Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (11)

Глава девета
в която се разказва как изглеждат съвременните чочосанки отблизо и далеч

В токийския кореспондентски пункт на Съветската телевизия и радио се разнесе телефонен звън и аз чух решителен мъжки глас в слушалката:

— Съветското радио почти всеки ден пуска песни на Ала Пугачова. Веднъж я показаха по нашата телевизия. Тя ми харесва и аз — гласът в телефонната слушалка загърмя още по-категорично — искам да се оженя за нея. Съгласни ли сте вие, представителят на Съветската телевизия и радио, на нашия брак?

Правичката да си кажа, аз се обърках в тази шантава ситуация, на която нямаше да повярвам, ако беше попаднал някой друг. Енергичният и взискателен напън на обадилия се японец не ми позволи да се отнеса с хумор към неговите думи. И аз зададох може би не най-сполучливия въпрос:

— Може би ще е по-добре да поискате съгласието на самата Ала Пугачова?

Отговорът, както трябваше и да се очаква, прозвуча безапелационно:

— Нейното мнение ме интересува на второ място. Главното е Съветското радио, където тя, както ми се струва, работи, да даде разрешение за сватбата.

В Япония достатъчно се бях нагледал на факти на женско неравенство, но като че ли за пръв път се сблъсках с толкова откровена демонстрация на пренебрегването на правата, чувствата и достойнството на жената.

Боговете решили младежът Идзанаги и девойката Идзанами да създадат от хаоса Земята. Така твърдят японските митове. Бившите небесни жители, разбира се, най-напред сътворили Япония. След това поискали да се оженят. Младежът Идзанаги тръгнал да обикаля издигнатата от него Колона на небесното величие наляво, а девойката Идзанами — надясно. Когато се срещнали, Идзанами възкликнала първа: „Колко е приятно да видиш такъв прекрасен младеж!“ На което Идзанаги отвърнал: „Колко е приятно да обичаш такава красива девойка!“ В определеното време Идзанами родила син. Но той бил слаб и без кости, като пиявица. Второто дете не било по-хубаво от първото. Изплашените родители се обърнали към боговете и те им отговорили: „Виновна е жената. Тя е съгрешила, когато, заобикаляйки Колоната на небесното величие, първа е заговорила мъжа. Жената никога не трябва да изпреварва мъжа.“

Японската жена и сега е след мъжа. Мисля, че достатъчно далече, та да не настъпва сянката му, както изисква старият обичай. Женското неравноправие носи изгода на собствениците и се смята почти като божествена воля.

На разклона на двете най-оживени в токийския район Шибуя улици пред входа на многоетажен магазин звучеше електрически орган. Да се подмамват хората в магазина с мелодии на любими песни е разпространен в Япония рекламен трик. Но този път търговската реклама ми заприлича на социален символ. На електрическия орган свиреше жена. Тя беше заключена в клетка върху висок постамент. Същността на символа не се променяше от факта, че клетката беше от стъкло, разделено на големи квадрати с красиви дървени рамки. Свободата на японската жена не е ограничена от бодливия тел на официалните забрани. Конституцията на страната провъзгласява равенство на всички хора, независимо от пола. Но традицията предписва на жената да се гледа само като на съпруга и майка. Тази традиция заедно с останалите неформални накърнявания на женските права е превърната в стъклена клетка, която изолира японката от света и от живота.

Отначало разговорът не потръгна. Жената се стесняваше от чужденците с микрофон и камера и плахо отговаряше на въпросите. Трябваше да мине време, преди да мога да запитам „сирената на XX век“ главното, което исках:

— Как се чувствате в този прозрачен затвор?

Жената дълго мълча, като разсеяно свиреше на електрическия орган една простичка мелодия. След това откъсна поглед от уличната суетня, която изглеждаше безшумна от клетката, и тихо пророни:

— Понякога не ми се излиза оттук. — Отново помълча и продължи, като кимна към улицата зад стъклото. — Не ми се отива там…

Японската жена работи два пъти в живота си. Първия път — след като завърши учебно заведение. Вземат я на конвейера, на щанда, в чакалнята пред кабинета на боса, където служи и като миловидна витрина на фирмата, и да прислужва на боса, като разтваря пред него вратата с поклон или му сервира чай — с други думи, изпълнява много неща, колкото нищожни, толкова и унизителни, ако се има предвид, че има завършено пълно средно училище, а понякога и университет. Да й се възлага по-сериозна работа, пък и да се харчат пари за производственото й обучение според японския монополист е безсмислено, защото, след като се омъжи, най-вероятно ще бъде уволнена. А след като роди дете, ще бъде уволнена непременно.

Втория път жената отива да работи, когато детето й порасне. То вече може, когато се върне от училище, да си стопли обяда без риск да направи пожар или да се осакати, да си научи уроците и оставайки само вкъщи, да си намери интересно занимание. Но жената няма специалност. И при повторното трудоустрояване не й се зачита миналият стаж. Следователно тя няма право на парично обезщетение, когато дойде време да напусне работа по възраст. С други думи, системата на доживотното наемане не важи за нея и тя не може да попадне сред постоянните работници. Жената се наема в дребните и средните предприятия, на надомна работа и на надница от рода на онази, която беше получила в универмага „сирената на XX век“. Заплатата й не надхвърля 52 на сто от заплатата на мъжа, който изпълнява еднаква работа с нея. В Япония жените са почти 80 на сто от нископлатените работници.

Аз знам предприятия, където постоянните работници са само мъже, а временните, т.е. заетите непълен работен ден и затова по-зле платени и неползващи социалните блага, са жени. Постоянните работници трябваше да идват на работа в 8 часа и 30 минути сутринта, а временните — в 9 часа. В девет часа сутринта се пускаше и конвейерът в предприятието.

Френският вестник „Монд“ описа трудовия ден на временните работнички във фирмата „Такане електроникс“, която изпълнява поръчки на голямата компания „Канон“. Жените — те са 180 от общо 200 работници във фирмата — са заети „непълен, както уверява фирмата, ден“: от 8 и 30 сутринта до 17 часа, т.е. осем часа (30 минути е обедната почивка). И тъй като работничките са наети временно, им се заплаща на час — по 530 йени. „В Токио — най-скъпия град в света — за тези пари можеш да си купиш една трета чаша кафе“ — съобщаваше мимоходом вестникът.

