Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (5)

От дълбините на вековете

„Когато японският земеделец свърши всичката полска работа по нивата си, той започва да плеви ечемика стрък по стрък с палеца и показалеца. Това е чиста истина. Аз видях с очите си селянин да прави това.“

Седемдесет и пет години след английския писател Ръдиард Киплинг, който е написал тези редове, пред погледа ми се изправи почти същото, което ще рече, че става дума не за случайно наблюдение, а за закономерност.

В необятните простори на евроазиатския материк природата е разглезила хората. След изтощаването на една земя те са се премествали на съседна и са я обработвали, докато е плодородна. „Природата в Япония е бедна и жестока, дадена на човека сякаш напук — удивително сполучливо пише Борис Пилняк. — Шест седми от земята на Японския архипелаг са покрити с планини, скали, пропасти и камънаци, които не могат да се обработват, и само една седма природата е дала на човека, за да сади ориз.“ Затова от край време японските земеделци са принудени да се задоволяват с падналата им се земя и постоянно да се грижат за нейната плодоносност, за да оцелеят. Така че по неволя ще започнеш да плевиш с пръсти всеки стрък.

Религията се е стараела да убеди японците, че най-прилежното обработване на всеки оризов стрък е богоугодно. „Земеделието е работа на Буда — доказвали духовниците. — В оризовото зрънце се крие богинята на милосърдието Канон“ — внушават на селяните те.

Но „нечовешкият човешки“ според израза на Пилняк труд е бил необходим не само при грижите за оризовите стъбла.

Най-подходящо за японските климатични условия е поливното отглеждане на ориз. За него е нужна напоителна система: канали с изкуствено подаване на влага, много често от по-ниски нива към по-високи, язовири с шлюзове за пускане на вода, водохранилища. Създаването на напоителна система и сега не е лесно. И затова 800 напоителни водоема с разклонена мрежа от канали, които са били прокопани, ако се съди по древните хроники, през III-IV век в страната Ямато — централната част на сегашна Япония, — според мен с право могат да се сравнят с египетските пирамиди. За прокопаването на напоителни системи, както и за изграждането на пирамиди е бил нужен трудът на много хора. Земеделските общини са можели да изграждат и поддържат такива съоръжения само с усилията на всички семейства от общината.

Японската природа не е само жестока, но и коварна. Тя нанася на японците непредвидени удари средно по четири пъти на ден — не, не откъм гърба, както щях да напита за малко, а изпод земята, тъй като става дума за земетресения. По време на земетресението например през 1748 г. са загинали 40 хиляди японци. През 1896 г. това бедствие е отнело живота на 27 хиляди души и е изтрило от лицето на земята 106 хиляди жилища. През 1923 г. град Токио едва не е бил сполетян от участта на Помпей: стихията е оставила след себе си 100 хиляди загинали и 558 хиляди пепелища вместо сгради. Един път на шест години подземните трусове завършват с трагедия. Тайфуните, цунами и наводненията са също тъй безжалостни към японците, както и земетресенията. Те правят негодни хиляди хектари обработваема земя. Превръщат в блата стотици километри напоителни системи.

Гибелта от глад и мизерия е заплашвала селянина и в благоприятна година. Феодалите са обирали още по-безмилостно селяните, които и бездруго са им предавали като данъци до 80 на сто от реколтата. А ако в селските къщурки се появели сламени рогозки на пода, феодалите изпадали в негодуване от „слабостта, както се изразявали те, на селяните към граничещ с разпътство разкош“ и им ги вземали.

Сам човек не може да приведе в ред полето, да прокара наново напоителни канали, да възстанови разрушените или изгорели къщи, да увеличи реколтата, за да се насмогне с изхранването на увеличаващото се население. С тази работа се е захващала цялата община. В съзнанието на японците не е могъл да се появи образът на вълшебната покривчица. За да оцелеят, те е трябвало да се трудят фанатично, при това непременно в състава на групата, общината. Единака го е очаквала неизбежна гибел.

Първата приказка, която чува японецът, е за костенурката и заека. Бързоногият заек загубил състезанието с костенурката, защото заспал по пътя. Костенурката победила благодарение на настойчивостта и труда си. „Трудът е основа на основите!“ — на това японската майка е учила детето си преди векове, на това го учи и днес, тъй като желае то да се замогне, а за себе си прилична старост. „Трудът е основа на основите!“ — е внушавала селската община на своите членове, понеже не е имало друга база за общинно благополучие. „Трудът е основа на основите!“ — подемат общинния лозунг съвременните капиталисти, защото днес много по-лесно могат да се извличат печалби, като се използва чужд труд, чрез убеждение вместо с насилие.

„Добро утро!“ — казваме ние и с този израз, произнесен автоматично, си пожелаваме успехи и щастие, които трябва да ни донесе настъпващото утро. Също така автоматично японците казват: „Охаьо годзаимас“, тоест — „И двамата сме станали рано и възнамеряваме да започнем да се трудим“. Според общинното съзнание утрото носи щастие като възможност да се трудиш.

„Благодаря ви, че ме почетохте с присъствието си…“ казваме ние, обръщайки се към аудиторията. „Оисогаши токоро…“ — „Благодаря ви, че въпреки заетостта си ме почетохте с присъствието си“ — благодарят японците на аудиторията. Общинното съзнание не може да допусне, че някой може да лентяйствува.

Сегашните японски бизнесмени изпитват гореща привързаност към общината, където господствува точно такова съзнание. И именно затова възраждат общинния дух в заводи, фабрики, кантори и учреждения. Монополистите преобличат капитализма с прекроените по съвременен тертип общинни дрешки, съшити преди векове при специфичните японски географски, исторически и социално-икономически условия. Целта на този маскарад е да се създаде впечатлението, че в епохата на научно-техническата революция общината с примитивния й колективизъм е в състояние да преодолее противоречията между труда и капитала и да осигури изгода за отделния човек благодарение на подобряването на положението на групата.

Ще се върна към думите на председателя на корабостроителната фирма „Мицуи дзошен“ Исаму Ямашита. „На нас ни провървя — каза той, имайки предвид представителите на монополистичния капитал. — В Япония общинните отношения съществуваха чак до 1945 г. и за сравнително краткия период на объркване след края на войната общинният дух не успя да се изпари.“

Да оставим на съвестта на Ямашита социално-икономическата характеристика на императорска Япония, но той не греши в едно: за да държи в подчинение народа, японската военщина много старателно е насаждала общинно съзнание у него. Към това са били насочени старанията на училището, църквата, държавата и на цялото общество. Времето да се разруши общинният дух наистина е било много малко. „Силата на навика на милионите… е най-страшната сила“^[1] — пише Владимир Илич Ленин. И японските монополисти експлоатират в своя полза именно тази сила.

… Като зад каменна стена

„По-добре съсед наблизо, отколкото роднина далеч!“ Тази истина се е родила с появата на земеделските общини. По-голямата част от тях са се намирали в долините между планините. Обраслите с гори и труднопроходими планински стръмнини, морето, което разделя Японските острови, са били граници, които не са можели да се пресекат толкова лесно. Така че съседът, с който селянинът е работил рамо до рамо на нивата и е градял канал, за да полива, заедно е строил и поправял къщата си, е ставал много по-близък от намиращия се зад планината или морето, в друга община роднина, който селянинът я види, я не повече от един-два пъти в живота си и който просто не е бил в състояние да му се притече на помощ, дори и много да е искал това.

За постоянното възпроизводство на общинния дух е допринасял не само колективният характер на работата в общината. Обичаят да се заселват близо един до друг, покрив до покрив, стените на къщите да не са постоянни и плътни, а подвижни, лесно отваряни книжни „шоджи“ — всичко това също е формирало характера на японците. Още от детството си човек се е идентифицирал с групата — семейството, съседите, местната община — и до края на дните си не си е представял живота си извън тях.

В Ню Йорк живеят 30 хиляди японци. Направената през 1981 г. анкета сред тях разкрива поразителна за всички, но не и за самите японци картина. Една трета от тридесетхилядното японско население на града нито веднъж не е чела американски вестници. Четиридесет на сто от японците и почти половината от японките никога не са общували и не са се сприятелявали с американци. Нюйоркските японци се задоволяват с местното издание на токийския вестник „Йомиури“, местните радиопрограми на японски език, японските предавания по градската кабелна телевизия и с общуване в своята група.

Но да се върнем в Япония.

Огромният автобус с допотопни лампи, които съвсем не се връзваха със съвременната аеродинамична линия на каросерията, с телевизора и с огромния хладилник зад последните седалки, пълзеше предпазливо по тесния междуселски път, като се стараеше да не закачи каменните и глинените огради, зад които се виждаха селски къщи. Токийският клуб на чуждестранните журналисти беше организирал за своите членове пътуване по селска Япония. Ако се съдеше по картата, по която се ориентираше шофьорът, интересуващото ни село беше някъде наблизо, но все не можехме да го намерим. Най-после придружаващата ни екскурзоводка от туристическата фирма възкликна: „Пристигнахме! Пристигнахме! Ето го края на селото!“

Погледнах в посоката, където сочеше момичето. От двете страни на извитото мостче се виждаше обрасла с храсталак канавка, където бяха нахвърляни стари счупени мебели, останки от селскостопански машини, най-различни вехтории и строителни отпадъци.

Канавката се смяташе за територия извън селото община, а всичко, което се намира извън него, според представите на японците е чуждо, почти враждебно и не заслужава нито внимание, нито грижа. В миналото в ковчега на умрелия са слагали пари „за из път“ — „вараджисен“. „Вараджисен“ са се давали и на съселяните, които са заминавали. В представите на общината не е имало разлика между задгробния живот и света отвъд мерата на общината. Това се е запазило и досега.

При чуждите могат да се изхвърлят ненужните вехтории и чучелото на бога на болестите, за да се прогони болестта от селото. При чуждите могат да се прогонят селскостопанските вредители и прочее напасти — с други думи, да се постъпи така, сякаш светът свършва на границата на общината. И когато автобусът ни мина през мостчето, сякаш наистина премина граница. Представителите на селските власти очакваха журналистите на своя край на мостчето и не направиха дори крачка срещу автобуса, макар да виждаха колко неуверено караше шофьорът.

Полюлявайки се по неравния път, автобусът влезе в селото под акомпанимента на „енката“, която пееше на екрана на намиращия се в него телевизор Хибари Мисора — призната майсторка в този жанр на японската естрада. „Кървящото ми от мъка сърце се стреми към родните места и ми се струва, че стоя на мостчето, което води към родното ми село, и ме задавят сълзи“ — редеше певицата думите на жесток романс. Тази „енка“ и породените от нея исторически и съвременни битови асоциации допълниха образа на селската община.

През средновековието в японските селища са се появили странствуващи музиканти, които под акомпанимента на националния инструмент „шамисен“ са пеели съчинени от самите тях балади. Тези балади са се наричали „енка“. В тях се е изобличавала несправедливостта и се е възпявала любовта, осмивали са се човешките недостатъци и се е възхвалявал героизмът. В края на XIX, началото на XX век „енката“ се превръща в градски романс с твърде еднообразно съдържание: тъга по бащиния край и мъка от разлъката с любимата. В този си вид „енката“ се е запазила и до днес. Известна е точната дата на появата на първата носталгична „енка“ — 1888 година. Прераждането на „енката“ е било предизвикано от развитието на промишлеността и преселването на японците в града и следователно от разделянето с общината — селото, семейството.

