Дейвид Линдзи
Спирала (39)

Глава 38

Хейдън излезе бос и само по гащета на терасата, слезе по стъпалата и през храсталака от лавровишни се насочи към лятната къпалия. Носеше няколко резенчета пушена шунка, останала от сандвичите, които си бяха направили с Нина и Селия, след като Дистал си беше отишъл. Носеше и половин бутилка „Макон Шардоне“. Отдавна не се измъчваше от мисълта дали това е добро или лошо за Синко. Мислеше само какво ще направи удоволствие на старото коли.

Вентилаторът на тавана на къпалнята се въртеше непрекъснато, раздвижвайки въздуха ден и нощ. Хейдън се спря за момент, докато очите му свикнат с полумрака в леката постройка. Стъпил с босите си крака върху хладните плочки, той чуваше слабото, ритмично свистене на вентилатора и прекъслечното дишане на Синко. Най-после успя да различи по-светлите очертания на старото куче на пода, отиде до него и коленичи.

За негова изненада очите на Синко бяха отворени и го гледаха. Хейдън постави пред главата му шунката и опашката на кучето забръска плочките. То се надигна с помощта на Хейдън и изяде няколко парченца шунка, докато той го чешеше зад ушите. След една-две минути взе паничката му и я наля до една четвърт с бяло вино.

Синко остави шунката, погледна паничката и понечи да се примъкне, но Хейдън я побутна към него. Старото куче залока виното, пренебрегвайки шунката.

Хейдън се усмихна. Това беше станало отдавна твърд навик. Спомни си следобеда, когато за пръв път беше налял вино от чашата си на любопитното, игриво кученце, което си играеше до стола му, на терасата. Кученцето го излиза до капка и той му сипа пак. Беше продължил да му налива по малко от любопитство, за да види колко ще изпие. После то се беше замъкнало, залитайки встрани, и беше се пльоснало в сянката до къщата. Веднага заспа, с нос заврян в гумения ботуш, забравен от Пабло на терасата.

Беше излокало пет малки чаши „Совиньон блан“ и Хейдън му даде тогава името Синко (синко — пет, исп.). Стар навик.

Докато Синко гълташе виното до него, Хейдън отпи от бутилката. Сега, когато очите му се бяха адаптирали напълно, видя, че със Синко седят в една бледо осветена от късната юлска луна зона, с форма на кръст. Лунните лъчи се промъкваха през решетката, подобни на деликатен диамантен прах.

— Стюарт. — Гласът беше нежен и диамантите се раздвижиха, когато Нина влезе в къпалнята.

— Тук съм — каза той.

Тя се спря до вратата, както беше направил и той, изчаквайки очите й да свикнат. Луната я осветяваше отзад и той видя, че е гола под нощницата, чиято коприна я обгръщаше като облак мъгла.

— Чувам как Синко пие — каза тя.

— Предпочете го пред шунката.

— Има ли той тук вода? Тази шунка ще го накара да ожаднее, когато я изяде.

— Да.

— Сега вече те виждам. — Тя се приближи бавно, опирайки се с ръка на стената, опипвайки пода с крака, като че газеше през черна, мътна вода, внимавайки за остри камъни и за течението. Протегна ръка и го докосна по рамото. Придържайки се за рамото му, тя се отпусна до него. — Провери ли дали е включена алармената инсталация?

— Включена е.

— Ще ме е яд, ако тя се измъкне.

— Защо ще го прави?

— Не зная. Искаш ли една глътка?

Тя пое бутилката и отпи малко, после му я върна. Седяха един до друг, обсипани от бледите диаманти на лунната светлина.

— Изглежда симпатично момиче — каза Нина.

Моментално във въображението на Хейдън възникна образа на Селия, гола на дивана с Валверде. Вършеща онова, което искаше Валверде.

— И аз мисля така.

— Трудно е човек да си представи, че е замесена във всичко това. В убийството.

— Тя не е замесена в убийството.

— Исках да кажа, че е знаела за него. Тя като че не осъзнава колко сериозно е положението й.

Хейдън отново си я представи на дивана.

— Разбирала е напълно какво прави — каза той.

— Сега обаче изглежда силно деморализирана от случилото се. Брат й е бил убит. Преживяла е много. Едва ли е била подготвена да се справи с всичко това.

— Вероятно не е подготвена — каза Хейдън. — Често съм се сблъсквал с подобни случаи. Хората — и напоследък все по-голям брой — харесват мисълта, че са се осмелили да престъпят отвъд запретната черта. Приятно им е да си мислят, че живеят „на острието на бръснача“. Чувстват се измамени, ако животът им е скучен. И когато накрая балонът на „интересния живот“ се пръсва на парченца пред очите им, те се чувстват ограбени, опустошени. Не могат да повярват, че това се е случило и с тях. Мислели са, че това няма да свърши никога.

Нина протегна ръка, взе отново бутилката, отпи и пак му я върна. Пъхна дясната си ръка под неговата и двамата останаха така, притиснати един до друг.

— Някак не мога да си представя, че е била мотивирана само от възбудата на интересното преживяване — каза Нина. — В началото може би, но мисля, че по-нататък е настъпила промяна.

— Може би си права — каза той. Въпреки предубеждението да гледа на Селия с известен цинизъм, трябваше да се съгласи, че Селия Морено е минала през изпитание, което би разтърсило дори професионалист. И беше устояла досега, не беше рухнала психически. Беше си мислила, че работи за добрите. Това не беше неразумна лудория. Той нямаше никакво право да дава надути преценки на мотивировката й.

