Владимир Цветов
Петнайсетият камък от градината на „Рьоанджи“ (12)

Глава последна
в която се разказва, че колкото и сладка да е динята, ластуните и все едно горчат

Поговорката за динята и нейните ластуни е източният еквивалент на израза за двете страни на медала.

Не ще и дума, данните за високите темпове на нарастване на производителността на труда, за нищожната част брак в готовата продукция, за слабото текучество на кадрите в монополистичния сектор на икономиката придават блясък на лицевата страна на японския медал. Но би било неправилно да пренебрегваме пътищата и начините, с помощта, на които японците постигат високи показатели. Мисля, че не е излишно да си спомним Лениновите думи: „Възможността да бъде осъществен социализмът ще се определи именно от нашите успехи в съчетаването на съветската власт и съветската организация на управление с най-новия прогрес на капитализма.“^[1]

Японските методи на мениджмънт днес са станали обект на апологетика в САЩ и в Западна Европа. И не само защото те са по-действени от американските и западноевропейските. В САЩ и Западна Европа осъзнават колко важни за управляващата класа са „японските чудеса“. Бог, както е известно, няма, но съществува необходимостта той да бъде измислен. В резултат на това, че в сегашна Япония благодарение на старателното замаскирване на експлоатацията и изтънчената идеологическа обработка на трудещите се класовите конфликти не изглеждат толкова резки, както в другите капиталистически страни, сиянието на японския медал изглежда още по-ярко за буржоазните политици и социолози. И те са го превърнали във фетиш, на който е във висша степен изгодно да се кланят. В САЩ и в Западна Европа са съзрели възможността да подменят незабелязано за несведущите умове идеологическите карти и да нарекат Япония „следмарксистка държава, която е чужда на сериозни икономически неуредици и що-годе значителни социални сътресения“. Цитирах мислещия се за специалист по проблемите на комунизма американски политолог Роберт Скалапино. И точно за това ние сме длъжни да обърнем японския медал към светлината и на обратната страна.

Формално безработицата в Япония е най-ниската сред развитите капиталистически държави. Тя наистина е по-ниска, отколкото в САЩ и в някои страни от Общия пазар, но не дотолкова, че да се възхвалява неудържимо системата на доживотното наемане като едно от „свещените съкровища“ на Япония, което й осигурява висока заетост.

Буржоазната статистика е склонна да смята за безработни само онези, които търсят работа активно. Този критерий, който използват официалните органи, в действителност е лишен от смисъл. Работата е там, че много японци търсят работа не чрез официалните трудови борси, а с помощта на приятели или роднини, или като търсят съдействието на предишната си фирма. Други са прекалено горди, за да признаят на околните: аз съм безработен. Спомняте ли си постулата на общинното съзнание: „Добрият човек работи“? Похвалното при други обстоятелства самолюбие в дадения случай води до това, че значителен брой японци, които нямат постоянна работа, се трудят по няколко часа ту тук, ту там. И именно това дава възможност на статистиката да фалшифицира истинското положение в заетостта. За работеща се смята дори домакинята, която дава един път седмично 60-минутен урок по музика.

В Япония има приблизително 20 милиона души, които се наемат за непълен работен ден. Това са сезонни работници, студенти, които се хващат на работа, за да увеличат бедния си бюджет, възрастни хора, чиято пенсия е толкова малка, че не осигурява необходимия за преживяване минимум, семейни жени, които търсят работа, но не ги приемат на постоянно място. Те се трудят от един до 34 часа на седмица и са полубезработни. Но статистиката ги причислява към работещите, макар че пълната работна седмица според закона е 48 часа. Между другото това е най-продължителната работна седмица в развитите капиталистически страни.

Очевидната неточност в оценката на размерите на безработицата смущава дори някои правителствени органи. Те са принудени да признаят, че равнището на безработицата в страната е 4 на сто, а не 2,5 на сто, както съобщава официално канцеларията на министър-председателя. В същото време независимите научноизследователски икономически институти посочват много по-внушителна и по-точна цифра: 8 на сто. А ако се вземат под внимание и полубезработните, картината на заетостта е не по-малко печална, отколкото в САЩ или в страните от Общия пазар.