Госпожа Минова, която работи „временно“ вече 20 години, включително девет години в „Такане електроникс“, запоява интегрални схеми по 8 часа шест дни седмично, разказваше по-нататък „Монд“. Тя е на 50 години, но така и не са я включили в щата на постоянните работници. Госпожа Минова не е социално осигурена, не й се осигурява пенсия и не може да бъде член на профсъюза. Тя няма нито ден платен отпуск. Накрая вестник „Монд“ привежда твърде намясто следното изчисление: от 1977 до 1984 г. оборотът на фирмата „Такане електроникс“ се е увеличил от 2 на 10 милиона долара.

В САЩ едно от средствата на монополистите да намаляват производствените разходи и да повишават конкурентоспособността на стоките е дискриминацията в заплащането на труда на негрите, пуерториканците и останалите национални малцинства, в Западна Европа — ограбването на работниците имигранти. В Япония ролята на националните малцинства и работниците имигранти се изпълнява от жените.

В края на провъзгласеното през 1975 г. от Организацията на обединените нации Десетилетие на жената японският парламент най-после одобри конвенцията на ООН, която забранява дискриминацията по пол. На 25 юни 1985 г. министърът на външните работи на Япония Шинтаро Абе тържествено връчи на генералния секретар на Организацията на обединените нации Хавиер Перес де Куеляр документа за ратифициране на конвенцията. Японските власти удовлетвориха искането на резолюцията на световната организация, но те, разбира се, не искаха да накърнят интересите на собствените си монополисти. И законът за равните възможности на мъжете и жените при устройването на работа беше съставен под формата на пожелание жените да се зачисляват като постоянни работници наравно с мъжете и да получават социални улеснения на равни основания с тях. В него не се предвиждат никакви наказания за нарушаването на тези пожелания.

Почти същия ден с церемонията по връчването на Перес де Куеляр на документа за ратифицирането на конвенцията от японското правителство Министерството на труда обнародва резултатите от обследването на кадровата политика на големите фирми. От тях стана ясно, че само една трета възнамерява да приеме на работа не само мъже, а и жени и че само в 30 на сто от фирмите, които са съгласни да наемат жени, имат намерение да ги назначават на административни постове.

Знаейки, че рано или късно ще трябва да ратифицира конвенцията на ООН, правителството не можеше да не вземе мерки, които според властите трябваше да убедят света, че в Япония е изгряла зората на женското равноправие. През 1975 г. в министерствата и ведомствата имаше 15 жени, които заемаха длъжности на началник-управление и по-нагоре. В края на Десетилетието на жената — през 1985 г. — те станаха 34. Печатът дружно заби барабана. Министерството на транспорта позволи на жените да се явяват на изпити за авиодиспечери. Две жени издържаха тези изпити и вестниците и телевизията оповестиха това като голяма сензация.

Японската поговорка напомня, че морският рак си изравя дупка съобразно с черупката си. Японското правителство няма нищо против да напъха конвенцията на ООН в толкова тясна дупка, че черупката на международния документ да се спука и да не остане надежда да запази живота си. Собствениците вече заявиха, че равните възможности на мъжете и жените при устройването на работа ще доведат до задънена улица кадровата политика, а министър-председателят Ясухиро Накасоне направо заяви в парламента, че правителството няма желание строго да следи за спазването на закона, съставен върху основата на конвенцията на ООН, доколкото за осъществяването на тези равни възможности пречели, както се изрази ръководителят на кабинета, „исторически създалите се в Япония условия и общественото устройство“.

И все пак една трета от фирмите не отказва, ако се съди по обследването на Министерството на труда, работа на жените. И наистина ги наемат, но горе-долу така, както прави едрата компания „Кинокуния“. Профсъюзът е получил тайна инструкция, адресирана до менажерите, които отговарят за наемането на персонала в „Кинокуния“. Тя не разрешава да се вземат на работа грозни, ниски, с очила, разведени, склонни да дискутират и интересуващи се от демократичното движение жени. В този списък са попаднали и поклонничките на изкуството на Ван Гог. Сигурно Ван Гог е образец на свободомислие в представите на собствениците на „Кинокуния“. В инструкцията не се предвиждат ограничения за грозните, ниските, носещи очила и разведени мъже.

От 763 депутати в японския парламент жените са само 27. Всички те, с малки изключения, са представителки на Комунистическата и Социалистическата партия. Сред юристите жените са 2,5 на сто, сред инженерите — 1,8 на сто, сред директорите на начални училища — 1,6 на сто, жени директори на средни и удължени средни училища изобщо няма и най-после сред депутатите на местните органи на властта жените са 0,9 на сто. Ако не се смятат конвейерите в промишлените предприятия, където се използва главно женски труд, повече от половината от нисшия медицински персонал, от работниците от телефонните централи, тъкачното производство, чистачите, келнерите, продавачите и фризьорите са жени.

Съществуващото от край време пренебрежително отношение към жените е толкова по-постоянно, колкото по-добре помага на собствениците да трупат печалби. Сега 35,6 на сто от японците, които получават заплата, са жени. С други думи, всеки трети човек на труда получава малко повече от половината от онова, което собствениците плащат на останалите двама. Но този трети не работи по-малко от тях.

Но има едно поле на дейност, където японката властвува над мъжа, и то без да крие, както на мен ми се струва, изпитваната при това наслада, а може би дори съзнателно изкарва върху мъжа цялата горчивина, която се е натрупала за многото години на мъки, които мъжкият егоизъм е причинявал на жената. Японците имат следната поговорка: „Земетресение, гръм, пожар и баща.“ Това са четирите най-страшни за японеца източници на опасност, разположени в низходяща градация. Към това аз бих прибавил пето божие наказание: жена с униформа на пътна полиция.

По улиците на японските градове се движат с миниатюрни коли девойки с личица, над които като че ли са се потрудили най-добрите козметични фирми в света, с полицейска униформа, сякаш шита в парижка модна къща, и ловят нарушителите на правилата на уличното движение. И доколкото зад волана стоят предимно мъже, а пък правилата се нарушават само от тях, се създава единствената в японската действителност ситуация, когато мъжът унизено се кланя на жената.

С регулировчика мъж можеш да се договориш: под въздействието на потока от молби и горещи клетви никога вече да не престъпваш правилата за движение японският регулировчик може и да те пусне по живо, по здраво. Но регулировчицата — никога! И най-изисканите комплименти, прозрачните намеци за приятната вечер, която бихте могли да прекарате двамата след края на работния ден, й действуват не повече, отколкото ако се обясниш в любов на гипсовото момиче с весло в Парка на културата.

