Кен Фолет
Третият близнак (3)

2.

Госпожа Ферами каза:

— Искам да си отида вкъщи.

Дъщеря й Джийни отвърна:

— Не се притеснявай, мамо, ще те измъкнем оттук по-бързо, отколкото си мислиш.

По-младата сестра на Джийни, Пати, я стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Как, по дяволите, смяташ да го направиш?“

Домът за стари хора „Бела Виста“ бе всичко, което здравната застраховка на мама можеше да покрие, и бе, кажи-речи, дъното. В стаята имаше две високи болнични легла, две шкафчета и телевизор. Стените бяха боядисани в светлокафяво, а подът бе покрит с плочки в бяло с оранжеви ивици. Прозорецът бе с решетки, но без пердета, и гледаше към някаква бензиностанция. В ъгъла имаше мивка, а в дъното на коридора бе тоалетната.

— Искам да си отида вкъщи — повтори майка им.

— Но, мамо — отвърна Пати, — ти непрекъснато забравяш какво ли не и вече не можеш да се грижиш сама за себе си.

— Разбира се, че мога. И не смей да ми говориш така!

Джийни прехапа устни. Загледана в развалината, която до съвсем неотдавна бе нейна майка, тя едва сдържаше сълзите си. Мама имаше строго изрязано лице — черни вежди, тъмни очи, прав нос, голяма уста и волева брадичка. Същото се забелязваше и у Джийни, и у Пати, въпреки че майката бе дребна жена, а те и двете бяха високи като татко си. И трите бяха волеви натури, както го предполагаше външният им вид — забележителни бе думата, с която обикновено описваха жените от семейство Ферами. Но мама вече никога нямаше да бъде забележителна. Беше болна от болестта на алцхаймер.

А още нямаше шейсет години. Джийни, която бе на двайсет и девет, и Пати — на двайсет и шест, се бяха надявали до последно, че тя ще може да се грижи за себе си поне още някое време, но надеждите им бяха разбити днес в пет часа сутринта, когато един полицай от Вашингтон бе позвънил, че е намерил мама да се разхожда по 18-а улица в размъкната нощница, плачеща и непрекъснато повтаряща, че не можела да си спомни къде живее.

Джийни бе скочила в колата и бе отишла до Вашингтон, на час път с кола от Балтимор в спокойно неделно утро. Взе мама от участъка, закара я вкъщи, изми я и я облече, после се обади на Пати. Двете сестри я уредиха да бъде приета в „Бела Виста“. Домът се намираше в градчето Колумбия, между Вашингтон и Балтимор. Леля им Роза бе прекарала последните си години тук и бе имала същата застрахователна полица като на мама.

— Не ми харесва тук — каза майка им.

— На нас също — отвърна Джийни, — но в момента това е всичко, което можем да си позволим.

Помъчи се да прозвучи делово и разумно, но излезе грубо.

Пати я погледна с укор:

— Хайде, мамо, живели сме и в по-лоши места.

Това беше вярно. След като баща им влезе в затвора за втори път, двете момичета и мама бяха живели в една стая с котлонче и мивка в коридора. И това бяха добрите години! Мама обаче бе борбена като лъвица. Още щом Джийни и Пати тръгнаха на училище, тя намери една възрастна почтена дама да посреща момичетата, като се връщат вкъщи, после се хвана на работа. Бе фризьорка, при това доста добра, макар и малко старомодна — след което трите се преместиха в малък апартамент с две стаи в „Адамс — Морган“, който тогава минаваше за приличен работнически квартал.

За закуска им правеше препечени филийки с масло и ги изпращаше на училище в чисти дрешки, след което се заемаше с косата и лицето си — щом работиш във фризьорски салон, трябва да изглеждаш добре. Винаги оставяше кухнята блестяща от чистота, с чиния сладки на масата — за момичетата, като се върнат. Всяка неделя трите почистваха апартамента основно и перяха заедно. Мама винаги бе била толкова способна, толкова надеждна и неуморна, че сърцето им се късаше, като я гледаха в такова състояние — забравяща, безпомощна и хленчеща стара жена на легло.

Сега тя се намръщи, като че ли се мъчеше да се сети за нещо:

— Джийни, защо си сложила халка на носа си?

Джийни докосна деликатната сребърна халкичка и се усмихна уморено:

— Мамо, пробих ноздрата си още като малка. Не си ли спомняш как се ядоса, като ме видя? Помислих си, че ще ме изгониш от къщи.

— Забравям някои неща — отвърна мама.

— Затова пък аз си спомням — каза Пати. — За мен това бе най-голямото събитие в живота ми. Но тогава бях на единадесет, а ти — на четиринайсет, и всичко, което правеше, на мен ми изглеждаше смело, стилно и умно.

