Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (2)

Обръщение към читателя от градината на манастира „Рьоанджи“

„Градината с камъните“, „Философската градина“, „Градината на «Рьоанджи»…“ Десетки имена има главната забележителност на японския град Киото и може би най-голямата му ценност. И по десетки начини се тълкува същността, която е вложил преди векове мъдрият монах Соами в петнайсетте необработени и различни по големина черни камъка, пръснати по белия пясък.

Казах петнайсет камъка, защото толкова са посочени в пътеводителя. А в действителност забелязваш само четиринайсет. Петнайсетият не се вижда. Скриват го съседните. Правиш крачка по дървената галерия покрай пясъчния правоъгълник — от останалите три страни градината е заобиколена от каменните манастирски стени — и отново виждаш четиринайсет камъка. Петнайсетият — същият, който остава скрит, сега се оказва сред тях, а изчезва друг. Следваща крачка и гениално планираният хаос отново се вижда в друга композиция от петнайсет камъка, единият от които е невидим.

Телевизионният кореспондент има едно важно предимство: той може да наблюдава света от точки, които често са недостъпни за другите, включително и за колегите му журналисти, въоръжени само с писалка и бележник. Телевизионната камера се оказа пропуск, който ми позволи да застана на забранената почти за всички страна на градината — срещу галерията, и да погледна през камъните хората, които я разглеждаха.

Едни ги съзерцаваха дълго и самовглъбено, встрани от екскурзионната блъсканица, така както може би са правили навремето познатите ни от гравюрите на Хокусай хора, когато суетливо шумните екскурзоводи непременно са щели да бъдат хвърлени живи във врящ котел. Други, покорявайки се на темпа на екскурзовода, на когото на свой ред не би му мигнало окото да свари живи враговете на масовия туризъм, все пак успяваха да снимат градината от галерията — добре че сегашното автоматично фокусиране позволявала се щракне фотоапаратът дори от гъстата галопираща тълпа. Отгоре на това имаха време и да преброят камъните, сякаш правеха инвентаризация на строителна площадка, която немарливите каменоделци бяха забравили да подредят.

По галерията минаваха най-различни хора. Най-различни бяха и мислите, които градината пораждаше у тях.

„Градината с камъните“ може да бъде символ на своеобразната икономическа структура на Япония, където канарите на монополистичния капитал се извисяват над морето от песъчинки — безбройните малки и дребни предприятия. Тези думи според мен са се родили между две щраквания на автоматичния фотозатвор. Безспорна асоциация, що се отнася до японската икономика, но в „Градината с камъните“ тя се възприема като стържене на пирон по ръждиво желязо.

„Това е нагледен модел на познанието, научна метафора. Непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме“ — такива мисли спохождат в градината оня, който е имал достатъчно воля и истински интерес към мъдрата красота, за да анатемоса гръмогласния екскурзовод спринтьор и да се откаже за известно време от фотоапарата.

Приведох полярни по чувства и естетическа подготвеност възприятия на „Градината с камъните“.

Но не са ли напразни опитите да се търси в самата градина смисълът на творението на Соами? Ами ако „Градината с камъните“ е като онези въпроси гатанки, при решаването, на които привържениците на дзенбудизма са шлифовали способността си да откриват неочаквани страни на явленията?

В чуждестранната и нашата литература се среща следният канонически въпрос гатанка: „Всеки е чувал пляскане с две ръце. А как звучи пляскане с една ръка?“ Легендата твърди, че младият последовател на дзенбудизма, който си блъскал главата над този въпрос гатанка, изредил всички звуци в природата. Той търсел отговора даже в песента на гейшите, ромоленето на бързоструйната вода, шума на вятъра и крясъка на совата. Но, разбира се, неуспешно. И тогава го осенило: „Та това е звученето на тишината!“

Аз не съм привърженик на дзенбудистките догми, но нима просветлението е само техен прерогатив?

Гледах пълната с хора галерия от противоположната страна на градината. Те виждаха абсолютно еднакъв брой камъни. Но всеки виждаше своите четиринайсет камъка. Може би Соами е искал да каже, че работата не е в камъните, а в хората, които идват в градината? Може би смисълът на градината е в това, че хората възприемат едно и също нещо по различен начин, всеки — по свой? И при това на никого не му идва наум да твърди: аз виждам света правилно, а останалите — не. Може би ключът към заложената в „Градината с камъните“ идея е конституцията, съставена, както твърдят японските хроники, от принц Сьотоку още през VII век, която и до ден-днешен поразява с дълбочината си? „Всеки човек има сърце — гласи един член от тази конституция. — А всяко сърце има свои наклонности. Той смята това за добро, а аз — за лошо. Аз смятам това за добро, а той — за лошо. Но съвсем не е задължително аз да съм мъдрец, а той — глупак. И двамата сме само обикновени хора.“

В тази книжка искам да споделя своето разбиране за японците, за тяхното поведение и нрави. Когато я замислях, си спомних заснетия от мен очерк за „Градината с камъните“. Телевизионните зрители видяха градината така, както я бях видял аз от мястото, откъдето гледах. В краткия телевизионен очерк тя не можеше да се покаже от различни ъгли. Но от това другото виждане на градината не е престанало да съществува, а моето виждане не е станало най-правилното. По същия начин не могат да не съществуват и различни от моите оценки за описаните в книгата явления и тези оценки не могат да не бъдат също толкова истинни, ако върху явленията се погледне от различна от моята гледна точка.

В навечерието на заминаването ми от Япония, където бях прекарал почти осем години, ми попаднаха записките на английския пътешественик Петри Уатсън, издадени в началото на нашия век. „Ако сте пристигнали в Япония за шест седмици, разбирате всичко. След шест месеца започвате да се съмнявате. След шест години не сте сигурен в нищо“ — резюмира японските си впечатления той. Моите две японски години отгоре не променят нищо. Аз напуснах Япония като Петри Уатсън, съмнявайки се в много неща. И въпреки това реших да напиша книга. След като се е осмелил Петри Уатсън, след като други пътешественици, журналисти и писатели са дръзнали да разкажат за Япония, защо да не рискувам и аз? А когато нещо от казаното в книгата се стори спорно на читателя, спомнете си за „Градината с камъните“, където всеки вижда своите четиринайсет камъка.