Японците не възлагат особени надежди на държавата по въпросите на социалното осигуряване. Собствениците пречат по всякакъв начин на развитието на пенсионната система и увеличаването на социалните помощи от държавния бюджет. Те се опасяват, че подобряването на държавното социално осигуряване ще подкопае предаността на персонала към предприятията и техните собственици, които сега играят ролята на единствени благодетели.

Японците на средна възраст, наети на работа, си дават сметка, че ще трябва да търсят работа, когато се пенсионират. Само 12 на сто от тях смятат, че ще могат да живеят от сумата при напускане и от пенсията си. По-малко от 20 на сто се надяват, че ще са в състояние да заплащат медицинската помощ, ако се разболеят на стари години.

Поради намаляването на раждаемостта и увеличаването на продължителността на живота демографският състав на японското население се променя. Икономистите предлагат работниците да се уволняват по възраст на 65 години. Може би възрастовата граница наистина ще се повиши. Но в този случай броят на японците, които поради липсата на що-годе задоволително социално осигуряване са заплашени да водят жалко съществуване, към 2000 г. ще възлезе на 16 на сто от цялото население на страната и 22 на сто — към 2020 година. Толкова ще бъдат по това време хората в Япония на възраст над 65 години.

Сет Голдсмит, професор в Масачузетския университет, се върнал от Япония ужасен. „Това е Дивият запад на медицината!“ — започнал той разказа си за японското медицинско обслужване.

Професорът не е преувеличавал. 40 на сто от 163 хиляди японски лекари са терапевти. Те нямат връзки нито с големите клиники, нито с медицинските научни учреждения. Методите, които използват някои от тях, се съотнасят със съвременната медицинска практика по същия начин, както извикването на името на болния в кладенец — обичайния начин за лекуване по време на японското средновековие — с облъчването с кобалт.

При лекаря отива пациент с леко разтягане на сухожилията в глезена. Всеки доктор сигурно би се ограничил със съвет известно време пациентът да се въздържа да се движи и да вземе 2–3 таблетки аспирин. А японският ескулап предписва лекарство, което успокоява мускулите, противовъзпалително лекарство, прахове за стомах, потискащи страничния ефект на противовъзпалителното лекарство, и накрая лейкопласт за крака. В резултат на това сметката за лечението може да нокаутира не само човека с болен глезен, а и олимпийски шампион по бокс в най-добра спортна форма. Практикуващият лекар в Япония е едновременно и фармацевт. Качеството на лечението не се проверява от никого. И затова не са редки скандалите, когато лекарят, който прави сложни хирургически операции, изведнъж се оказва притежател на диплома от съвсем друг факултет.

80 на сто от 9224 японски болници са с допотопно оборудване. А в останалите има дори компютъризирани апарати за рентгеноскопия на тялото в напречно сечение, но няма кой да работи с тях. На 2500 такива апарата се падат само 1500 специалисти, макар че подобно количество апаратура би могло да се използва поне от 10 хил. рентгенолози.

В „Дивия запад“ на медицината прогресът няма да дойде скоро. 5 на сто от брутния национален продукт на Япония, които се отреждат на медицинското обслужване, са твърде малко, за да се ликвидира изостаналостта. В САЩ, където здравеопазването съвсем не влиза в числото на държавните приоритети, за него се изразходват 10 на сто от брутния национален продукт.

През 1984 г. Министерството на здравеопазването и социалното осигуряване изтъкна като един от най-значителните си успехи известното намаляване на броя на хората, които са се обърнали за помощ към лекарите. Но причината за това не са били, както твърдеше министерството, оздравителните и профилактичните мероприятия. През 1984 г. посещението в поликлиника е станало с 10–20 на сто по-скъпо отпреди.

Читателят може би си спомня работника от автомобилния завод „Нисан“ Хироши Сасаки, за когото се разказваше в тази книга. Щастливците като Сасаки, на когото фирмата е дала жилище с нисък наем, са само 7 на сто от общия брой на наетите японци. Останалите са принудени да се настаняват в жилища на частни собственици или да купуват такива.