Регулировчицата проверява като Шерлок Холмс шофьорската книжка и останалите документи на нарушителя на правилата — от застраховката до тефтерчето за техническите прегледи. Тя най-подробно и акуратно ще запише в протокола всичко, което е отразено в документите. Вие можете да бързате за влака, на среща, за погребение на роднина, но регулировчицата няма да съкрати или да претупа ритуала на оформянето на протокола. И едва след като постави и последната предвидена от служебната инструкция точка, със смайваща вежливост ще ви обясни къде и кога ще трябва да платите глобата, ще ви връчи квитанцията с грациозен поклон и ще се сбогува с мила усмивка.

— Та това е съвременна разновидност на инквизицията! — оплаках се аз на началника на Токийското полицейско управление, с когото се договарях да снимаме за телевизията работата на регулировчиците. — Сигурно нарочно се гаврят с мъжете? — предположих аз.

— Просто стриктно изпълняват задълженията си. Ако регулировчикът допусне грешка, ще кажат: сбъркал е. Но ако сгреши регулировчицата, ще кажат: орезили се, и ще добавят: какво може да се очаква от една жена!

Разговорът в Токийското полицейско управление ме наведе на мисълта: а не е ли надделял японският прагматизъм над вкоренилото се пренебрежително отношение към жената? В Токио на 12 милиона жители се падат 3 милиона автомобили, а улиците са само 13 на сто от градската площ, докато в Лондон — 25, а във Вашингтон — 35 на сто. Пътното движение в японската столица се е превърнало в проблем, който по остротата си не отстъпва на замърсяването на околната среда. И може би именно немезидите в полицейска униформа със старанието си в службата и непреклонността си към нарушителите спасяват града от пътнотранспортния хаос?

Убеждението, че на мъжа е предопределена ръководната роля в семейството и обществото, а на жената — само ролята на домакиня, се насажда в съзнанието на японеца още в училище. Разлистих учебниците и христоматиите по обществознание, по домакинство и по чужди езици. В текстовете за заучаване и четене, предназначени за учениците от началното и средното училище, жената се споменава само като безименна „майка“ или „сестра“ и в редки случаи — като „болногледачка“. В учебника по обществознание за удълженото средно училище е казано следното за жената: „Доколкото жената лесно свиква с монотонния труд, за нея не може да се намери по-добра работа от щанда в магазина.“ Учебникът по биология беше по-щедър. В него милостиво се признаваше правото на жената да се труди като секретарка и дори като служителка на асансьор. А „Курсът по домакинство“, който е задължителен за момичетата и факултативен предмет за момчетата, направо й отрежда участта на послушна изпълнителка на мъжката воля.

Учебниците като че ли постигат целта си. При това женската половина от учащите се май че се изпълва с вяра в законността на мъжкото превъзходство в обществото също толкова дълбоко, колкото и мъжката. Във всеки случай Японският център за трудоустрояване, който направи анкета сред 10 хиляди випускнички на учебни заведения, програмата на обучението, на които приблизително сьответствува на програмата на нашите техникуми, откри, че 70 на сто от девойките изобщо не се стремят да напреднат в службата и пак толкова биха искали да не ходят на работа, след като се омъжат или родят дете.

Японската партия на жените се появи преди осем години по време на парламентарните избори. Върху плакатите й беше нарисувана сградата на парламента, а над него — голямо женско око с изтичаща от него сълза. „Никой, освен жените не може да разбере женските сълзи!“ — беше написан на плаката девизът на партията. Председателката й Мисако Еноки ми изброи програмните искания:

— Да се увеличи ролята на жената в икономическия живот на страната, да се задължат собствениците законодателно да вземат жените на работа наравно с мъжете, да се даде на жените правото да работят на отговорни постове в държавните учреждения.

— Преобладаващата част от жените сигурно ще подкрепи тази програма — изразих увереност аз.

— Не — разстроена каза Еноки. — По-скоро мъжете ще дадат гласовете си за нашата партия — тъжно се пошегува тя.

Председателката на Японската партия на жените излезе права. Партията не успя да прокара в парламента своите кандидати. Нещо повече, организираната във връзка с предизборната й кампания анкета показа, че 80 на сто от жените са сметнали дейността й за ненужна.

За управляващата класа не е трудно да запазва и поддържа такава отживелица като неравноправното положение на жените, тъй като у народа постоянно се култивира общинно съзнание. И точно то разглежда реалното освобождаване на жената като бунт срещу общинния ред, при това този предразсъдък не се споделя само от мъжете, но и от значителна част от самите жени.

И ако японските жени се стремят към по-значимо място в обществото, те правят това с единствената цел да си намерят работа, която да съответствува на образованието и професионалната им подготовка. Половината от жените обясняват това с бедния семеен бюджет, с необходимостта да се съберат пари за образованието на децата и да имат спестявания за старини. И затова усилията им са насочени преди всичко към това да докажат, че могат да се справят не по-зле от мъжете почти с всяка работа.

Едно съобщение в спортния вестник заведе мен и оператора в краен токийски квартал, застроен с пет-осеметажни жилищни сгради, където живеят семействата на служители и работници от големи фирми. В Япония започна подготовката за първия футболен шампионат сред женските отбори, се казваше в него. Ние отидохме да заснемем телевизионен репортаж за тренировката на отбора „Космос“.

На игрището изтичаха петнадесет жени с фланелки, гащета и футболни обувки. Треньорът проведе със спортистките загряване, след това им показа „игра на стена“ и жените я тренираха половин час. Три биеха дузпи във вратата. Изчаках почивката и излязох на футболното поле с микрофона.

— Защо играете футбол?

Стоях в центъра на наобиколилите ме спортистки и протегнах микрофона към най-близката от тях.

— Това е много весела игра — усмихнато каза тя. — Често ни задават този въпрос и ние, както виждате, имаме готов отговор на него. Но главното, разбира се, не е занимателността на футбола. — Футболистката стана сериозна. — Ние искаме да докажем, че няма занимания, които да са по-малко достъпни за жените, отколкото за мъжете. Но още никой не е публикувал точно този отговор.

— Как се отнася мъжът ви към футболното ви увлечение? — попитах аз друга спортистка.

— Известно е, че мъжът иска жена му да е работна и здрава. — Жените весело се разсмяха. — И затова мъжът ми просто трябва да поддържа страстта ми към футбола.

