Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (3)

Японски приказки

„На японците не им провървя, както не провървя на героите на някои посредствени романи в нашата литература: изобразяват ги само с един цвят — или розов, или черен.“ От времето, когато Иля Еренбург е писал това, черната боя, с която американските и западноевропейските автори рисуват японците, чувствително е намаляла, но розовият цвят е придобил мрачен оттенък.

Генерал Макартър, който командуваше американските окупационни войски в Япония, в никакъв случай не може да се причисли към прозорливите мислители, но изказвайки се наскоро след уволняването му от армията пред индустриалци от американския град Цинцинати, той, очевидно озлобен от оставката, изтървава една фраза, която е станала пророческа. „Докато аз бях там, Япония беше ваш клиент — казал Макартър, чийто апломб значително надхвърля пълководските му способности. — В бъдеще в някои области клиенти ще станете вие“.

И това време дойде. „Пред нас стои задачата да не изостанем от Азия!“ — изпада в паника явно склонният към екзалтиране американски вестник „Чикаго трибюн“. Сериозните политици, журналисти, учени и бизнесмени се изказват по-хладнокръвно. Япония също поражда тревога у тях, но тя е примесена наполовина с възхищение. На въпроса, кой е най-важният проблем, който ще се изправи пред американските бизнесмени през близките десетина години, вицепрезидентът на една от най-големите американски корпорации отговори: „Най-важният проблем не са технологиите или инвестициите, не са икономическото регулиране или инфлацията. Най-важният проблем е как ще реагираме на следния факт: японските методи на управление на производството са по-добри от нашите.“

Франция решително предприема сурови мерки срещу японския износ, когато той започва да нанася прекалено болезнени удари по френските индустриалци, преди всичко по производителите на промишлена и битова електроника. Но френските ръководители си дават сметка за ниската конкурентоспособност на собствените си стоки в сравнение с японските. „Сегашната революция в електрониката е първата научно-техническа революция, която се е зародила не в Европа, а в басейна на Тихия океан — констатира с горчивина бившият министър-председател на Франция Лоран Фабиус. — Нашите страни са прекалено малки — става дума за членовете на Европейската икономическа общност, — за да осъществят поотделно нужните за това колосални капиталовложения“.

Двама американски държавни секретари — Сайръс Ванс в администрацията на Картър и Джордж Шулц в правителството на Рейгън — рисуваха в розова светлина Япония — най-предания съюзник на Съединените щати, но въпреки това не можеха да скрият тревогата си. „Ако не се смятат отношенията със Съветския съюз, бъдещето на Америка ще зависи от отношенията с Япония — твърдеше Ванс и обясняваше защо мисли така. — Японците се промъкват бързо и неотклонно към важните позиции в световната икономика и политика.“ В изказването на Шулц ясно звучи нотка на безизходица. „Съединените щати безусловно ще трябва да се приспособят към факта, че през последните 25 години японците укрепиха позициите си много и сега са съвсем друго явление“ — каза държавният секретар. Самите японци не се уморяват да се хвалят. Разбира се, те представят собствените си успехи без намек за тъмен тон. Обратното, към розовия цвят обилно се добавя позлата — за по-голям блясък на картината. „Центърът на световната икономика се премества в района на Тихия океан — гордо възвести Цунао Окумура, бивш президент на гигантската компания за ценни книжа «Номура шокен». — До XVIII в. Средиземноморието е било средище на световната икономическа, политическа и военна активност. В съзнанието ни тази епоха е свързана с Рим — прави кратък екскурс в историята финансовият магнат. — След това центърът на световната икономика се премества в Атлантическия океан и световен лидер става Великобритания, но по-късно тя отстъпва първенството на Съединените щати. От втората половина на XX век фокусът на световната активност се премества от Атлантика в Тихия океан. «Пакс Американа» запада — казва по-нататък финансистът и стига до главното, което иска да внуши — и сърце на тихоокеанския район става Япония със стомилионното си монорасово население и с икономика, която се развива по-успешно от икономиката на която и да било друга страна от капиталистическия свят.“

В думите на финансовия магнат има определена част истина. Макар и понижени след енергийната криза през 1973 г., темповете на японския икономически растеж продължиха да бъдат по-високи, отколкото в САЩ и в страните от Общия пазар. През 1981–1982 г. инфлацията в Япония се увеличаваше два пъти по-бавно, отколкото в Западна Европа, а безработицата беше три пъти по-малка, отколкото в Съединените щати.

