Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (4)

Ковчеже без тайна

Струваше ми се, че през годините, които бях прекарал в Япония, съм свикнал с най-неочакваните лозунги и нравоучителни надписи, с които са изпъстрени стените на заводските цехове и служебните помещения на частните фирми и държавните учреждения. Но изписаният с големи йероглифи плакат в цеха на завода за телевизори на концерна „Мацушита денки“ направо ме смая. Пък и как да не се смаеш, след като на плаката беше написано: „Кадрите решават всичко!“

Сътрудникът на концерна, който трябваше да помага при снимките на мен и на кинооператора, се заоглежда обезпокоено: кое беше слисало чужденеца? Като не откри нищо странно в цеха, той ме погледна с недоумение.

— Случило ли се е нещо? — Посочих му плаката.

— Какво е това?

— Това ли? — повтори нашият придружител вече не разтревожено, а учудено, сякаш на плаката беше написано, че две и две е четири или че конете ядат овес. — Ами че това е главният принцип на „Мацушита денки“! — каза сътрудникът на концерна. Сега вече той недоумяваше по повод на моята недосетливост.

Така и не разбра защо ме беше поразил плакатът. Не се досети, тъй като японските менажери сами бяха измислили написаната на плаката мисъл и не бяха плагиатствували. Спомних си лозунга, който бях видял в завода на автомобилната фирма „Нисан“. Той не звучеше така познато, но смисълът му беше същият: „Предприятието — това са кадрите!“

На тържеството по повод пускането във вода на току-що построен кораб в една корабостроителна компания аз се възползвах от присъствието на неколцина членове на директорския съвет — висшия колективен орган на компанията — и зададох следния въпрос:

— Кой, освен председателя и президента е най-главният в съвета?

— Всички членове на директорския съвет са равни — гласеше отговорът.

— От формална гледна точка може и да е така — не се предавах аз, — но все пак кой е най-влиятелният от вас?

Ръководителите на компанията отговориха в един глас:

— Който се занимава с кадрите.

С изгладените си сини куртки, украсени с емблемата на електронния концерн „Мацушита денки“, кадрите до конвейера, където се сглобяваха телевизорите, приличаха на близнаци. И ако не бяха избродираните с оранжеви конци над лявото горно джобче имена, сигурно и майсторът, който от време на време обикаляше работниците, не би могъл да ги различи. На всеки десет секунди сините куртки сваляха от конвейерната лента шаситата с щръкнали тънички жички и ги поставяха пред себе си. Осемнадесет прилежно подстригани черни глави се навеждаха над тях, запояваха или завинтваха по нещо и ръцете отново литваха към конвейера, за да сложат шаситата обратно на лентата и да вземат нови. Синхронността и точните движения на работниците приличаха на добре школуван кордебалет на сцената на първокласен театър или на гребци в лодка, които финишираха в решаващия манш.

— Производителността на труда в концерна „Мацушита денки“ е по-висока от което и да било аналогично предприятие в Съединените щати или Западна Европа — каза нашият придружител и не без гордост добави: — Нашите телевизори се развалят 16 пъти по-малко от всички други в света.

Снимките ни в цеха продължиха почти час и половина. Прожекторите светеха в очите на работниците. Кинооператорът доближаваше обектива на камерата едва ли не до самите им лица. Но те като че ли не ни забелязваха. Никой не направи излишен жест. Никой не погледна встрани, не произнесе дума, не се усмихна. И тук аз разбрах колко бяха прави японските менажери, които оприличаваха на средновековни алхимици онези западни журналисти, икономисти и социолози, които се опитваха да открият само в прогресивните технологии и най-новите съоръжения, тайната на по-високите отколкото в останалите развити капиталистически страни японски темпове на нарастване на икономиката и производителността на труда, причините за по-високото качество на продукцията.

Наблюдавах сините куртки край конвейера и си мислех: ковчежето с японската тайна сигурно се отваря много просто. Достатъчно е да се направи съпоставка между видяните в цеховете на „Мацушита денки“ и „Нисан“ конвейери и плакатите над тях и написаното в японските учебници по мениджмънт, за да се отвори лесно капакът на ковчежето. „Увеличаване на продуктивността на производството — четем в един от тези учебници — се постига не чрез внедряване на прогресивни технологични методи, макар че те без съмнение са извънредно важни, а преди всичко чрез организиране на мениджмънт. С този термин се означава координирането и обединяването в процеса на производството на индивидуалните усилия и предоставянето на подбудителни мотиви на работещите, които, първо, да стимулират координирането и обединяването и, второ, да допринасят за съчетаването на възгледите и целите на всички или поне на по-голямата част от участниците в производството. Или казано по-просто — се резюмира в учебника, — увеличаването на продуктивността на производството е в пряка зависимост от ефективността от използването на трудовите ресурси.“

Японските менажери са разбрали преди американските и западноевропейските им конкуренти, че главната производителна сила на цялото човечество е работникът, трудещият се.