След това се обърнах към треньора:

— Бива ли ги жените за футбол?

— Много ги бива — заяви той решително.

— А в сравнение с мъжете?

— Не знам защо се смята — каза треньорът, — че жените могат да се занимават само със спортни игри, които изискват малки площадки. Аз се убедих, че натоварванията, които диктува футболното поле, не са тежки за тях. — Треньорът посочи футболистките, които работеха с топката индивидуално. — А що се отнася до изпълнението на треньорските игрови постановки, няма да е зле мъжете футболисти да се поучат от тях.

Спортният вестник, който беше съобщил за предстоящия женски футболен шампионат — същият, който не беше дал пълния отговор на спортистките от отбора „Космос“ на въпроса, защо се занимават с футбол, — не се сдържа да не направи язвителна забележка: „Няма ли да се свърши с това, когато гледаме мачовете, да се занимаваме не с техниката и тактиката на футболистките, а с достойнствата на козметиката, която употребяват съперничещите си отбори?“

През периода на феодалните междуособици през XV-XVI век, пък и в последвалата токугавска епоха, продължила две и половина столетия, клановете са укрепвали отношенията си чрез браковете на дъщерите. Те са служили за политически цели. Съпружеската любов се е принасяла в жертва на интересите на семейството. Оттогава са минали още стотина години. А браковете по договор не са изчезнали. Те и днес са половината от всички бракосъчетания.

Както и преди, родителите се договарят. Понякога желаещите да се сродят семейства изясняват финансовото си положение със съдействието на частни детективски агенции. Понякога се дават подкупи, за да се разберат от поликлиниката физическите особености на младежа и девойката.

Големите фирми също не странят от „коннозаводския“ подход към браковете на техните сътрудници. Завеждащите на секретариатите имат албуми със снимки на девойки, чиито родители биха искали да ги омъжат за млади хора от тези фирми. На младежите се предлага да си изберат съпруга по снимките. Посредством управлението на кадрите родителите на девойката научават и кътните зъби на кандидатите. Когато семействата стигнат до извода, че положението в обществото, материалното състояние и равнището на образованието на младежа и момичето, перспективите на младежа в службата и подготвеността на девойката за женитба задоволяват и двете страни, те се договарят.

Общините често играят ролята на сватовници. Населението на северния японски остров Хокайдо, който се слави като суров край, се увеличава бавно. Там мъжете са повече от жените. И властите на острова всяка година изпращат по няколко десетки младежи в Осака, Нагоя и други градове от Централна Япония да търсят съпруги. Кметствата на тези градове събират в зали девойките, които си търсят съпрузи, и правят сгледа. „Отначало срещата преминаваше в обстановка на взаимна неловкост — чух аз по радиото отчета за сгледата в Осака. — Но когато мъжете показаха картата и снимки на Хокайдо, особено на зелените пасища, а девойките разказаха за себе си, атмосферата стана много по-сърдечна“ — съобщаваше кореспондентът без сянка на хумор.

Сигурно би било странно, ако японците не използваха за матримониални цели и постиженията на научно-техническата революция. Канторите, които подбират съпружески двойки с помощта на компютри, са станали нещо обичайно в Япония. Една от тези кантори вече е бракосъчетала над 26 хиляди мъже и жени.

За да може компютърът да се заеме с търсенето на достоен съпруг или подходяща съпруга, търсачът или търсачката на семейно щастие трябва да отговори на програмиста на 22 въпроса за своята биография, на 40 въпроса относно особеностите на характера и наклонностите си и на 20 въпроса за най-близките си роднини. Компютърът трябва да знае кръвната група, заплатата, религиозността и възгледите за извънбрачните връзки. За 400 хиляди йени програмистът въвежда в компютъра карта с данни за евентуалния съпруг или съпруга всяка седмица в продължение на три години, а за 100 хиляди йени — всеки месец. Ще припомня, че средната работна заплата на работника или служителя в Япония е 250 хиляди йени.

На ироничните забележки на чужденците по повод уговорените бракове японците обикновено отговарят: „У вас се женят, защото се обичат, а у нас се обичат, защото се женят.“ Ако се ръководим от статистиката, то бракът по японски като че ли е по за предпочитане: в Япония на хиляда души от населението се падат по 1,5 развода, докато в САЩ — почти четири пъти повече. А ако се вземат сключените с помощта на електронна сватовница бракове, тук разводите са 0,0004 (4 десетхилядни) на сто от общия брой на създадените благодарение на съдействието на компютъра семейства. С други думи, един развод на 2500 брака. Но не си струва да прибързваме с извода, че японските семейства са щастливи.

Японските сватби много приличат на профсъюзни събрания. Разликата е само в това, че сватбеният регламент се спазва много по-строго, отколкото дневният ред на събранието. Залите за сватбения пир в дворците за бракосъчетания се дават само за два часа. Да се проточи ритуалът не може — едва изпратили едни гости и масите се зареждат за следващата сватба.

Пред входа на залата стоеше човек със списък на гостите. Отбелязват те в списъка и слагаш върху черния лакиран поднос плик с пари. Това е сватбеният подарък. Японците смятат, че тази форма на сватбен подарък е по-практична от всяка друга. Младоженецът и младоженката, той — със строго тъмно кимоно, а тя — с червено като изгряващото слънце, поздравяваха гостите. Кимоната са взети под наем. Неразумно е да се харчиш за премяна, която не може да се използва никъде другаде, освен на сватба. Във втората част на тържеството младоженецът ще се преоблече във фрак, а младоженката — с дълга дантелена рокля с воал. Костюмите също са взети под наем.

Върху масите в залата имаше табелки с имена. Петдесетината гости седнаха, където сочеха те. На подиума имаше маса за младоженците, за техните родители и за началниците. До президиума имаше микрофон, а пред него стоеше водещ, който на събрание би бил наречен председател. Пръв получи думата началникът на младоженеца. Той описа забележителните му делови и морални качества. След това говори началникът на младоженката. От него гостите научиха, че тя не е по-лоша от младоженеца. И след това по предварително съгласуван списък към микрофона започнаха да се приближават гостите.