В един от телевизионните репортажи аз показах жилище, което се намираше сравнително близо до центъра на Токио — на 30 минути път с кола. За да могат телевизионните зрители нагледно да си представят наема, сложих на пода на жилището списание с формат на „Огонек“ и попитах собственика по колко взима на месец за площта, която заемаше списанието. Той бързо сметна с калкулатора и каза: „Приблизително 5 хил. йени“.

Пет хиляди йени е две на сто от средната заплата на японеца. Две на сто от заплатата за пространство, върху което не можеш да се сместиш, дори ако седнеш по японски — с подвити под себе си крака. А трябва да се плаща и за електричество, и за газ, и за вода, и за отопление.

В популярния седмичник „Чуо корон“ се натъкнах на статия, озаглавена без излишна скромност „Япония — единствената в света свръхдържава на благосъстоянието“. Чиновникът от държавното Управление за наука и техника Яцухиро Накагава беше написал: „Япония е водеща държава в света в смисъл на мерките, които предприема за благосъстоянието на своите граждани, и в смисъл на богатството и изобилието, на които се наслаждават нейните граждани във всекидневния живот.“

Поиска ми се да разпитам самия началник на управлението за необикновеното японско благосъстояние. По-специално възнамерявах да си изясня как се решава съдбата на 4 милиона семейства, които, ако се съди по официалната статистика, бяха принудени да живеят в неприемливи за човека условия. Исках да попитам и колко дълго 40 на сто от къщите в Япония ще стоят без канализация.

Преди да взема интервюто, реших да заснема сградата, където се намираше Управлението за наука и техника, и заедно с оператора се покатерихме на покрива на съседната сграда. Пред входа забелязах рекламен плакат. Той приканваше да си купиш жилище тук. За най-евтиното — едностайно — се искаше сума, равна на цялата средна работна заплата на японеца за 240 месеца непрекъснат труд. Цената на най-скъпото жилище — тристайно — беше колкото заплатата на средния японец за 1200 месеца, или за сто години.

След като се запозна с моите въпроси, началникът на управлението се отказа от интервюто, като се позова на голямата си заетост, и ми препоръча да се обърна към чиновника от неговото управление… Яцухиро Накагава. Но аз вече знаех неговото мнение.

Благодарение на поръчителството на фирмата Хироши Сасаки е получил от банката изгоден заем, за да си купи жилище. Преобладаващото мнозинство от японците не са удостоени с подобна милост. 60 на сто от семействата са длъжници, обречени дълги години да спестяват, за да върнат на банката заема и лихвите по него. Растящата скъпотия не позволява да се внасят редовно вноските за погасяването и дългът се увеличава. През 1983 г. спестяванията на японците са нараснали средно с 3,3 на сто, а дълговете им са скочили с 19,3 на сто.

„Въпреки модерната технология и стремежа на хората да работят у нас има слаборазвито общество, в което много хора са принудени да живеят в «заешки клетки» — каза в интервю Киичи Миядзава, който заемаше високи постове в правителството и в ръководството на Либералнодемократическата партия и следователно беше запознат много подробно с проблемите на страната. Същото каза и Кадзуо Хаякава, бивш чиновник в Министерството на строителството, а сега — ръководител на обществената организация «Японски съвет по жилищните въпроси».“ „Прекалено много хора живеят в истински миши дупки — заяви той. — Жилищните условия на японците са толкова ужасни, че те не могат да водят нормален съпружески живот — продължаваше бившият чиновник, който се беше занимавал с жилищно строителство в министерството. — В жилищата дори няма място, където децата да се учат да пълзят.“

„Ние… дори, независимо от собствената си воля увеличаваме по малко брутния национален продукт и… по малко се самоубиваме.“ Няма съмнение, че японският писател Такеши Кайко е имал предвид, не труда сам по себе си. Съзиданието само може да извисява човека. Писателят говори за условията, при които се налага да се трудят японците. Да, те допринасят за постигането на високи икономически показатели. Но, от друга страна, описаната от него барака „Излей яда си“ може да се появи само в Япония. Срещу малка сума посетителят влиза в тъмно помещение, преградено със завеса. Дават му няколко обикновени чинии. Той ги хвърля една подир друга на земята и си отива.

