Кен Фолет
Третият близнак (27)

26.

Берингтън се страхуваше да говори по телефона за Джийни и пръстовите отпечатъци на ФБР. Разузнавателните институции подслушваха толкова много разговори. Съвременното подслушване бе поверено на компютри, които бяха програмирани да записват ключови думи и фрази. Ако някой кажеше плутоний или хероин, или лък убий президента, компютърът записваше разговора и алармираше човек. Последното нещо, от което Берингтън имаше нужда, бе някой слухар от ФБР да започне да си задава въпроси защо сенатор Пруст се интересува толкова много от пръстови отпечатъци.

Затова се качи на сребристия си линкълн и се понесе със сто и четиридесет километра в час по магистралата Балтимор — Вашингтон. Често нарушаваше ограничението за скоростта. Всъщност към всички правила той се отнасяше нетърпеливо. Това бе вътрешно противоречие, признаваше го. Мразеше участниците в походите на мира и наркоманите, хомосексуалистите и феминистките, рок запалянковците и всички неконформисти, задушаващи добрата американска традиция. В същото време обаче се дразнеше, когато някой му казваше къде да паркира колата си или колко да плаща на работниците си, или по колко пожарогасителя трябва да слага в лабораторията.

Докато караше, се запита дали Джим Пруст все още поддържа връзки с разузнавателните кръгове. Дали те не бяха просто една банда стари войници, които се събираха и си разказваха истории за това как са успели да компрометират антивоенното движение или са ликвидирали някой латиноамерикански президент? Или все още държаха ножа? Дали не си помагаха един на друг като Мафията и не гледаха на връщането на услуга като на религиозно задължение? Или всичко вече бе свършило? Все пак Джим бе напуснал ЦРУ много отдавна.

Беше късно, но Джим чакаше Берингтън в кабинета си в Капитолия.

— Какво толкова е станало, че да не можеш да ми го кажеш по телефона? — попита нетърпеливо той.

— Тя се кани да пусне програмата си на файловете с пръстовите отпечатъци на ФБР.

Джим пребледня.

— Ще проработи ли?

— Тя проработи на зъбните файлове, какво й пречи да проработи и на пръстови отпечатъци.

— Доколкото си спомням, повече от двайсет милиона комплекта. Всички от тях обаче не може да са престъпници. Толкова ли много престъпници има в Америка?

— Не знам, може би те пазят пръстовите отпечатъци и на починалите. Съсредоточи се, Джим, за бога! Можеш ли да я спреш?

— С кого от Бюрото е влязла във връзка?

Берингтън му подаде разпечатката от писмото. Докато Джим я четеше, Берингтън вдигна глава и се огледа. По стените на кабинета му висяха снимки на Джим заедно с всички американски президенти от Кенеди насам. Ето, униформеният капитан Пруст отдава чест на Линдън Джонсън, ето го и майор Пруст, все още с буйна руса коса, ръкуващ се с Дик Никсън; полковник Пруст, вперил намръщен поглед в Джими Картър; генерал Пруст, говорещ си нещо с Роналд Рейгън, и двамата се бяха превили от смях; Пруст — в бизнескостюм, зам.-директор на ЦРУ, потънал дълбоко в разговор с намръщения Джордж Буш; и накрая сенатор Пруст, вече плешив и с очила, размахващ пръст към Бил Клинтън. Беше сниман още как танцува с Маргарет Тачър, как играе голф с Боб Доул и язди редом с Рос Перо. Самият Берингтън също имаше няколко подобни снимки, но Джим бе събрал цяла галерия. Това, че непрекъснато се виждаше в компанията на най-силните хора в света, караше Джим да се чувства важна персона.

— Никога не съм чувал това име. Гита Сумра — каза замислено Джим. — Сигурно не е някъде по върховете.

— Кого всъщност познаваш от ФБР? — попита го Берингтън нетърпеливо.

— Познаваш ли семейство Крийн, Дейвид и Хилъри?

Берингтън поклати глава.

— Той е помощник-директор, а тя е лекуваща се алкохоличка. И двамата са на около петдесет. Преди десет години, когато ръководех ЦРУ, Дейвид работеше за мен в отдел „Дипломатически“, държейки под око всички чужди посолства и техните шпионски секции. Аз го харесвах. Както и да е, един следобед Хилъри се напила, качила се в хондата си и прегазила шестгодишно чернокожо момиченце. Без да спира, тя продължила, после спряла до някакъв магазин и се обадила на Дейв в Ленгли. Той веднага отишъл със своята кола, взел я и я закарал у тях, след което подал оплакване, че колата е открадната.

— Но нещо се объркало.

— Имаше един свидетел на инцидента, който твърдеше, че колата била карана от бяла жена на средна възраст, и един упорит детектив, който знаеше, че жените, които крадат коли, са много малко. Свидетелят разпозна Хилъри, тя се пречупи и си призна всичко.

— И какво стана после?

— Отидох при областния прокурор. Той искаше да тикне и двамата в затвора. Аз му се заклех, че те са изпълнявали важна задача от огромно значение за сигурността на държавата и го накарах да оттегли обвинението. Хилъри започна да посещава сбирките на анонимните алкохолици и оттогава не е близвала нито капка.

— А Дейв се е преместил във ФБР и се справя добре, нали?

— И колко само ми дължи…

— Може ли да я спре тая Гита?

— Той е един от деветте помощници на директора, подчинени на заместник-директора. Няма отношение към отдела с пръстовите отпечатъци, но е влиятелно момче.

— Може ли обаче да го направи?

— Не знам! Ще го питам, успокой се! Ако може да се направи, той ще го направи.

— Добре, Джим — каза Берингтън. — Вдигай шибания телефон и го питай.