Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (10)

Глава осма,
в която се разказва как крясъкът на жерава предотвратил лебедовата песен

„Животът ми е много приятен и щастлив и аз мисля, че съм го заслужил, тъй като винаги съм се трудил много и упорито. Но в съзнанието ми понякога се прокрадва тревожната мисъл, че всичко, което имам и съм постигнал, е резултат само от щастливия обрат на съдбата, а именно: успешно издържания изпит в университета.“

Това са думи на известен японски книгоиздател. Потомък на средно заможно семейство от глухата провинция, въпреки това той е направил успешна кариера във важно министерство, получил е научна степен в чужбина и се оженил изгодно за дъщерята на богати и влиятелни родители. За разлика от традиционната японска представа, че сполуките в човешкия живот са цели седем, вероятно според броя на добрите богове, бизнесменът смята, че жизненият му успех се дължи само на единствената усмивка на фортуната, с която тя го дарила при приемните изпити в Токийския университет. И е прав. Именно дипломата от Токийския университет е била пропуск за света на чиновническия елит и му е отворила пътя към благоденствието, както то се разбира в буржоазното общество.

Всеки трети от управленския персонал на японските държавни учреждения и частни фирми е випускник на Токийския университет. Пет други университета снабдяват правителството и бизнеса с ръководители, но не в такова изобилие като Токийския; всеки осми от менажерите е възпитаник, да речем, на Киотския университет и всеки дванадесети има диплома от университета в Хитоцубаши. Випускниците на елитните висши учебни заведения по-лесно и по-бързо намират работа в големите фирми с доживотно наемане и с всички произтичащи от това предимства. Началната им работна заплата е по-висока от онези, които не са завършили престижни университети.

„Не всички птици с разкошни пера са разкошни певци.“ Японските бизнесмени знаят това не по-зле от древния философ, на който принадлежи цитираната фраза. „За фирмата няма никакво значение какво са учили нашите новобранци — каза директорът на един от японските металургични концерни, който отговаряше за наемането на персонала. Младежите ще получат на работното си място нужната на фирмата подготовка — обясни той. — Нас ни интересуват — подчерта директорът — само дипломите им: колкото по-престижен е университетът, толкова по-съобразителни, настойчиви и закалени в конкурентната борба ще бъдат младите хора. И ние вземаме в концерна именно тях.“

Ако вярваме на популярния афоризъм, Наполеон е разбил на пух и прах едва ли не половината свят, за да стане името му велико. Японците са готови да направят същото, че дори и невъзможното, само и само да станат притежатели на дипломи, върху които са написани големите в Япония имена на Токийския, Киотския, Хитоцубаши, Кейо, Васеда или на Токийския технологичен университет. И затова е естествено бизнесменът книгоиздател да нарече щастлив обрат на съдбата попадането си в Токийския университет.

Животът на мнозина японци се дели на две неравни части: от раждането до изпитите за висше учебно заведение и от постъпването в университета до старини. Провежданите всяка година анкети показват, че 80 на сто от родителите имат намерение да дадат висше образование на децата си. Приблизително една трета от тях успяват да осъществят това свое желание. Първите 18–19 години от живота на японеца преминават в аракчеевска дресировка с единствената цел да се превземе университетската крепост, и то по възможност още от първата атака. Следващите победи ще дойдат сами. Когато му дойде времето, тъй като късметлията прекарва втората част от живота си, независимо от собствената му воля на ескалатора, който го изкачва към горните етажи на крепостта „преуспяване“.

В една книжка на американското списание „Сенчъри магазин“ от 1913 г. прочетох: „Японското дете живее без каквито и да било правила и ограничения. То разцъфтява като дива роза под слънчевите лъчи.“ Показах това на мой познат японец, който служеше в търговска фирма. Той въздъхна със съжаление и каза:

— Аз не съм имал такова безгрижно детство, а то е още по-недостъпно за сина ми. „Изпитният ад“ става все по-страшен.

— Но синът ви е само на четири години — възразих аз — и до първия изпит му остават поне десетина години!

— Нищо подобно. — Приятелят ми съкрушено махна сръка. — Той ще държи първия си изпит утре. И аз много се вълнувам от неговия изход.

На четиригодишното дете на моя познат му предстоеше изпит… в детската градина. За привилегирована детска градина. Оттам по-лесно може да се постъпи в привилегировано училище. А от него — в привилегирован университет: Токийския, Киотския, Хитоцубаши… За 36 места в детската градина претендираха 660 деца. Трябва да се направи подбор, т.е. изпит. За да се подготвят за него, децата ходеха на специални курсове. Родителите им плащаха за тях почти по 220 хиляди йени на месец — малко по-малко от средната работна заплата в Япония. Ако решим да търсим сравнение в ботаниката, сегашното японско дете може да се сравни не с дивата роза, а може би само с „бонсай“ — дръвце, отглеждано в саксия. С непрекъснато подрязване и връзване на клоните и постоянно сменяне на земята в саксията японците придават желаната форма на „бонсай“.