През юли и декември японците сякаш се подчиняват на рефлекса, който кара птиците да идват от юг в родните места. Те напускат града и се връщат там, където са се родили и където е била общината, в която са израснали. Техните „кървящи от мъка сърца се стремят към родните места“, както се пее в „енката“, изпълнявана от Хибари Мисора. „Напускането“ на градовете придобива масов характер и по железопътните линии се пускат допълнителни влакове, а по въздушните трасета — допълнителни рейсове. След срещата с родните места японците се връщат натоварени с изделия на местните майстори, с домашно мариновани храни и пушени меса. И сърцето на японеца се стопля, когато погледне издяланата от съседа, който живее до бащиния му дом, дървена кукла или яде консервираните по предаваната в родното му село от поколение на поколение рецепта сливи, и то по-малко „кърви от мъка“.

Селото вече не е предишната малка локална общност. Сега почти не са останали селяни, които живеят изключително от земеделие, ако не се смята населението на извънредно малко префектури, отдалечени от промишлените центрове. За много от селските семейства селското стопанство е допълнителен поминък. Страничните доходи, които понякога надхвърлят постъпленията от селското стопанство, материално са поставили тези семейства на еднакво равнище с чисто селските семейства, че и над тях. И затова общинният дух в селото започва да отслабва, но все още съществува. Възпроизвежданият в града в резултат на старанията на капиталистите общинен дух се изнася обратно в селото по време на лятното и зимното „завръщане“ на гражданите, галванизира общинното съзнание там и в резултат на това получава допълнителен тласък.

Селската община напълно може да служи като модел на японското общество, което е затворено и отделено от заобикалящия го свят.

В парламентите на много държави и по-специално в английския има дейци с чуждестранен произход. Но в законодателния орган на Япония не може да се случи да има човек с чуждестранен произход. Да не говорим само за чуждестранен! За натурализирания кореец също е недостъпно мястото в парламента, дори ако прадедите му са дошли в Япония преди много поколения и той е успял да забрави и родния си език, и родната култура. В Япония има 700 хиляди корейци, които живеят там постоянно и са национално малцинство. И въпреки това нито едно правителствено учреждение няма да даде работа на кореец.

През юли 1985 година петнадесет млади корейци в град Осака обявиха гладна стачка в знак на протест срещу държането с тях като с криминални престъпници: властите вземат от корейците отпечатъци от пръстите. След тях гладна стачка обявиха корейци в още шест града. Директорът на училище в град Кавасаки, кореецът Сан Хо, отказа да се подложи на тази унизителна процедура и веднага беше арестуван. Заплашваше го затвор и голяма парична глоба. На корейците, както и на представителите на другите национални малцинства е разрешено да излизат по улиците само със специално удостоверение — нещо като „аусвайса“, въведен от хитлеристката армия за населението от окупираните земи.

Общинната затвореност и омразата към пришълците е толкова силна, че един корейски младеж успя да се запише в юридическо виеше учебно заведение едва след продължителен и напрегнат съдебен процес, където не искаха да го приемат, въпреки че беше издържал успешно приемните изпити. Такъв процес трябваше да води и друг кореец, за да го възстановят на работата, от която го беше лишила водеща електронна фирма само затова че не е японец.

На корейците им се налага да крият произхода си. Ако успеят да направят това, понякога могат да постигнат известност в спорта или в изкуството. Например като Исао Харимото, първокласен в миналото играч на бейзбол, станал по-късно ненадминат майстор на телевизионния спортен репортаж. Но когато започва и завършва предаването от стадиона, той никога не се представя с истинското си име Чан Хун.

Освен натурализираните корейци в Япония живеят 776 хиляди чужденци, които възнамеряват да останат в страната за постоянно. Това е само 0,65 на сто от общия брой на населението в страната. Япония предпочита да плаща половината от бюджетните разходи на Управлението на върховния комисар на ООН по въпросите на бежанците за заселването им по света, вместо да пуска чужденци да живеят в нея.

Престижните японски университети няма да приемат японец, който е завършил дори и най-доброто средно училище в САЩ, Англия или Франция. Единствено Киотският университет наруши общинната традиция и неотдавна въведе специални приемни изпити за японци, завършили училище в чужбина. В Япония почти не се ценят дипломите дори от най-реномираните чуждестранни висши учебни заведения. Големите фирми твърде неохотно вземат на работа хора с чуждестранни дипломи. От друга страна, випускник на японски колеж, който постъпи на работа в чуждестранна фирма, създадена в Япония, се смята за непълноценен японец.

Един японски журналист ме убеждаваше, че Киичи Миядзава, виден деец на управляващата Либерално демократическа партия и министър в няколко правителства, никога нямало да стане ръководител на правителството.

— Прекалено добре познава чуждата култура и се разбира с чужденците — каза той с такъв тон, сякаш Миядзава беше прокажен, и заключи категорично: — Той не може да стане министър-председател, защото не е от нашите.

„Положението ни в Япония напомня съдбата на негрите в САЩ“ — каза Р. Макданиел, вицепрезидент на японския филиал на американския химически концерн „Монсанто“. Сравнението на американския бизнесмен може би не е лишено от основание, но изисква едно уточнение: в Япония чужденците са дискриминирани не заради различния цвят на кожата, а вследствие на принадлежността им към друга община. Общинната дискриминация се разпростира както върху американеца и европееца, така и върху азиатеца, ако той не е японец.

Едната ръка мие другата

Небето вече бе станало бездънно синьо, слънцето отново топлеше след зимната пауза, а снегът в гората и в планините все още беше пухкав, дълбок и ослепително бял, когато попаднах в едно затънтено село в префектура Аомори. За това време в средната част на Русия поетът би казал: „Пролет е. Вече е отворен първият прозорец.“ Тук, в северната част на главния японски остров Хоншу, този стих би трябвало да започне по друг начин: „Пролет е. Първият покрив вече се поправя.“ Макар че трябва да се отбележи, че съвсем не всяка пролет и не на всички къщи се подменя покривът.

Първо, защото е скъпо. За да се препокрие покривът на традиционната японска селска къща, са необходими няколко милиона йени. Затова покривът в японското село се поправя по веднъж на 50 години, и то само наполовина. След още половин век ще дойде ред и на другата половина. Второ, защото е трудоемко. И затова покривът се поправя от цялото село. Това е толкова утвърден за земеделската община обичай, че за тази работа в селото се завръщат мъжете, които са заминали на работа в града.

Днес те помагат да се препокрие къщата на еди-кой си. Следващата пролет той ще им се притече на помощ. В японското село е така от незапомнени времена.

Наблюдавах как работят селяните, които бяха накацали по тъмножълтия стръмен селски покрив като врабци. Знаех, че в това село не бяха виждали чужденци, а още повече телевизионни кореспонденти. Но врабчовата дружина така и не слезе от покрива. Сигурен съм, че дори да беше настъпил краят на света, селяните пак щяха да продължат съсредоточено и спорно да прикрепват дебелите снопове оризова слама към покрива и нямаше и да погледнат надолу. Паметта услужливо ми подсказа аналогия: цехът в завода за телевизори на концерна „Мацушита денки“ и конвейерът с осемнадесетте светлосини куртки край него.

Денят си отиде и селяните най-после слязоха от покрива. В най-просторната стая беше сложена вечеря. Домакините и съседите помощници насядаха върху рогозките. Пред гостите на малки лакирани подноси бяха наредени тумбести керамични канички с греяно саке — оризова ракия, и чашки като напръстници. Угощението, което радваше окото с изисканата си красота, но твърде съмнително от гледна точка на питателността, беше наредено в керамични чинийки, които също бяха на подноси. Тънко нарязаните бели и морави парченца мариновани репички и син патладжан и изящно завитите на кравайчета пържени рибки повтаряха формата на чинийките. В дълбоките купи оризът белееше като сняг.

След това домакинята донесе „набе“ — голям чугунен съд — и го сложи върху жаравата в центъра на стаята. Когато водата в него завря, всички започнаха да си вземат с помощта на „хаши“ — дървени пръчици за храна — от тънко нарязаните в голямата кръгла чиния парчета месо, пускаха ги за няколко секунди във врящата вода, след това ги топваха в сипания в малка чинийка тръпчив соен сос и ги слагаха в устата си. „Тофу“ — соевата паста, и зеленчуците стояха по-дълго в „набето“. Те бяха гарнитура към месото.

По подобен начин — от едно „набе“ за цялата компания — бях ял и в Токио, в ресторантите с японска кухня, но едва тук, в това затънтено селце, схванах вътрешния смисъл на колективната трапеза. Насядалите край „набето“ хора приличаха на едно голямо семейство. Всеки се хранеше сам, но го правеше заедно с всички, като гребеше от общия котел. До преди малко селяните ги обединяваше трудът. Сега ги свързваше „набето“.

След месец, месец и половина сакурата ще цъфне и същите тези селяни ще седнат под вишните, за да се любуват на нежните розови цветчета, покрили като лек пух клонките на дръвчетата. Те пак ще почувствуват своята общност, както и по време на вечерята край „набето“, но вече посредством естетическото съпреживяване.

Чужди между нас няма!

Под потъналите в цвят вишни

всички са братя

се казва в прочутото японско тристишие.

В тази стара японска селска къща, където годините бяха полирали дървените подове, а белите навремето книжни „шоджи“ бяха станали пепелносиви, сякаш докоснати от сенките на отминалите поколения, видях жива илюстрация на общинните отношения. Чувството „нинджо“, което означава жалост, грижа и обич между родители и деца, се беше разпространило и в съседските взаимоотношения. И в резултат на това съседите са започнали да изпитват „гири“, тоест потребност да изпълнят дълга на взаимната признателност.

Това чувство не възниква само в селската съседска община. Учениците в училищата, колегите от университета, служителите от фирмата, работниците от завода, цеха или бригадата представляват общини, където също господствува „гири“.

В рамките на производството отношенията „нинджо“ — „гири“ се превръщат в икономическа категория.

— Бихте ли ми казали къде ви е складът за фуража? — попитах аз селянина, за когото снимах телевизионен репортаж. Стопанството представляваше две дълги едноетажни постройки, където се гледаха 50 хиляди кокошки носачки. — Не виждам и къде държите снесените яйца? — продължих да питам аз.

— За какво ми е склад, след като имам храна само за едно денонощие? — отговори селянинът на въпроса с въпрос.

— А с какво ще храните кокошките утре? — не мирясвах аз.

— Утре господин Хосода ще докара храна. Той се е специализирал в тази работа — каза селянинът.

— Ами ако не докара? — предположих аз.

— Как така няма да докара? — повтори въпроса ми селянинът с интонация, сякаш се бях усъмнил в изгрева на слънцето.

— Да речем, че умре! — реших да изфабрикувам екстрена ситуация аз.

— Тогава жена му ще докара. — Селянинът говореше със снизходителната увереност на гросмайстор, който обяснява шахматна партия на любител.

— Жената ще погребва мъжа си! — настоявах на своето аз.

— Синът на господин Хосода ще докара. — За селянина това беше по-очевидно от таблицата за умножение.