„Ние дълго се равнявахме по Запада, както правеше и Япония в ранния стадий от своето развитие — каза през 1982 г. министър-председателят на Малайзия Махатхир Мохамад. — Но Западът вече не ни дава подходящ модел за развитие. Той загуби динамизма си. Ако го копираме, ще затънем в тресавището на икономическия застой. Затова Япония е по-подходящ образец за Малайзия.“

Избрало капиталистическия път на развитие, правителството на Малайзия имаше нужда от пример, който да му помогне да накара малайците да повярват в безпогрешността на избора. По икономическите дисциплини САЩ и Общият пазар имаха ниски оценки, а Япония — при сегашния етап от развитието на световното капиталистическо стопанство — много по-високи. Не е трудно да се предположи, че именно това съображение е подтикнало Махатхир Мохамад да даде розова оценка на японските икономически показатели. Но той прави съвсем друга характеристика на външноикономическата политика на Япония, по-специално на действията й в търговията с Малайзия, като ги нарича колониализъм.

Нареждането на Япония в първите редици на икономически развитите капиталистически страни е очевиден факт. Изводът се налага от само себе си. Но той съвсем не е нов.

„Япония трябва да бъде предмет на общо изучаване и да стане постоянен и задължителен предмет в средните ни учебни заведения като Европа, тъй като нова Япония вече стои наравно с държавите от Европа по военна мощ и културно развитие.“ На титулната страница на книгата, откъдето съм взел този цитат, пишеше: „Санкт-Петербург, 1905 година“.

Седемдесет и осем години по-късно американският седмичник „Тайм“ писа: „Япония стана прекалено мощна и прекалено дълбоко интегрирана в останалия свят, за да остава толкова малко разбрана и разбираема.“ А само две години след това западногерманското списание „Аусенполитик“ изрази тревога по повод на това, че „в представите ни много трудно се съчетава Япония — страната на съзерцателния мироглед, естетическо отношение към действителността, колективизма в човешките отношения, тясната връзка между човека и природата, край на храмове и градини — с Япония, страна с жестока и безжалостна конкуренция, внушителна тежка промишленост, технически прогрес, нарастващ брой промишлени роботи, градове гиганти и много други последици от мощното развитие на икономиката.“ Списанието предлагаше написаната преди осемдесет и две години, през 1905, но полезна и днес поради безспорната си действеност рецепта. „Една от основните предпоставки, за да се ликвидира това положение, би било по-задълбоченото от досега изучаване на Япония“ — посочваше то.

Що се отнася до изучаването на японската технология, в САЩ вече са последвали съветите от рода на онези, които даваха „Тайм“ и „Аусенполитик“. През есента на 1985 г. във Филаделфия беше създадена Служба за японска техническа информация. В Масачузетския технологичен институт започна да се преподава японски език. Американското списание „Кемикъл абстрактс“ вече отпечатва резюмета на статии от 1500 периодични японски издания, посветени на химията. Нюйоркската фирма „Инженеринг информейшън“ публикува реферати на материали, които се подбират от 150 японски технически списания. И въпреки това почти 10 хиляди от издаваните в Япония такива списания остават непрочетени в САЩ. В Сената беше предложен законопроект на Министерството на търговията да се отпуснат 1 милион долара за по-подробно изучаване на японската технология. Една част от тези средства ще се изразходват за разработването на програми за ЕИМ, които превеждат от японски на английски език.

Аз мисля, че и ние трябва да се съгласим, че е необходимо да знаем повече за Япония и да я разбираме по-правилно.

Съветското научно японознание може би е най-всестранното и най-задълбоченото. Но в същото време широката общественост знае обидно малко за Япония в сравнение с ролята, която тя играе в съвременния свят. Тук не става въпрос за икебана, карате, чайната церемония, „Тойота“ и „Сони“, за които се говори постоянно. Та нали не можеш да се смяташ за специалист по руския начин на живот, ако си научил как се готви борш по московски, правилата на играта „свинка“ и можеш да дешифрираш съкращенията „ЗИЛ“ и „ВЕФ“.

Ние знаем за Робин Худ от детските си години. А колцина са чували за аналогичния смел японски разбойник? Но не бързайте да се червите от срам. Не всички японоведи знаят тази страница от историята на Япония.

Всеки от нас си представя катедралата „Парижката света Богородица“, тъй като сигурно всички са я виждали по илюстрациите в книгите на Юго или поне са я запомнили от филмите. Но може ли някой, освен ходилите в Япония, да обрисува поне приблизително „Кинкакуджи“ — киотския „Златен павилион“, който е обект на вниманието на японските писатели и кинематографисти не по-малко, отколкото „Парижката света Богородица“ — на вниманието на френските?