Четиригодишният син на служителя в търговската фирма преодоля бариерата. На изпита той пял, танцувал, декламирал стихове и отговорил правилно на въпроса, който му задала изпитната комисия, показвайки му картинка с автомобил без предни колела: „Ще тръгне ли тази кола?“ Родителите му не трябвало да ходят на изпит, макар че в някои привилегировани детски градини пред изпитната комисия застават майките и бащите. Известен е един анекдотичен случай, когато скъсали бащата, който провеждал изпити за постъпване на работа в неговата фирма. Той прекалено свободно се облягал на гърба на стола, кръстосвал краката си и жестикулирал с ръце, когато отговарял на въпросите.

В конкурса за началното училище при Токийския университет или при университета Кайо обикновено се състезават по 9–12 души за едно място. Кандидатите за училищата при другите престижни университети са малко по-малко. След двегодишна почивка децата отново се подлагат на изнурителна дресировка, а родителите им отново ги заболява главата — частните учители отново разорават семейния бюджет. „Това прилича на дресиране на куче“ — каза майката на шестгодишно момиченце, което пет пъти седмично се занимаваше по 8 часа в подготвителни курсове и два пъти седмично с учител по музика вкъщи. Родителите се отказват дори от повишение в службата, ако това е свързано с преместване на ново място, където няма привилегировано училище.

В Япония има всеобщо задължително 9-годишно училищно обучение. За да се постъпи в университета, трябва да се завърши така нареченото удължено средно училище, т.е. да се учи още три години. Училищата се делят на държавни, муниципални и частни. Удължените държавни средни училища се смятат за „евтини“, а частните — за „скъпи“. По стойност на обучението муниципалните училища заемат средно положение. През 1983 г. обучението в държавно средно училище струваше 253 хиляди, а в частното училище — 534 хиляди йени.

— Готов съм на какъвто и да било извънреден труд и на всякакви лишения, само и само да подготвя децата си да влязат в университета — каза в интервю главата на семейството, с което аз исках да дам на съветските телевизионни зрители представа за живота на обикновените японци. — Университетската диплома е като чекова книжка — учудващо точно характеризира бащата на двама сина смисъла на висшето образование така, както го виждат японците.

Тази чекова книжка не е системно трупано богатство, а печеливш лотариен билет. Отличните бележки от училище и похвалните характеристики нямат значение при приемните изпити за университета. Не е важно и умението да се схваща вътрешната същност на явленията. Абитуриентът може изобщо да не притежава такова умение. Чековата книжка е гарантирана, ако претендентът й демонстрира само добра памет и умение бързо и ясно да излага чуждите мисли, независимо от това, дали ги разбира или не. „Жестоката конкуренция и прекалено голямото значение, което се придава на оценките от приемните изпити в университета, задушават индивидуалността и творческите способности“ — признават авторите на доклада по въпросите на образованието, изготвен за министър-председателя.

Правителствените учреждения и капиталистическите предприятия имат нужда от „чисти листове хартия“. Затова университетите не реанимират в студентите потиснатата индивидуалност и не възпитават у тях способността за творчество — стремят се да не изцапат листовете. А за да попаднат чисти в университетите, те трябва да се запазят безукорно бели в училището. Всичките сили на учениците и учителите се насочват за подготовката за „изпитния ад“, който се разтваря пред абитуриентите при постъпването в университета. И затова главният принцип на учебния процес в училището е зубренето.

В час по история видях как извиканият на дъската ученик чете фрази от учебника, а класът в хор повтаря след него. Щом завършеше фразата, преподавателят удряше с линия по масата. Имах чувството, че той забиваше в главата на учениците изложените в учебника факти. „Американските деца ги учат да бъдат различни — каза един японски индустриалец. — А нас ни учеха да копираме.“

Като доброволен учител аз водех занятия в кръжока по руски език, организиран при едно от дружествата за Дружба със Съветския съюз.

— Какво е това?

Вдигнах книгата над главата си, за да я види аудиторията.

— Това е книга — казах, изговаряйки ясно звуците. — А сега — обърнах се аз към учащите се — кажете всички заедно и високо: „Това е книга.“

Дванадесетте участници в кръжока повториха фразата в хор.

— Кажете моля ви: „Това е книга“ — помолих аз седналата до моята маса девойка.

Тя се изчерви и сконфузено сведе поглед, макар че беше произнесла правилно фразата в общия хор.

— Може би вие? — предложих аз на съседа й мъж на средна възраст.

Той започна нервно да попипва вратовръзката си, усмихна се смутено и кимна отрицателно с глава. Никой не поиска да говори, но всеки с готовност декламираше руските фрази колективно. В случай на грешка в произношението никой „не губеше лице“. Ако фразата се изговаряше правилно, никой не изпъкваше с успеха си.

Учебната година в японското училище сигурно е най-дългата в света: 240 дни. И въпреки това преподавателите дават такива домашни, че учениците от горните класове трябва да седят над учебниците още по пет-шест часа на ден. Да се изклинчи е невъзможно. Бдителните родителки, обзети от маниакалния стремеж децата им да попаднат в университета, и то непременно в престижен, не позволяват на чедата си да станат от масата, докато не изпълнят цялата домашна работа.