— Не, не сме станали марксисти! — плесна с ръце и се засмя известният в Япония теоретик на мениджмънта Рюичи Хашимото. — Просто видяхме, че въпреки изключително тежките изпитания — само Втората световна война колко струваше! — социализмът, Съветският съюз все пак оцеляха. Нещо повече, вашата страна дори надмина Америка в някои отношения! — От тона, с който говореше менажерът, човек оставаше с впечатлението, че изумил се веднъж, така и си е останал шашардисан веднъж завинаги. — За разлика от Русия населението в Америка е загубило доверие към правителството — започна да изброява събеседникът ми онези „някои отношения“, където социализмът се е оказал по-силен, — няма надежда, че ще се реши въпросът за престъпността, задълбочава се кризата на големите градове, безработицата се увеличава, растат инфлацията и дефицитът на държавния бюджет… — Изведнъж Хашимото млъкна и съвсем неочаквано отново се разсмя, този път малко неуверено — списъкът ставаше внушителен. — Накратко — побърза да направи заключение менажерът — ние направихме извода, че най-важният за социализма постулат за работника като главна производителна сила е действен — Хашимото посочи гърдите си с пръст, — и решихме да използваме този извод.

Разговорът ми с него беше започнал с моя въпрос, защо американският бизнесмен влага пари първо в капиталното строителство, технологиите и съоръженията и чак след това в персонала, докато японският бизнесмен — първо в персонала и чак след това в капиталното строителство, технологиите и съоръженията. Преди да се заеме с проблемите на организацията на производството, Рюичи Хашимото беше работил дълго в телевизията. И може би все още незабравените от него традиции на журналистическата солидарност го накараха да поведе подробен и откровен разговор с мен.

— Сегашната научно-техническа революция изисква — каза той — максимално да се използват способностите, знанията и ентусиазмът на човека. Да работи с каменарски чук можеш да го принудиш и със сила. Но със сила не можеш да го накараш да мисли, и то така, че да бъде полезно за производството и изгодно за фирмата. — Събеседникът ми разпери ръце, което, съдейки по всичко, трябваше да означава: такъв е животът, и продължи: — Следователно не можеш да принудиш персонала да привежда в движение роботи, така наречените „заводи без хора“, да разработва програми за компютри. Вие правилно смятате, че главната производителна сила наистина е работникът. — Менажерът ми кимна одобрително. — Значи трябва да се създадат условия, които да накарат главната производителна сила да бъде високопроизводителна. Необходимо е именно условията, а не ръководителите да принуждават работниците да се трудят ефективно — поясни Хашимото. — След като се появят такива условия, колкото и скъпо да струват те, тогава и вложенията в капиталното строителство и в прогресивните технологии не са напразни и печалбата се увеличава многократно — подчерта той.

Позоваването на Лениновата мисъл, че работникът, трудещият се е главната производителна сила на цялото човечество, сигурно беше кокетиране. „Вижте какви широки възгледи има японският менажер!“ — се силеше, както ми се струваше, да ми демонстрира Хашимото. А всъщност преразказваше известни американски теории: на Д. Макгрегър за „вътрешната мотивация на участниците в производството“ и на Р. Ликерт за „участието на работниците в производството“. Първата проповядва необходимостта и възможността вместо камшик да се използва залъгалка, за да се принуди работникът да се труди по собствено убеждение за капиталиста. Другата доктрина твърди, че там, където е осъществен принципът на „колективното участие“ на ръководители и работници при решаването на всички производствени въпроси, се постига преданост на персонала към предприятието и следователно продуктивността на производството се повишава.

Японският писател и обществен деец от XIX век Шодзан Сакума е увековечен в бронз в „Мацушита денки“. Намиращият се в главната квартира на електронния концерн негов бюст изглежда случаен. Но това може да изглежда така само на непосветения. Основателят и дългогодишен едноличен ръководител на концерна Коносуке Мацушита го е смятал за свой духовен баща и винаги е следвал неговите идеи. Ето един от заветите на Сакума: „Само след като овладеем изкусно всичко онова, което блестящо използва врагът, можем да говорим за победа над него.“

В днешна Япония тези думи се тълкуват по следния начин: „За да победиш в конкурентната борба, трябва да намериш най-доброто в света, да го възприемеш и да го направиш по-съвършено.“ Японските бизнесмени се придържат към подобна стратегия не само по отношение на техническите новости, но и на организационно-идеологическите методи при експлоатацията на трудещите се, които се изобретяват в чужбина. Съчинените в САЩ теории за „вътрешната мотивация на участниците в производството“ и за „участието на работниците в производството“ намират най-пълно въплъщение именно в Япония.