Постоянното въздържане в тесните общинни окови, необходимостта да потискат собственото си „аз“ правят японците постоянни посетители на бараките „Излей яда си“. Хитрият Коносуке Мацушита разрешава на работниците да се разтоварват, без да излизат от цеха: във всички пушални на заводите на концерна има приличащи на Мацушита манекени и пръчки, с които да се удря по тях.

Груповото съгласие, груповата хармония изискват лицемерие. В японските фирми само много близките приятели знаят кога са наистина съгласни с останалите сътрудници или помежду си и кога — лицемерят. Лоялността предвижда сляпо, а значи и механично подчиняване на разпорежданията на началството, което естествено не оставя място за творчество. Длъжностната „ротация“, която се прави от горе и понякога не съответствува на желанието на самия работник, го превръща в пионка и поражда у него чувството на безпомощност и зависимост от фирмата. Съвсем не е задължително това да прераства в лоялност. То може да се превърне в озлобеност и безразличие. „Японците живеят в потискаща и задушаваща атмосфера“ — прави извод Юджи Аида, професор от Киотския университет и голям познавач на японската душа.

Специфичните японски условия, които собствениците създават в цеховете и канторите, се задълбочават от отрицателните страни на капиталистическата автоматизация на производството. Работниците, които са заети с обслужването на роботите, разбира се, признават, че сега са избавени от тежкия и уморителен труд, но се оплакват, че продължителното общуване с бездушната машина, която непрекъснато и монотонно изпълнява една и съща операция, поражда стресово състояние у тях. Пасивното наблюдение на уредите, изолирането от процеса на непосредственото производство водят до загубване на вниманието, до пълна или частична дисквалификация, до липсата на интерес към труда.

Тази атмосфера предизвика епидемия от болестта „намари“, дословно — „притъпяване“. Тя не фигурира в медицинските справочници, но японците страдат от този недъг в най-остра форма. Вестник „Нихон кейдзай“ приведе симптомите: отначало — критично отношение към всичко, което заобикаля болния, след това — песимизъм, мизантропия, и накрая — пълно безразличие. „Поразените от «намари» инженери и менажери — разказваше вестникът — не се интересуват от специална литература, забравят техническите списания и четат само комикси. Работниците нагрубяват началниците и другарите си и извършват постъпки, които изобщо не могат да се очакват от тях.“ Ако се съди по анкетата, за която съобщи през януари 1984 г. японската телеграфна агенция Киодо Цушин, 81 на сто от работещите японци постоянно изпитват страх, а 36 на сто — мислят за самоубийство.

И не само мислят. През 1983 г. са се самоубили 25 202 японци — рекорд за цялото време след войната. Различни причини са ги тласнали към отчаяната стъпка: и дългове, и страх от безработицата, и болести. Но най-честата вина за това е бил психическият стрес. В цеха, в канцеларията японците се въздържат. Емоционалните сривове обикновено се случват у дома. Телевизията и вестниците почти всеки ден съобщават за извършвани в семействата насилия и убийства. Трагедиите обикновено започват от безобидна кавга, например заради силно пуснатия телевизор.

Според Министерството на просветата броят на самоубилите се през 1983 г. ученици е с 60 на сто над съответната цифра от предишната година.

През февруари 1983 г. група младежи обикаляла късно вечер парковете и подлезите на Йокохама и жестоко пребивала срещнатите минувачи. Трима от 16-те жертви починали от побоите. В град Кисарадзу 10 седмокласници били с пръчка цели три часа четиринайсетгодишно момиче. Убийците от Йокохама и садистите от Кисарадзу са били възпитавани в съвсем прилични семейства и не са попадали в полицията.

Отговорността за увеличаването на насилието сред младежта без съмнение носят японските филми, телевизионни предавания и комикси. В американскато кино и телевизионна продукция може би се лее повече кръв, но едва ли някъде другаде, освен в Япония се показват толкова безсмислени и с нищо неоправдани убийства. Но дали за неблагополучието на японските младежи трябва да отговарят само киното, телевизията и долнопробната литература?