Опитите да се въведат японските майки в заблуда са напразни. Те знаят не по-зле от самите ученици какво и колко е дадено за домашно, и не по-зле от учителите могат да определят дали задачата по физика е решена правилно и дали е назубрен урокът по география. Неслучайно сегашните японски родителки са наречени „кьоико мама“ — „майка, обзета от образование“. Такава майка може да отиде на училище вместо разболялото се дете, да седне на чина му и да запише дословно обясненията на учителите по всички предмети. Вкъщи тя ще го накара да научи всичко „наизуст“. Японските семейства живеят натясно. Разговорите на родителите, включеният телевизор, играта на по-малкия брат или сестра пречат на ученето. От това е намерен удивителен по прагматизма и нечовечността си изход. Промишлеността пусна дървени разглобяеми сандъци колкото седнал човек с чин и електрическа лампа — нещо като плътно изолирани от външния свят единични килии, които могат бързо и лесно да се сглобяват и слагат в стаята. Сандъкът се отваря само отвън: няма да излезеш, докато не научиш.

През свободното време се зубри. На съветската промишлена изложба в Токио японски ученици от горните класове помагаха на нашите екскурзоводи. Работейки през ваканцията, те припечелваха по нещичко. Момчетата нямаха сили да си отидат след дванадесетте часа в огромния гъмжащ павилион, сред шума на пуснатите машини и механизми, сред многогласната тълпа на посетителите и ги бяха настанили в хотела, където бяха отседнали и съветските екскурзоводи. Една вечер надникнах при учениците. Те бяха казали, че се подготвят да постъпят в университет, и аз исках да видя в какво се състои тяхната подготовка.

Три от момчетата, облечени в нощни кимона, лежаха на рогозката на пода. Четвъртият беше седнал като Буда и със затворени очи декламираше нещо. Тримата гледаха в една дебела книга и го поправяха, когато бъркаше.

— За самодеен концерт ли се готвите? — попитах аз.

Учениците учудено ме погледнаха. След това затвориха книгата и ми я подадоха. Върху корицата пишеше: Кант. „Критика на чистия разум“.

— За какво ви е това? — почудих се аз.

— На изпита за университета познаването на Кант може да помогне много — отговори сериозно момчето, което декламираше.

Учениците се поместиха и ми направиха място. Аз седнах на рогозката и коленичилият ученик отново затвори очи и започна да говори напевно и тихо:

— В метафизическата дедукция априорният произход на категориите изобщо беше доказан от пълното им сходство…

— Не сходство, а съвпадение — прекъсна го единият от следящите по книгата ученици.

— Да, да, вярно — отвори очи декламиращият Кант наизуст ученик. — … Беше доказано от пълното им съвпадение с всеобщите логически функции на мисленето.

Методът на домашната подготовка за изпитите за висше учебно заведение ми стана ясен.

След занятията в училище и вкъщи зубренето продължава в така наречените „дзюку“, т.е. платени курсове. Всяка вечер до полунощ, понякога и в неделя учениците заучават, не учат, а именно заучават, исторически факти — всичко подред по хронологична таблица, английски думи — по речника, страница по страница, имената на гарите по главните железопътни магистрали — по разписанието на влаковете, маршрут след маршрут. В Япония е разпространена следната поговорка „Ако спиш по четири часа — ще попаднеш в университета, ако спиш по пет — ще се провалиш.“

„На изпита по история на Япония ми се падна въпрос за епохата на Камакура — разказваше абитуриент, който беше влязъл в столичния университет. — Ако бях започнал да говоря за политическите и икономическите причини на въстанието, вдигнато през 1180 г. от феодала Минамото срещу военната династия Тайра, изпитната комисия щеше да ме скъса. Те искаха да им изброя събитията по дати. И аз казах абсолютно всички събития през двестагодишния период от епохата на Камакура.“

А когато дресировката не помага и родителите се убеждават с ужас, че не бива да очакват щастлив обрат на съдбата и че отрочето им не ще види чекова книжка под формата на университетска диплома, бащите и майките се решават на крайни постъпки. Преоблечен в женски дрехи учител се опита да се яви вместо дъщеря си на приемен изпит в университета. Мислите, че са го посрамили или осмели? Нищо подобно. „Това е сърцераздирателна история, която не може да се слуша без сълзи — възкликна един писател. — Любовта на бащата към дъщеря му, която го е довела до преобличане в женски дрехи, е достойна за похвала.“

Може би не може да се прости на такива родители, но да ги разбереш — може. Започване на работа в първостепенна фирма или важно министерство, напредване в службата в съответствие с възрастта, пост на директор, вицепрезидент, а възможно и президент, или в най-лошия случай внушителна парична помощ на 55 години и преминаване на ръководна работа в дъщерно предприятие — такова е бъдещето на випускниците на престижни университети. А всеки, който не е успял да попадне там, го очаква ниска заплата в неголяма дъщерна фирма на голям концерн, невъзможност да заеме менажерска длъжност, тъй като тя е подготвена за пенсионер от главното предприятие, нищожна парична помощ при напускане по възраст, неуспешно търсене на подходяща работа и жалка старост.