Малцина са хората, които не знаят за научния подвиг на Нютон и Лайбниц. А колцина са чували за японския математик Секи Кова, разработил в началото на XVIII век „законите на кръга“, които по научното си значение могат да се сравнят с анализа на безкрайните величини на Нютон и Лайбниц?

Вярно е, че за да се запознаеш с Япония отблизо, ти трябва пътеводител. Той наистина е необходим, тъй като някои страни от японската действителност не са просто бяло петно върху картата на нашите познания. Японският бит, характерът на японците, представите им за живота са нещо като Алисиното огледало, където много неща се оказват не такива, а други — дори диаметрално противоположни на нашите представи.

Един стар анекдот гласи, че когато влизаме вкъщи, ние сваляме шапката си, а японците — обувките. А едно по-ново наблюдение показва, че ние държим на личната отговорност за възложената работа, а японците — на колективната. Руската майка, която иска да накара разлудувалото се дете да слуша, обикновено го заплашва: „Внимавай, че няма да мръднеш от къщи.“ При подобна ситуация японската майка прибягва до съвсем противоположна заплаха: „Внимавай, че няма да те пусна вкъщи.“ Когато се обясняваме в любов, ние се прегръщаме, а японците се обръщат с гръб един към друг. Когато рендосваме, ние движим рендето от себе си, а японците — към себе си. Ние ценим високо специалистите, професионалистите, а японците предпочитат онези, които ние наричаме неодобрително „всезнайковци“.

— Що за хора са японците? — ме питат често. Веднъж аз отговорих на този въпрос с разказ за инженера, който е изпълнявал спешна производствена задача и цяла седмица оставал в конструкторското бюро по 3–4 часа след работното време. А когато работата била свършена, му разрешили да се прибира по-рано от обикновеното. На третия ден майката на инженера казала: „Моля ти се, ходи на кино, на бар, където искаш, само не се връщай толкова рано, защото съседите ще започнат да си мислят лоши неща за теб, а пък аз трудно ще мога да им обясня истината.“ Инженерът не станал постоянен посетител на увеселителните заведения, а чисто и просто се отказал от напълно заслужените „свободни“ часове.

— Странни хора — убедено резюмира разказа ми събеседникът, който се интересуваше що за хора са японците.

За да получа японски шофьорски права, държах изпит в Токио по правилата за пътното движение. В изпитния ми билет имаше и един такъв въпрос: „По ваша вина се е случило пътнотранспортно произшествие, в резултат на което са повредени автомобили. Какво ще предприемете?“ Вариантите за отговор бяха следните: „1. Съобщавам в полицията. 2. Съобщавам в полицията и се договарям с пострадалите за компенсиране на щетите. 3. Договарям се с пострадалите за компенсиране на щетите и не съобщавам в полицията.“ Полицейският офицер, който ме изпитваше, поиска да определя правилния отговор. Аз естествено посочих първия: „Съобщавам в полицията.“ Той повдигна с недоумение рамене и забоде пръст в третия: „Договарям се с пострадалите за компенсиране на щетите и не съобщавам в полицията.“ Според японските понятия именно това беше правилният отговор.

Кореспондентът от сибирския град Шелехов беше изпратил до редакцията в Москва радиорепортаж за посещението на делегация от побратимения японски град Неагари в градския съвет. Ръководителят на делегацията — кметът на Неагари — започваше приветственото си слово с това, че помоли председателя на изпълкома да му запази място в градските гробища. „Не че имам намерение да умра още сега — побърза да обясни японският кмет, забелязал как лицата на присъствуващите се удължиха, — но и да се живее вечно е невъзможно. Аз искам — цитираше кореспондентът по-нататъшните му думи — прахът ми да почива тук, та по този начин още повече да укрепнат братските ни връзки.“

— Прекалено мрачен хумор за репортаж на тема дружба — отсече редакторът и запрати информацията в кошчето за боклук.

