гърба му, докато стоеше под палмите до ресторант „Латуш“, и слушаше крясъците на Рубио „Негрете! Негрете!“, последвани от трясъка на сблъскващи се коли и звука от разбитото радио на индианеца. Имаше усещането, че потъва в Тихия океан, в зелените води на Кабо Кориентес, надолу, надолу до десет метра, където налягането е два пъти по-високо отколкото на повърхността, после още по-надолу, до двадесет и два метра, където налягането е три пъти по-голямо, после още надолу, надолу…

Не беше сигурен дали един ден това напрежение нямаше да го убие. Не се страхуваше от директно сблъскване, защото никога не беше се паникьосвал в бой с използване на огнестрелно оръжие. Дори когато беше изпадал в по-лошо положение, отколкото сега, каквото беше преживял по неравните задни улички на Картахена или в джунглите, отвъд Мънки Ривър Таун. Големият ужас се криеше в изтощаващото, постоянно напрежение на очакването. Когато беше чул Рубио да крещи, не беше почувствал страх за Рубио, нито за себе си. Беше започнал да се изпотява, защото писъците бяха известили началото на очакването.

Очакването беше страшно, защото зад него се криеше смъртта, а криещата се смърт е нещо ужасяващо. Той беше се срещал с нея очи в очи и самата тя не го ужасяваше. Дори самият ужас, когато достигне връхната си точка, загубва способността си да плаши. Когато човек се смята за загубен, той изпитва един вид успокоение. Това вече беше му се случвало на два пъти, но всеки път му се беше разминавало. Смъртта го беше подминавала и всеки път, когато беше разбирал, че се е спасил, успокоението изчезваше и ужасът отново се настаняваше в мозъка му. Така че той не се страхуваше от самата смърт, а от дебнещото й приближаване.

Със здрача дойде и анонимността. Фаровете на колата му по нищо не се различаваха от фаровете на колите пред и зад него.

Концентрира погледа си върху габаритните светлини на колата пред него, преценявайки дали има все още шансове да успее. За да бъде честен със себе си, трябваше да признае, че това изглежда невъзможно. Каква беше вероятността сега, от всички квадратни метри из улиците на града, Гамбоа да прекоси точно този квадратен метър, където Блас беше заровил експлозива? Би ли могъл сам да наблюдава достатъчно отблизо къщата на Гамбоа, за да разбере навреме, че той ще мине по „Сан Фелипе“ и в същото време да не бъде забелязан от полицията? Беше сигурен, че тя следи зорко всичко около резиденцията. Всичко това можеше да стане само случайно. От друга страна, колко време му оставаше, преди Рубио да проговори? Да, Рубио щеше да проговори. Ако онзи, който изтезава, е технически подготвен, а Негрете със сигурност беше, беше почти невъзможно жертвата да не проговори. Не беше ли проговорил Ирено, индианец като Рубио. Само веднъж през живота си Блас беше видял някой наистина да остава несломен. Една жена, не, всъщност едно момиче не беше проговорило въпреки голямата и изобретателна жестокост, с която бяха се отнасяли с тялото й. Беше гледал да чупят и изкълчват крайниците й, да късат плътта й, да я окачат надолу с главата. Красивото момиче не беше проговорило. Всъщност то не беше с красива външност и лице. Беше вътрешно красиво.

Макар че нейната смърт не беше се случила по време на провеждана от него операция, Блас никога повече не пожела да гледа как измъчват някого. Нямаше да го позволи, когато той ръководи група, и нямаше да присъства, когато друг беше начело. Щеше да екзекутира, но не и да измъчва.

Рубио щеше да проговори. Негрете вече знаеше за експлозива; всичко, което му беше нужно от Рубио, беше къде и кога? Може би по-важен за самия Блас беше въпросът какво ще направи Негрете, когато разбере. Едва ли щеше да рискува сам да отиде и откопае експлозива. Нямаше и да се обади на полицията. От днешните действия на полицията можеше да се предположи, че и той е преследван като Блас. Не, Негрете просто щеше да предупреди Гамбоа да бъде нащрек, с надеждата Гамбоа да оцени, че му е спасил живота и да го възнагради в бъдеще. Това беше типично за Негрете, да убива и да рискува живота си за пари.

Блас бързо взе решение. Зави вдясно на следващия светофар, заобиколи квартала и се насочи обратно към детелината. Щеше да се откаже на другия ден по обед, но се надяваше дотогава да възникне удобен случай. Очакваше Гамбоа да се опита да се измъкне от града, възползвайки се от прикритието на мрака. Надяваше се следващите шест часа да бъдат решаващите.

Като разположение хотел „Ремингтън“ би бил идеалното място за очакване, но Блас не искаше да минава вече през процеса на регистриране и да привлича вниманието върху себе си на по-малко от сто метра от мястото, където се надяваше още да възпламени експлозива през следващите няколко часа. Това щеше да бъде прекалено рисковано и поради факта че експлозията щеше да бъде невероятна сензация за гостите на хотела, и всеки, който тръгнеше да го напуска веднага след взрива, можеше да бъде запомнен.