Министерството на просветата направи опит да разбере кое подтиква учениците към немотивирано насилие и самоубийства, кое ги отвращава от училището и изясни следното: душата на японските деца се осакатява от фанатичната и безжалостна гонитба на работно място и пари, в която те се включват от най-ранно детство. Децата не издържат на това психическо натоварване. Провалът на изпитите, а те са невъобразимо много по жизнения път на младия японец, се превръща в лична и семейна трагедия. За да се отърсят от предизвикания стрес, учениците вземат пръчки, велосипедни вериги и парчета тръби и излизат вечер на улицата. Който няма сили за това, си прерязва вените. Но всички те ненавиждат училището. 16-годишният токийски ученик Такуджи Кимура, когото кореспондентът на американския вестник „Филаделфия инкуайрер“ попита какво мисли по повод на убийствата в Йокохама, отговори: „Не съм учуден. Аз и още много други споделяме чувството на недоволство от системата.“

Няма на света език, в който да има еквивалентна по смисъл на японското „саби“ дума. Тя е образувана от прилагателното „сабиший“ — „тъжен“, и в буквален превод означава „уединена печал“. Но същността на „саби“ е много по-дълбока. Един японски изследовател я обяснява така: „Саби създава атмосфера на самота, но това не е самотата на загубил любимо същество човек. Това е самотата на дъжда, който нощем шумоли по широките листа на дървото, или самотата на щуреца, който църка по белезникавите голи камъни.“

През 1979 г. в планинската префектура Нагано бяха открити смятаните за безвъзвратно загубени десет „хайку“ на ненадминатия майстор на този поетичен жанр Иса, творил в края на XVIII и началото на XIX век. В стиховете му „саби“ е изразено пределно просто и много ярко:

Сред гробовете

на това гробище

цъфти гребен на петел.

Или:

Ако цветята

ме възненавидят,

аз ще направя луната приятелка моя.

Казано с други думи, „саби“ е емоционално състояние на човека, намерил уединение от околните и спокойствие от всекидневните грижи. По времето на Иса сигурно само поетите са се стремели към „саби“. В наши дни да се отърсят от всекидневието може би мечтаят повечето от японците, но спокойствието им е нужно не за да пишат стихове.

В американското специално списание „Психологията днес“ е направено любопитно сравнение на ритъма на живот в Япония, САЩ, Англия, Италия, Индонезия и в Тайван. Измерени са били скоростта на движението на пешеходците по улицата и бързината на работа на пощенските служители. Япония е изпреварила по тези показатели всички страни, при това Италия — два пъти. Аз съпоставих тези данни със съдържащото се в доклада на японското Министерство на здравеопазването и социалното осигуряване. В него се посочваше, че през 1984 г. един от всеки осем японци се оплаквал от здравето си. Най-разпространеното заболяване е хипертонията, предизвикана от прекалено голямото физическо и психическо напрежение.

Имах възможност да прочета изповедта на един менажер. Той беше написал:

„Във фирмата аз съм длъжен да решавам правилно най-различни и много сложни проблеми, свързани с персонала, производството и реализирането на готовата продукция. Аз нямам право да греша. Няма кой да ми помогне или да поеме върху себе си вината, ако направя неправилна стъпка. Веднъж ми трябваха няколко дни, за да реша един особено труден проблем. А когато все пак намерих изход, се почуствувах напълно опустошен.

Не искам да гадая какво би станало с мене, ако не бях попаднал в малката къща извън града. Аз влязох със своите грижи и тревоги в осемметровата стаичка, застлана с рогозки и без всякакви мебели, затворих вратата и заповядах да не ме безпокоят. Пред къщата растяха няколко дървета и аз започнах да им се любувам. Оттогава започнах да идвам в тази стая с тераса всеки път, когато ми е трудно. Напускам я спокоен, уверен и силен и се залавям за работа още по-енергично.“

Нямам намерение да поставям под съмнение естетичността на японците. Но когато наблюдавам как дълго и внимателно, абстрахирайки се не само от шума и тълпата, но като че ли и от самата епоха, гледат бликащия от пукнатината между избелените от водата и времето камъни извор, и клончето цъфнала слива, която потрепва под поривите на студения, останал от зимата вятър, започвам да мисля: а не е ли това бягство от действителността, приклещена от тежките вериги на общинния ред и общинните нрави, помръкнала от неустроеността и страха пред утрешния ден, която прави човека винтче от бездушната като роботизирано предприятие система? Не е ли това обратната страна на немотивираното насилие или самоубийствата, предизвикани от емоционалните стресове?