Те замълчаха, а Синко свърши виното си и бутна настрана облизаната паничка. Хейдън я поднесе пак към него и му наля още. Синко не започна да пие веднага, а поседя малко, примигвайки сънливо. После отново започна да лочи.

— Намираш ли я привлекателна?

Хейдън беше изненадан от въпроса.

— Доста е привлекателна — отговори той.

— Е, това е честен отговор — каза тя с равен глас. — Извинявай, че ти го измъкнах насила.

Хейдън се ухили и я смушка.

— Нали не искаш да те лъжа? — погледна я и видя, че се усмихва.

След миг тя каза:

— Ами Боб? Какво решихте с него?

— Оставихме всичко както си беше. — Знаеше, че това ще я разочарова.

— А какво ще правите с нея? Няма ли да я поставите под официална охрана?

— Подозирам, че ще бъде така.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен точно как ще го уреди Боб, но предполагам, че е направил някакъв малък трик, като например да ме върне официално на служба, без да ми го казва. По такъв начин може да каже на висшестоящите, че ми е възложил специална задача във връзка с този случай. Не зная, но сигурно с капитан Мърсър са се поизпотили върху тези неща. Както и да е, бъди сигурна, че той е взел рисковете под внимание.

— Изглежда, според тях има доста големи рискове лично за теб.

— Натискът върху него от администрацията и политиците да потули този случай е много по-тежък от всяка забележка, която би могъл да получи задето ме е оставил да работя по този начин. Фактът, че ФБР му диша във врата, никак не улеснява нещата.

— Точно този аспект ме тревожи — каза Нина, като че го беше чакала да спомене това.

— Кое по-точно?

— Разказът й за сведенията, които е давала. Не зная кое би било по-голямо разочарование, дали ако някой я е лъгал, или ако тя е лъгала теб.

— И в двата случая въпросът е „защо“?

Синко беше спрял да пие, беше легнал и отново заспиваше.

— Чудя се дали дните и нощите му се сливат в една полудрямка и дали усеща реално какво става наоколо — каза Хейдън.

— Заспа ли?

— Не зная. Така изглежда.

Тя взе отново бутилката и я надигна. Хейдън я погледна и видя как бледата светлина, минала през решетката, огрява гърлото на бутилката. Зеленото стъкло изглеждаше черно на недостатъчната светлина. Тя му я подаде пак.

Поседяха така, всред тихите звуци и движения на лятната нощ, без да говорят, подавайки си само бутилката един на друг. Хейдън си помисли колко й е благодарен, че дойде при него сега, чудейки се как е почувствала, че трябва да постъпи така.

Междувременно ъгълът, под който падаха лунните лъчи, се беше променил. Нина тъкмо беше пийнала и му подаде бутилката.

— Останалото е за теб — каза тя. — Мисля, че разбирам защо харесваш това вино.

Хейдън остави бутилката настрана и погледна жена си. Тя гледаше право пред себе си към мрака, заседнал в клоните на лавровишните и лимоновите дървета. Лунните диаманти обрисуваха силуета й като с пунктирана линия, показвайки кичура коса, паднал на челото й под дъха на създаваното от вентилатора въздушно течение.

— Винаги съм мислила за теб като за човек, който ревниво пази интимността си — каза Нина. — Който трудно се открива пред другите. Мисля обаче, че не съм била съвсем права. В известен смисъл ти си винаги готов да се отдаваш. Имам предвид, когато вършиш работата си. Тогава изоставяш собственото си „аз“ и се опитваш да пропълзиш в главата и мислите на някой друг, опитваш се да се превъплътиш в неговото „аз“, за да разбереш онова, което той се стреми да скрие от тебе. Тъжното — поне за мен — е, че ти се отдаваш по такъв начин на онзи вид хора, които постоянно те отблъскват. Просто такава е природата на ролите, които играеш. Поради някаква причина, този род ситуации изглежда те привличат. — Тя помълча малко. — Никога досега не съм мислила обаче по такъв начин за това.

Хейдън продължи да гледа силуета й, наклона на челото й, който беше почти индиански.

— Какво те накара да мислиш за това? — попита я той.

Тя не каза нищо.

— Ела — каза той.

Стана и й подаде ръка, после, държейки се за ръце, двамата излязоха от прикритието на къпалнята и тръгнаха през лавровишните, по осветената от лунната светлина трева. На открито беше по-топло, отколкото под вентилатора в къпалнята. Луната беше толкова ярка, че хвърляше сенки под дърветата и толкова голяма, че човек не можеше да не я забелязва дори за момент. Двамата заобиколиха лимоновата горичка, чийто силен аромат като че висеше във въздуха и стигнаха до цъфналите храсти на фламбоайаната. По причудлив каприз на нощната видимост, лунната светлина беше се разпръснала на хиляди светещи капки, падащи през дантелата на тропическите листа и лежащи върху тревата като светла линия, очертаваща сенките на цъфналите храсти.

Те се спряха, застанали под пръските лунна светлина, и Хейдън внимателно повдигна коприната от раменете й и я остави да падне на тревата. Легнаха на това място и той я докосна, милвайки грациозните очертания на тялото й. Отново изпитваше към нея благодарност, че е това, което е. Вдъхвайки аромата й, той я целуна и видя отблясъците на лунната светлина по кожата й. Луната изглеждаше синя, рядък оптичен феномен, случващ се не по-често от един път на всеки две-три години. Това беше второто пълнолуние за този месец. Двамата лежаха върху отломъците от лунната светлина, без да се боят от всепроникващата й светлина.