— И синът също ще бъде на погребението!

— Съседът на господин Хосода ще докара.

— Толкова ли е строг договорът ви с господин Хосода? — попитах аз.

— Че защо ни е договор? — учуди се селянинът. — Господин Хосода — разясни той — ми е обещал да докарва храна всеки ден.

— Добре — предадох се аз, но се сетих, че в стопанството нямаше помещение и за готовата продукция — яйца, и се поинтересувах каква е причината за това.

— Прибира ги фирмата — отговори селянинът и предвиждайки следващите ми въпроси, добави: — Прибира ги всеки ден и никога не пропуска. Също без договор.

В Япония определяните от чувството на „гири“ отношения са по-трайни от подписаните договори. Във всеки случай тези отношения с успех заменят договорите. И в промишлеността също. В автомобилния завод на фирмата „Нисан“, който произвежда по 420 хиляди коли годишно, има комплектуващи части за два часа работа на конвейера. Съответните предприятия докарват тези части с точност плюс-минус два часа и в завода не помнят конвейерът да е спирал. Благодарение на липсата на складови помещения и на работници, заети в тях, японските автомобилостроители икономисват производствени разходи средно по 94 долара на кола.

В света на едрите бизнесмени отношенията на „гири“ често придобиват чертите на свещения принцип „ти — на мене, аз — на тебе“. Ако компанията е заинтересувана, да речем, да получи изгоден кредит, тя не ще се скъпи да проявява „нинджо“ към нужните й хора в банката. Организира за тях обилни обеди, прави им скъпи подаръци, кани ги да поиграят голф в свободното време, което в Япония струва скъпо, дори доставя определен вид жени, ако банковите служители имат слабост към подобен род развлечения. В замяна на това компанията очаква израз на „гири“, тоест да се отпусне кредит на изгодни за нея условия. В други страни такива факти с право ще бъдат квалифицирани като корупция, а за японците това е само изпълнение на дълга на признателността.

За да получиш работа в голяма фирма в Япония, трябва успешно да издържиш приемните изпити. В известна токийска банка екзаминаторът, който проверяваше знанията на университетски випускник, беше строг, придирчив и раздразнен от нещо.

— Млади човече, в книжката ви има само дисциплини по юриспруденция и мениджмънт! — възкликна недоволно той. — Та вие не сте изучавали нито една дисциплина, която има отношение към банковото дело! — Екзаминаторът пренебрежително хвърли книжката на масата с такава сила, че тя се преметна и падна на пода.

Младежът понечи да отговори рязко, но се сдържа и продължи да отговаря вежливо на падналите му се въпроси. Той отговаряше правилно и не се съмняваше, че ще постъпи на работа в банката. Но ако проявеше рязкост към екзаминатора, това можеше да навреди на колегите му от университета, ако на някой от тях му се случеше да държи приемни изпити в същата банка. Чувството на „гири“ спрямо колегите му надделя над възмущението от грубостта на екзаминатора.

Работник спечелил 10 милиона йени от лотарията. Той разказал на приятелите си в цеха за големия си късмет. Но около щастливеца веднага се образувала празнина. Той престанал да среща „нинджо“ от страна на другарите си. И тогава през обедната почивка работникът застанал пред входа на заводското управление и пред очите на всички изгорил лотарийния си билет. Ако работникът беше пожертвувал една част от спечелените пари, да речем, за да се купят екипи за заводския отбор по бейзбол или за организирането на колективна екскурзия извън града, тоест ако беше демонстрирал чувство на „гири“, всички щяха да изпитват „нинджо“ към него. Според общинните нрави успехът, късметът също трябва да бъдат общи, а не индивидуални.

Но читателят не трябва да остава с убеждението, че японецът постоянно изпитва чувството на дълг, на признателност или че винаги буди такова чувство у себе си и у другите. „Гири“ не важи в отношенията, да речем, между пътника и шофьора на такси, посетителя в ресторанта и келнера. Колкото и сръчен и любезен да е шофьорът или келнерът, у клиентите няма да възникне чувство на „гири“, тъй като те нямат лични връзки нито с шофьора, нито с келнера. И именно затова пътниците в таксито не дават бакшиш — материален израз на „гири“ — на шофьора, а посетителите на ресторанта — на сервитьора.

Молбата ми да се направят телевизионни снимки на експерименталния участък от скоростната железопътна магистрала „Шинкансен“ беше обиколила десетина отдели и управления на Корпорацията на държавните железници. Разбрах това по многото печати върху официалната бланка, където бях изложил молбата си. Това не бяха огромни кръгли отпечатъци на герба или съкращения на корпорацията. Бланката беше изпъстрена с малки — колкото копейка — червени кръгчета с йероглифи отвътре. „Ямада“, „Ивасаки“, „Отани“… — прочетох аз. Личните печати се наричат „ханко“.

— Ако бях написал името и фамилията си върху молбата ви, това би означавало, че съм съгласен лично да удовлетворя молбата ви — ми обясни сътрудникът от отдела за връзки с печата при Корпорацията на държавните железници. — А когато е приложена фамилната ми „ханко“, аз удостоверявам, че корпорацията е на мнение да ви се разрешат снимките.

„Ханко“ потвърждава, че собственикът на печата е представител на определено семейство, група или община. При еднакъв брой „ханко“ и подписи върху документа печатите са два пъти по-ефективни от собственоръчните парафи. Огромният авторитет на общината изобщо не може да се сравни с престижа на отделното лице, колкото и високо да е положението, което заема то.

Оттук и японската традиция, за разлика от повечето западни страни, да се казва първо фамилията и едва след това името. Най-напред се съобщава от кое семейство е японецът, а след това кой именно член на семейството е това.

Но японецът се интересува преди всичко от фирмата, която даденият човек представлява. Когато дипломат, бизнесмен или журналист отиде на работа в чужбина и жена му започне да се запознава със съседите японци, първият й въпрос е не къде се намират училището и най-близките магазини, а фирмата или учреждението, където работи мъжът на съседката, и длъжността му. „Аз съм жената на господин Сато от Министерството на външните работи“ — казва например току-що пристигналата дама. — „Аз съм жена на господин Морикава от фирмата «Тошиба» — отговаря новата й позната.“

В САЩ собственикът на магазин в малък град се ползва с много по-голямо уважение от служителя в местната кантора дори и на най-голямата фирма. В Япония е обратното. Собственикът, да речем, на супермаркета, който обслужва населението на цялото градче и има най-големия доход, почтително навежда глава пред работника от филиала на токийската фирма, макар в него да работят най-много двама или трима души, а и оборотът да е десет, че и петнадесет пъти по-малък, отколкото на супермаркета.

Парите в Япония, разбира се, „говорят“, но не така авторитарно, както в САЩ. В Япония е по-важно мястото, където се печелят те. Затова когато се запознава, японецът незабавно ви връчва визитната си картичка — на нея, са написани името на фирмата, в която работи, и длъжността, която заема. В отговор той очаква да получи вашата визитна картичка. И ако чуе: „Извинявайте, нямам визитна картичка“, направо се стъписва объркан, от което трудно може да се избави дори ако му разкажеш трудовата си биография. Като представител на общината, която се нарича фирмата „Сони“, банката „Сумитомо“, или министерство, японецът иска точно да знае с член на коя община влиза в контакт, за да се държи съответно на положението, което общините заемат една спрямо друга.

На всяка международна конференция или среща по въпросите на търговията с участието на капиталистически страни американците и западноевропейците рязко критикуват ограниченията и бариерите при вноса, които съществуват в Япония. Раздразнението на американските и западноевропейските износители е толкова по-голямо, колкото по-внушителен е дисбалансът в полза на Япония в търговията на САЩ и Общия пазар. Ограничения и бариери, без съмнение, има. Японското правителство се грижи за печалбите на своите бизнесмени също така ревностно, както и всяко друго в капиталистическите страни. Но митата в Япония сега са едни от най-ниските. Количествените ограничения върху вноса на стоки в Япония са за много по-малко видове продукция, отколкото в страните от Западна Европа. И въпреки това делът на вноса на готови изделия в общия японски внос изостава значително от средното световно равнище. В организираната по този повод в Япония радиодискусия японският бизнесмен хитро се подсмихна на обвиненията на американския и френския си колега в търговска нечестност и каза ехидно: „Трябва да се умее да се търгува!“

Умението да се търгува с Япония означава да се познават преди всичко особеностите на японския характер, а по-точно да се намери сигурен начин да се преодолее общинната обособеност, която е характерна за японските едри търговци. Ако търговецът е неизвестен в техния свят, ако няма препоръки от търговец, който се ползва с име и уважение сред колегите си, колкото и висококачествена и евтина да е стоката му, той не ще може да я продаде в Япония. С такова отношение на японския пазар се сблъсква не само чужденецът. Същата участ очаква и японския търговец новак.

Видният сътрудник на Федерацията на икономическите асоциации Кадзуо Нукадзава очевидно се е смилил над американците, които имат най-голям дефицит в търговията с Япония, и показва още една страна на японския характер, без съобразяването, с която трудно можеш да си проправиш път на японския пазар.

— Те не трябва да се обръщат към правителството, нито към чиновниците от Министерството на външната търговия и промишлеността, а към местните общини — каза Нукадзава, като под думата „те“ има предвид американските търговци. — Заедно с Посолството на САЩ в Токио те трябва да обработват депутатите от японския парламент. Депутатите са длъжни да демонстрират загриженост за интересите на своите избиратели, така че трябва да им се предоставя възможност да правят такава демонстрация — поучаваше сътрудникът на федерацията. — Например на представителите на префектура Ниигата би могло да се внуши — продължаваше той, — че техният избирателен окръг има шансове за във висша степен изгоден износ на занаятчийска продукция в САЩ, с която Ниигата се слави, ако проявят по-голяма благосклонност към вноса на месо и цитрусови плодове от САЩ.

Наистина по-добре е да имаш съсед наблизо, отколкото роднина далеч. А ако от вноса на американското говеждо месо и мандарини пострада дори не роднина, а незнайният селянин, да речем, от отдалечената от Ниигата префектура Кагошима, изобщо не си струва да измъчваш съвестта си. Твоите, от общината, ще спечелят и на следващите избори пак ще гласуват за депутата.

На парламентарните избори през 1983 г. в страната гласуваха 68 на сто от избирателите. Но при общинските избори — в префектурите, градовете и селата — активността на избирателите е много по-голяма. В избирателните участъци отиват повече от 90 на сто от японците, които имат право на глас, тъй като близкият съсед, който се кандидатира в местните органи, е по-добър, пък и по-полезен от далечния „роднина“, който се стреми да попадне в общонационалния парламент.

Седемдесет и пет на сто от нацията искаха, ако се съди по допитванията, бившият министър-председател Какуей Танака да бъде изгонен от политиката. Той беше разобличен за рушветчийство и осъден на затвор от съда от нисшата инстанция. Но продължава да заседава в парламента. И това е така, защото избирателите от неговия окръг, които са 0,4 на сто от общия брой на японците, участвували в последните парламентарни избори, са гласували за него. Като министър и министър-председател Танака неуморно е радеел за своята ниигатска община, и то обикновено в ущърб на стопанското развитие на останалите префектури. Сега избирателите му си връщат дълга, ръководени от чувството на „гири“.