По време на планирането на действията, през последните няколко дни, Блас не беше проучвал подробно сградите, намиращи се близо до кръстовището със „Сан Фелипе“, но все пак си беше взел бележки за няколко сгради, от които щеше да има добър изглед върху кръстовището, откъм западната страна на магистралата. Всъщност трудността беше не толкова да се намери място с добър изглед, защото такива имаше много. Големият проблем беше да се намери сграда, която не само да предлага такъв изглед, а и да има удобен балкон. Специфичната архитектура на сградите в Хюстън, с неговата екваториална горещина и влага, беше довела до преобладаване на проекти с добре затворени прозорци. За нещастие Блас не можеше да разчита предавателят „Футаба“ да действа пълноценно от вътрешността.

Продължавайки да кара с една ръка, той навлезе от юг в района около булевард „Поуст Оук“ и заоглежда сградите от лявата си страна. Когато излезе от детелината и мина под магистралата, беше решил, че има три основни възможности: продълговата широка сграда, която изглеждаше около двадесететажна, на север от кръстовището; бяла, правоъгълна сграда, точно на юг от първата и приблизително толкова висока, с цели редици прозорци, гледащи към магистралата; най-после, трета сграда с боядисани в черно алуминиеви первази и леко начупена, съставена от три части фасада, украсена с позлатени перпендикулярни ленти.

Блас продължи по „Сан Фелипе“ към „Поуст Оук“ и в последния момент зави към малката закусвалня, в която беше идвал на два пъти през последните дни.

Макар и да беше смятал дори последното си идване за риск, който не би трябвало да поема, сега това беше единственото отворено заведение наоколо, където можеше лесно да влезе и да напълни термоса си с кафе. Взе термоса от седалката и влезе в заведението. Жената, която беше го обслужвала преди, беше заета с приготвяне на хамбургери за двама пънкари със зелени коси, които бяха и единствените посетители. Блас плати и излезе. Сега в това заведение бяха го виждали три различни сервитьорки. Това не му харесваше, но беше по-добре, отколкото една от сервитьорките да беше го видяла да идва три пъти.

Отново навлезе по „Сан Фелипе“ и зави наляво, между високите сгради. Когато стигна до булевард „Амбасадор Уей“, отново зави наляво и се приближи до задната част на трите сгради, които беше зърнал от магистралата. Онова, което не беше видял, гледайки фасадите, беше, че всяка сграда има залепен до себе си закрит многоетажен гараж, като най-висок беше този на най-южната сграда, Трикорп Плаза. Гаражът беше не само най-високият, но и не повтаряше стриктно очертанията на самата сграда, като се издаваше от двете страни.

Той се приближи до входа на гаража. Дървена бариера, задвижвана с магнитна лента, блокираше пътя. Блас спря колата най-вдясно и се приближи до бариерата. Пазейки от сътресение пулсиращата си лява китка, той протегна дясната си ръка и повдигна дървената гредичка до равнището на покрива на колата, като същевременно придвижи колата с тридесет сантиметра напред. После пусна бариерата и потегли бавно напред. Гредичката задраска по покрива, после се плъзна по задното стъкло.

Тъй като не искаше да го забележат, Блас не се придвижи до най-горния етаж, а само до предпоследния и паркира в северозападния му ъгъл. Спря до ниската стена. Оттук кръстовището на „Сан Фелипе“ с жп линията се виждаше идеално. Спря двигателя, бръкна под предната седалка и извади силен бинокъл за нощно гледане, фокусира го върху кръстовището и улицата около него. Нямаше да разполага с много време, за да разпознае колата на Гамбоа. Самото кръстовище беше добре осветено, но улицата беше силно засенчена от дърветата. Блас щеше да види фаровете да проблясват между дърветата, но нямаше да може да идентифицира една кола, преди тя да излезе на открито.

Боейки се да не бъде забелязан от съседните сгради, той се вмъкна в колата и я дръпна на заден ход точно под висящата на тавана електрическа крушка. Спря, излезе от колата и като пазеше несръчно равновесие с една ръка, се изкачи на покрива на колата. Протегна ръка над главата си и развинти крушката. Скочи долу и повтори операцията със следващата крушка. Когато върна колата на първоначалното й място, целият етаж беше потънал в мрак.

Излезе от колата, като взе чантата и сакото си. Постави чантата върху капака и извади предавателя. Постла сакото си върху бетонния парапет и седна на предния калник. Окачи бинокъла на врата си и като намести лактите си върху парапета, отново го фокусира върху кръстовището.

Едва ли му оставаше много да чака; при всички случаи не чак на другия ден до обед, а най-вероятно само до сутринта. Още по-възможно беше чакането да свърши още преди да е съмнало. Ако Гамбоа решеше да се измъкне, Блас не го виждаше да направи това по-късно. Но това вече нямаше значение. На зазоряване той щеше да си тръгне, независимо дали Бениго Гамбоа Пара още диша, или не. Пушеше му се адски, но се страхуваше, че ще го забележат. Чаша кафе също би му се отразила добре, но не можеше да си позволи и това. По-късно щеше да се нуждае от кофеин.

Чакането започна отново. За момент помисли за заровеното в острата трева сандъче за инструменти. Чудеше се и какво ли става с Рубио в този момент. Беше бегла мисъл и той не се спря на нея. Помисли и за връщането вкъщи, в Мексико. Сам. Това беше му се случвало вече два пъти. Ако успееше, сега щеше за трети път да се върне от изпълнението на задача като единствен останал жив от екипа.