Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (1)

Няколко встъпителни думи към българските приятели

Прието е да се казва, че който е бил седмица в Япония — пише книга, който е бил месец — статия, а който е живял там година — не пише нищо. Не пише, защото колкото по-дълбоко навлизаш в японския начин на живот, толкова повече въпроси ти поставя той, и то такива, на които невинаги може да се намери еднозначен отговор. В Япония премина почти половината от журналистическия ми стаж и ако се придържам към приведената крилата фраза, в никакъв случай не трябваше да вземам перото. Но въпреки това го направих. Може би защото замисълът на книгата наистина възникна в края на първата седмица от пребиваването ми в Япония… преди 20 години.

Узряващата дълго и незабележимо идея се зароди една вечер през май 1964 година. На пресконференция в Токио ръководителят на важна съветска делегация говореше за резултатите от посещението в Япония. Делегацията имаше за задача, освен чисто практическите въпроси да предизвика у японците доброжелателност към нашата страна, тъй като без това трудно можеше да се разчита, че Япония ще вземе участие в плановете за разработването на Сибир и Далечния изток, които започвахме да осъществяваме тогава. И затова на въпроса на журналистите, кое в Япония е направило най-силно впечатление на съветските гости, ръководителят на делегацията каза: „Необикновеното японско трудолюбие.“ Отговорът се хареса. Телевизията и вестниците дълго го цитираха.

Още тогава у мен се прокрадна известно съмнение: а може ли в експлоататорското общество да се появи истинско трудолюбие? Прокрадна се и замря, тъй като политическото въздействие на отговора беше много силно. Но то започна да расте, когато чух същия отговор като утвърден и затова абсолютно безопасен от следващата делегация, след това от още една и така почти през всичките ми години в Япония. По-късно това съмнение се превърна в убеждение: необикновено японско трудолюбие не съществува и стига сме повтаряли приказката, създадена под влияние на обстоятелствата, но вече отживяла времето си!

Няма трудолюбиви или мързеливи народи. Едни или други хора се трудят високопроизводително или без особено усърдие в зависимост от условията, в които се намират. И аз написах книжката, която държите в ръцете си, за да покажа как и какви условия са създали японските монополисти, за да накарат трудещите се да работят, без да подгъват крак и с високо качество.

В нея се разказва за организацията на труда в японските предприятия, за хитро разработените от индустриалците материални и морални стимули, за научно-техническия прогрес, какъвто го видях в Япония, за подготовката на кадри на различни равнища. Надявам се, че съм успял да убедя читателите, че необикновено японско трудолюбие не съществува. Има добре обмислена, напълно съответствуваща на психиката на японците и извънредно изгодна за монополистите система на мениджмънт, която прави непроизводителния и некачествения труд неизгоден за работниците и служителите, но същевременно изсушава мозъка и опустошава душата.

След излизането на тази книга в Съветския съюз на много читателски конференции и в писма на читателите ми се задаваше следният въпрос: можем ли ние да използваме някои страни от опита на японския мениджмънт? Аз отговарям така. Всичко японско е приложимо само в Япония. Казано е вярно, че Япония служи само като огледало, в което се отразяват вашите достойнства и вашите недостатъци. Към това бих добавил следното: нима художникът използва модела, за да го копира. Разбира се, че не. Той му е нужен, за да мисли с негова помощ. И именно с тази цел аз написах „Петнайсетият камък от градината на «Рьоанджи».“

Последната точка в книгата беше поставена на 20 февруари 1986 година. Същия ден тя беше подписана за печат. Минало е съвсем малко време, но и то вече те принуждава да правиш добавки и корекции. Япония е учудващо динамична страна и дори най-бързите полиграфични машини не могат да догонят развитието на икономическите, социалните и научно-техническите процеси в нея. Аз не бих променил принципните си оценки — те и сега запазват правото си на съществуване, — но ако имах възможност, бих развил някои от съдържащите се в книгата положения. Ето какво бих дописал например в първите глави.

Япония се е превърнала във водеща икономически развита държава в капиталистическия свят. Тя е постигнала по-висока, отколкото в САЩ, конкурентоспособност още в края на 70-те години и сега японският износ на техникоемка продукция за американския пазар значително е надхвърлил японския внос на аналогични американски стоки. Много по-солидна преграда пред японския износ трябваше да стане 40-процентното повишаване на стойността на йената спрямо долара, но и тя не удържа на яростния напор на Япония. През настоящата финансова година дефицитът на САЩ в търговията с Япония ще се увеличи почти до 82 милиарда долара, с 50 на сто повече, отколкото преди една година.

Към края на 1985 г. международните кредити на Япония надхвърлиха 640 милиарда долара, т.е. с 10 на сто повече от кредитите на САЩ, и неудържимо продължават да растат. И докато Съединените щати се оказаха най-голямата страна длъжник в света, Япония изпревари Саудитска Арабия и се превърна в най-големия кредитор в света. Японските милитаристи, които разпалиха войната в Азия и в Тихия океан, дори и в най-сладките си сънища не са мечтали за подобни господствуващи позиции.

Япония се движи по нажежаваната от кризите Сахара на капиталистическата икономика, където се носят вихрушките на „търговските войни“, като камила, която упорито преодолява коварните сипкави пясъци и безпогрешно открива най-краткия път към водата. Тя черпи сили за това опасно и трудно пътешествие от научно-техническата революция в промишлената технология, концентрирането на вниманието върху сектора на услугите и разширяването на научноизследователските и опитно-конструкторските работи.