— Може и да е било — отвърна Джийни с преувеличена суетност.

Пати се изкиска.

— Обаче оранжевото яке със сигурност не беше стилно.

— О, боже, това прословуто яке! Мама най-накрая го изгори, след като преспах с него в една изоставена сграда и хванах бълхи.

— Това си го спомням — каза майка им. — Бълхи! Дъщеря ми с бълхи!

Тонът й отново бе възмутен, както преди петнадесет години.

Внезапно атмосферата като че ли се проясни. Спомените им припомниха колко близки всъщност са. Моментът бе удобен да си тръгнат.

— Трябва да тръгвам — каза Джийни и се изправи.

— Аз също — обади се и Пати. — Трябва да приготвя вечеря.

Обаче нито една от тях не тръгна към вратата. Джийни чувстваше, че сякаш изоставя майка си, обръщайки й гръб в нужда. Тук никой не я обичаше. Семейството й трябваше да я гледа, а не чужди хора. Джийни и Пати трябваше да са тук, да й готвят, да гладят бельото й и да включват телевизора на любимата й станция.

Майка им се обади:

— Кога ще ви видя пак?

Джийни се поколеба. Искаше й се да каже: „Утре. Ще ти донеса закуска и цял ден ще остана при теб“. Но това бе невъзможно — предстоеше й претоварена работна седмица. Заля я чувство на вина. Как мога да съм толкова жестока?

Пати я спаси с думите:

— Утре ще дойда пак и ще доведа и децата.

Мама обаче не бе склонна да остави Джийни да се отърве толкова лесно.

— А ти ще дойдеш ли, Джийни?

Джийни едва проговори:

— Ако мога. — Задавена от мъка, тя се наведе и целуна майка си. — Обичам те, мамо. Постарай се да не го забравиш.

Още щом излязоха от стаята, Пати избухна в сълзи.

На Джийни също й се плачеше, но тя бе по-голямата сестра и отдавна бе свикнала да потиска чувствата си, когато се налагаше да се грижи за Пати. Без да спира, тя прегърна Пати през раменете и двете продължиха по болничния коридор. Пати не бе слаба, но бе по-податлива от Джийни, която бе борбена и волева натура. Мама винаги се бе карала на Пати и все й казваше, че трябва да взема пример от Джийни.

— Иска ми се да я доведа вкъщи, но не мога — каза Пати с нещастен глас.

Джийни се съгласи. Пати бе омъжена за дърводелеца Зип. Живееха в малка дървена къща с две спални. В едната спяха трите им момчета. Дейви бе на шест години, Мел — на четири, а Том — на две. Къде да сложат баба?

Джийни бе неомъжена. Като асистент — преподавател в университета „Джоунс Фолс“ тя печелеше по трийсет хиляди годишно — много по-малко от мъжа на Пати, и тъкмо бе изтеглила първата ипотека, с която си бе купила малък двустаен апартамент, и го бе обзавела на кредит. Едната стая представляваше хол с кухненски бокс, а другата — спалня с килер и миниатюрна баня. Ако настанеше майка си на своето легло, тя трябваше да се премести да спи на дивана. Освен това през деня нямаше кой да се грижи за сама възрастна жена, болна от алцхаймер.

— И аз не мога — каза тя.

Пати гневно я изгледа през сълзи:

— Ами тогава защо й каза, че ще я изкараме оттук? Просто не можем да го направим!

Излязоха навън в убийствената жега.

— Утре ще отида до банката и ще тегля заем — рече Джийни. — Ще я настаним на по-добро място и ще допълним разликата с парите от застраховката й.

— Но как ще го връщаш този заем? — Пати се опита да бъде по-практична.

— Ще ме повишат в специализиран преподавател, после в преподавател — титуляр, след това ще ми възложат да напиша учебник и три могъщи фирми ще се сбият за мен коя да ме наеме за консултант.

Пати се усмихна през сълзи:

— Аз ти вярвам, обаче банката ще повярва ли?

Пати винаги бе вярвала на Джийни. Самата Пати никога не бе проявявала каквито и да било амбиции. В училище бе под средното ниво, бе се омъжила на деветнадесет години и се бе заела да възпитава децата си, без да съжалява за нищо. Джийни бе точно обратното. Отличничка на класа и капитан на всички спортни отбори, тя бе шампион по тенис и бе изкарала колеж с помощта на спортна стипендия. Каквото и да кажеше, че ще направи, Пати винаги й бе вярвала.