Когато дойде моят ред, аз реших да наруша тържественото като годишен отчет на местен комитет протичане на брачната церемония. Японците са снизходителни към чужденците, дори ако те постъпват в разрез с общоприетите обичаи. Увереността, че младоженците и гостите няма да направят изключение и за мен, ми придаде смелост и като начало аз разказах анекдот, който без съмнение щеше да има успех в наша аудитория, но тук увисна като камък в мъртвата тишина на залата. След това обясних на присъствуващите смисъла на искането „горчиво!“. Настъпи пълна тишина. Можеше да се реже с нож. Не ми оставаше нищо друго, освен да се хвърля с главата надолу в бездната.

— Горчиво! — отчаяно възкликнах аз.

Младоженците се изчервиха по-силно от кимоното на младоженката. Те ме гледаха объркано както зайчета — боа.

— Горчиво! Горчиво! — вече не провъзгласявах, а заповядвах аз.

Младоженците станаха бавно, обърнаха се един към друг механично като роботи, младоженецът тикна нос в брадичката на младоженката и двамата рухнаха като подкосени на своите столове. Ясно беше, че се бяха целунали, при това пред хора, за пръв път в живота си — женитбата беше по договор. Водещият спаси положението. Той започна да чете приветствените телеграми от роднините и приятелите, които не бяха могли да дойдат на сватбата.

Десет минути преди да свършат отпуснатите за тържеството два часа, сервитьорите сервираха чевръсто кафето и сложиха пред всеки гост високи хартиени пакети. Младоженците подаряваха на гостите красиви керамични чашки. Гостите станаха от местата си и без шум и блъсканица тръгнаха към изхода — всички мъже без изключение с черни костюми и бели вратовръзки, а жените с черни кимона с големи ярки рисунки — цветя или птици — в долната част. Сватбата свърши. Започна семейният живот на младите.

През XVII век в Япония са съчинили „Наставление за жените“, което по онова време е било сборник от задължителни правила за женското поведение. „Жената трябва да гледа на мъжа си като на господар, трябва да му служи с благоговение и почит и никога да не си позволява да мисли за него с неодобрение или лекомислено — се казва в него. — Когато мъжът дава разпорежданията си, жената трябва да го слуша винаги… Ако някога се разгневи, тя трябва да го слуша със страх и трепет… Жената трябва да гледа на мъжа си, сякаш той е самото небе, и никога не трябва да се уморява да мисли как по-добре да му се подчинява и по този начин да избегне небесното наказание.“

Времената са се изменили, но нравите са си останали същите. Сега родителите не слагат дъщерите си да спят с вързани крака, за да се научат още от малки на скромна поза дори насън: да лежат на гръб с изпънати крака. Сега момичетата от горните класове просто не нощуват у дома си. Но духът на „Наставление за жените“ е жив. Мъжете го пазят като светиня.

Ти трябва да ставаш преди мен

и да си лягаш след мен.

Да угаждаш на мъжа си,

да му доставяш удоволствие.

Ти трябва да бъдеш

весела и добра,

да не забравяш

и привлекателна да си.

Това не е песничка залъгалка, както може да ви се стори. Това беше най-популярният през 1979 г. японски шлагер. „Декларацията на мъжа господар“ се изпълняваше от много известния по онова време певец и киноартист Масаши Сада. В Япония „Песента на годината“ се определя според броя на заявките за нейното изпълнение, които са получили телевизионните и радиокомпаниите. Трябва да се предполага, че на мъжете не са им се досвидели пощенските картички с молба да се изпълнява още и още песента, която възпява мъжкото първенство.

За мене искаш ти да се омъжиш ли?

Тогава знай:

да готвиш вкусно трябва да умееш

и в къщата да има ред и чистота,

да ме поддържаш пран и гладен,

капризите ми да търпиш

и от любов да си загубваш винаги ума.

И знай, щом искаш ти за мен да се омъжиш,

че нямаш право да умреш преди мъжа.

Последното условие е продиктувано от това, че мъжът може да не преживее загубата на жена си, но не поради прекалено голяма любов към нея, а поради страха да остане без готова на всичко слугиня.

— Какво е отношението ви към женското равноправие? — попитах аз певеца Масаши Сада.

— Може би трябва да има равноправие — отговори той, — само че жената не е годна за труд, който изисква ум и способности.

Японската жена смирено приема сърдечно желаните от мъжа правила. Двадесет хиляди японски жени на възраст от 20 до 50 години били запитани: „Какво правите за мъжа си сутрин?“ Най-голям брой жени — 4770 — са отговорили, че чистят обувките на мъжете си. Останалите отговори са били: „Правя закуската на мъжа си“, „Помагам му да се облече“. Някои са конкретизирали последния отговор: „Завързвам му вратовръзката“, „Обувам му чорапите“.

Ръководителят на управлението за външни отношения в токийска телевизионна компания веднъж в годината даваше у дома си прием за чуждестранните телевизионни и радиокореспонденти, акредитирани в Япония. Сам той беше работил в чужбина дълго, владееше няколко езика, имаше широк поглед върху живота и обществото и не се стесняваше да го показва, демонстрирайки жив и нестандартен ум. Жена му беше със същото образование и възпитание, но аз нито веднъж не я видях да се впуска в сериозни разговори с гостите на приемите. Щом някой от тях започнеше да разговаря с нея, мъжът й веднага се приближаваше и превземаше вниманието му, а жена му заедно с прислугата смирено бързаше към кухнята за нови закуски. Японецът смята, че в мъжка компания жената трябва да говори само когато я попитат нещо, и то много кратко.

Една американка, която се омъжила за японец, била смаяна, когато пристигнала в Япония: мъжът й не я вземал със себе си, когато отивал в бара с приятели, когато играел голф или маджан — вид домино. В изпратено до японско женско списание писмо тази американка писа: „Предупреждаваха ме, че общинната затвореност в Япония е много силна, че японците не допускат чужденци в своите изолирани групички. Но се оказа, че не само те, а и жените японки са «чужденци».“

Още по-горчиво е свидетелството на една японска жена: „Мъжът ми е на 40 години. Всяка сутрин в шест и половина той тръгва за работа и се връща към полунощ. През почивните дни спи. Единственото, което чувам от него, е: «Зает съм.» Сега аз не съм толкова наивна, че да му вярвам. Той наистина работи много и фирмата му дава възможност всяка вечер да ходи с колегите си в бара или в клуба, където играят маджан. Мъжът ми никога не прекарва свободното си време с мен. И така вече петнадесет години. Вече се отчаях, че мога да изменя нещо.“ Жената на вицепрезидента на една много голяма фирма се изказа още по-образно и точно: „Мъжът ми е на квартира у дома от двадесет години.“

Списанието, откъдето съм взел откъсите от писмата, се обърна към мъжете за разяснение. Оказа се, че половината от анкетираните в Токио глави на семейства се дразнят, когато жените им започват да говорят с тях за работата им, за събитията в Япония и в света и дори за бейзбол.