Делото на Танака често се нарича „японският Уотъргейт“. Той е получавал рушвети, в резултат на което е помогнал на американския авиоконцерн „Локхийд“ да проникне на японския пазар. Но според мен тук няма пълна аналогия. Още при първите след „американския Уотъргейт“ президентски избори републиканската администрация беше изгонена от Белия дом. Но „японският Уотъргейт“ не доведе до ликвидиране на управлението на Либерално демократическата партия в Япония. В резултат на скандала Ричард Никсън загуби всякакво политическо влияние, а Танака, макар и да напусна редиците на управляващата партия, си оставаше фактически ръководител на най-голямата партийна фракция — в нея влизаха около две трети от избраните от ЛДП депутати в парламента. Танака дълго оказваше влияние при назначаването и сменяването на министър-предеседатели и въздействуваше при решаването на много от държавните въпроси. Въпреки еднаквата продажност на буржоазните партии в Япония и САЩ японските високопоставени престъпници ги пази от възмездието общинната солидарност, която в случая с Танака придобива формата на фракционна солидарност.

Ако Танака беше завършил Токийския университет, нямаше да има нищо чудно изобщо да не бъде възбудено съдебно дело срещу него. А дори и да беше започнало, много преди всяко повикване в прокуратурата и в съда Танака щеше да знае на какви въпроси му предстои да отговаря. Почти всички чиновници от прокуратурата и съдиите са випускници на този университет. А нима можеш да изоставиш събрата си в беда?

Затвореността — традиционна черта на общината — е направила още по-здрав строителния разтвор, който циментира общинските нрави. Тези нрави са породили поговорката „С две ръце по-лесно може да се направи онова, което не може да стори една“. Но те дават основание едната ръка да отмива другата от всякаква, дори и най-зловонната мръсотия.

Правила за пътуване с ескалатора, който се движи нагоре

Земеделската община е жизнеспособна, когато съществува пълно единомислие между нейните членове. Единомислието на всяка цена, включително и чрез смазване на индивидуалността, самобитността, за сметка на подчиняването на волята и желанията на членове на общината на едно мнение. „Уповавай се на бога и няма да сбъркаш“ е мисъл, която е чужда на японеца. Той се придържа към възгледа: „От една нишка не можеш да изплетеш въже.“

В епохата на японското средновековие издигането по йерархическата стълба е било твърдо регламентирано и човек е можел да стори това само в състава на групата. Ценността на личността и социалната й значимост са се увеличавали успоредно с доближаването на групата към княза или „шогуна“ — управника. И, обратното, ценността и значимостта на личността намалявали, ако групата се отдалечавала от княза или „шогуна“, колкото и високи достойнства да е притежавала личността. По такъв начин да се доближиш до върха на властта е можело само ако се приспособиш към възгледите на водача и усърдно му служиш в рамките на групата, тоест непрекъснато да бъдеш „нишката“, която само съединена с другите „нишчици“ се превръща във въже.

Изразеният в средновековната поговорка принцип не се е изменил и до днес. „Дори и да работите по-добре от другите, не се дръжте като победител — съветва младите японци Мицуюки Масацугу в книгата си «Общество на съвременни самураи». — За да се издигнете, не ви са нужни ревността на колегите, тяхната завист или възхищение, а подкрепата, разбирането и симпатията на членовете на групата, към която принадлежите. Вие можете да притежавате — продължава опитният менажер — способност бързо да изпълнявате указанията на ръководството, желание да помагате на другите, умение да вземате решения и да действувате веднага. Можете да имате уверени и внушаващи доверие маниери. Може да ви обзема стремеж да говорите откровено и твърдо по всякакви въпроси, които възникват пред фирмата или организацията. Но не демонстрирайте всичко това пред групата. Прекалено активната «продажба» ще се окаже фатална за кариерата ви — предупреждава Мицуюки Масацугу. — Вие ще се издигнете само като вървите заедно с другите. И само с подкрепата на всички членове на групата ще успеете да заемете водещо положение“ — подчертава менажерът.

Годишно събрание на акционерите на фирмата. Решава се въпросът за избирането на нов президент. Излизащият в пенсия ръководител на фирмата казва името на кандидата. Той става, кланя се ниско, както умеят само японците, на акционерите в залата, след това на ръководството на фирмата в президиума и се приближава до микрофона. „Много съм учуден — казва кандидатът за президент, — че са избрали именно мен за изпълнението на толкова отговорни задължения. Аз успях да стигна до сегашното много високо положение само защото следвах пътя, прокаран от моя предшественик, и защото винаги съм се вслушвал внимателно във вашите извънредно ценни съвети. — Кандидатът за президент отново се покланя на залата и продължава: — Ще направя всичко, което е по силите ми, и ще се постарая да оправдая надеждите на фирмата, свързани с моето издигане. Моля ви и занапред — и пак поклони към залата и президиума — да не ме оставяте без вашите наставления и вашата подкрепа.“

След като кандидатът за президент не е сигурен, че ще успее да се справи с новите задължения, защо го препоръчват за високия пост и защо той се съгласява да го издигнат? Въпрос, закономерен за всяка страна, но не и за Япония. Всички акционери, които присъствуват на събранието, знаят, че именно този кандидат е най-подходящ за президент. И кандидатът не се съмнява в способността си да ръководи фирмата. Но ако той даде да се разбере, че приема възлаганата му отговорност, тъй като е сигурен в опита си и в квалификацията си, акционерите биха гласували против.

„Той не разбира духа на фирмата и постъпва в разрез с него“ — ще бъде присъдата на акционерите, базираща се на традиционното японско общинно съзнание.

Японците имат следната поговорка „Да забиваш гвоздеи“. По издигналата се над групата индивидуалност могат да ударят, както се удря по главичката на излезлия от дъската гвоздей. Колкото по-голяма е главичката и по-забележим е гвоздеят, толкова по-силни и следователно по-болезнени са ударите. И далеч не у всеки японец се появява желанието, а главното — има мъжеството да стане стърчащ гвоздей. А ако пък главата на индивидуалността излезе по-твърда от главичката на гвоздея и упорито излиза навън, групата се обърква, не се чувствува добре заедно с индивидуалността и се старае да се отдели от нея, да скъса с нея. Забележителният японски диригент Сейджи Одзава, сравняван с Евгений Мравински и Херберт фон Караян, не можеше да дирижира японски симфонични оркестри въпреки високото им изпълнителско равнище. Той беше принуден да отиде в чужбина и сега идва в Япония само на гастроли.

Високото техническо равнище на японските музиканти, художници, поети и кинематографисти също е резултат от проявата на общинното съзнание, намерило израз в поговорката „Да забиваш гвоздей“. Майсторите подражават на признатия основател на някое течение в изкуството или литературата. Те безкрайно повтарят, възпроизвеждат най-добрите образци на творчеството на предшественика, като довеждат техниката до съвършенство. Но стига някой да изпъкне сред общата маса с дълбочината или оригиналността на идеята, заключена в произведението, и чуковете веднага се пускат в ход.

Ролята на чук, който се опита да използва кинокритиката срещу извънредно талантливия кинорежисьор Акира Куросава, изигра убийствената от гледна точка на общинните нрави характеристика: „Той приглася на вкусовете на чужденците“ — възмутено писаха за него японските вестници. Критиците не успяха да омаловажат световната слава на този кинорежисьор, но той беше изгонен от японската кинематографична община. От 1970 г. Куросава не е снимал нито един филм в Япония. През 1975 г. Съветският съюз му даде възможност да постави филма „Дерсу Узала“. Следващия си филм — „Двойникът“, Куросава поставя благодарение на финансовата подкрепа на американските кинорежисьори Френсис Копола и Джордж Лукас. Последната му творба „Ран“^[2] нямаше да бъде създадена, ако не беше съдействието на френски продуценти. Световната критика нарече „Дерсу Узала“ и „Двойникът“ върхове на кинематографичното изкуство. По-сигурно потвърждение за необходимостта да се прогони Куросава от японското кино не беше необходима за кинематографичната община. Тя се увери окончателно, че присъдата й е правилна.

Президентът на една от хокайдските телевизионни компании беше известен като неуморен веселяк в столицата на острова — Сапоро. Соленият простонароден хумор, прекрасният глас и умението да танцува го правеха душа на всяка компания. Той беше шумен, радостен и изобретателен в тостовете и вечерта, когато неговата телевизионна компания приемаше делегацията съветски журналисти. Той ни покори окончателно, когато запя: „Милиони, милиони, милиони алени рози виждаш ти от прозореца, от прозореца…“ Запя на японски, но с интонация, по която не можеше да не познаеш Ала Пугачова. По това време в Япония се продаваше грамофонна плоча с тази песен на Пугачова.

Вечерта беше увенчана с топъл, дружески прием, който телевизионната компания даде на делегацията. И ако ни бяха казали, че само няколко часа преди това президентът е бил сполетян от огромна мъка — починал брат му, най-скъпият и единственият му близък човек, — сигурен съм, че никой от нас не би повярвал, а би го сметнал за глупава шега. А беше се случило именно това и след гощавката президентът отиде на погребение. В очакване на президента погребението не е започвало.

Изпълнението на дълга на признателност към общината, което се изразява в най-строго спазване на правилото — интересите на общината са по-важни от личните, често струва скъпо: да потъпчеш у себе си всичко лично и, случва се, човешко. Ако президентът не беше дошъл на официалната вечеря, всички щяха да помнят причината за това, но биха го осъждали до края на живота му, че погазва нормите на етикецията. В дадения случай това би било равносилно на пренебрегване на ползата за телевизионната компания, тъй като тя беше в делови отношения със Съветската телевизия. В дадения случай възможното обществено осъждане играеше ролята на чук, който не позволи на ръководителя на телевизионната компания да се отклони от общоприетите норми на поведение и да изпъкне с постъпка, продиктувана от лични чувства.

Гръмогласният смях, който се носи в баровете, когато там се събират пийнали японци и започват да се шегуват помежду ли или с „хостес“ — момичета, които изпълняват ролята и на сервитьорки, и на партньорки в пиенето, поначало създава впечатлението, че японците разбират от хумор и имат усет за него. Но когато се вслушаш в остротите, изведнъж се хващаш, че правиш аналогия между японския хумор и анекдотите за старите приятели, които вече са си разказали по няколко пъти известните им смешни истории, след това са ги номерирали и сега само казват номера на един или друг анекдот и отново се смеят до изнемогване. Новата острота и сполучливо измисленият анекдот могат да изолират японеца от миниатюрната община, образувана на масата в бара. Шегаджията рискува да се лиши от компания ако не този път, то следващия непременно.

Япония е страна, където хората живеят и действуват „като всички“. Езикът на народа е огледало, което отразява жизнения опит, традициите и националния характер. „Шиавасе“ означава щастие на японски. А тази дума е образувана от следните глаголи: „суру“ — правя, и „авасеру“ — съгласувам, приспособявам, натъкмявам. Японецът е щастлив, когато постъпките му са съгласувани, приспособени или натъкмени към възгледите и оценките на околните. И излиза, че членовете на една община си приличат като капки вода. Те следят внимателно приликата им да не се нарушава, всеки да бъде „като всички“ и всички — „като всеки“.