За манкурта от легендата, която Чингиз Айтматов е преразказал в „Денят по-дълъг е от век“, няма по-голямо наказание от страха, че ще отпорят срасналата се с черепа му камилска кожа. Той се мятал като див кон, но не давал да докоснат главата му — жуанжуаните твърдели, че отпорването на кожата е още по-мъчително, отколкото да се търпи изсъхването й под палещото слънце. А ако се беше намерил манкурт, който да презре внушения от жуанжуаните ужас? Кой знае, може би тогава паметта му щеше да се върне, а с нея и самочувствието му на човек.

Ликвидирането на идеологическото шири също е болезнена операция. Но въпреки това все по-широки слоеве от японското трудово население се решават на нея. Колкото и интензивна да е пропагандата на „хармонията“ между персонала и мениджмънта, логиката на обществения прогрес се оказва по-силна. 49,5 на сто от младите хора са убедени, че в „японското общество няма справедливост.“ 32,5 на сто от анкетираните младежи и девойки се ядосват, че „добросъвестните хора не се възнаграждават“. 21,4 на сто са недоволни от „прекалено голямата разлика между бедни и богати“. При тази анкета беше разрешено да се посочват по няколко причини за неудовлетвореността от обществото.

Материалната основа на общинното съзнание се подкопава от изменението на ценностните ориентации на японската младеж. 72 на сто от започналите работа през април 1984 г. младежи — випускници на висши учебни заведения, са смятали, че семейството е по-важно от работата, т.е. давали са предпочитание на семейството, а не на фирмата. Една година преди това техният относителен дял беше 66 на сто. Що се отнася до девойките, 87 на сто от тях са посочили като главното в своя живот дома, семейството, а не работата. „Искам да живея за себе си, а не за завода, където се трудя“ — откровено каза една от участничките в анкетата. В завода на „Нисан“ един висш менажер ми каза:

— Още едно-две поколения ще бъдат предани на фирмата като нас. След това Япония ще се лиши от своето богатство…

Не е изключено това да стане много по-рано. През януари 1984 г. Японският център по трудоустрояване направи допитване, в резултат на което стана ясно, че 54 на сто от младите инженери смятат, че заплатата им не отговаря на обема и качеството на работата, която изпълняват. 55 на сто разглеждат сегашната система на мениджмънт като спирачка за професионалното им израстване и за издигането им по служебната стълбица.

През 1984 г. 18 534 японски технически специалисти и административни работници са изявили желание да работят в чуждестранна фирма. Ако се съди по техните думи, чуждестранната фирма е привлекателна с това, че в нея е осигурена по-голяма свобода при вземането на решения, а повишаването не зависи от възрастта, а от способностите. Японец, който е работил няколко години в чужда банка, е заявил, че няма да се върне в японска фирма, дори и да има гаранция за доживотно наемане.

Собствениците са принудени да се съобразяват с това. Едни реагират с ругатни. „Сегашната младеж е загубила представа за истинските морални ценности“ — злобно се оплакваше списание „Духът на Мацушита“, което концернът „Мацушита денки“ издава за своите работници. „По-възрастното поколение се възпитаваше в доброто старо време. — От всеки ред като че ли се процежда тъга. — В онези години умееха да насаждат преданост към фирмата, желание да се работи за благото на обществото, съзнание, че трудът е добродетел.“ Списанието, разбира се, има предвид обществото на капиталистите и земевладелците и проявява трогателна загриженост за съдбата на техните печалби.

Има собственици, които се опитват да се приспособят към новите реалности. В някои фирми са пристъпили към така наречената „модификация“ на системата на работната заплата, която се определя в зависимост от възрастта и стажа на работника. Те не искат да се откажат окончателно от традиционната форма на заплащане на труда, тъй като, обвързвайки със системата „ненко“ работника към предприятието, до известна степен притъпяват остротата на класовите противоречия. Около 78 на сто от фирмите възнамеряват да запазят традиционната система на мениджмънт. В същото време една такава новост, като, да речем, увеличаването на заплатата за професионално майсторство и за качествено изпълнение на длъжностните задължения, сериозно променя същността на „ненко“.

