Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (9)

Глава седма
в която се разказва за вежливостта, която може да се измери с конкретни цифри

Казват, че когато първите отряди на номадите под предводителството на хан Хубилай пристигнали на остров Кюшу, насреща им излезли японски рицари и преди да влязат в схватка, започнали тържествено и дълго да се представят на враговете. Дивите номади били шашардисани от сладкодумното многословие, но тъй като не били научени на етикет и си нямали и понятие за вежливост, бързо дошли на себе си и се хвърлили срещу рицарите, без да се представят и да спазват нормите на куртоазията.

„Японската вежливост има най-дълбоки корени в историята на народа. Тя е неотменна и прекрасна страна от японския характер“ — писа признатият на границата между миналия и сегашния век японовед, американецът Лафкадио Хърн. Запленен от японската екзотика, този американец вероятно е създал и стереотипа, който се е оказал толкова жилав, колкото и преданието за схватката на японските рицари с доплувалите от материка номади.

Искаш или не искаш, но когато правиш първите стъпки по японска земя, действително ти идва наум: не е ли измяна на здравия смисъл неверието в легендата за необикновената японска вежливост.

Имиграционните чиновници, които изпълняват ролята на гранична стража на летището, с усмивка и почти незабелязано сверяват снимките в паспортите с физиономиите на собствениците на документите и слагат печати върху входните визи с пожелание за щастливо пребиваване в Япония.

На стоянката на такситата изведнъж започваш да мислиш, че седящите зад волана хора с бели ризи и вратовръзки и много чисти бели ръкавици са научили отнякъде, че ще пристигнеш, и предвкусват удоволствието от пътуването с теб от летището до Токио.

В малкия стар хотел в град Акита като че ли ме посрещна целият персонал начело със собственика. Едва бях разтворил стъклената врата и пет жени с кимона и мъже с панталони коленичиха и наведоха глави в дълбок поклон. Служителите в столичните хотели небостъргачи не падат на колене, но от това не стават по-малко внимателни и вежливи.

Един човек в метрото се приближи до автомата за билети, пусна монета в процепа, получи билет и ниско се поклони на автомата:

— Домо аригато годзаймашта — „много благодаря за билета, който благоволихте да ми продадете…“

Оживено кръстовище в центъра на Токио. На пешеходната пътека по средата на улицата се срещнаха две много възрастни жени. Сигурно не се бяха виждали отдавна, защото не се ограничиха с кимвания за поздрав, а започнаха синхронно да се покланят една на друга. Червената светлина на светофара се смени със зелена. Колите бяха готови да полетят. Те започнаха да бибипкат на бабичките, но те така и не можеха да завършат ритуала на вежливост.

Първото, което чуваш в луксозния универсален магазин и в малкото дюкянче, в ресторанта от облечения във фрак управител на ресторанта и в кафенето, където собственикът е и готвач, и келнер, и касиер, е: „Ирашяй масе!“ — „Добре дошли!“ — хорово или солово, в зависимост от броя на персонала. И това не е просто задължителна фраза от рода на „добро утро“, което ние казваме даже тогава, когато вали дъжд.

Могат да се разберат авторите, които до самозабрава описват японското обслужване и по този начин допринасят за разпространяването на мита за необикновената японска вежливост, ако случаят, за който разказва един американски журналист, не е изключение, а доста разпространено правило. Този журналист обядвал в ресторант в едно курортно градче. Минаващата покрай него келнерка се спънала и обърнала върху панталона му чинията с японска каша. Разбира се, панталоните незабавно били приведени в ред, доколкото това е възможно с помощта на салфетка. След като се наобядвал, журналистът платил и тръгнал към изхода. На вратата го чакали собственикът на ресторанта и няколко келнерки, застанали в шпалир. Те се кланяли и хорово молели за извинение за неловкостта на своята колежка. Собственикът на ресторанта го изпратил до асансьора, отново се поклонил ниско и поискал визитната му картичка с домашния адрес. Вечерта менажерът на ресторанта и още двама негови помощници отишли в дома на журналиста, извинили му се още веднъж и му връчили кутия, която била красиво, като коледен подарък, завързана с червена панделка.

В квартирата, която се намираше над кореспондентския пункт на Съветската телевизия, два дни удряха чукове и стържеше бормашина. Правеха капитален ремонт. Когато той завърши, в кореспондентския пункт пристигна отговорникът на работниците, които правеха ремонта. Той изрази с най-изискани фрази съжалението си по повод на това, че шумът е нарушавал спокойствието ми, и ми поднесе сувенир — голяма дървена кукла „кокеши“.