Когато телевизионната компания „ТВ Асахи“ започна да предава новини, подготвяни от жени и за жени, „Токио 12-и канал“ започна да излъчва телевизионна програма, която се правеше от младежи за младежи. Всички токийски телевизионни компании редовно транслират пълнометражни художествени филми. Ако една от тях реши да пусне филм с участието, да речем, на Жан Габен, останалите веднага последват примера й и на японския телевизионен екран стихийно възниква истинска „седмица на творчеството на Жан Габен“.

В магазина влиза домакиня с намерението на купи скумрия — в Япония тази риба е евтина, — тъй като парите вкъщи са на привършване. Край щанда вижда съседката — мъжът й работи в същата фирма, както и мъжът на домакинята, и заема приблизително същото положение. В кошницата на съседката вижда скъп тон. И тя също купува тон. Купуват се същите продукти като всички. Трябва да имаш кимоно като всички. Да почиваш като всички. Да правиш сватбено пътешествие като всички.

Търговските пътници умело използват тази черта от характера на японците. Достатъчно е да им се каже: „Съседите ви вече купиха това“, и сделката веднага се сключва. Търговските пътници се позовават и на колегите или съучениците и ако има такава възможност — непременно и на роднините. Японецът винаги се ориентира по кръга на близките си и се стреми да се придържа към стереотипите на тяхното поведение.

Богаташът в САЩ и Западна Европа строи огромен басейн в къщата си, украсява стаите с картини на световноизвестни художници, жени се за вдовицата на американския президент, за да изпъкне сред хората от своя кръг. Японецът няма да прави подобни неща, тъй като се стреми към друга цел: да се утвърди в рамките на групата. Да се утвърди като личност сред другите индивидуалности ли? Нищо подобно. Японецът се стреми да се вгради, ако се изразим на научно-техническия език на нашата епоха, в поточната линия от незабележими като него хора, за да получи възможност да действува съгласно изискванията на групата, общината. Многовековното забиване на гвоздеи е получило завършек.

Но тоталното шаблонизиране в Япония има и забележителна обратна страна. Тя е забелязана преди около двеста години от руския мореплавател Василий Головнин. „Наистина у нас, в Европа, има повече наука и изкуство, у нас има хора, които свалят звезди от небето, а при японците няма! — пише Головнин. — Но на един такъв звездоброец ние имаме хиляда, които, така да се каже, не умеят да преброят и до три… А ако вземем народа като цяло, японците имат по-добро понятие за нещата от най-нископоставените хора в Европа.“ Този извод е съвсем съвременен и до днес. Американски бизнесмен, който дълго е изучавал положението в японската наука и промишлеността, е казал удивително точно: всеки от десетима американци е с една глава по-висок от всеки от десет японци, но десет японци са винаги с една глава по-високо от десет американци.

Прегръдката на октопода

Японците имат невероятно много и най-различни празненства. Освен общонационалните празници всеки град, всяко село и дори всеки квартал отбелязва свои собствени празници и правят това с ентусиазъм и пищност, които не отстъпват на общояпонските тържества. Разтварям напосоки справочника на туриста: на 14 юли в стотици места по цялата страна се провеждат масови празненства по различни поводи! Седмица по-късно се празнува още на осемдесет места. Не, това не е празно губене на време, както може да ви се стори. Подготовката за празника и самото празненство укрепват общинния дух.

Всички приготвят „омикоши“ — тежки паланкини^[3] и огромни олтари, които се поставят върху тях. Всеки член на общината е длъжен да даде своята лепта в правенето на „омикоши“, в резултат на което те представляват истински произведения на конструкторското, живописното, дърводелското и тъкачното изкуство — символ на общинната представа за красота и величественост.

Кулминация на празника е шествието с „омикоши“ по улиците. Всяко „омикоши“ се носи от петнадесет-двадесет младежи, които скандират: „Ваш-шо, ваш-шо!“ Приличащите си като две капки вода младежи с еднакви „хаппи“ — къси кимона, и „хачимаки“ — превръзки на челото, подтичват по улиците и паланкините подскачат в такт с възгласа „Ваш-шо!“ Движенията на всички участници в процесията трябва да са съгласувани, за да не се обърнат паланкините и да не паднат олтарите. Съгласуваността зависи от командите на водещия. Той стои със свирка в устата или на паланкина до олтара или танцува начело на шествието и с отсечени подсвирвания отмерва общия темп на движенията на носачите.

Тази картина, която и сега винаги може да се види по време на японските празници, е образен израз на общинния принцип да се подчиняваш на вожда, на водача. Както и при шествието с „омикоши“, общината се нуждае от командите за започване и завършване на колективните действия, за определяне на реда им: кога да се занимават, да речем, със селскостопанска работа и кога — със строителна. И макар че в общината господствува логиката на групата, човек се подчинява в крайна сметка на водача на групата. Това подчинение е толкова по-голямо и пълно, колкото по-силна е увереността в общината, че тя съществува по законите на колектива.

Ръководителят в японската фирма, началникът на отдел или сектор в учреждението, ръководителят на редакция в телевизията или във вестника обикновено избягват отделните кабинети, които в Америка и в Европа са белег за високо положение и престиж, и работят в едно помещение със сътрудниците си. Началникът показва, че той е част от колектива, че се труди и живее, съобразявайки се с колективистичните представи. Но както и водачът, който командува шествието с „омикоши“, той всъщност държи под постоянен контрол отдела, сектора или редакцията — групата, общината, и е готов веднага да надуе свирката, ако някой от тях не издържи на тежестта на задълженията, възложени на членовете на групата, и наруши темпото.

В кметството на град Генкай, който се намира на южния японски остров Кюшу, сливането на началниците с колектива е приело съзвучна с постиженията на научно-техническата революция и характера на буржоазната демокрация форма. Във всички работни помещения са монтирани видеокамери с микрофони. Заместник-кметът има възможност да наблюдава на монитора при себе си в кабинета работата и поведението на всеки чиновник и да слуша какво говори той. Ако иска да разбере какво чете или пише чиновникът, снабдената с трансфокатор видеокамера ще подаде изображението му на монитора в едър план.

Когато Общояпонският профсъюз на общинските служители протестира срещу противоконституционното следене, ръководството на кметството заяви най-невинно, че изпитвало горещо желание да бъде сред колектива и да не отслабва нито за миг връзката си с него. „Та нали сме едно семейство — казал заместник-кметът на представителите на профсъюза. — А в задружното семейство може ли да има тайни?“

Изразът „мамино синче“ в най-прекия смисъл важи за японеца. Всички японци са отгледани и възпитани от майки. В известния на всеки японец мит за младия принц Аясе се разказва, че августейшият младеж убил баща си, защото майка му прекалено го обичала и принцът се почувствувал предаден от нея. Боговете сурово наказали Аясе — той целият се покрил с гнойни рани, които били толкова големи и дълбоки, че никой не можел да ги излекува. И единствено майка му, въпреки обзелия я след злодеянието на сина й ужас, започнала нежно да се грижи за него и го излекувала.

Значението на бащата при възпитанието на децата е нищожно. Името му дори не се използва като жупел, тъй като в японското семейство възпитанието се води не върху основата на заплахи, забрани и принуда, а върху основата на грижите и опеката. „Ще ти се смеят. Ще ти се разсърдят. Ще ти се карат“ — такива са аргументите, с помощта, на които майката апелира към съзнанието на непослушното дете. Японската майка неслучайно плаши немирника: „Внимавай, че няма да те пусна вкъщи.“ Тя го заплашва с отлъчване от семейството — първата община, по законите, на която го учат да живее. Всички майчини аргументи в една или друга степен подразбират наказание с бойкот от страна на общината.

Йосия Ариьоши, председател на гигантската параходна компания „Нихон юсен“, много ясно и пределно разбираемо обясни при една от последните си срещи с чуждестранни журналисти защо японският мениджмънт използва толкова дейно в работата си с персонала традицията на майчиното възпитание на децата.

— Първото, което разбира детето в Япония след раждането си, това е необходимостта да живее в хармония с групата, към която принадлежи — каза Ариьоши. — Ако се държи добре и не предявява прекалени изисквания, родителите, съседите и приятелите му угаждат. Докато стане пълнолетен, японецът твърдо усвоява, че в замяна на послушанието в групата хората ще бъдат добри към него и ще го уважават, а следователно, за да постигне успех в живота — увеличаване на доходите и издигане в службата, — послушанието ще се окаже по-полезно от непокорството.

Ариьоши забеляза ироничните усмивки на лицата на журналистите и сам се усмихна, огледа ни снизходително и с полупрезрителния поглед на учител, на когото са се паднали немного схватливи ученици, повтори въпроса, с който бяхме отишли при него:

— Питате ме защо в редица случаи японците работят по-ефективно от американците или западноевропейците? — той стана сериозен и заключи уверено: — Когато японецът е убеден, че в групата, към която той изпитва преданост, го обичат или, казано по-точно, му отреждат твърдо и уважавано място, той ще се труди много по-усърдно от който и да било американец или западноевропеец.

Според японските представи човек е добър или лош не поради положителните или отрицателните черти от характера, по благородните или долните възгледи, по безупречните или некрасивите действия. Човек получава оценка в зависимост от отношението на околните към него. Японецът съвсем не се чувствува виновен, дори и да престъпи всичките десет заповеди. Но съзнанието, че с постъпката си е навредил на членовете на общината, които никак не са очаквали това от него, поражда жестоки угризения на съвестта у него. Майчиното възпитание си е казало думата и тук. Когато на палавника не му прави впечатление заплахата с бойкот, майката не се сърди и не крещи. Тя създава атмосфера, при която детето разбира, че майка му се чувствува виновна заради него, че има неприятности заради неговите пакости. И това въздействува по-силно от всякакво наказание.

Насаденият още от ранно детство навик да съотнася действията си с моралните оценки на околните принуждава японеца да се държи така, както е угодно на групата, и постоянно да изпитва нужда някой да се грижи за него. Във фирмата, организацията или учреждението ролята на майка, която се „грижи“ и „страда“ от лошото поведение на „децата“, играе водачът — президентът, началникът. На него съвсем не му е трудно да си присвои тази роля, тъй като повече от половината от завършилите учебни заведения младежи и девойки, които постъпват на работа, биха искали, както показват анкетите, да се върнат в детството с майчината опека и любов.

При една такава анкета на младите служители им било предложено да изберат какъв ръководител им харесва най-много: относително мек в работна обстановка, но безразличен към личния живот на служителите, или взискателен и строг, но грижлив в извънработно време. Осемдесет и седем на сто от анкетираните избрали втория ръководител дори и да е склонен да постъпва като заместник-кмета в град Генкай. „Японският капиталист се стреми към печалба и увеличаване на производството не по-малко от американския, английския или западногерманския, но за разлика от тях умее да се покаже учудващо внимателен към персонала, като любяща майка“ — завидя на голямата способност на японските монополисти за социална демагогия посетилият Япония американски менажер.

