Кен Фолет
Третият близнак (10)

9.

Откараха Стив до центъра в светлосиния додж колт. Шофираше детективката, а едрият бял мъж с мустаци се бе свил до нея в малката кола. Никой не говореше.

Стив кипеше от яд. Защо, по дяволите, трябваше да се вози в тази неудобна кола с белезници на ръцете, вместо да седи в апартамента на Джийни Ферами със студена напитка в ръка? Да се оправят бързо с цялата тая бъркотия, че ще ги вземат дяволите!

Централното полицейско управление бе облицовано с розови гранитни плочи и бе разположено в червената зона на Балтимор — сред барове, обслужвани от голи до кръста сервитьорки, и порно заведения. Изкачиха се по рампа и спряха във вътрешен паркинг. Беше пълен с патрулни коли и евтини дребосъци като колта, с който пристигнаха.

Качиха Стив на асансьора и го въведоха в стая с жълти стени без прозорци. Свалиха белезниците му и го оставиха сам. Предположи, че заключиха и вратата, но не провери.

В стаята имаше маса и два пластмасови стола. На масата — пепелник с два фаса, и двата с филтър, като на единия имаше следи от червило. Във вратата бе вградено голямо матово стъкло — Стив не виждаше през него, но предполагаше, че те го виждат.

Загледан в пепелника, изведнъж му се прииска да е пушач. Тогава щеше да има какво да прави в тази жълта килия. Вместо това стана и закрачи.

Каза си, че едва ли е загазил. Бе успял да хвърли поглед на разпространената из градчето снимка и въпреки че мъжът там малко или много приличаше на него, това не беше той. Без съмнение приличаше на похитителя, но когато се изправеше в редицата заедно с още няколко високи млади мъже, жертвата нямаше да посочи него. В края на краищата бедното момиче сигурно се е взирало дълго в лицето на копелето и сигурно образът му се е врязал дълбоко в паметта й.

Ченгетата обаче нямаха право да го държат дълго. Бяха длъжни да го елиминират като заподозрян, но цяла нощ ли им трябваше за това?

Той се опита да погледне събитието откъм добрата му страна. Удаваше му се възможност да види отблизо американската правораздавателна система. Щеше да бъде адвокат сам на себе си — това бе добра практика. Ако някога се наложеше да представлява клиент, обвинен в извършването на престъпление, щеше да знае през какви перипетии преминава човекът в полицейския арест.

Бе влизал в полицейско управление само веднъж, но тогава бе на шестнайсет години. Бе отишъл в полицейското с един от учителите си. Призна престъплението веднага и откровено разказа какво се бе случило. Всички видяха раните му и се убедиха, че не е нападал само той. Родителите му дойдоха да го вземат.

Това бе най-срамният момент в живота му. Когато мама и татко влязоха в стаята, на Стив му се прииска да потъне вдън земя. Баща му изглеждаше като смазан, сякаш някой го бе унизил неимоверно. Майка му го гледаше с тъга — и двамата бяха разстроени и наранени. Тогава бе положил сетни усилия да не избухне в сълзи. В гърлото му винаги се надигаше буца, когато се сетеше за това.

Но сега бе различно. Този път беше невинен.

Влезе детективката, понесла пачка листове, защипани на твърда подложка. Бе свалила якето си, но пистолетът още висеше на кръста й. Беше привлекателна чернокожа жена на около четиридесет и се държеше така, сякаш искаше да покаже, че шефът тук е тя.

Стив вдигна поглед към нея с облекчение.

— Слава богу! — каза той.

— За какво?

— За това, че нещо става. Не искам да остана тук през цялата нощ.

— Бихте ли седнали?

Стив седна послушно.

— Името ми е сержант Мишел Делауеър. — Тя извади лист от пачката и го сложи на масата. — Как е името ви и пълният адрес?

Той й го каза и тя го написа в бланката.

— Възраст?

— Двайсет и две.

— Образование?

— Диплом от колеж.

Тя записа всичко на бланката и я плъзна към него. Листът бе озаглавен:

ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ

БАЛТИМОР, МЕРИЛЕНД

обяснение на правата

форма 69

— Моля, прочетете петте изречения от бланката, после напишете инициалите на мястото, предвидено срещу всяко едно от тях. — Тя му подаде химикалка.

Той прочете бланката и започна да нанася инициалите си.