Акселерацията не е отминала и японските юноши. Те растат по-бързо, отколкото преди 20 или 25 години. Но нали стремително растат и стъблата на боба, макар че шушулките му нерядко са празни. Това сравнение не е случайно. „Поколение на бобени кълнове“ — наричат Япония сегашните ученици. „Чукът и гвоздеите, да не говорим за длетото или рендето, се превръщат в опасни за техните ръце предмети — прочетох аз в съставена от Министерството на просветата справка. — Родителите са загрижени само за това децата им да издържат изпитите за университета. 60 на сто от анкетираните ученици никога не са си обелили ябълка, не са опържили яйца и не са сложили масата. Майките правят всичко вместо тях. Учениците — с тревога се констатира в справката — нямат време за спорт, за развлечения и за разходки на чист въздух. Те зубрят по 10 часа на денонощие. Слабото физическо развитие е обща черта на всички японски ученици.“ Съставителите на същата справка заявяват, че по най-скромни пресмятания 200 хиляди малки японци ненавиждат училището. Омразата към училището на 30 хиляди от тях е толкова голяма, че те не искат да го посещават. Статистиката е взела под внимание само онези ученици, които през 1984 г. са пропуснали над 50 учебни дни.

Обратната страна на дресировката в училище се оказва и една толкова катастрофална според израза на председателя на специалния правителствен съвет по въпросите на образованието опасност, каквато е увеличаването на хулиганството в клас. От май до ноември 1985 г. са станали известни над 1500 случая на побои на ученици от техни другари. Четирима ученици са загинали. Седмина не са издържали издевателствата и са се самоубили. Полицията беше принудена да сформира в Токио специален отряд за борба с училищното хулиганство.

Разбира се, дресировката не е единствената причина за изблиците на насилие в училищата. Министерството на просветата — правителствен орган — беше принудено да признае, че пагубно влияние върху поведението на учениците оказват социалното напрежение в обществото и несигурността на родителите в утрешния ден. Следващите по значение причини според министерството са „ожесточаването на конкуренцията при приемните изпити в престижните университети и породеното от това учебно пренатоварване“. Те водят, както свидетелствува министерството, до стресове, които често се проявяват под формата на „немотивирано насилие“.

Училището е част от обществото. То твърдо се ръководи от възгледите на теоретика на японската педагогика Ацуши Каяшима. „За японските деца е жизненоважно да усвоят общинния дух и семействеността — казва Каяшима, демонстрирайки учудващо единодушие с Исаму Ямашита, който е възпроизвел в корабостроителната фирма «Мицуи дзосен» общинния ред. — Изтъкването на децата в училище по способности или по други критерии — прокламира Каяшима — крие опасност у тях да се появи чувството, че те се различават от другите.“

Учителите признават, че децата не са с еднакви способности, но въпреки това смятат, че е недопустимо да отличат някое, и поставят еднакви оценки на целия клас. В японските училища звучат особено силно чуковете, с които се зачукват главичките на показалите се гвоздеи. Там няма повтарачи. Дори и да е направил пакост, ученика не го гонят от клас. Нищо не трябва да нарушава създаваното в клас общинно единство.

Заплануваната от правителството реформа в образованието ще позволи на чуковете да удрят още по-силно; върху главичките на гвоздеите. Инициаторът на реформата, министър-председателят Накасоне, смята, че образованието е главното средство за предаване на традиционните японски ценности и добродетели на съвременното и следващите поколения. Той е на мнение, че реформата трябва да поправи пропуските във възпитанието на японците, които сега обръщат повече внимание на свободата и правото, отколкото на отговорността и задълженията. Министър-председателят обвинява сегашната образователна система за общото понижаване на дисциплината сред младежта. „В училище учениците трябва да се учат на патриотизъм и на традиционното за японците уважение към родителите“ — заяви Накасоне. Тази задача на училището би могла да се приветствува, ако под „патриотизъм“ не се разбираше шовинизъм и вяра в японската изключителност, а под „уважение към по-възрастните“ — безпрекословното подчиняване на трудещите се — „децата“, според фразеологията на японските менажери, на управляващите класи, т.е. „бащите“.

Ако целта оправдава средствата, то средствата характеризират целта. През 1977 г. с решаването на задачите, поставени сега в правителствения проект за реформа на образованието, се залови бившият професионален яхтсмен Хироши Тоцука. Подобно на авторите на проектореформата той решава да внуши на своите ученици чувство за отговорност, да възпита у тях дисциплина, да насади патриотизъм и уважение към родителите, разбира се, в общинен дух. Той избира най-действения от негова гледна точка и главното проверен метод, който бил използван в старата императорска армия.

Не, в училището не е играел метафоричният чук по главичките на гвоздеите, а децата са били бити с истински чукове, тояги и велосипедни вериги по главите, гърбовете и краката. През 1979 г. умира 13-годишно момче от перитонит, предизвикан от спукване на стомаха. Година по-късно смъртта покосява 20-годишен младеж; в акта от аутопсията е записано „силен вътрешен кръвоизлив вследствие на побой“. Пак тогава почива още един ученик, този път от рани от изгаряне.