Следвайки наставленията на Сакума, японските бизнесмени нямат нищо против да използват за своите идеологически цели и някои положения на марксистката наука. Като имат предвид притегателната сила на марксизма, те заявяват демагогски, че уж също вярват в него и че се стремят да осъществят на практика братство между труда и капитала. Но не могат да отидат по-далече от демагогското признание, че трудещите се са главната производителна сила. Следващата стъпка би довела до извода, че е необходимо да се избавят от капиталистическия ред.

Лоботомия по японски

Пет пъти седмично, с изключение на събота и неделя японските работници, инженери и служители — „персоналът“, според менажерската терминология, започват деня с ведрина и пеене. Строени в редици край машини и поточни линии, до бюра и чертожни дъски, край витрини и щандове, японците изпълняват в хор химните на своите фирми. В концерна „Мацушита денки“ пеят:

… Непрекъснато и безспир

като струи на фонтан

ще изпращаме на народите по цял свят

продукта на нашите ръце и ум.

Като нестихващ прилив расти,

промишленост, расти, расти,

„Мацушита денки“, „Мацушита денки“!

Президентите на фирмите пеят химните с лице към фирмените знамена, които се намират в техните кабинети.

След това работниците, инженерите, служителите и, разбира се, президентите декламират заповеди. Всяка фирма има свои собствени заповеди. Те са окачени в цеховете, конструкторските бюра и канцелариите. В президентските кабинети заповедите са изписани от известни калиграфи и са поставени в скъпи рамки. Смисълът им се свежда приблизително до следното: труди се упорито и добросъвестно, подчинявай се и бъди скромен, бъди благодарен и отговаряй с добро на доброто… А ако произвежданите в Япония роботи можеха да говорят, сигурно също щяха да бъдат обучени да декламират заповедите.

След това бригадирите или началниците на участъци се качват на подиума и държат речи. Съдържанието на онази, която чух, се свеждаше до следното. По времето на Едо — японското средновековие — живял сляп старец. Една вечер той решил да отиде до съседното село. „Вземи фенера“ — казала жена му. „Защо ми е фенер, нали съм сляп!“ — отвърнал старецът. „Фенерът ти трябва, за да не се блъсне в теб пътникът, който върви срещу теб“ — настоявала жена му. Слепецът послушал и взел фенер. Но станало така, че вървящият по тъмния път насреща му човек го блъснал и го ударил. И то, защото фенерът на слепеца загаснал. Така че да се огледаме, обърна се ораторът към работниците, дали не е угаснал огънят на трудовия ни ентусиазъм и не приличаме ли на слепеца, който пострадал, защото останал на тъмно?

Ритуала завършват началниците на цеховете. „Моля ви и днес да се трудите с всички сили през целия ден“ — призовават подчинените си те.

— Защо е всичко това? — попитах кадровика на голяма фирма.

В отговор чух:

— Представете си, че някой от работниците има неприятности вкъщи. Той се тревожи и нервничи. Друг е пътувал в претъпкания вагон на метрото или автобуса и е пристигнал в цеха с лошо настроение. Трети има вечерта приятна среща и я чака, забравяйки всичко останало. Като изпълняват химна, декламират заповедите и вникват в съдържанието на речите, работниците се настройват за труд, мислено се подготвят за него.

— Това не е ли непродуктивно изразходвано време? — възразих аз.

— Ние печелим много повече благодарение на укрепването на дисциплината и повишаването на производителността на труда, а те са пряко следствие от сутрешната церемония — обясни кадровикът.

В това обяснение, разбира се, има частица истина. Но само частица, тъй като химните, заповедите, знамето и униформата — обредност, на която японецът се приучва от детството — имат за цел не само да настройват за труд.

Всяка детска градина има свои, различни от останалите по цвят, рисунък или кройка палтенца, роклички и шапчици, при това непременно с емблемата на детската градина. Възпитателите лесно могат да следят децата на многолюдни места, а те свикват да бъдат заедно, в една група, в едно семейство.