Менажерът на ресторанта, който усърдно изкупуваше греха на своята келнерка, естествено би могъл да се примири със загубата на един клиент, ако американецът се беше разстроил прекалено много от развалените панталони. Но той не желаеше други хора да чуят от американеца за лошата работа на служителите от ресторанта и да престанат да го посещават. Благодарение на подаръка е спечелено благоразположението на пострадалия клиент, който сега ще говори за ресторанта ако не с похвала, то поне с добродушна ирония. Що се отнася до ремонтните работници, които ми подариха произведение на народното творчество, то, разбира се, не съжалението за причиненото безпокойство ги беше накарало да проявят учтивост. Те искаха да стана техен клиент и не без основание смятаха, че когато имам нужда от ремонт, непременно ще си спомня за тях.

В отдела за готово облекло в един голям магазин не можах да намеря шлифер моя размер и си тръгнах, придружен от приказките на разстроената продавачка. На изхода изведнъж ме спря служител на магазина и след задължителните извинения ме помоли да почакам. Аз спрях и видях тичащата по стълбите продавачка от щанда за готово облекло. „Намерихме в склада шлифер с нужния ви размер, но той трябва да се изглади, понеже е бил на дъното на кутията, няма ли да се качите пак горе и да изпиете едно кафе?“ — каза на един дъх продавачката. Би било престъпление да й се откаже. Ескортиран, а може би конвоиран от продавачката, аз се върнах в нейния отдел, изпих чаша кафе и купих шлифер, съвсем не този, който исках, и много по-скъп, отколкото смятах. Но волята ми беше парализирана от властта на вежливостта, непреодолима като земното привличане и улучваща без грешка като самонасочваща се ракета.

И какво излиза — че вежливостта наистина е черта на японския характер? Нищо подобно. В шест часа вечерта огромният магазин беше затворен и стотици продавачки се отправиха към метрото и към гарата. Във върховите часове токийското метро и градската железница се превръщат в „движещ се лагер за принудителен труд“, както казват японците язвително. Миловидните девойки, които до преди няколко минути омайваха купувачите с вежливостта си, се превръщат в разярени тигрици в борбата за място във вагона. Тежко на краката ви, по които ще тъпчат острите токчета на модните обувки, тежко на хълбоците ви, които ще бъдат блъскани от малките, но твърди юмручета. Достатъчно е да се зазяпаш само за малко и веднага ще те пометат грубо и безжалостно като пред вратата на американски футбол. Тук няма да чуете думата „извинете“. Тя не се използва не само в градския транспорт, но и на улицата, на всяко многолюдно място, ако не сте клиент, а влизащият в контакт с вас японец не е продавач, и ако сте „чужденец“, представител на непозната община.

Токийската частна железница, която всеки ден превозва по 5 милиона жители на столицата, всеки месец залепва във вагоните по 1100 плаката, върху които популярният актьор от театър „Кабуки“ Тамасабуро, обичаният от запалянковците шампион по национална борба „сумо“ Китаноуми и все още популярната сред японците Мерилин Монро призовават пътниците: „Отстъпете място на майките с малки деца, на възрастните и инвалидите!“, „Не пушете във вагона поне през върховите часове!“, „Не качвайте краката си върху седалките!“. „Естрадната звезда“ Масако Мори — друга героиня на нравоучителните плакати — отстъпва мястото си на възрастна жена и с укор гледа пътуващите във вагона мъже, които продължават да седят. На въпроса ми, дали пътниците от градската железница са станали по-вежливи, завеждащ отдела за връзка с обществеността на железопътната компания отговори честно: „Много се съмнявам.“

Прозорците на кореспондентския пункт на Съветската телевизия в Токио гледаха към тясна уличка с еднопосочно движение. Освен жилища в нашата многоетажна сграда имаше ресторант, фризьорски салон и няколко кантори. Мнозина често пристигаха с такси и пред очите ми винаги се изправяше една и съща картина.

Шофьорите спираха точно пред входа. В резултат на това колите препречваха уличката и зад тях веднага ставаха „тапи“. Понякога зад таксито се нареждаха по десетина коли. Клаксоните не действуваха на таксиджиите. Те спираха точно там, където им сочеха пътниците, макар че няколко метра по-нататък уличката ставаше по-широка и ако такситата спираха там, нямаше да пречат на никого. Шофьорите на таксита вземаха парите на пътниците акуратно и без да бързат, с изключителна вежливост. Но тя се превръщаше в пренебрежение към хората, които губеха време в очакване проявата на учтивостта да свърши.