Училището беше закрито. Тоцука беше осъден да заплати компенсация на родителите на жертвите. Но сумата не го разстрои — написаната от този изверг книжка „Аз ще ги изцеря“ се превърна в бестселър. И когато я четеш, неволно стигаш до мисълта, че училището на Тоцука е първообраз на учебните заведения, за които мечтаят инициаторите на реформата в образованието. — „Сейсинсюги“ — „духовното начало“ — е белег на мъжество — проповядва Тоцука. — То се проявява в подчиняването на личните желания на груповия стремеж. Който е закалил истински своя дух — наставлява той, — ще преодолее всякакви трудности, само трябва да пречупи волята си и да се проникне от волята на групата.

През 1984 г. 115 учители закаляваха духа на учениците по метода на Хироши Тоцука. Това са данни на Министерството на просветата. Един ученик е бил убит от учител, а неколцина учащи са осакатени от преподавателите. На състоялия се през август 1985 г. в Токио симпозиум на просветните работници беше посочено, че по-голямата част от преподавателите, които са изтезавали учениците, искрено са смятали своите методи на възпитание не само правилни, но и единствено верни.

Когато майката на ученика, на който преподавателят пробил главата с бейзболна бухалка, отишла в училището, за да изрази възмущението си и да призове изверга към ред, тя чула от директора: „Вие не искате синът ви да стане истински мъж? Тогава махнете го от училището!“ Тя постъпила точно така и възбудила дело срещу учителя. Съдът го „наказал“ с нищожна глоба — 30 хиляди йени, и го оставил да се труди на нивата на просветата. Изглежда, че бейзболната бухалка, както и пръчките, велосипедните вериги или парчетата метални тръби, използвани от другите преподаватели в процеса на възпитанието на „истински мъже“, не се е сторила на съдиите несъответствуваща на нашия просветен век.

И все пак японецът може да се почувствува веднъж като дива роза, която волно расте под слънцето. Това става в университета. „Изпитният ад“ е свършил. Студентите се разтоварват психически. Те съзнават, че четирите години в университета са единственият и последен период в живота, когато имат лична свобода. Анкетата, която имаше за цел да разкрие подбудителните мотиви за постъпването на студентите в университета, показа, че 55 на сто от тях са станали учащи се във висше учебно заведение, за да придобият специални знания и умения, 52 на сто — за да се приобщят към културата, и 50 на сто — заради свободното време, което получават. Разрешено беше да се посочат не един, а три подбудителни мотива.

И доколкото при наемането на работа специалността се цени много малко, това слага отпечатък върху характера на обучението в университетите. Главният начин, по който се дават знания на студентите, са лекциите пред аудитории от петстотин и повече души. Ниската заплата принуждава преподавателите от университетите да търсят странична работа, за която те обикновено и бързат, като се отървават колкото се може по-бързо от занятията със студентите. Семинарите са извънредно редки.

Но студентите си дават сметка, че ще настъпи край на тяхната свобода и че отново ще станат обект на принуда и нивелировка от страна на обществото. И те в крайна сметка залягат над книгите и ги учат фанатично, както могат да правят като че ли само японците. Още повече че имат навици за това. А след абсолвентските изпити бившите студенти се разделят с живописните гриви, изхвърлят ожулените джинси и фланелките с лекомислени девизи на гърдите и гърба и се обличат в строги костюми. Учрежденията и фирмите получават здрави и прави гвоздеи, които лесно могат да се забиват във всякакви дъски. Довчерашните студенти горят от желание да режат купони от капиталовложенията, които родителите им или самите те са направили във висшето образование, което са получили.

Японците трупат пари много по-упорито от всички останали в света. Лишавайки се от храна, дрехи и развлечения, те носят йените в банката. Защо? Въпросите към вложителите дават отговора. Първо, в случай на болест, тъй като медицинското обслужване в Япония се заплаща и е много скъпо. Второ, за обучение на децата. За четиригодишното обучение в хуманитарните факултети на частните университети се плаща от 1,5 до 2 милиона йени, 20 милиона струва обучението в медицинския факултет. Това е сума, която средният японски работник получава за шест и половина години непрекъснат труд. „Изпитният ад“ е кошмарен, но може да се намерят сили да се премине през него. Много по-трудно е да се издържи изпитът по тежест на кесията. През 1985 г. таксите за приемните изпити за университетите и колежите бяха увеличени с още 25 на сто.

Алберт Айнщайн, който е твърдял, че „образованието е онова, което остава, когато забравиш всичко, което си учил в училище“, не би намерил поклонници в Япония. Той е ценял високо способността да забравяш станалите ненужни или опроверганите от живота теории на предшествениците, за да не ти пречат да извеждаш нови, собствени концепции. А японците смятат за белег на ум и ученост именно безукорната памет и стабилното знаене на огромно количество информация, а не дарбата да извеждаш истината от запаса от сведения. „Наблягането на зазубрянето в японските училища и университети е твърде полезно в медицината и в инженерното дело — каза професор Сецуро Ебаши, прославил се с откриването на ролята на йоните на калция в контрола на мускулите. — Но то не оказва никаква помощ в науката.“ Малцината японски учени, които са си спечелили световна известност, са учили или дълго са работили в чуждестранни университети.