Всички средни училища и висши учебни заведения имат свои знамена и химни. Най-популярните композитори и поети не се гнусят да пишат музика и стихове за тях. Химнът издига учебното заведение толкова високо, че принадлежността към него се възприема едва ли не като императорска милост, а напускането му — като измяна, почти като светотатство. При започването на занятията и откриването на училищни или университетски спортни състезания, при посрещането на важни гости и изпращането на випускниците непременно се изнася знамето и тържествено се изпълнява химнът. Пред знамето учащите се полагат клетва да се учат добре и да бъдат честни в спортната борба. Зрителите в стохилядния столичен стадион стават от местата си, когато под звуците на училищния химн на пилона се издига знамето на победителя в общояпонския шампионат по бейзбол на отборите от учебните заведения.

Това възпитание дава своите плодове. Идва време да се постъпи на работа и довчерашните ученици и студенти, които под звуците на химна на фирмата свеждат глава пред нейното знаме, дават обет да бъдат предани на новата група, семейство, общност, в която са приети сега. Те не възприемат обреда като смешен, а клетвата — като формална.

В някои компании с подобен ритуал поставят роботите край конвейера. Дават им човешки имена. Човекът и роботът попадат в едно семейство. Целта е да се попречи на появата на нови лудисти, които през периода на промишления преврат от края на XVIII — началото на XIX век са чупели инструментите и машините. Лудистите наивно са смятали, че те са причината за безработицата. Сегашният японски работник трябва да смята, че чупенето на роботи е равносилно да вдигне ръка срещу брат си. А такива опити е имало.

Не е изключено да има и още. Показаният на световното изложение „Експо-85“ индустриален робот на японската фирма „Хитачи“ може да изпълнява три хиляди движения. Роботите на други фирми играеха футбол с децата, изпълняваха на музикален синтезатор мелодии по ноти, рисуваха портрети от натура. Не е трудно да си представим пагубните за заетостта на трудещите се последици от масовото използване на толкова съвършени роботи в капиталистическите страни. И именно затова бизнесмените се стремят да интегрират роботите в човешката среда, сякаш те са живи същества, чието умъртвяване е престъпление.

Но големият бизнес има и друга грижа: „интелектуализацията“ на роботите поражда психологически проблеми във взаимоотношенията между човека и машините. Създаването на „мислещи“ механизми върви по-бързо от преустройството на човешкото съзнание. В завода на автомобилната фирма „Нисан“ намерили изход в следното. След свършването на сутрешния ритуал началникът на цеха се обръща към роботите със същите напътствени думи, както и към работниците, и им се кланя ниско като на персонала. В цех на фирмата за роботи „Токико“ видях как редицата от готови за изпращане роботи движеха „ръце“ манипулатори в такт с химна на фирмата, който пееха работниците.

На един пикник в токийския парк Шинджуку при колективното любуване на цъфналата сакура, което министър-председателят урежда всяка година за японския истеблишмънт и чуждестранните дипломати и журналисти, сред чуждестранните кореспонденти стихийно възникна диспут за „тайната“ на динамичността на японската икономика в сравнение с американската и западноевропейската. Представителите на чуждестранния печат бяха отдали дължимото на нежно бялата красота на пролетната сакура и се бяха събрали в кръг, за да си разменят новини и мнения. Този спор се е врязал в паметта ми с изказванията на кореспондента на италианското списание „Еспресо“. С разпаленост, по-голяма от тази на десетина футболни запалянковци от бразилския стадион „Маракана“, и с непреклонност на римски инквизитор той твърдеше, че „тайната“ се криела в съчетаването на два елемента, които навсякъде взаимно се изключват, но в Япония, където всичко е обратното, взаимно се допълват: най-прогресивна промишлена технология и феодален начин на мислене.

— Погледнете тези хора. — Италианецът посочи с ръка дългата редица японци, които искаха да се ръкуват с министър-председателя. — Облечете ги в самурайски дрехи и можете да снимате филм за японското средновековие, който по достоверност няма да се различава от документалното кино.

Италианският журналист млъкна, защото погледите на струпалите се край него журналисти се насочиха към наредилите се в редицата двама много възрастни японци, които се кланяха един на друг. Поклоните ставаха все по-ниски и по-ниски и краят им като че ли щеше да настъпи едва когато трябваше да „удрят чело“ вече в прекия смисъл — о земята.