Казано е вярно, че всяко нещастно семейство е нещастно посвоему. Но не и в Япония. Там нещастните семейства са еднакво нещастни. Не знам дали японките, чиито писма публикува списанието, или японците, които то направи участници в анкетата, са се оженили по договор или по любов. Но съм сигурен, че отчуждението между японските съпрузи не възниква заради уговорените бракове. Японските нещастни семейства не са щастливи поради липсата на общи интереси, които да излизат извън рамките на домашните грижи. Японските мъже не посвещават жените си в деловия си живот и не им позволяват да се включват в обществения живот от опасението, че те ще поискат да напуснат стъклената клетка на домашните задължения, или, с други думи, у тях ще се появи желание да се отърсят от покорността.

Мъжете постигат своите цели. Но на прекалено скъпа цена. На 20 години 73 на сто от японските жени мислят за своите мъже постоянно. Към 40 години само 12 на сто от жените си спомнят за тях през деня. От гледна точка на зрялата японска жена един мъж е добър, ако винаги е здрав и винаги го няма. Над 40 на сто от жените над 40-годишна възраст биха искали да се разведат.

Но те не бързат да го сторят. И то не защото свикват със своята участ. Освен със загубване на семейството разводът заплашва японската жена с огромни материални лишения и най-главното с почти пълната невъзможност да си намери що-годе прилична работа. Годишният доход на разведените жени е с 40 на сто по-малък от средната женска заплата, която, както вече казах, е твърде малка. Три четвърти от разведените жени не получават издръжка от бившите си съпрузи.

Привидната безропотност на японската жена обърква чужденците, които все още виждат в нея Чо Чо сан и продължават да вярват в популярната на Изток пословица „Трябва да имаш готвач китаец и жена — японка“. Що се отнася до готвача, напълно съм съгласен. Китайската кухня е необикновено вкусна и безумно екзотична. Но по отношение на съпругата японка пословицата едва ли е права.

— Японските мъже много повече от жените искат да свият семейно гнездо — каза една активна участничка в движението за женско равноправие.

— Но направените в Япония допитвания показват, че бракът е главна цел в живота именно на жените, а не на мъжете — поставих аз под съмнение думите на общественичката.

— Мъжът иска слугиня, а още по-добре — робиня, и затова си търси, и то често, много настойчиво жена — каза тя. И наистина 26 на сто от анкетираните в Токио мъже заявиха откровено, че не биха се женили, ако можеха сами да се грижат за себе си. — А на жената не й остава нищо друго, освен да отиде в неизбежно робство. Мъжът е установил в обществото такъв ред, при който жената не може да има друга съдба. Но забележете — общественичката специално наблегна на онова, което каза по-нататък, — че робският труд никога не е бил нито производителен, нито качествен. И затова японските жени може би са най-лошите домакини в света.

Кореспондентският ни пункт в Токио на първо време се намираше в една двуетажна къща в район, отминат от разрушенията и пожарите, предизвикани от американските въздушни бомбардировки на японската столица през годините на войната. Тук бяха запазени не само довоенните сгради — дървени, с подвижни стени и керемидени покриви. Непокътнати бяха останали и общинните отношения между съседите. Всички знаеха всичко един за друг и бяха близки помежду си.

От прозореца си виждах две къщи — те се намираха на около десетина метра от кореспондентския пункт. Характерна черта на старите японски селища е скупчеността. Сутрин от двете къщи почти едновременно излизаха отначало мъжете, които отиваха на работа, а след тях изскачаха децата с училищни чанти. Жените се появяваха на вратата с еднакво завързани престилки, едва ли не в дует викаха след децата: „И те ирасяй!“ — „Всичко хубаво!“ — и започваха да си приказват на висок глас.

Това беше японски, т.е. изключително вежлив вариант на една стара миниатюра на Аркадий Райкин: „А той?“, „А тя?“, „Ами-и!“. Следваше срамежливо или ехидно хихикане. И пак: „А той?“, „А тя?“, „Ами-и!“. И така до безкрайност. Аз можех да чуя най-различни, дори и интимни подробности от семейните отношения на другите наши съседи, на учителите, при които учеха децата на жените, на приятелките, с които те общуваха. Нямаше смисъл да затварям прозореца, защото звучните гласове на жените лесно проникваха през тънките стени. И ако не беше всекидневната „семейна драма“, която телевизията предаваше по едно и също време и която те не пропускаха, трудно би могло да се каже кога щяха да прекъснат разговора.

Японските жилища са не само звукопроницаеми, но и „погледопронизваеми“. Домакините разтваряха подвижните стени на своите къщи — по същия начин, както се отварят товарните вагони — и аз можех да наблюдавам целия им трудов ден.

След като свършеше телевизионният спектакъл, те изнасяха навън дюшеците, възглавниците и одеялата да се проветряват. Вземаха метли и метяха пода. Това не им отнемаше много време, тъй като тесните стаички бяха натъпкани като в мебелен магазин с шкафове, полици, етажерки, маси, масички и още нещо, което трудно може и да се определи. Метлите не стигаха в пространствата между шкафовете, под ниските маси и масички, до скритите ъгълчета в стаите и жените без съжаление, както забелязвах, се примиряваха с това.

По телевизията започваше обедното предаване за домакините и съседките ми замираха пред телевизора. След това излизаха навън и започваха да обсъждат предаването: „А той?“, „А тя?“, „Ами-и!“ — сега това се отнасяше за героите на предаването. Изведнъж те се сещаха, че е време да отидат в магазина, сваляха престилките и сядаха пред огледалото. Сигурен съм, че театралните или кинозвездите се гримират по-бързо от японките, които изписват лицата си, преди да тръгнат за покупки.

Съседите ми бяха заможни хора. Жените можеха да си позволят да не се трудят, за да припечелят нещичко, а домакинската работа, както се убедих, не предизвикваше у тях ентусиазъм. А когато прочетох в статистическия справочник, че японските домакини гледат телевизия средно по шест часа на ден, изразходват по четири часа за хранене и козметика, за общуване със съседките и приятелките — по три часа, и за сън — по осем часа, изводът на активистката на движението за женско равноправие, че японските жени не са добри домакини, не ми се стори преувеличен.