Изказването на професора беше допълнено от бившия министър на просветата Мичио Нагаи. „Недостатъчното образование в Япония се състои в това — призна той, — че то е насочено към осигуряването на сегашните практически потребности на обществото, а не е посветено на постигането на дългосрочна цел в развитието на културата.“ Заимствуваните и дори доразвитите чужди идеи служат добре на сегашните практически нужди. Но не може вечно да живееш с чужди идеи и да не рискуваш да изостанеш. Това е имал предвид бившият министър.

Японският практицизъм си е казал думата в областта на образованието. След края на Втората световна война е трябвало да се възстанови изпадналото в упадък стопанство и отново да се завоюват чуждите пазари, сега вече не с оръжие, а с висококачествени стоки. Училищата и университетите са имали за задача преди всичко да доставят „ударни отряди“ за промишлеността и управлението. Независимо от страничните отрицателни ефекти японската образователна система е произвеждала и произвежда „ударни отряди“ с кръгозор, който е достатъчен да се овладее съвременната техника, и приучени към строга трудова дисциплина. В САЩ и в западноевропейските страни няма работна сила, която да съчетава у себе си тези качества в толкова висока степен.

93 на сто от японците имат пълно средно образование. А сред населението на Съединените щати неграмотните или малограмотните са 20 на сто, макар че в четенето и писането японският език е много по-труден от английския. В заводите на фирмата „Тойота“ няма работници, които не са завършили пълно средно училище. Разбираемо е, че такъв персонал усвоява лесно прогресивната технология, бързо повишава производителността на труда и подобрява качеството на продукцията.

Почти 40 на сто от японските младежи получават висше образование до 25 годишна възраст. В Съединените щати — само 20 на сто от младите американци. Само 6 на сто от японските менажери не са учили в университет. За десет години, като се започне от 1970, американците са удвоили броя на студентите по право, макар че общият брой на учащите се във висши учебни заведения се е запазил същият. А за същото време японците са удвоили броя на онези, които са овладявали технически специалности. Като обяснява причините за японските успехи в сравнение с американските, Акио Морита, председател на управата на фирмата „Сони“, посочва по-специално цифрата на подготвените в САЩ и Япония адвокати и инженери и изтъква: „Адвокатите се занимават с разделянето на баницата, а инженерите — с увеличаването й.“

Японските университети, разбира се, също готвят юристи. Но и тук личи прагматизмът на японците. В Юридическия факултет на Токийския университет се отделя внимание преди всичко на изучаването на конкретните въпроси на държавното управление, а не на юридическите и политическите науки. Випускниците на този университет постъпват на служба в най-престижните министерства — на финансите, външната търговия и промишлеността и на външните работи.

Английският вестник „Файненшъл таймс“ констатира, че чиновниците от японския държавен апарат са много по-компетентни от чиновниците от английските или американските министерства и ведомства, и предположи с известна правота, че отчасти благодарение на това държавният апарат в Япония е сравнително неголям. И наистина на хиляда души население в Япония се падат по 17 чиновници, докато в САЩ — 82, а в Англия — 109 служители в държавния апарат.

Доживотното наемане е породило у японците стремеж, ако можем така да се изразим, към „доживотно производствено обучение“. Всеки работник от фирмата или учреждението, включително и най-висшите ръководители, гледа на производственото обучение като на задължителна част от служебната си дейност. За разлика от американската или западноевропейската фирма, където производственото обучение е средство за издигане в службата, в японското предприятие то се разглежда като начин да се подготвиш да изпълняваш работата си най-добре, тъй като напредването в службата зависи от възрастта и стажа. Знаейки, че работниците ще останат верни на фирмата, собственикът, без да се страхува, изразходва пари за производственото им обучение.

— Противопоставя ли се персоналът на внедряването на нова технология или прилагането на нови механизми? — попитах аз в концерна „Мацушита денки“. — Та нали модернизацията води до нарушаване на обичайния ред и принуждава работниците да изразходват сили, за да се приспособят към изменилите се трудови условия.

— Преди да внедрим нова технология или да поставим нови механизми на конвейера, ние организираме за работниците курсове за повишаване на квалификацията, съобразени с нововъведенията — отговори главният инженер на монтажния цех в завода за телевизори. — Ние се стараем не само да ги научим на новостите, но и да ги заинтересуваме от тях, и то така, че на работника да му се иска по-скоро да започне да работи по новата технология или новите механизми. И чак след това преустройваме технологичния процес или спираме конвейера, за да го преобзаведем — подчерта главният инженер. — Когато закъсняваме с въвеждането на новостите, ние наваксваме пропуснатото с лихва при усвояването му от работниците и в крайна сметка за кратък срок повишаваме производителността на труда.

Възприетата в големите японски предприятия „ротация“ на персонала също подтиква работниците да се учат, а собствениците да влагат пари в обучението. Например в концерна „Мацушита денки“ качеството на професионалното обучение е по-високо, отколкото в пълното средно училище. Вътрешнофирменото образование, освен че подготвя за концерна квалифицирана и разностранно обучена работна сила, още по-здраво приковава работника към концерна и още повече го задължава да плаща дълг на признателност.