Трябва ли да обясняваме каква изгода имат монополистите от синдрома на грижата, който поразява японците от детска възраст и се запазва в общината фирма под формата на доживотно хронично заболяване? Ясно е, че дългът, разбиран като чувство на признателност и благодарност към капиталиста за грижата и доброто, донася същите високи дивиденти, както и модерната технология. Самият факт, че принадлежиш към общината, се разглежда като висока чест. А ако името на фирмата община е придобило световна известност, принадлежността към нея вече не е просто чест, а наистина божествено благодеяние, което изисква съответното възнаграждение. Как? Разбира се, с труд до самозабрава.

Мицуюки Масацугу, чиято книга „Общество на съвременни самураи“ цитирах вече, според мен е описал много точно желания от японския индустриалец характер на отношенията между наемания и наемащия.

„Основната позиция на наемащия е родителската — подчертава той. — Като се ръководи от нея, той поставя наемания в зависимост от себе си, подобно на зависимостта между родителя и детето. Тя се изразява с глагола «амаеру». И наемания — този «мамин син», ще добавя аз към написаното от Масацугу — е склонен да пребивава в такава зависимост. Думата «амаеру» — обяснява той по-нататък — идва от прилагателното «амай», което означава сладък, в смисъл на вкусово усещане, но се използва и за характеристика на човешките взаимоотношения. Тоест наемащият е «амай» по отношение на наемания, а наеманият е «амаеру» — търсещ сладост и получаващ я във взаимоотношенията с наемащия.“

Истинско семейство, което се състои от любяща майчица и послушно детенце! И точно туй е имал предвид теоретикът на мениджмънта Рюичи Хашимото, когато посочва, че именно условията, а не работодателите трябва да карат работника да се труди продуктивно. В семейството, което се състои от майчица и детенце, е немислимо да не се подчиняваш на заповедите: „Труди се упорито и добросъвестно, подчинявай се и бъди скромен, бъди благодарен и отговаряй на доброто с добро.“ Тези заповеди са съчинени, както читателят сигурно помни, в концерна „Мацушита денки“, но аналогични устави се декламират във всички японски предприятия.

„В западните страни — пише Масацугу — на новопостъпилия работник му заповядват какво и как трябва да го прави. И макар прекият му началник да го наблюдава, в действителност той е предоставен на самия себе си и не очаква помощ от никого.“ Отношенията между наемания и наемащия се ограничават с размяната на труд срещу работна заплата. Позицията на работника в западните страни е: „Заповядайте и аз ще изпълня заповедта, но отговорността носите вие.“ А в Япония работникът се наема не върху основата на официален договор — преминава Масацугу към изложението на спецификата на отношенията между наемания и наемащия, за изучаването, на които всяка година в Япония пристигат по около 1500 делегации от САЩ и Западна Европа. — Японският работник получава на ръка само съобщение за началната работна заплата, за някои други трудови условия и разноцветен проспект за наелата го фирма. Това съобщение не е договор, а свидетелство за взаимни отношения, които мислено се определят по следния начин: „Приели са те в семейството, бъди зависим от него и ще ти се помогне.“ Следователно — прави извод Масацугу — отношенията между наемания и наемащия се основават на феодалната концепция за дълга на признателност, съобразявайки се, с която работникът заема следната позиция: „Като благодарност за грижата и доверието от страна на семейството аз ще постъпвам по най-добрия начин.“

Японците имат следната поговорка „Човек изпитва дълг на благодарност дори след едно нощуване“. Това означава, че получилият покрив дори за една нощ е длъжен да се отплати за доброто с добро по всякакъв начин. На този принцип са се изграждали отношенията между князете и самураите. И сегашните монополисти също се стремят да го използват. Те представят наемането като проява на благосклонност към наемания. По този начин наеманите се оказват длъжници и изплащат дълга си със своя труд. Но този дълг толкова трудно може да се измери, че е почти невъзможно да се изплати. В епохата на средновековието на самураите не им е стигал животът, за да върнат дълга си на князете. Сега работниците не могат да се разплатят на собствениците до напускането им поради възраст.

Хилядата и петстотин американски и западноевропейски делегации, които посещават Япония всяка година, сигурно така и нямаше да могат да схванат същността на отношенията между наемания и наемащия, ако техните принципи, които се изплъзват на чужденеца в Япония поради дълбоката им интегрираност в японския морал, не изпъкваха разголени в самите САЩ и Западна Европа. Това стана, когато японските индустриалци енергично се заеха да организират свои фирми там и да създават психологическия климат на японската община в тях. И именно трудният процес на адаптиране на американците и западноевропейците към японските „климатични“ условия разкри тези принципи.

В американския филиал на голяма японска банка президентът е японец, а двамата вицепрезиденти са американци. Попитали американците харесва ли им да работят в японската банка. „Японците се отнасят добре към нас — отговорили и двамата. — Те ни позволяват да вземаме самостоятелни решения и заплащат труда ни високо.“ Следващият въпрос към американците бил: „Ако ви предложат да промените начина на действие на президента, на какво бихте обърнали внимание преди всичко?“ — „Този японец просто не знае целта, към която трябва да се стреми“ — заявили вицепрезидентите.

След това интервюирали президента: „Какво е мнението ви за двамата американци?“ Президентът казал: „Те са трудолюбиви, лоялни и опитни. Напълно съм доволен от тях.“ Следващият въпрос: „Кое би трябвало да се промени в начина на действие на вицепрезидентите?“ „Тези американци никак не могат да разберат целта, към която трябва да се стремят“ — последвал отговорът.

Отново се обърнали към американците: „Какво ще рече, че японецът «не знае» целта?“ — „Ние водим непрекъсната война с президента — обяснили те. — По никакъв начин не можем да получим от него указание към каква цел трябва да се стремим. Той ни дава необходимата информация, но ние така и не знаем конкретно какви резултати очакват от нас. А без да знаем целта — обема на печалбата за месец, тримесечие, година, — как можем да оценяваме ефективността на нашата работа?“

Същия въпрос задали и на президента. И той отговорил: „Единственото, което аз мога да дам на американците — това е разбирането за философията на банката. Ако те схванат нашата философия, ще могат сами да си набелязват конкретни цели при всяка конкретна ситуация. Колкото и нови и дори екстравагантни да изглеждат те, аз няма да им преча при тяхното постигане. Но сам никога не ще формулирам цели за вицепрезидентите.“

Японският банкер всъщност е изложил същността на управленския контрол, който прилагат бизнесмените в Япония, и пределно точно въплъщава общинното съзнание на японците. В концерна „Мацушита денки“ членът на директорския съвет и шеф на дъщерна фирма ми каза какво е искал японският президент на банката от вицепрезидентите американци: „Аз винаги вниквам във философските изречения на председателя на концерна, за да схвана същността на проблема — технически, финансов или организационен, който ми предстои да реша. И след като си сверя часовника с неговата философия, обикновено постъпвам по най-добрия начин.“

Този начин на мислене е бил неразбираем за американците, вицепрезиденти на банката, тъй като възприетата в САЩ концепция за управлението се състои в поставянето на измерими цели-задачи и разработването на конкретни средства за тяхното постигане. В Япония ролята на механизъм за управленски контрол играе „философията“, или „теорията“ на фирмата, тоест системата от ценности и убеждения, определена от собствениците и възприемана, по принуда или доброволно, от персонала. Сътрудниците на фирмата са в състояние да изведат от нея безброй измерими цели-задачи и конкретни средства за тяхното постигане, както и в американското предприятие, само че с една твърде съществена разлика — работникът, който самостоятелно е набелязал целта и пътя към нея, по-бързо и по-правилно ще направи корекции, ако изменилата се обстановка изисква това. И още нещо: при една и съща ситуация двама или неколцина работници, които споделят „философията“ на фирмата, ще изведат еднакви правила от нея.

С други думи, „философията“ на фирмата осигурява както контрол върху реакцията на работниците по проблема, така и координиране на усилията им, което изключва сблъсък между вземаните от тях решения. Това е не само скрита, но и неподдаваща се на сетивно възприятие принуда да се трудиш ефективно за капиталиста, за собственика. Настойчивостта, енергията и находчивостта на човека, на когото му се струва, че действува доброволно, са много по-големи, отколкото при онзи, който работи по напълно осъзната принуда.

Насажданият сред персонала принцип на дълга на признателност помага на собствениците да направят тази принуда незабележима. Японският банкер е демонстрирал „амай“ — „сладост“ към своите вицепрезиденти. Той заплаща високо труда им, не им досажда с дребнава опека, отнася се добре и внимателно към тях, тоест внася в отношенията с вицепрезидентите „ниндзьо“ — грижа и любов, които са присъщи за отношенията между майката и детето. Банкерът очаква от тях прояви на „гири“ — дълг на признателност към „амай“ — под формата на прецизно следване на „философията“ на банката.

Японските бизнесмени изкусно възпроизвеждат във фирмите, в заводите общинни отношения и създават условия, при които работниците, загубили способността да усещат принудата, се преизпълнят с желание да се трудят за тях. Това е квинтесенцията на японските методи за експлоатация на чужд труд.

Фабриката за тоалетна хартия на американската фирма „Проктър енд Гембъл“ понасяла загуби поради постоянен брак. Производствената технологична верига се състояла от няколко машини. На всяка от тях работел оператор. Когато някоя от машините допускала брак, той се откривал едва след три, а понякога и след четири етапа, тоест на третата или на четвъртата машина, когато бракът вече не можел да се поправи. Работата на операторите се следяла от майстор, единствената задача, на когото била да открива брака. Но той невинаги успявал да направи това. Операторите измисляли маса хитрини, за да скрият своя брак. И съвсем не изпитвали желание да разменят мисли за подобряване на производството и ликвидиране на брака.

Поканеният от фирмата японски консултант предложил най-напред да се махне майсторът надзирател. Той образувал самостоятелна бригада от операторите, като подбрал психически съвместими хора и им дал правото сами да си изберат отговорник. С други думи, създал нещо като японската община в производствения й вариант. Японският консултант внесъл в отношенията между бригадата и шефовете и в самата бригада „ниндзьо“ под формата на проявата на доверие на менажерите към операторите и на операторите помежду им. Това породило „гири“ — стремеж у членовете на бригадата да оправдаят оказаното им доверие и готовност за взаимна помощ. Операторите започнали да мислят как да се усъвършенствува производственият процес и ако се случел брак, не го криели, а веднага го поправяли.

Широката четирипистова алея край Олимпийския комплекс в токийския парк Йойоги може да се ползва от всички в неделя. Тук се играе на федербал и се карат ролкови кънки, разхождат се двойки и се пее хорово под акомпанимента на китара. Тук се изказват и социални, и политически протести и тогава червеният цвят на знамената в парка скрива зеленината на листата и над задръстената с колони на демонстранти алея се носят бойки пролетарски песни.

В този парк изразяват недоволството си от лицемерието на буржоазното общество, от несправедливостта и пренебрежението му към интересите на младежите и „Таке-но ко дзоку“, или преведено: „Племето на децата на бамбука“. „Децата на бамбука“ правят това в неделя под звуците на сладникави блусове или бесния ритъм на рокендрола, без да пречат на другите да играят федербал, да се пързалят с ролкови кънки, да се разхождат прегърнати и да пеят в хор.

„Племето“ е избрало танца като форма на протест. Младежите и девойките не танцуват индивидуално, а на групи по 10–20 човека, наредени в кръг. Облечени са с ярки дрехи с фантастична кройка, измислена от самите тях — нещо средно между древноримска тога, индийско сари и европейска сватбена премяна. В центъра на кръга танцува водачът на групата. Той командува танцуващите със свирка. Неволно започваш да си мислиш, че ако в Япония се появи анархистично движение, то ще бъде най-организираното движение в света.