Подробен и главното точен пътеводител за японския начин на живот никога не е съществувал. Няма и сега. Книгите с очерци и популярни статии за Япония са достатъчно, за да си направиш хубава библиотека от тях, но въпреки това всеки, който пристига в тази страна, се чувствува като Колумб, тъй като непременно се натъква на нещо удивително, което никъде и от никого не е описано, и на нещо, което е абсолютно неразбираемо. А ужасно ти се иска да го разбереш, да го осмислиш и естествено да го разкажеш на читателите на вестниците и списанията, на телевизионните зрители и радиослушателите. И вместо да се надникне в сериозните японоведски трудове, където са анализирани и обяснени много от страните на японската действителност, започва наместването на неразбираемото и неразбраното, не, не върху прокрустовото ложе, това не би било чак толкова лошо, а върху прокрустовата табуретка на стереотипите на собственото ти мислене, в резултат на което се получават „коне с подути гърбове“, както японците са кръстили камилите, когато за пръв път са се сблъскали с тях и са подложили тогавашното понятие за тези животни на обработка върху собственото си прокрустово оръдие за изтезания.

Известна писателка беше украсила очерка си за Япония в едно списание със снимка на девойки с микроскопични „бикини“ и шутовски цилиндри на главите, върху които с големи латински букви беше изписано „Кабуки“. Под нея беше поставила надпис: „Викачи пред знаменития японски театър“, макар че момичетата канеха в нощния бар „Кабуки“. Сигурен съм, че авторката на този очерк би се разсмяла силно, ако прочете в чуждо списание, че у нас билетите за Болшой театър се продават заедно с фишове от спорт тото. Но самата тя беше написала нещо подобно.

Мастит автор беше озаглавил романа си за японския начин на живот с дума, която звучи по японски, но никога не е съществувала и не съществува в японския език. Но авторът съдейки по всичко, издателството, което беше издало романа, бяха твърдо убедени, че в превод йероглифите означават: „Строго поверително“, и се мъчеха да убедят и читателите в това. Същият помества от време на време публицистични статии и не е трудно да си представим съвсем закономерния му сарказъм, ако му се случи да пише за публикувана в чужбина книжка за руснаците, върху чиято корица се мъдри непознатата дума „Яисур“ („Русия“, ако се чете отзад напред), тъй като авторът е смятал, че нашата страна се нарича именно така. Подобни неща могат да изглеждат смешни и безобидни. Но за Япония се раждат вредни и дори опасни легенди, една, от които е легендата за необикновеното японско трудолюбие.

„Трудохолизъм“

За основоположник на западното митотворчество на японска тема според мен трябва да се признае венецианецът Марко Поло. Когато се завръща от Далечния изток, той оповестява пред тогавашната европейска общественост, че японските къщи са облицовани с чисто злато и че подовете им също били покрити с два пръста злато. Тази небивалица е звучала примамливо и красиво също като автентичното твърдение, че „в каменните пещери на Индия има безброй диаманти“.

Но сегашните легенди не се създават за разговори край камината или пък за оперните кулоари.

Япония е изпреварила американския и западноевропейските си конкуренти по много показатели. От 1950 до 1973 г. средният годишен прираст на брутния вътрешен продукт в Япония възлизаше на 10,5 на сто. За останалия капиталистически свят този показател беше два пъти по-малък. От 1976 г., когато японската икономика се посъвзе от разрушителните последици от енергийната криза, брутният вътрешен продукт на Япония се увеличаваше средно с 4,7 на сто годишно — пак два пъти по-бързо, отколкото в САЩ, Англия, ФРГ или Франция. През последните две десетилетия производителността на труда в японската преработвателна промишленост е нараствала средно с 8,2 на сто годишно, докато в САЩ — с 3,3 на сто, и във ФРГ — с 5,5 на сто. Бракуваната продукция в японската промишленост е намаляла до 1,2 на сто. В САЩ и ФРГ бракът стигаше до 6 на сто, а в Англия — до 10 на сто. Текучеството на работната сила в японската преработвателна промишленост спадна до 2,5 на сто и средно за страната — до 6 на сто, а в САЩ текучеството на кадрите отскочи на 26 на сто.

През 1981 г. на състоялия се в Женева Европейски форум по проблемите на управлението на икономиката беше оповестен списък на 21 страни, наредени по конкурентоспособността на произвежданите от тях стоки. Япония стоеше начело на този списък.