— Трябва да ги прочетете на глас — каза тя.

Стив се замисли за момент.

— За да разберете дали съм грамотен ли? — попита той.

— Не, правим така, за да не се престорите по-късно на неграмотен и да заявите, че не сте били информиран за правата си.

Такова нещо не можеше да се научи в училищата по право.

Той зачете:

— С настоящето ви информираме, че: Първо, имате абсолютното право да мълчите. — Той написа СЛ на специалното място в края на изречението и продължи, подписвайки всяко изречение: — Второ, всичко, което кажете или напишете, може да се използва срещу вас в съда. Трето, имате право да говорите с адвокат по всяко време — преди разпит, преди да отговорите, на какъвто и да е въпрос, както и по време на разпит. Четвърто, ако имате нужда от адвокат, но не можете да си го позволите, никой няма да ви задава въпроси и съдът ще бъде помолен да ви назначи адвокат. Пето, ако се съгласите да отговаряте на въпроси, имате право да спрете по всяко време и да помолите за адвокат, като през това време няма да ви се задават никакви въпроси.

— А сега се подпишете, моля. — Тя посочи. — Тук и тук.

Първото място за подпис бе под изречението:

Прочетох горното обяснение и напълно го разбирам.

Стив подписа.

— А сега отдолу — подсказа детективката.

Готов съм да отговарям на всички въпроси и на този етап нямам нужда от адвокат. Решението ми да отговарям на въпросите без присъствието на адвокат е взето от мен свободно и доброволно.

— Как, по дяволите, карате виновни да подписват това? — удиви се Стив и драсна инициалите си.

Тя не му отговори. Напечата името си и после подписа бланката.

Сложи я обратно в пачката и го погледна.

— Загазил си, момче — въздъхна чернокожата. — Но ми изглеждаш нормален. Защо просто не ми кажеш какво се е случило?

— Не мога — отвърна той. — Не съм бил там. Сигурно приличам на оня откачалник, дето го е направил.

Детективката се облегна назад, кръстоса крака и му се усмихна приятелски.

— Познавам мъжете — каза тя доверително. — Подвластни са на нагони.

Ако не знаех истината, помисли си Стив, щях да разбера езика на тялото й като покана да я свалям.

— Нека ти кажа какво мисля — продължи тя. — Ти си привлекателен мъж и тя те е харесала.

— Никога не съм виждал тази жена, сержант.

Детективката не му обърна внимание. Пресягайки се през масата, покри ръката му със своята.

— Мисля, че тя те е предизвикала.

Стив погледна пръстите й. Маникюрът й бе добре поддържан — не много дълъг, лакиран с прозрачен лак. Но кожата на ръката бе набръчкана — жената бе на повече от четиридесет, може би четиридесет и пет.

Говореше съучастнически, като че ли казваше: Това си остава между мен и теб.

— Тя те е молила, затова ти си й го дал. Права ли съм?

— Какво, по дяволите, ви кара да мислите така? — попита Стив раздразнено.

— Знам какви са момичетата. Позволила ти е да стигнеш чак дотам, а сетне в последната минута се е отметнала. Но е било много късно. Един мъж, един истински мъж не може да спре просто ей така.

— О, разбрах, чакай малко — каза Стив. — Заподозреният се съгласява с теб, мислейки, че това го издига в очите ти, но всъщност признава, че съвкупление е имало и хоп… половината от работата ти е свършена.

Сержант Делауеър се облегна назад ядосано и Стив разбра, че е отгатнал.

— Добре, умнико, тръгвай с мен. — Тя се изправи.

— Къде отиваме?

— В килиите.

— Чакай малко. А кога ще е разпознаването?

— Веднага щом намерим жертвата и я докараме тук.

— Не можете да ме задържате вечно без никаква съдебна процедура.

— В правото си сме да не те освободим двайсет и четири часа без никакви съдебни процедури, така че затваряй си човката и да вървим.

Двамата слязоха с асансьора надолу и минаха през врата, боядисана в оранжево-кафяво. Надпис на стената гласеше полицаите да не свалят белезниците от заподозрените, докато ги претърсват. Зад висок плот се бе изправил надзирателят, чернокож полицай, около петдесет годишен.

— Здрасти, Спайк! — каза сержант Делауеър. — Водя ти един умник, колежанин.