В текстилната фирма „Канебо“ годишното повишаване на заплатата сега се прави само до 45 години. След това тя се замразява. В отговор на недоволството на работниците собствениците на фирмата се стремят да докажат, че заплатите на тази категория от персонала остават най-високите във фирмата, докато ефективността на труда на старите работници е значително по-малка, отколкото на младите. В тези нововъведения намира израз кризата на системата „ненко“, която на свой ред е обусловена от забавянето на темповете на икономическия растеж и остаряването на работната сила.

Лоялността изисква подхранване. Тя все още съществува у много от големите фирми. Тези фирми все още имат възможност да не уволняват значителна част от постоянните работници през периодите на икономическа рецесия. Те все още могат да издигат работниците по служебната стълбица в зависимост не от способностите и трудовия принос, а от възрастта. И накрая за тях все още не е станало прекалено голямо бреме предоставянето на определени социални блага на персонала. Но закономерностите на капиталистическото развитие неизбежно ще доведат до отслабване, а след туй може би и до разпадане и на системата „ненко“, и на лоялността. Държавният сектор вече не издържа. През 1984 г. държавните железници уволниха поради заплаха от фалит 61 000 работници. През 1985 г. бяха съкратени още 25 500 железничари. През 1982–1983 г. заплатата на държавните служители не само че не растеше в съответствие със стажа, а фактически намаля — тя беше замразена в условията на бързото покачване на цените.

Френското списание „Монд дипломатик“ имаше всички основания да твърди, че „японският работник струва на собствениците с 30 на сто по-евтино от американския или западноевропейския“. При приблизително еднаква номинална работна заплата — имат се предвид работниците от големите японски предприятия — работникът в Япония се труди 250–450 часа в годината повече, отколкото работникът в САЩ или в страните от Общия пазар. Той получава само 60 на сто от заплатата си, ако се разболее. В Япония се смята за „непатриотично“ да използваш цялата си отпуска. Материалните последици от „непатриотичната“ постъпка са твърде сериозни и работниците се решават наи-много на три-четиридневна почивка в годината.

Лоялността на персонала към предприятието, към фирмата очевидно се пропуква. А бъдещето на японския мениджмънт зависи пред всичко от това, дали лоялността ще се запази и занапред като отличителна черта на японците, заети в монополистичния сектор.

През 1981 г. избухна първият бунт срещу него. Осемдесет инженери програмисти напуснаха по едно и също време „Ишикаваджима Харима“, мощна фирма, световноизвестна с реактивните двигатели, атомните реактори и тежкотоварните си кораби. Печатът нарече сензационната постъпка на инженерите „великия изход“. Те създадоха своя фирма „Космо-80“, редът, в която прилича на пряко предизвикателство спрямо традиционния японски мениджмънт. „Системата на наемане, която съществува в Япония, е «усмирителна риза» за инициативните хора — заяви президентът на «Космо-80» Машаро Усуи. — Вие можете да бъдете какъвто си искате — менажер или инженер, да работите както си искате — високопроизводително или мързеливо, все едно, ще ви плащат толкова, колкото и на всички работници на ваша възраст.“ Той посочи и другата причина за бунта: „Ние не искахме — каза той — да станем «мадохива-но дзоку» — «племе на седящите до прозореца».“

„Великият изход“ на инженерите от „Ишикаваджима Харима“ е първата лястовичка, след която, трябва да се смята, ще полетят цели ята. В предприятията гиганти, където съществува доживотно наемане, всеки един от 5 работници би искал да си смени фирмата. Сред работниците и служителите на възраст от 20 до 30 години това желание е било изказано от един на всеки трима.

Отмирането на сегашната система на мениджмънт заплашва Япония със социална криза. Закваска за бъдещото социално ферментираме съществува. През 1970 г. 30,4 на сто от японските младежи и девойки са казали, че цехът, кантората е място, където „чувствуват, че животът им не преминава напразно“. Десет години по-късно остават само 16,5 на сто от младите хора, които са доволни от трудовите условия, основани върху принципите на средновековната селска община. А колко ли ще бъдат през 1990 година? В светлината на тази тенденция особено значение придобиват резултатите от анкетата, при която 80 на сто от японските работници са заявили, че „за да се подобри животът, освен собствените усилия е необходимо да се измени политиката“.