Буржоазните учени сметнаха, че е твърде рисковано да се обяснява японският скок с действието на закона за неравномерното икономическо развитие. Те предпочетоха пред науката митовете и легендите и тръгнаха по отдавна утъпканата от църквата пътека, представяйки Япония за нов месия. Тези идеолози се стремят да внушат на трудещите се маси в САЩ и Западна Европа, които все повече се съмняват в способността на капитализма да се отърве от повтарящите се икономически кризи, че не всичко е загубено. Ако се възприемат чертите на японския характер, и то преди всичко трудолюбието, и ако се усвоят методите на японския промишлен и социален мениджмънт, в основата, на който е пак любовта към труда, все още може да се оцелее, твърдят апологетите на капитализма, така както е оцеляла Япония при последните две икономически сътресения. И не само че оцеля, добавят те, но и преуспява в сравнение с останалите капиталистически страни. Такава е идеята на огромния брой съчинени в САЩ и Западна Европа книги с главозамайващи заглавия като: „Възправящата се японска свръхдържава“, „Японското предизвикателство“, „Япония — първа в света“.

Апологетиката пронизва и съчиненията, които излизат в самата Япония. Авторите на издадената от Федерацията на икономическите организации — щаба на японските монополисти — брошура заявяват без ни най-малко смущение, че светът щял да се излекува от своите болести, ако започне да подражава на Япония.

Без да крият самодоволството си, японците се шегуват: „Като Байрон ние се събудихме една прекрасна сутрин и разбрахме, че сме знаменити.“ Но японците нямат навика да оставят без максимално практическо приложение всяко явление, включително и собствената си слава. Те са я приспособили за постигането на идеологическата цел, като са използвали изпитаната вече схема.

В края на XIX — началото на XX век Япония започва империалистически грабеж и има нужда от идеологическо оправдание на задморското си разбойничество. Изключителността на Япония и призванието й да управлява света са оформени в концепцията за „духа на Ямато“. Ямато е древното име на Япония.

В сатиричната повест „Котаракът — ваш покорен слуга“, в която японският писател Сосеки Нацуме хапливо осмива милитаристичните идеолози, има следните думи:

„Духът на Ямато! — възкликна японецът и се закашля като туберкулозен. Духът на Ямато! — крещи вестникарят. Духът на Ямато! — вика джебчията. Духът на Ямато с един скок прескочи морето. В Англия четат лекции за духа на Ямато! В Германия поставят пиеси за духа на Ямато Всички говорят за него, но никой не го е видял. Всички са слушали за него, но никой не го е срещал. Може би духът на Ямато е тенгу.“ Тенгу е нещо като горски дух.

Да се предлага на японския народ „духът на Ямато“ след агресивната война в Тихия океан, която доведе до позорна капитулация, след Хирошима и Нагасаки, е нелепо. Но може да се направи опит да се накара народът отново да повярва в изключителността на Япония с възгласите: „Японското икономическо чудо!“, „Особеният японски характер!“, „Необикновеното японско трудолюбие!“. Тенгу е измъкнат от гората и отново е превърнат в национален символ. И то не без успех. През 1953 г. 20 на сто от анкетираните японци са се смятали за по-висши същества от американците и европейците. Петнадесет години по-късно подобно шовинистично убеждение са изразили вече 47 на сто от възрастното население на страната. Остава съвсем малко до момента, когато някой от японците може да реши отново да провъзгласи „божествената нация“.

Резерват на икономически чудеса, обиталище на същества с особен характер, най-отличителната черта, на който е необикновеното трудолюбие, се нуждаят от защита, а за това е нужна силна и голяма армия — още един довод, също толкова лъжлив, в полза на увеличаването на японската военна мощ.

„Японското трудолюбие! — крещи вестникарят. Японското трудолюбие! — вика джебчията. Японското трудолюбие с един скок прескочи морето. В Англия четат лекции за японското трудолюбие! В Германия поставят пиеси за японското трудолюбие… Всички говорят за него, но никой не го е видял. Всички са чували за него, но никой не го е срещал…“

Струва ми се, че с право можем да перифразираме по такъв начин цитата от Сосеки Нацуме.

А в действителност видял ли е някой японското трудолюбие? Кой го е срещал?

Преди известно време големият японски вестник „Асахи“ си постави за цел да изясни как японците биха си разпределили времето, ако имат възможност да избират с какво да се занимават. Само две на сто от анкетираните са заявили, че част от времето си ще се трудят, а останалите 98 на сто са изброили най-различни начини за прекарване на времето, но така и не са се сетили за труда.

Организаторите на проучването бяха поставили пред анкетираните и следния въпрос: в името на какво се трудят? Оказа се, че само 5,8 на сто се трудят за полза на обществото, а преобладаващото мнозинство беше нарекло труда „неизбежно зло“. Спомням си точното наблюдение на съвременния японски публицист Такеши Кайко: „Японският чиновник има следното правило: не почивай, не закъснявай и не работи.“

Пък и откъде да се вземе в класовото общество любов към труда? Неслучайно в една японска народна песен се казва:

Да мелиш ориз на брашно

не е лесна работа.