— Виждате ли — продължаваше италианецът, — по поведение, маниери и, сигурен съм, начин на мислене те по нищо не се различават от прадедите си, които са смятали харакирито за най-добрия аргумент в спора, и от прабабите си, които са боядисвали зъбите си черни, за да бъдат по-красиви. В техните предприятия — още по-разпалено продължи той — всяка година пристигат стотици делегации американски и западноевропейски бизнесмени и чиновници, за да се учат да използват рационално най-съвременната технология — същата, която е измислена в самите САЩ и Западна Европа. — Италианецът млъкна за миг и след това довърши, като посочи редицата: — Девизът „Вакон йосай“ и досега е свещен за тях.

Девизът, за който спомена кореспондентът на „Еспресо“, се е появил през втората половина на XIX век, когато след дълга самоизолация Япония е започнала да усвоява стремително научните и техническите постижения на Запада. „Вакон йосай“ означава „да се вземат най-новите знания от чужденците, но да не им се позволи да разклатят основите на японския начин на мислене“. В контекста на този девиз „японският начин на мислене“ е равносилен на „феодален начин на мислене“.

Склонен съм да се съглася с италианския журналист, но със съществени уговорки: под феодален начин на мислене трябва да се подразбира общинното съзнание, което наистина е много характерно за японците, и да се вземе под внимание фактът, че то не се наследява, а се възпроизвежда постоянно благодарение на усилията на японската управляваща класа.

Председателят на една от най-големите в света корабостроителни фирми „Мицуи дзошен“ Исаму Ямашита каза: „След Втората световна война, когато Япония започна реиндустриализация, хората се устремиха към големите промишлени комплекси и съществуващият от векове дух на селската община започна да се руши. Тогава ние — продължи Ямашита — възродихме старата община в своите промишлени предприятия. И сега фирми като нашата представляват нови общини и менажерите имат задължението да създават условия, при които хората могат да се наслаждават на общинния живот. Преди всичко ние, менажерите — подчерта Исаму Ямашита, — носим отговорността за запазването на общинния живот.“

Спомняте ли си думите на менажера Рюичи Хашимото: условията, а не ръководителите трябва да карат работниците да се трудят ефективно? От думите на председателя на „Мицуи дзошен“ се вижда в какво се е превърнало това. Типичните за японското средновековно село условия, пренесени в цеховете с роботи и гъвкави производствени системи, в залите с компютри и автомати, са оръдието, с помощта, на което японските индустриалци са подложили работниците на идеологическа лоботомия.

В „Денят по-дълъг е от век“ на Чингиз Айтматов се разказва древна легенда за манкуртите. Робовладелците от племето на жуанжуаните надявали върху обръснатите до голо глави на младите пленници одраната кожа от врата на току-що убита камила. Още топлата камилска кожа — наричали я шири — прилепвала към черепа като съвременна плувна шапка. Когато изсъхвала, тя стягала главата като страшно менгеме. Косите враствали в нея, но най-често, не намирайки изход, се завивали и краищата им отново се впивали в кожата на главата. Подложеният на това мъчение или умирал, без да издържи мъките, или оставал за цял живот без памет, превръщал се в манкурт — роб, който не помни миналото си. „Лишеният от собственото си «аз» манкурт имал редица предимства от стопанска гледна точка — пише в романа. — Той бил една безсловесна твар и затова абсолютно покорен и безопасен.“

Но на японските бизнесмени не им стига техните манкурти да не изпитват никакви страсти. Сегашните манкурти не пасат камили, а работят с най-сложна техника. Следователно у съвременния манкурт трябва да се задуши стремежът да се бунтува, да не се подчинява, от което японските капиталисти се страхуват също толкова силно, както и жуанжуаните, но при това да се запази способността му да се труди активно и високопроизводително, желанието да повишава качеството на своя труд.

И те се обръщат към опита на американските неврохирурзи, които чрез операция на челната и страничната част на главния мозък, наричана „лоботомия“, вече са произвели, както твърди печатът в Съединените щати, най-малкото петдесет хиляди същества с човешки облик, но с качества, определени от неврохирурзите. Без да прибягват до шири и скалпела, а като използват идеологически оръдия и инструментариум, японските бизнесмени се стремят да превърнат милиони японци в енергични и дейни, но послушни и безропотни манкурти. И лоботомичната операция за замяна на класовото самосъзнание с общинно започва именно с пеенето на химни, декламирането на заповеди и други обреди.

Японската управляваща класа засега се справя с идеологическата хирургия. Не е изключено да се справя още известно време. Но колкото и изкусни да са ескулапите, обективно съществуващите противоречия между управляващата и потиснатата класа ще доведат до това, че японските трудещи се ще отритнат идеологическата лоботомия, виждайки в нея едно от средствата за запазване на властта на капитала над тях.