Надзирателят се ухили глуповато.

— Като е умник, какво прави тук?

Двамата се разсмяха. Стив си даде дума вече да не се перчи много пред полицай. Това си му бе недостатък — и в училище спореше с учителите, настройвайки ги срещу себе си. Никой не обича умниците.

Надзирателят отвори стоманена врата.

— Ще влизаш ли в килиите, Миш? — попита я той. — Ако е така, трябва да те помоля да си прегледаш оръжието.

— Не, засега свърших с него — отвърна тя. — По-късно ще ми трябва за разпознаване. — Обърна се и си тръгна.

— Оттук, момче — обърна се надзирателят към Стив.

Той мина през вратата.

Намираше се в блока с килиите. Стената и подът бяха в същия мръснокафяв цвят. Нямаше прозорци и Стив сякаш изведнъж се бе озовал дълбоко под земята в някоя пещера, откъдето щеше да мине много време, преди да се добере до повърхността.

В малкото антре имаше бюро и фотоапарат, монтиран на триножник. Спайк взе бланка от бюрото и Стив прочете от обратната й страна:

ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ

БАЛТИМОР, МЕРИЛЕНД

протокол за приемане на затворник

форма 92/12

Чернокожият отви капачката на една химикалка и започна да попълва бланката.

Когато свърши, посочи очертано на земята място и каза:

— Застани там.

Стив застана пред фотоапарата. Спайк натисна бутона и светкавицата блесна.

— А сега в профил.

Отново блясъци на светкавицата.

После Спайк извади отнякъде правоъгълно картонче, където с розово мастило бе написано:

Федерално бюро за разследване

Министерство на правосъдието на Съединените щати

Вашингтон, D. C. 20537

Спайк натопи пръстите на Стив в мастило и после ги натисна в квадратчетата на картончето, маркирани 1. Д. ПАЛЕЦ, 2. Д. ПОКАЗАЛЕЦ и тъй нататък. Докато се занимаваше с пръстите му, Спайк каза извинително:

— Вече имаме централно управление на информацията. Към градския затвор е и там имат компютър, който ти взема отпечатъци от пръстите без мастило. Прилича на голяма копирмашина — просто си притискаш пръстите към стъклото и готово. Тука обаче продължаваме постарому.

Стив изведнъж си даде сметка, че го досрамява, въпреки че не бе извършил престъпление. Това се дължеше на мрачното обкръжение и на чувството за безсилие. От момента, в който ченгетата изхвръкнаха от колата пред дома на Джийни, той бе подмятан насам-натам като ненужна вещ. Всичко това подкопаваше самочувствието, на който и да е човек.

Когато работата по снемането на отпечатъци приключи, подканиха го да си измие ръцете.

— Разрешете ми да ви покажа апартамента ви — обърна се весело към него Спайк.

Той поведе Стив по коридор с килии отляво и отдясно. Всяка килия бе квадратна, страната откъм коридора нямаше стена, така че всеки квадратен сантиметър вътре можеше да бъде наблюдаван. През решетките се виждаше, че в килиите има метално легло, закрепено за стената, както и тоалетна чиния без капак и мивка от неръждаема стомана. Тук-там се мяркаха хора, проснати в най-различни пози по леглата, но повечето от килиите бяха празни.

— Понеделник не е много напрегнат ден в „Шератон“ — пошегува се Спайк.

Стив не би могъл да се засмее, дори и животът му да зависеше от това.

Спайк спря пред една празна килия. Докато ченгето я отключваше, Стив успя да я разгледа. Нямаше начин да останеш сам със себе си. Разбра, че ако иска да използва тоалетната, щеше да се наложи да го направи пред всеки, бил той мъж или жена, който се случеше да минава в този момент по коридора.

Спайк отвори вратата с решетки и бутна Стив вътре. После вратата се затръшна и Спайк я заключи.

Стив седна на леглото.

— Боже всемогъщи, какво място! — възкликна той.

— Ще свикнеш — ободри го Спайк и се отдалечи.

Минута по-късно отново се появи, понесъл стереопорна кутия.

— Останала ми е една вечеря — каза той. — Печено пиле. Искаш ли?

Стив погледна кутията, после премести поглед върху отворената тоалетна и поклати глава.

— Благодаря ти все пак — отговори той. — Струва ми се, че не съм гладен.