Повечето от японските журналисти, които познавам, са вътрешно богати, можеш само да се възхищаваш и да завиждаш на осведомеността им. Всеки е в състояние да ти съобщи най-голямата сензация. Но вестниците и телевизионните предавания са еднообразни и безлични. И ако сензацията все пак си пробие път във вестникарските колони и по телевизионните екрани, това става във всички вестници и по всички телевизионни екрани едновременно, при това навсякъде се поднася почти по един и същ начин. На пресконференции журналистите от конкуриращи се издания и телевизионни компании не се стремят да блеснат с интересни и остри въпроси, а излъчват представител, който задава общи за всички въпроси. За обезличаването на печата допринасят така наречените пресклубове. Те са над четиристотин. Такива са създадени при парламента, резиденцията на министър-председателя, министерствата, ведомствата, големите банки и фирми, ръководните органи на политическите партии, профсъюзите и други обществени обединения. Да получават информация за дейността на едно или друго учреждение или организация могат само членовете на съответния пресклуб. Пресклубовете са се превърнали в кръжоци, които надминават средновековната японска община по затвореност, спойка и смирение пред водача. Неговата роля се изпълнява от шефа на учреждението или организацията. И именно той определя какво, как и кога могат да разказват журналистите от пресклуба за учреждението или организацията.

Всъщност това е нещо подобно на танците на „децата на бамбука“ в парка Йойоги. Участниците в колективния спектакъл са грациозни, някои без съмнение са талантливи, но взети заедно, те са безлична, макар и изпъкваща по цветове тълпа, която нагажда движенията си по общата музика и подсвирванията — заповеди на водача.

Вестниците и телевизията отделиха значително внимание на скандала с подкупите, които американският концерн „Локхийд“ беше дал на японския министър-председател, на министри, най-видни дейци на управляващата Либерално демократическа партия и на едри индустриалци. Репортажите и информационните отчети изобилствуваха с много подробности, но нито един вестник или телевизионна компания не анализираха причините за масовото високопоставено рушветчийство. Изсвирването-заповед, което би могло да сложи началото на това, не прозвуча в пресклубовете нито при прокуратурата, нито при резиденцията на министър-председателя, нито естествено при щаба на Либерално демократическата партия.

Общинният колективизъм е сляп. Той действува, независимо от благородната или долната цел на групата, от чистите или користните помисли на водача. Японецът е във висша степен честен и законопослушен, когато става въпрос лично за него, но в името на интересите на фирмата той може да скрие фактите на замърсяване на околната среда, виновник, за което е фирмата, или да й помогне да избегне плащането на данъци.

В дългата верига от скандали, свързани с корупцията, разобличаването на ръководителите на Японската корпорация за международна телеграфна и телефонна връзка, които са давали милиони подкупи на правителствени чиновници, беше не по-малко скандална сензация от „делото Локхийд“. В разгара на следствието се самоуби съветникът на корпорацията. В предсмъртното си писмо той беше написал: „Аз бях обикновен човек без каквито и да било способности. Дължа много на президента и на генералния секретар на корпорацията. Когато навърших 58 години и трябваше да напусна службата поради възраст, те създадоха специална длъжност за мен — съветник в канцеларията на президента. Работих усърдно, за да се отплатя за добрината. Стараех се да изпълнявам нарежданията им по най-добрия начин. Разделяйки се с живота, искам да намаля извършеното от тях двамата престъпление.“

Японците почти нямат мъченици, които са поставяли убежденията си над собствения си живот, но има немалко, които са приели смъртта заради своя господар.

По времето, когато американската Комисия за контрол над операциите с ценни книжа — същата, която разкри „аферата Локхийд“ — водеше дознание за подкупите, които самолетостроителната компания „Груман“ беше давала на японски правителствени чиновници, а токийската прокуратура изясняваше каква роля е играела в това престъпление фирмата „Нишшо-Иваи“ — търговски представител на „Груман“, — внезапно се самоуби един от управителите на „Нишшо-Иваи“, Мицухиро Шимада. Скоро след това стана ясно, че с неговата смърт прокуратурата се беше лишила от най-важния свидетел. Именно той е знаел, че вицепрезидентът на „Нишшо-Иваи“ е дал 500 милиона йени на ръководителите на Управлението на националната отбрана, за да се съгласят да купят за японските военновъздушни сили разузнавателните самолети E-2C, произвеждани от „Груман“. Без да има някакво отношение към тази работа, Шимада предпочете да скочи от седмия етаж, за да не прави мъчителния за японеца избор: да остане честен и да каже истината за нарушаването на закона от вицепрезидента, или да извърши противоправна постъпка, но да демонстрира „гири“ по отношение на прекия си началник.

Дългът на признателност към бившия министър-председател Какуей Танака беше изпълнен от личния му шофьор, който е доставял в резиденцията на ръководителя на правителството сандъците с пари — тайни възнаграждения за помощта, която е оказвал на американската самолетостроителна корпорация „Локхийд“ при реализирането на продукцията й на японския пазар. Той се отрови с отработените газове в автомобила и отнесе със себе си в гроба решаващото доказателство за подкупничеството на министър-председателя.

Полицията е принудена да се съобразява с общинната представа на японците за преданост и дълг. Когато нишките на престъплението водят към едър бизнесмен или високопоставен чиновник, следователите започват дознанието от нисшите стъпала на йерархическата стълба, като се стараят да не хвърлят и сянка от съмнение върху нейния връх. Тогава те имат на разположение живи, а не мъртви свидетели.

Преди войната и известно време след нея в японските градове не е имало никакви знаци — дори пътни. Бързото промишлено развитие предизвиква бурно преселване на японците от селото в града. Откъснали се от родната община, загубили общия образец на поведение, довчерашните селяни са се чувствували неуверени и боязливи като деца. И именно тогава по улиците са се появили най-различни указатели, знаци, надписи и схеми, които са си останали и до днес, тъй като у японците потребността да са под нечие ръководство се възпроизвежда постоянно заедно с възпроизводството на общинното съзнание.

Чужденците винаги са поразени от изобилието от етикети и надписи върху стоките в японските магазини. Понякога ти се струва, че за етикети и надписи са изразходвани повече средства, отколкото за производството на самата стока. А може би понякога наистина да е така. Но японецът, който обикновено трудно взема самостоятелно решение, просто не купува стока без надпис и етикет.

Той купува подаръци непременно от най-известните магазини, плащайки двойно, че и тройно повече, отколкото в обикновените. Когато тръгне да пътува, отсяда в най-известните хотели. Ако една вещ е от Париж, тя е много добра за японеца. Името на магазина или хотела, произходът на предмета му въздействуват също като указанието на водача.

Далеч не всички „хайку“ на най-тачения в Япония поет от XVII век Мацуо Башо могат да се преведат на друг език. Адресираните до хора с общинно съзнание тристишия изглеждат неразбираеми и дори смешни на лишения от такова съзнание.

О, Мацушима!

О, Мацушима, о!

Мацушима, о!

И наистина, има ли нещо поетично в тези стихове? Според нас — не. Но защо японците изпадат във възторг, когато декламират това „хайку“? Стиховете са предназначени за групата. Който е виждал Мацушима — без съмнение най-красивото място в Япония, — няма нужда да чете нейното описание. Той изпитва вълнение от самата дума „Мацушима“, още повече чс тя е казана от великия Башо. А онзи, който не е бил там, вярва: щом Башо — признатият първенец в японската поезия — не е можал да опише това място, значи то наистина е вълшебно красиво.

Видният японски учен Хироюки Араки най-малко е мислил за принципите на мениджмънта, когато е писал етнографски труд за стила на действие на японците, но неговата забележка, че „един от източниците за появата на поразителна енергия у тях, която позволи на Япония да постигне значителни успехи, е механизмът на груповата логика и подчиняването на волята на водача“, напълно може да се използва като определение на най-важната от гледна точка на японския мениджмънт задача за организацията на производството. И японските монополисти правят щедри вложения в разширеното възпроизводство на общинното съзнание, тоест в усъвършенствуването на механизма на груповата логика, на механизма на подчиняването на хората на труда, или „персонала“, както предпочитат да се изразяват менажерите, на волята на водача. Тази идеологическа лоботомия, която произвежда манкурти, носи огромна материална изгода. Срещу долар работна заплата японският работник създава продукция средно за 4 долара и 30 цента, а американският — за 3 долара и 70 цента. Ясно е, че на собствениците им се иска да превърнат във вечен двигател механизма на груповата логика и подчиняването на волята на водача.

Понякога сравняват японската фирма община с контролната кула на летище, откъдето се осъществява пълно ръководство на живота, влеченията и мислите на работника. Но сравнението с наблюдателница в лагера за принудителен труд би било по-точно. Под неотстъпния поглед на бдителния водач надзирател японецът смирено спазва лагерния ред: та нали непокорния го заплашва прогонване извън лагера. В изопачената от идеологическата лоботомия представа на японеца прогонването не води до освобождение, а до гибел. Извън лагера той ще се отърве от зоркото око на водача, но ще бъде лишен от подкрепата, съчувствието, грижата и любовта на сълагерниците.

Най-тежкото наказание

Най-жестокото наказание за японеца е да бъде изгонен от общината в чуждия свят, който се простира отвъд нейните граници, в страшния свят, където се изхвърлят вехториите, нечистотиите и недъзите. Най-тежкото наказание по-рано и сега — изгонване от общината — се е прилагало за най-голямото в очите на общината престъпление. Не става въпрос за хулиганство, кражба и дори не за палеж, а за постъпка, която водачите на общината могат да представят като измяна, като погазване на нейните интереси.

В концерна „Мацушита денки“ уволнили един работник за това, че разпространявал вестника на комунистите „Акахата“ в цеха. Той се обърнал към съда. И ако делото за антиконституционния произвол на ръководството на концерна не беше привлякло вниманието на широката демократична общественост, съдът най-вероятно би се задоволил с довода на ответника, че работникът е действувал във вреда на общината, че й се е противопоставил, и би отхвърлил неговия иск. Но Комунистическата партия и профсъюзите се обявиха в защита на работника. По решение на съда концернът възстанови работника на работа, но го подложи на типично общинно наказание, което се оказало по-страшно от всяко друго.

На входа на завода, до пропуска, построили една будка. Казали на непокорния работник, че отсега нататък производствената му задача е да стои по цял ден там и… да не прави нищо. Вътре имало само един стол, на който трябвало да седи работникът. Той получавал заплата редовно, наравно с членовете на бившата му бригада. След месец работникът постъпил в болница с нервно разстройство.

Концернът е подложил работника на двойно изтезание — ми обясни японски специалист по мениджмънт. — Той го е обрекъл преди всичко на мъчение с безделие. Но най-тежкото нещо за него е било насилственото му отчуждаване от групата, за част от която се е смятал той. — Специалистът менажер се замисли, подбирайки илюстрация, която можеше да помогне на мен, чужденеца, да разбера по-добре йезуитската жестокост на концерна, и каза: В европейските езици думата „аз“ има следния смисъл: „индивид“, „личност“. В японския език думата „дзибун“ — еквивалент на европейското „аз“ — означава „моя дял“, „моята част“. Японецът се смята за част от някаква общност. Концернът е лишил работника от възможността да се смята за такава част и всъщност му е отнел неговото „аз“, при това го е направил пред всички, предизвиквайки психически шок у работника.