Липсата на трудолюбие у жените, трябва да се предполага, не смущаваше мъжете на моите съседки. Те бяха, както казват японските жени, „годзен сама“, т.е. „господин полунощник“. Не, те не се отдаваха на безкрайни гуляи. Те се бавеха във фирмите, а вкъщи бяха само „квартиранти“. Мъжете без съмнение нямаха сили, време, пък и желание да вникват в бита, защото се бяха оженили именно за да имат домовладетелки. Така че нека жените да си се занимават с домакинството, децата и да се грижат за мъжете си. Достатъчно е, че „годзен сама“ носи вкъщи цялата си заплата, до последната йена. При японските мъже не съществува понятието „фонд и аз съм човек“.

И става така, че вкъщи японският мъж си е сменил ролята с жената. Робиня в социален и икономически смисъл, жената се е превърнала в домашен робовладелец, понякога не по-малко жесток от обществото, отказало й правото на достойно за уважение място в живота.

„Всички смятат, че съм говедо, а Томико — несправедливо обидена жена — сподели своите неволи американец, който беше женен за японка от десет години. — Отстрани изглежда — казваше той, — че единствената й цел е да угажда на всяка моя прищявка. Но повярвайте ми — оплакваше се американецът, — че тя само прилича на Чо Чо сан. Зад външната мека обвивка е чиста стомана. Тя е непреклонна във всичко, що се отнася до дома — от това, каква част от заплатата ми трябва да се внася в банката, до това, в кое училище трябва да се даде детето ни. И не можеш да я убедиш в обратното.“

Японските мъже се бунтуват, но не често. Те възбуждат само една трета от всички бракоразводни дела. Японският израз „кака денка“ — „да бъдеш под чехъл“, не се е родил нито днес, нито вчера и дори не този век. Съпругата на един от бившите японски министър-председатели, жена простичка и непосредствена, разправяше на репортерите, че мъжът й „едва ли знае как трябва да се мие“, а друг път непринудено твърдеше, че „никога не го е била“.

Едно московско издателство ме помоли да предам делово предложение на виден японски есеист и познавач на чуждестранната литература. Ние се срещнахме една вечер и аз го поканих на бар. Но професорът отказа да разговаря по въпроса в бара и ние отидохме у тях. Той предупреди по телефона жена си, че няма да се прибере сам. Бях чувал, че тя е съвременна жена с две висши образования — едното, получено в Япония, а другото — в чужбина, и ми беше интересно да се запозная с нея.

Когато професорът отвори вратата на своя дом — красива едноетажна постройка в покрайнините на Токио, аз видях, че жена му вече ни очакваше в антрето. Тя стоеше на колене, навела глава в дълбок поклон. Професорът повдигна почти до лицето й отначало единия, а след това другия си крак и жена му с грациозно движение му събу обувките. Тя щеше да протегне ръце и към моите обувки, но аз побързах да се събуя сам.

От антрето към вътрешността водеше тесен и дълъг коридор. Пръв вървеше професорът, след него жена му, последен в шествието бях аз. Той свали сакото си в движение. Жена му го подхвана отзад и го притисна до гърдите си. Професорът разкопча колана си, тя ловко хвана панталона му в движение и бързо му надяна домашното кимоно. Докато тя вървеше пред мен, аз също бързо се съблякох и облякох приготвеното за мен кимоно. В таксито професорът настояваше да пренощувам у тях — късно е вече, а до града пътят е дълъг — и затова веднага се отървахме от горните дрехи.

Той ме заведе в гостната — неширока, застлана с рогозки стая с традиционната „токонома“ — ниша, където в изящна ваза се виждаха две бели хризантеми сред причудливо извити борови клонки. Необичайното съчетаване на растенията и изтънчената красота на композицията приковаваха погледа. Започнах да разбирам чувствата на древния японски поет, който е написал:

Всичко на света са видели очите ми и се върнаха при вас, бели хризантеми.

Японците оценяват кулинарните способности на домакинята по „мисо“ — супа от соева паста, а художествения й вкус — по „токонома“. Що се отнася до художествения вкус на домакинята, той не можеше да й се отрече.

Ние с професора седнахме на рогозката край наредената за двама ниска масичка. Жена му веднага донесе чаши, бира и мезета. Преди да влезе в гостната, тя коленичи и с поднос в ръка запълзя към масата. По същия начин ни поднасяше и ястията от вечерята. След като опитах „мисо“, разбрах, че и кулинарното изкуство на домакинята беше от най-висока класа. Опитах се да я накарам да се присъедини към нас, но тя се смееше сконфузено, благодари и побърза да се скрие в кухнята. Мъжете разговаряха и жената не трябваше да им досажда. Но в същия миг, когато изоставихме общия разговор и пристъпихме към въпроса, жената на професора остана в гостната и скромно се настани до мъжа си.

Той пушеше величествено и ме слушаше със затворени очи. Въпросите задаваше жена му. И скоро стана ясно, че не водя преговори с професора, а с нея. Тя веднага схвана кое в моето предложение беше изгодно за професора и кое — немного, предложи още нещо и ние се договорихме доста бързо. Тогава професорът отвори очи и проговори важно:

— Добре, аз съм съгласен.

Жена му стремглаво се втурна към кухнята и се върна с поднос, върху който имаше нова бутилка бира, допълзя на колене до масата и напълни чашите ни. Помолих я да донесе трета чаша — за нея, но тя, както и преди, се засмя сконфузено, благодари и се скри в кухнята. Мъжете продължаваха разговора си и на жената не й приличаше да им досажда.

Читателят сигурно е разбрал, че съм попресилил нещата, разказвайки за срещата си с професора и неговата жена. Но аз съм го направил, за да очертая по-ясно положението на мъжа и жената в семейството. Една от твърде преуспяващите токийски делови дами — всяко правило си има изключение — каза: „Преобладаващата част от японските жени мислят за мъжете си по следния начин: «Той е като дете и от него не могат да се очакват отговорни постъпки.» Но никоя от японските жени никога не признава това на глас.“

Ако вземем икебана, „чайната церемония“ и прочие аналогични прояви на японската култура не като професионално занимание на художници, а като хобита, които правят живота по-приятен и украсяват бита, в Япония това е област, където се изявяват преди всичко жените, а не мъжете, макар че мъжете естествено не са лишени от разбирането и чувството за красота.