Блъскай с чукалото, но не опитвай —

в устата ти горчи от злоба!

Народът може и да не знае, но чувствува. Неизвестният автор на тази песничка едва ли е бил запознат с основите на политическите знания, но интуитивно е изразил в простичките редове една вярна мисъл: истинско трудолюбие е възможно, ако работата е съдържателна и творческа, ако самите работници се ползват от резултатите от труда.

„Жилищата на около шестдесет на сто от населението на Токио приличат на клетки за птици — пише публицистът Такеши Кайко. — … Стените им са тънки, основите — паянтови, такава сграда се тресе от всеки минаващ камион или самосвал. Зад тънките прозорци — продължава той — неспирен шум, замърсен въздух и изгорели газове. И трудно можеш да разбереш за какво служат те: да се проветрява стаята и да излиза застоялият въздух или да влиза още по-замърсеният въздух отвън. В тези «птичи клетки» реват бебета, крещят жени, мирише на пелени. И господин Рип ван Уинкъл — такова алегорично име е дал Кайко на японците — в събота или неделя бавно става от стола, излиза навън и се отправя към канцеларията си, без да го подканя някой.“

Икономистът приглася на писателя.

„Където и да потърсите място за почивка, навсякъде ще бъде претъпкано — свидетелствува отговорен чиновник от японското правителствено Управление за икономическо планиране. — И след като така и няма да намерите с какво да се занимавате през почивните дни, защо да не отидете на работа?“

Възниква закономерният въпрос: и това ако не е трудолюбие, тогава кое?

„Трудохолици“ — по аналогия с алкохолици — са кръстили американците японците, за които разказват писателят Такеши Кайко и чиновникът от Управлението за икономическо планиране. От това прозвище лъхат високомерие и японофобия, но все пак не може да му се отрече известна сполучливост. Японските специалисти в областта на мениджмънта, които не са заслепени от измислицата за „японското чудо“, са съгласни с него. Президентът на токийската компания „Мениджмънт интернешънъл“ Мицуюки Масацугу, който дава консултации на японските и чуждестранните бизнесмени по въпросите на организацията на производството, пише следното в книгата „Общество на съвременни самураи“:

„На сегашната младеж й липсва силен дух, за да преустрои обществото. Нещо повече, интересите й се свеждат само до това, как да живее приятно и в разкош. Приключенията на реформите не са за нея.“

С твърде неочаквани за представител на истеблишмента рязкост и откровеност Мицуюки Масацугу дава вярна характеристика на онази част от японската младеж, която е разрешила на потребителското общество да я замае. По-нататъшният анализ на менажера теоретик е още по-язвителен и остър. Той пише:

„В стремежа си да притежават стоки и услуги, които правят живота приятен и разкошен, младите хора се съгласяват да работят усърдно и да се подчиняват на груповото мислене. Но в действителност те са злочести и безнадеждни «трудохолици». За тях трудът е неизбежно зло. Те не намират удоволствие в него. В желанието си да притъпят чувството на безнадеждност, което изпитват в процеса на труда, те купуват все повече и повече стоки и услуги, които поне временно им дават възможност да забравят омразния труд.“

След като смъква от пиедестала изваяната от недобросъвестни скулптори легенда за японското трудолюбие, Мицуюки Масацугу разбива на пух и прах и самия пиедестал, който е изграден от догмите на потребителската идеология. В книгата на този менажер се казва: „Получава се порочен кръг. Напразните опити да намериш своето «аз», което е пренесено в жертва на омразния труд, карат младежите да се отдават на лекомислени удоволствия през свободното си време. По този начин те са експлоатирани два пъти: отначало като «работеща», а след това като «потребяваща машина». Капиталистическото произведено не може да съществува и без двете. Излиза, че младежите са едновременно и «трудохолици», и «вещохолици», тоест механизъм, който автоматично изпълнява функциите на производството и потреблението.“

Казаното важи не само за младежите, но и за всички японци. И може ли след всичко туй да не си спомним думите на Лев Толстой, че при определени обстоятелства трудът е „нравствено анестезиращо средство като пушенето или виното, за да забравиш несправедливостите и пороците на живота“. Но човек не се ражда нито „трудохолик“, нито алкохолик. Той става такъв. И по-нататък ще се разказва как според мен е станало тола в Япония.