Ръдиард Киплинг, който, както и Лафкадио Хърн е бил поразен от японската екзотика, но не е загубил ироничността в мнението си за нея, също е видял историческите корени на японската вежливост. Той е казал шеговито, че „болезнената вежливост на японците води началото си от широко разпространения и забележителен навик да носят мечове“. Много от самураите са носели по два меча. Японецът е олицетворение на любезността, защото, подиграва се Киплинг, онези, с които е общувал, също са били въоръжени.

Киплинг е схванал правилно същността — японската вежливост се разпространява не по хоризонтала, а по вертикала, при това само в една посока — от долу на горе. Онези, които имат по-малко мечове, пари, власт и житейски опит, проявяват вежливост и дори, бих казал, раболепие към онези, които имат мечове, пари, власт и по-голям опит. И това е улица с еднопосочно движение. „Бушидо“ — кодексът на самурайската чест — ясно определя формата на поведението на васала по отношение на сюзерена: „Бъдете учтиви и вежливи: гърбът ви няма да се счупи от ниските поклони.“

„Когато служителите от някоя фирма идват да обядват или вечерят при мен — сподели наблюденията си собственикът на популярен сред бизнесмените ресторант, — веднага познавам кой е най-главният, кой заема следващото след него стъпало на служебната стълбица, кой стои още по-ниско и кой — най-отдолу. Аз научавам субординацията — обясни той — по маниера, с който се обръщат един към друг. Този маниер разкрива дори такава малка разлика като едногодишната разлика във възрастта.“

Стюардесата от авиокомпания „Джапан еър лайнс“, която пътуваше в рейсове от Япония до САЩ, допълни неговия разказ. „Ако в моя салон седнат неколцина познати американци, ми е нужно време, за да определя кой от тях е бос — каза стюардесата. — Но когато се появят японци, веднага става ясно кой е най-влиятелен и най-важен: слагат го до прозореца, някой друг му носи чантата и той се покланя едва след като му се поклонят.“

Да се досетиш за мястото на японците позволява системата от лични местоимения и специални форми на глаголите, които се употребяват строго в зависимост от разликата в служебното или общественото положение на събеседниците. Например местоимението „аз“ на японски може да се изрази с думите „ватакуши“, „ваташи“, „ваши“, „атай“, „оре“, „боку“, „темае“, „сешиа“, „сорегаши“ и „ойдон“. Не е изключено да не са ми известни всичките японски „аз“. Когато е казвал за себе си „сеся“, самураят е изразявал приблизително следното: „Един грубиян най-ниско моли за снизхождение.“ Жена никога няма да използва типично мъжката дума „оре“. Старецът непременно ще каже „ваши“.

Японецът е вежлив, докато не губи материално или морално от това. Когато възникне необходимостта да се направи избор между вежливата постъпка и получаването на изгода, японецът, без да се замисли, ще предпочете изгодата.

Това се случи по пътя от Ниигата към Акита. Събули обувките и качили краката си върху меките кресла, японците дремеха, четяха и ядяха „бенто“ — ориз с месо, риба и мариновани зеленчуци, в дървени кутии. Аз бях единственият чужденец във вагона. На една от спирките се случи нещо невероятно: качилата се пътничка — жена с дете на гърба и с чанти в двете ръце — имаше билет за вече заето място. Нито преди, нито след този случай съм чувал жп компютър да е продал два еднакви билета.

Жената се приближи нерешително до креслото, където седеше млад японец, на вид служител. Без да откъсва погледа си от списанието, той извади от горния си джоб билета и й го показа. След това го пъхна обратно в джоба и сякаш забрави жената, замрънкалото дете и чантите, които тя беше поставила на пътеката, за да извади билета от широкия ръкав на кимоното. Аз станах и с жест я поканих на моето място.

Жената се уплаши и започна да отказва. Във вагона надвисна напрегната тишина. Пътниците престанаха да четат и да ядат и се втренчиха в мене. Младият японец остави списанието и също ме погледна. Аз, разбира се, вече не можех да седна и едва ли не със сила принудих жената да седне на моето място. Тишината беше нарушена от гласове. Японците сигурно не очакваха, че мога да ги разбера, и започнаха да говорят високо: „Чуден човек, отстъпи си мястото“, „Какво се чудите, всички чужденци са откачени“. Някой се разсмя. В насочените към мен погледи аз четях учудване, насмешка или съжаление, които се изпитват към безнадеждно болен човек. Побързах да напусна вагона.