Общината е по-изобретателна от средновековните монаси доминиканци в измислянето на форми за наказване на мислещите по друг начин и е по-настойчива и по-хитра от инквизицията в преследването на еретиците.

— Отначало орязаха заплатата ми. След това ме лишиха от възможността да се занимавам с журналистика — преместиха ме на техническа длъжност в редакцията. По-късно редакторът на списанието поиска да напусна „по собствено желание“. Тацуджи Йокота говореше нервно и бързо. Лицето му беше изкривено от болка и това, както се изясни по-късно, не е било само болката от обидата.

Аз реших да интервюирам Йокота за Съветската телевизия след излизането на книгата, в която той разобличаваше така наречената месна мафия, която ограбва, в прекия смисъл на думата, японските потребители. В просторното фоайе на токийския хотел „Палас“ Йокота разказваше пред нашата кинокамера за книгата и за това, какво бе станало след излизането й.

Япония не произвежда много месо и внася от чужбина месни продукти. В магазините вносното месо се появява с ценници, на които се посочва стойността на сто грама — търговците може би се опасяват, че ако посочат цената на един килограм, купувачите могат да получат инфаркт. И не е изключено някои от тях наистина да са получили инфаркт, след като са научили от книгата на Йокота, че при внасянето в Япония месото струва 8–10 пъти по-евтино, отколкото в магазина.

Първо си пълни гушата полуправителствената Корпорация за съдействие на развитието на животновъдството. След като месото мине през нея, цената се увеличава двойно. По-нататък пътят на този продукт е дълъг и криволичи по мрежата на търговците на едро и във всяка нейна брънка все повече поскъпва. Една част от печалбата се утаява в касите на корпорациите и търговците на едро, а друга влиза в джобовете на чиновниците от Министерството на селското стопанство и политиците от управляващата партия. Това е възнаграждение за съдействието, което те оказват на разбойничеството на търговците и чиновниците. „Аферите на месната мафия са по-грандиозни от онези, които са вършили участниците в «делото Локхийд» — заключава Йокота в книгата си. — Властта и богатството на мафията са невероятни.“

И точно тази власт и богатство връхлитат върху отстъпника от законите на общината. Йокота е работил в списание, издавано от Корпорацията за съдействие на развитието на животновъдството, или, иначе казано, в „общинния печатен орган“.

— Отказах да се подчиня на искането на редактора и да напусна списанието — продължи разказа си Йокота пред камерата. — Тогава по заповед на шефа негови хора започнаха да ме преследват и дори ме набиха. — Той предпазливо докосна лявата си ръка. — А днес ме уволниха…

Журналистът млъкна и аз се обърнах към камерата, за да приключа интервюто. Но едва бях произнесъл: „Член 16 от Конституцията на Япония…“, когато между мен и кинооператора застана човек с черен костюм.

— Тук не може да се вземат интервюта! — каза той рязко.

— Това не е истина, журналистите често използват фоайетата на хотелите. Освен това имам съгласието на хотелския менажер — възразих аз. — Пък и сме в най-отдалечения ъгъл, където не можем да попречим на никого.

— За какво е интервюто? — не мирясваше човекът в черно, приготвил бележник и молив. — Каква е тази книга? Аз съм служител на хотела — представи се най-после той.

Въпросите явно излизаха извън рамките на компетенцията на служител на хотела.

— Вие се навъртахте край нас още от самото начало на снимките и прекрасно чухте за какво говорехме — казах аз и пристъпих към него с микрофона. — Сега аз имам един въпрос към вас: „Кой ви изпрати, за да попречите на господин Йокота да направи изявление пред телевизията?“

Човекът в черно подскочи и заситни към изхода на хотела, където извика дежурните от вътрешната охрана. Наложи се да завърша интервюто на улицата:

„Член 16 от Конституцията на Япония гарантира свобода на словото, а член 21 провъзгласява свобода на печата. «При дрънченето на военна амуниция са презирани всички конституции» — казваше Козма Прутков. Японската конституция се пренебрегва и при безмълвните репресивни действия на мощните икономически и политически общини.“

Броят на самоубийствата в Япония — двадесет на 100 хиляди души — е един от най-големите в света, по-голям дори, отколкото в САЩ. По-рано самоубийците са си разчиствали сметките с живота на остров Ошима. Те са се хвърляли в кратера на вулкана. И тъй като дори задължителното купуване на параходни билети за отиване и връщане не е било в състояние да спре самоубийците, наложило се общинските власти на Ошима да заградят кратера с висока ограда.

В началото на 80-те години полицията започна да намира тела на самоубийци в гората на един от склоновете на планината Фуджи. „Гората на самоубийците“, както кръстиха това място вестниците, привличаше като магнит отчаяли се хора от цяла Япония. Полицията реши да въздействува върху вродения естетизъм на японците и постави в началото на гората стълб с голям надпис: „Помнете, че горските зверове разкъсват телата на самоубийците и че труповете се разлагат и вонят на 50 метра.“

Разказвам подробно за това, тъй като японците имат твърде своеобразно отношение към самоубийството. Най-често не материалните несгоди, неизлечимата болест или нещастната любов тласкат японеца да сложи край на живота си. Японецът не иска да живее повече, когато, сполетян от беди, е загубил взаимното разбиране с колегите, с членовете на семейството, когато не се намира никой, който би могъл да го утеши, да го подкрепи психически. С други думи, когато остане без опора в общината, японецът започва да се чувствува изхвърлен от нея заедно с вехториите, нечистотиите и недъзите. И ако се вземе под внимание фактът, че японската традиция изисква да се замисляш не за смисъла на живота, а на смъртта, японецът покорно следва заповедите от „Бусидо“ — сборника със самурайски философски концепции „Пътят на воина“: „Когато имаш да избираш от два пътя, избери оня, който води към смъртта.“

Може би никъде не се чувствуваш така самотен, както в токийското метро преди разсъмване. Луминесцентната светлина, която не хвърля сянка, залива равномерно кахлено жълтите дълги подземни коридори и просторните зали, като засилва чувството на изоставеност и потискаща сиротност. Щорите върху стъклата и вратите на многобройните магазини, магазинчета, кафенета и ресторанти, които тук, под земята, са не по-малко, отколкото горе, все още са спуснати. Рекламните витрини с красавици, които забравили всичко, червят устните си с червило „Шисейдо“, обличат бельо „Вакол“ и припадат от възхищение от автомобила „Тойота-Корола“, са мъртви. Щорите и решетките ще се скрият в тавана със скрибуцане и витрините ще затрептят с разноцветни светлини, когато в метрото влязат първите пътници.

До стълбата на улицата забелязвам голям картонен кашон с надпис: „хладилник Тошиба“. Не, този път това не е реклама. В кашона нещо зашава, капакът се отмести встрани и като в приказките за призраци се появи човешка глава. Предната вечер аз бях предупредил Джиро Ямакава, на когото кашонът служеше за дом, че ще го снимам за Съветската телевизия.

С 20-те хиляди йени, които му дадох, той се изкъпа, подстрига, обръсна и си купи панталон. Обитателите на нощния приют от пиесата „На дъното“ изглеждат контета в сравнение с Ямакава във вчерашния му вид. Дрипите от мхатовския реквизит пресъздават на театралната сцена колорита на света на отритнатите от живота, но не предизвикват отвращение у зрителя. Но дрипите на Ямакава сигурно щяха да накарат зрителите да изключат телевизорите си.

Джиро Ямакава започнал да живее в метрото преди 20 години. „Всичко свое нося със себе си“ — като че ли е казано за него. С горчива ирония той се нарече „най-свободният човек в Токио“ — свободен от работа, от пари, от семейство, от грижи. „И ако можех да се освободя и от глада, аз бих се смятал за най-големия късметлия“ — добави Ямакава. Това, разбира се, е показно перчене.

— Нищо не правя, с нищо не се занимавам — каза той, когато операторът включи камерата. — И тъй всеки ден. Всеки месец. Всяка година. Събирам изхвърлените от пътниците списания и вестници и ако са чисти, ги продавам, за да си купя нещо за ядене. Но аз не съм единственият тук. Изхвърлените вестници и списания не стигат за всички и между нас често стават сбивания.

Всезнаещата японска статистика твърди, че през тази станция на метрото всеки ден минават около 600 хиляди души. Това прави по 18 милиона на месец. Но при вида на Ямакава през всичките тези 20 години у никого не се е появявало желание да съотнесе живота на този бездомник с член 25-и от Конституцията на страната, който гласи: „Всички имат право да поддържат минимално равнище на здравословен и културен живот.“ Такова желание не се е появило не само защото 70 на сто от японците никога не са държали в ръцете си основния закон на страната. Както и за Ямакава, той е безполезен за тях и следователно не ги интересува. Безразличието към Ямакава и подобните му е породено преди всичко от това, че на отритнатия от общината човек помощ може да окаже единствено самата община, ако, разбира се, му прости, и никой друг.

Но общината, с която той е свързал навремето съдбата си, не ще му помогне, нито пък ще го приеме отново в своето лоно. Ямакава е участвувал в стачка, което от гледна точка на собственика на фирмата, където той е работил, е било нарушение на интересите на общината и погазване на чувството на „гири“. Останалите работници не посмели да противоречат на общинния лидер, който го уволнил. Аз не съм преувеличил, когато казах, че изгонването от общината е най-тежкото наказание.

— Какво мислите за бъдещето си? — попитах аз Ямакава.

— Аз нямам бъдеще — каза той. — Стигналият до дъното човек вече не може да се издигне. Няма да му дадат да направи това. Сега аз не живея, а само съществувам. И съвсем не искам да мисля за бъдещето. Единственото, което ме вълнува, е как да преживея днес.

— Чувствувате ли у себе си желание за живот?

— Не. Нямам такова желание — отговори Ямакава.

— Никак ли?

— Никак. Не мога, пък и не искам да се боря. За мен всичко е свършено.

Аристотел афористично е забелязал, че извън обществото човек е или бог, или животно. Мястото на боговете отдавна е заето. Ямакава може да разчита само на животинската колиба, която си е направил в картонения кашон край входа на метрото.

Той не е отишъл нито на остров Ошима, нито в „Гората на самоубийците“. Но лишен от опората на общинното „ниндзьо“ — чувството на грижа и любов, което възниква между родители и деца, нима не се е самоубил още преди 20 години?

В стремежа си да укрепят своите позиции и да си осигурят все по-големи печалби японските монополисти са заложили на културно-историческия феномен на нацията — на общинното съзнание, което формира примитивен колективизъм. Разбира се, общинното съзнание не е в състояние да преодолее антагонизма между труда и капитала. Но при специфичните японски условия общинното съзнание повече отговаря на нуждите на капитала от самонарастване, отколкото отгледания от буржоазния строй индивидуализъм. И тъкмо тук се крие и една от причините везните, които фиксират степента на неравномерността на капиталистическото развитие, да клонят сега в полза на Япония.