В индекса на цитатите, съставен от Института за научна информация на САЩ, сред хилядите учени от целия свят, които най-често се цитират в научната литература, фигурират имената само на 19 японски изследователи. Половината от тях е работила в чуждестранни лаборатории.

Преобладаващата част от 700-те хиляди сътрудници на японските лаборатории „довежда изделията“, внедрява чужди изобретения в производството. С наука в строгото разбиране на тази дума се занимават единици.

През 1983 г. японските университети са присъдили 2040 научни степени, еквивалентни на „кандидат на науките“. В САЩ са били подготвени почти 18 хиляди. Докато във Франция аспирантите са 22 на сто от общия брой на студентите, в Англия — 19, и в САЩ — 12 на сто, в Япония делът на бъдещите научни работници не надхвърля 3 на сто.

Но вина за това има не само системата на японското образование. Японските разходи за научни изследвания и конструкторски разработки не отстъпват на американските, английските и западногерманските в процентно отношение към общия национален продукт. Но правителствата на тези страни поемат до две трети от разходите за наука. А японското правителство едва ли плаща и една четвърт от разходите. Основната им част се пада на частните фирми.

Естествено монополистите се стараят колкото се може по-бързо да си възвърнат направените за наука разходи и да получат печалба и затова насочват капиталовложенията главно към приложните изследвания в ущърб на фундаменталните. Частните фирми, където заплатите са по-високи и трудовите условия са по-добри, отколкото в държавните предприятия, не страдат от недостиг на работници, завършили престижни университети. В държавните научноизследователски институти с кадрите е по-зле. А с фундаменталните разработки се занимават преди всичко държавните НИИ. В резултат на това Япония произвежда висококачествена продукция, но японската наука е лишена от приток на живителни сили.

Директорът на научноизследователския център на фирмата „Сони“ Макото Кикучи сполучливо забеляза, че „японците са големи майстори да събират две и две“. Ще добавя, че японците смятат за особено доходно да извършат това аритметично действие там, където чуждестранните математици изоставят опитите си да постигнат верен резултат.

През 1970 г. основателят на фирмата „Грин крос“ Рьоичи Найто научил за изоставената насред пътя работа на американски изследователи, които са се стремили да получат химически разтвори, способни да абсорбират кислород. Найто купил идеята, създал въз основа на нея флоузол, заместител на кръвта, и възнамерява в най-скоро време да пусне препарата в продажба.

Почти никой в САЩ не е вярвал във възможността да се реализира идеята на учените от Брукхайвенската лаборатория, която се намира в щата Ню Йорк. Идеята се състои в това, че ако се използват свръхпроводими магнити, вградени в релсите и в основата на вагоните, влакът може да се издигне над железопътното платно и с помощта на тези магнити да развие фантастична скорост, тъй като триенето няма да пречи на движението. Не са вярвали, защото не са знаели как да направят магнитите.

През 60-те години директорът на техническия отдел на Японската корпорация на държавните железници Йосихиро Кьотани също не го е знаел, но купил идеята, защото чувствувал, че тя има бъдеще. През 1983 г. видях на опитния полигон на корпорацията в префектура Миядзаки приличен на снаряд влак от два вагона, който наскоро, след като тръгна, изведнъж се издигна над релсите на около 10 см височина и профуча — не, прелетя — седемкилометровия път със скорост 594 километра в час. Инженерите от железопътната корпорация — реализатори на чужди идеи — бяха намерили начин да направят необходимите магнити.

Японският практицизъм се изразява не само в умението да се доразвиват заимствувани идеи, но и да се различава потенциалната им ценност. Японските фирми издирват в американските университети започнати научни проекти, които американските индустриалци са се отказали да финансират или са спрели. На родна почва научните кълнове дават плод по-бързо и по-обилно. Японските корпорации „Сони“, „Тойота“, „Канон“ и „Хитачи“, заемащи пари на американските университети, които са се лишили от финансовите милостини на отечествените собственици, вече се убеждават в това.

Сътрудниците на Аризонския университет напразно триеха праговете на „Дженерал електрик“, „Дайясоникс“, „Пикер интернешънъл“ и други американски производители на рентгенова апаратура, за да получат средства да продължат разработването на многообещаващата медицинска технология, известна като „цифрова радиография“. В САЩ никой не прояви интерес към нея. От технологията се заинтересуваха в Япония. Фирмата „Тошиба“ отпусна 5 млн. долара и получи правата върху всички лицензни, които ще се появят в лабораторията на Аризонския университет.

Извънредно голямото майсторство „да събира две и две“ позволява на Япония да обновява три пъти по-често промишлените стоки, отколкото в Америка или в Западна Европа, като едновременно с това усъвършенствува и подобрява изделията. Но тази аритметика не носи нобелови награди. След войната само шестима японци са били удостоени с такава награда в областта на естествените науки и медицината. За същите 40 години лауреати на Нобелова награда са станали 125 американци, 43 англичани и 16 учени от ФРГ.