Многобройните курсове и хилядите кръжоци, където се изучава технологията на правенето на икебана, на „чайната церемония“, на лепенето на картини от апликации — хартиени, копринени, кожени, отглеждането на бонсай — миниатюрни дървета в саксии, — с една дума, там, където се приобщаваш към естетическите хобита, които са безчет, се посещават главно от жени. Мъжете нямат време. Но стремежът на жените към красотата не се обяснява само с това, че значителна част от тях имат достатъчно свободно време. То може да се убие и с гледане на телевизионни програми. Но времето, което жените прекарват в курсове и кръжоци, където се учат да творят красота, им дава много повече — те получават възможност да се изявят наистина в границите на групата, но затова пък напълно, независимо от мъжете. И жените стигат до висоти, от които егоизмът на обществото, където доминират мъжете, изглежда самонадеян и смехотворен.

В природата магнолията не расте до метличината и мимозата не цъфти едновременно с димитровчето. В училището на Миюки Иида наистина не чакат милостиня от природата. За учениците в него природата е образец, който те използват, когато създават от коприна и тънки нишки и магнолия, и метличина, и мимоза, и димитровчета, и още стотици други цветя.

— По-рано японецът е имал пред къщата си градина — каза Миюки Иида. — Макар и съвсем малка, но все пак късче природа. Сега японците живеят в опушени градове, в претъпкани бетонни кутийки. Хората нямат време, за да отидат в гората. Пък и къде ли ще намериш сега гора? И аз уча хората да правят цветя.

Когато гледаш нарисувани на картина вълни, та дори ако отдолу стои името на Айвазовски, не ти идва наум да застанеш по-далече, за да не се намокриш. Когато гледаш цветята, направени от Иида и нейните ученици, имаш чувството, че те ухаят. Ръката ти не се повдига да пипнеш чашките им, защото те е страх да не изтриеш, без да искаш, нежния прашец.

— Войната унищожава цветята — каза Иида. — През 1945 г. Токио беше превърнат в обгорял пущинак. Тогава много японци загубиха вяра в живота. Аз събирах от пепелищата парцалчета и правех от тях цветя. Красотата помага на хората да получат жизнена сила и ги прави подобри.

Очевидно неслучайно в японския мит се разказва, че когато богинята на слънцето се скрила в свещената пещера и светът потънал в мрак, тя била подмамена навън и върнала на небето слънцето, а заедно с него и живота от жена на име Аме-но Удзуме, при това също с помощта на изкуството, в дадения случай — с танц.

Японската жена се асоциира с кимоно, както японският пейзаж — с планината Фуджи. Но по улиците на големия град почти не можеш да срещнеш японка с кимоно, така както не можеш да видиш върха на Фуджи от опушеното Токио. Цеховете със стремителни конвейери, компютъризираните кантори, градската железница, от теснотията на която би се оплакала дори селдата от бъчвата, изключват кимоното от всекидневна употреба, но не могат да го изгонят от сърцето на японеца. Нищо, че то се вади от нафталинените шкафове само на Нова година или за сватба или погребение, но всяка японка непременно го има. Може би именно непоколебимата вярност към традиционното облекло е спасила кимоното от забрава.

Кимоното е от преди четиринадесет века, но кройката му не се е изменила и до днес — постоянство, което може да ужаси съвременните моделиери. Иля Илф е отбелязал следното в един от своите бележници: „Одеският шивач не шие панталони, а ги моделира.“ Японката също не шие кимоното, а го конструира от изрязани на правоъгълни фигури парчета плат. Едно и също кимоно става и на високи, и на миниатюрни жени, и на слаби, и на пълни, но това не означава, че да се „конструира“ кимоно е по-лесно, отколкото да се „моделират“ панталони. За да се научиш да шиеш парадно кимоно, са нужни десет години. След двегодишно обучение можеш да започнеш да „конструираш“ най-простото кимоно. Това ми го каза Нахоко Немото — преподавателка в най-известното училище в Япония, където се учат да шият, обличат и носят кимоно. И макар че за десетгодишния курс вземат немалко пари, японките всяка вечер пълнят класовете.

— Колко време е нужно, за да се научиш да обличаш правилно кимоното? — попитах аз Немото.

— Обикновено стига и една година — отвърна тя. — Досадното е, че вкъщи и в общообразователното училище не се показва как трябва да се носи кимоното. А жалко — изказа съжаление Немото, — защото като смени европейските дрехи с кимоно, японката започва да мисли и чувствува по друг начин.

И това беше истина. Позната актриса, която изпълняваше в телевизионните спектакли ролята на зловещи и коварни жени, готови и на убийство, за да постигнат целта си, се държеше като „кавалерист“ от „Хусарска балада“, когато беше облечена с пола или панталон. Но когато беше с кимоно, тя ставаше самата женственост и непринуденост и винаги се смущаваше, ако си спомнях за телевизионните и героини. На концерта на рокгрупа студентки с джинси събаряха полицаите, за да се доберат до естрадата и да докоснат кумирите си. Същите студентки, облечени с кимоно, дори не поглеждаха към телевизора, макар че на екрана пееше любимата им рокгрупа.

— Обърнали ли сте внимание как се движат хората с мундир и със сако? — каза Нахоко Немото. — В първия случай еднакво удрят крак, а във втория — всеки със своя походка. Така се променя и японката в зависимост от това, с какво е облечена — с пола или кимоно.

Вече четири века Кадзутое Ямаути е христоматиен пример на японска жена. Тя била съпруга на беден самурай с годишна заплата по 400 чувала ориз. Със свои спестявания Кадзутое купила на мъжа си прекрасен кон. С него той започнал да печели всички придворни турнири и излизал победител и в най-жестоките схватки на бойното поле. Така самураят станал княз с доход над 200 хиляди чувала ориз годишно.

Тази легенда има за цел да учи жените на преданост.

Но, от друга страна, нима тя не учи японските мъже, че успехите им са постигнати с цената на жертвите от страна на жените? След много години днешните японски реалности ще изглеждат на потомците на „годзенсама“ — „господата полунощници“, като предания, така както сегашните японци възприемат легендата за Кадзутое Ямаути. И дали бъдещите поколения няма да сметнат, че Япония в немалка степен дължи победите си над американските и западноевропейските конкуренти през втората половина на XX век на домакините, които по един или друг начин са освободили мъжете от всички грижи и безпокойства, с изключение на грижата за увеличаването на брутния национален продукт?