От каква логика се ръководеха намиращите се във вагона японци? „Аз съм си платил билета и заемам съответното място — може би разсъждаваше всеки от тях. — Така че длъжен ли съм да се отказвам от това, което ми принадлежи по право? Грешката е допусната от железопътната компания, следователно тя — и никой друг — трябва да носи материалната и моралната отговорност и да търпи щета заради грешката.“

Но нека си представим, че качилата се във вагона жена с погрешно продадения й билет е съпруга на президента на някоя фирма и че във вагона пътува сътрудник на същата фирма, който я познава. Той щеше да скочи като пружина от мястото си. Би мобилизирал целия си запас от изискани изрази, за да я убеди да седне на мястото му. Щеше да й помогне да свали детето от гърба си, щеше да сложи чантите на пода и още да изтича до бюфета за чай или сок.

Японската вежливост е не само пресметливо угодничене за лична изгода, но и обмислено миротворчество в името на запазването на общинното съгласие или предпазването от „загубване на лицето“. Японският език е прекрасно приспособен за изразяване на вежливост от подобен род.

Японците избягват да казват „не“. Това е вежливост по японски — нищо, че проблемът остава нерешен, но затова пък хармонията няма да изчезне. „Прекрасно разбирам предложението ви, но за нещастие положението, което заемам, е различно от вашето и това не ми позволява да разгледам проблема в нужната светлина, но непременно ще помисля над предложението ви и ще го разгледам с цялото старание, на което съм способен.“ Когато чуеш подобна тирада, събеседникът ти неволно ти става симпатичен и ти лесно се съгласяваш да чакаш резултата от „старателното обмисляне“ на проблема. Но можеш да си чакаш до второ пришествие, тъй като в действителност японецът е казал „не“. Американците съвсем обосновано ехидничат: „Може да се постъпва по три начина — правилно, неправилно и по японски.“

В японския език глаголът стои в края на фразата. След като види реакцията на първите думи, японецът разполага с време да я вземе под внимание и, да речем, да смекчи фразата, ако в началото е прозвучала съвсем твърдо, като използва съответния глагол. Той дори има възможност напълно да промени първоначалния смисъл на фразата, като постави накрая отрицание. И може би точно затова оказалият се в Япония през XVI век мисионер йезуит Франсис Ксавие го е нарекъл „език на дявола“.

Японската вежливост те кара да избягваш ясните, добре аргументирани изрази. Вместо тях японецът пуска в ход отделни фрази, жестове и погледи и използва косвени двусмислени изказвания, които имат за цел не да предаде на събеседника своите мисли, а да разбере неговото настроение и да си изясни позицията му. Японците смятат за важно качество способността да разбереш чрез подобен разговор чуждите намерения, за да се приспособиш към тях или, обратното, да им се противопоставиш, без да подрониш достойнството на противната страна. И именно затуй Япония е получила и наименованието „котоагесену куни“ — „страна, в която хората не спорят“. Лауреатът на Нобелова награда в областта на физиката Хидеки Юкава казваше с горчивина, че когато мисли за проблемите на физиката, прави това не на японски, а на английски език.

Разказваха ми следния случай. Завеждащият сектор в голяма фирма внезапно бил преместен във второстепенен отдел. Оставили го на предишната длъжност, но не можело да не се досети, че това е понижение. Той решил да поиска разяснение от директора, с когото били в приятелски отношения. Когато отишъл у дома му, го завели в кабинета, където вече бил сервиран чай. Гостът пиел чай и в очакване на директора разглеждал стаята. В „токонома“ — ниша за декоративна ваза, картина или икебана — той видял изписани върху хартия от художник калиграф йероглифи: „Търпението — съкровище за цял живот.“ Постепенно той започнал да се успокоява. Сторило му се, че се е събудил от дълъг сън.

Дошъл директорът. Завеждащият вече се бил успокоил и не започнал да проявява претенции. Те поговорили за незначителни неща и се разделили като приятели. Завеждащият енергично се заловил за работа на новото място и след няколко години се върнал с повишение в предишния отдел.

Японците не знаят поговорката: „Гальовното теле суче от две майки.“ Те постигат аналогичен резултат с вежливост, която в сферата на обслужването не е нищо друго, освен икономическа категория, която съдействува за увеличаване на печалбата, а в деловите взаимоотношения — начин да се запази хармонията, което също се превръща, както вече беше казано, в солидна изгода.