Японците най-после си спомниха, че закуската трябва да се приготвя, както учи народната мъдрост, от вечерта. Ако се забавят още малко с развитието на фундаменталните науки, настъпващите по петите им конкуренти ще ги задушат. Английското списание „Икономист“ отбеляза тази промяна в мисленето на японците. „Докато западните правителства се вълнуват от неспособността на техните страни да превръщат блестящите идеи в конкурентоспособни стоки — писа списанието, — то японското правителство е загрижено от това, че японците не са способни да произведат блестящи идеи, необходими за утрешните стоки.“

Като се ръководят от древния съвет да не заменят крясъка на един жерав за хиляда врабешки чикчирикания, японците са избрали онези научни насоки, където гласът им може да прозвучи особено силно, и са съсредоточили основните сили и средства там. Те не жалят парите, както патроните в решаващия бой. През изминалите двадесет години Япония е увеличила четири пъти разходите за научни изследвания. Като сравнение ще посоча, че разходите на САЩ за същите цели през същия период са нараснали само с 50 на сто. През 1983 г. японската фирма „Канон“ е предоставила 14,6 на сто от своите доходи за разработването на нова технология, електротехническата фирма „Нихон денки“ — 13 на сто, а американската „Дженерал електрик“ — само 3,4 на сто, и електронната компания „Ар Кей Ей“ — 2,4 на сто. Сред научните приоритети са влезли микроелектрониката, робототехниката, генното инженерство, атомната енергетика и създаването на нови материали.

Резултатите не закъсняха.

Съединените щати вече се опитват да заимствуват японските постижения в микроелектрониката.

През 1982 г. професорът от университета Васеда Ичиро Като ми показа изкуствена ръка, която можеше да отваря вратата, като сама програмираше собствените си усилия в зависимост от разтягането на пружината на ключалката, от теглото на вратата и от това, накъде — навътре или навън — се отваряше вратата. През 1985 г. Ичиро Като представи на световното изложение „Експо-85“ робот, който свири на роял. Краката на робота натискаха педалите, а пръстите се плъзгаха по клавишите, подчинявайки се на командите, които идваха от монтираната в главата телевизионна камера. Телевизионната камера четеше нотите върху листа, който се намираше на пулта. „Сега производството на такива роботи прилича на игра — каза Като, — но след 10–20 години това ще бъде сериозен бизнес.“

Професорът от Токийския университет Акиьоши Вада напредва в разработката на биологичен компютър, т.е. към синтезирането на жив организъм. Генното инженерство скоро ще започне да носи печалби.

Лабораторията по физика на високите енергии в академичното градче Цукуба се надява да открие с помощта на тороидален ускорител шестия, последния от неоткритите „кварки“ на строителния материал за субатомни частици.

В завода на фирмата „Киото серамик“ в град Кагошима аз се возих на първия в света автомобил с керамичен двигател. Пускането на подобни автомобили в серийно производство ще се превърне в златен дъжд за автомобилостроителите. Според техните изчисления до първите златоносни струи остава само едно десетилетие.

Японците подхождат към научните разработки като към завоюването на пазари. Те не отричат вдъхновението. Но то според тях е нужно на второ място. Трябва да се започва с ясно и най-подробно планиране.

Добре си представям какво означава това. Половин година преди Московската олимпиада японската телевизионна компания, която щеше да предава състезанията, беше разработила на двеста страници схема, в която се посочваше по дни, часове и минути от откриването и до закриването на игрите кога, какво и как трябваше да правят 150 нейни сътрудници на олимпийските стадиони и спортните площадки, в студиите на Останкинския телевизионен център и в Токийския телевизионен комплекс. Но извън Япония в това произведение на изкуството, създадено от плановиците, беше открит един съществен недостатък: схемата беше прекадено точна, за да издържи на сблъсъка с реалния живот. Достатъчно беше например да закъснее автобусът, който докарваше сътрудниците на телевизионната компания от хотела в телевизионния център в Останкино и на спортните площадки, за да рухне схемата, като остави, подобно на египетските пирамиди, спомена за величественото, необикновено трудоемко, но безполезно съоръжение.

Аналогичен подход към научните разработки вероятно би могъл да доведе до неуспех други учени, но не и японците. От страна, която само използва идеи, Япония се превръща в страна, която изнася идеи. Проведената през 1983 г. от канцеларията на министър-председателя анкета сред 10 хиляди компании показа, че те са подписали договори за 42,4 милиарда йени за закупуването на чуждестранна технология, а за продажбата на свои технологични изобретения — за 74,9 милиарда йени. През 1984 г. САЩ са дали на японците 11 648 патента. Учените от ФРГ са получили 6403 авторски свидетелства в САЩ, а учените от Англия — 2423.

„Досега конкурентоспособността на японските компании се основаваше на ниската цена и високото качество на продукцията — се казва в книгата «Японската корпорация», в която американски специалисти се опитват да анализират търговските успехи на Япония. — Сега към това много бързо се прибави конкурентоспособното равнище на разходите за изследвания и разработки и технологическите новости стават основа на конкурентоспособността.“

Крясъкът на жерава, заменил хилядите врабешки чикчирикания, предотврати предсмъртната лебедова песен, с която можеше да завърши японският технологически скок, направен благодарение на чуждата научна мисъл.