Япония продължава да вкарва в своите предприятия толкова промишлени роботи, колкото целия останал свят. Японското превъзходство в използването на машини с цифрово-програмно управление е още по-голямо. Тя е ненадмината по темповете на създаването на гъвкави производствени системи, контролирани от компютър. Сега се готви за нов скок. Той ще се изрази във внедряването на микроелектронен и лазерен контрол в производствения процес. И ако сега безлюдните заводи все още имат нужда от присъствието на настройници, в случай че някой от механизмите излезе от строя, при микроелектронния контрол определянето на неизправностите и тяхното ликвидиране ще се осъществяват автоматично и следователно безлюдните заводи ще станат такива в истинския смисъл на думата.

Отскоро японците започнаха да обръщат не по-малко внимание на сектора на услугите, отколкото на промишлената технология. Със същата настойчивост и методичност, с която покоряваха върховете на техническия прогрес в обработващата промишленост, те се заеха да доведат до съвременното равнище на научно-техническата революция финансовото и застрахователното дело, индустрията за отдих и развлечения, телевизията и киното, издателската дейност, туризма, търговията и рекламата и започнаха перспективни разработки в една нова област на услугите — информатиката.

От 1987 г. започва производството на платки с нанесени върху тях интегрални микросхеми, върху които подробно ще се записват историите на заболяванията на собствениците им. Когато лекарят въведе тази платка, която е по-малка от магнитофонна касета и пет пъти по-тънка от нея, в четящото устройство, веднага ще разбере от какво е боледувал пациентът и как са го лекували — с други думи, ще получи всички необходими данни за поставянето на точна диагноза и определянето на най-добрия начин за лекуване на болестта.

Най-после, японците разширяват бързо и своите научноизследователски и опитно-конструкторски работи. Япония вече им е посветила толкова човекочасове, колкото и САЩ, и скоро ще изразходва за тях почти същата сума, както и Съединените щати. Ако сегашната тенденция се запази, през 1990 г. Япония ще заеме едно от първите места сред капиталистическите страни по разходи за невоенни научноизследователски и опитно-конструкторски работи.

Ако начертаем кривата на японските успехи в процеса на научно-техническата революция, а до нея по същия графичен начин означим увеличаването на стресовите състояния сред японската нация като цяло, ще видим, че и двете линии ще се стремят под еднакъв ъгъл нагоре. Затова аз бих направил друга добавка в последната глава на книгата, „в която се разказва, че колкото и сладка да е динята, ластуните й все едно горчат“.

Японското Министерство на труда проведе анкета сред 42 хиляди мъже и 14 хиляди жени, заети в основните промишлени отрасли. Стана ясно, че 5 на сто от анкетираните страдат от такива стресови състояния като язва на стомаха и болки в гръдния кош и в гърба. Аналогично проучване извърши Министерството на здравеопазването. Ако се съди от неговите данни, един на всеки тридесет служители в кантори всяка година отива на лекар със симптоми на шизофрения или депресия. Това е със 70 на сто повече, отколкото преди 25 години. В коментара си за резултатите от проучванията известният японски психиатър Сумото Умеджава каза: „Фактът, че официалните органи признават наличието на този проблем, вече показва, че положението е сериозно.“

А то наистина е сериозно. Новата технология води до подчиняване на работника на машината. Той се превръща в пасивен наблюдател на уредите. Работникът е откъснат от процеса на непосредственото производство и е изолиран от останалите работници. Трудът става монотонен. Настъпва частично и дори пълно дисквалифициране. Роботите и компютрите премахват тежкия физически труд, но правят новите задължения неинтересни, а значи и морално уморителни. По този начин се появяват стресове. Разбира се, за това не са виновни компютрите и роботите. Причината е организацията на труда, която цели единствено максималното използване на енергията на човека и възможностите на машините, но не и едновременното развитие на човека като личност.

Японските компании правят първите изводи. Не, те не променят организацията на труда. Електротехническият концерн „Мацушита денки“ назначава психиатър, който лекува изпадналите в стресово състояние. Автомобилната фирма „Нисан“ е задължила всички свои работници и служители, включително и възрастните, да играят аеробика. Фирмата „Минолта“, която произвежда фотоапарати, е отделила помещение за медитация, тоест за емоционално и телесно разтоварване чрез дълбоки размишления.

В Осака беше открита школа по смях. Предприемчивият й собственик с право е решил, че смехът е най-доброто лекарство, включително и за душевните заболявания. Участниците в занятията — а те са над двеста — се оглеждат в кривите огледала и се смеят заразително, още повече че собственикът на школата, бивш комичен актьор, също дава поводи за веселие. Да се оглеждаш в криво огледало, разбира се, можеш и сам, но практиката е показала, че когато са сами, на японците хич не им е до смях, па макар и да са заобиколени с криви огледала.

Фирмата „Томи корпорейшън“ постъпи по японски практично. През септември 1985 г. тя пусна на пазара движещи се роботи човечета. Щом го наругаеш, роботът спира, започва да се кланя усърдно и да моли за извинение. Само за една година 130 хиляди японци са си купили такива роботи. „Най-добрият начин да се разтовариш след работа е да си излееш яда, лошото настроение или обидата на него“ — признава един от собствениците на електронното „момче за биене“.

Като прехвърлям набъбналия архив, който се е натрупал от февруари 1986 г. — времето, когато предадох книгата за печат, — стигам до мисълта, че бих могъл значително да я разширя чрез нови и любопитни факти, при това не само в първата и последната глава. Но няма да го сторя. Ще почакам, докато количествените изменения в японската действителност не доведат до качествени. И тогава отново ще сложа пред себе си лист хартия и ще напиша: „Петнайсетият камък от градината на «Рьоанджи». Второ преработено и допълнено издание.“ Макар че не е изключено тогава да излезе съвсем друга книга.