Но в случая Пати бе права — банката никога нямаше да й даде заем, след като съвсем наскоро бе финансирала покупката на апартамента й. Освен това току-що бе започнала като асистент — преподавател — трябваше да минат поне три години, преди да я включат в списъците за повишение. Докато вървяха към паркинга, Джийни въздъхна примирено:

— Е, добре, ще продам колата си.

Обичаше колата си. Беше двайсетгодишен „Мерцедес 230C“, червено купе с две врати и черни кожени седалки. Беше го купила преди осем години с парите от наградата на тенис турнира, организиран от колежа „Мейфеър Лайтс“ — пет хиляди долара. Тогава още не бе модерно да притежаваш стар мерцедес.

— Вероятно цената му сега е двойно по-висока — добави тя.

— Но след това пак трябва да си купиш кола — прекъсна я Пати.

— Права си — съгласи се Джийни. — Е, сигурно мога да давам частни уроци, нищо, че е против правилата в „Джоунс Фолс“, и вероятно ще вземам по четиридесет долара на час от богати студенти, пропаднали на изпити в други университети. Сигурно ще ми се събират по триста долара на седмица. Необлагаеми, ако не ги декларирам. — Погледна сестра си в очите. — Ти можеш ли да отделиш нещо?

Пати отклони поглед:

— Не знам.

— Зип печели повече от мен.

— Ще ме убие, ако му го кажа, но сигурно ще можем да заделяме по седемдесет и пет — осемдесет на седмица — каза Пати след дълга пауза. — Ще гледам да го накарам да помоли за увеличение. Някак си му е неудобно, но знам, че го заслужава и шефът му го харесва.

Джийни се почувства по-бодра, въпреки че перспективата да прекарва уикендите си в преподаване на закъсали студенти изглеждаше мрачна.

— С четиристотин долара на седмица повече можем да намерим на мама самостоятелна стая с баня към нея.

— И тогава ще може да си я обзаведе с някои мебели от къщи.

— Нека поразпитаме тук-там и да видим дали някой не знае по-добро място.

— Добре — размисляйки, отвърна Пати. — Болестта на мама е наследствена, нали? Гледах нещо подобно по телевизията.

Джийни кимна.

— Има дефект на ген AD3, който е свързан с ранното развитие на болестта на алцхаймер.

Намираше се в хромозома 14q24.3, спомни си Джийни, но това нямаше да говори нищо на Пати.

— Означава ли, че и двете ще свършим като мама?

— Вероятността за такова нещо е доста голяма.

Известно време мълчаха. Мисълта да си изгубиш ума бе твърде мрачна тема за разговор.

— Радвам се, че родих децата на млади години — каза най-сетне Пати. — Докато това стане с мен, те ще са достатъчно пораснали, за да се грижат сами за себе си.

Джийни усети намека. Както и мама, Пати смяташе, че има нещо нередно в това да си на двайсет и девет години и да нямаш деца.

— Фактът, че са открили гена, също дава повод за надежда — каза тя. — Докато стигнем мамината възраст, те вече може би ще могат да ни инжектират променена версия на собствената ни ДНК, в която дефектния ген го няма.

— Споменаха за това по телевизията. Технология на рекомбинираната ДНК, така ли се казваше?

Джийни се усмихна широко:

— Точно така.

— Видя ли, че не съм толкова глупава?

— Никога не съм те мислела за глупава.

Пати продължи:

— Въпросът е, че нашата ДНК ни прави такива, каквито сме. Така че ако променят състава на ДНК-то ми, от мен няма ли да излезе друга личност?

— Не само ДНК-то ти те прави да си това, което си. Зависи и от възпитанието ти. Точно в това се състои и работата ми.

— Как си на новото място?

— Интересно е. Това е големият ми шанс, Пати. Много хора прочетоха статията ми за престъпността и за това дали тя е заложена в гените.

Статията, публикувана миналата година, когато тя все още бе в университета в Минесота, носеше името на рецензиращия преподавател и едва под него бе написано нейното собствено, но цялата работа бе извършена от нея.

— Не можах да разбера какво искаш да кажеш с нея — престъпността, наследствена ли е или не?

— Посочих четири наследствени черти в характера, които водят до престъпно поведение — импулсивност, безстрашие, агресивност и хиперактивност. Но моята голяма теория се състои в това, че някои начини на възпитание при децата противодействат на тези черти и превръщат потенциалния престъпник в добър гражданин.

— И как ще успееш да докажеш такова нещо?

— Чрез изследване поведението на еднояйчни близнаци, отгледани отделно един от друг. Еднояйчните близнаци имат еднаква ДНК. И ако при раждането им поради някаква причина ги осиновят на различни места, те получават различно възпитание. Затова търся такива близнаци, при които единият е престъпник, а другият е нормален. После проучвам условията, при които са отгледани, сравнявам и търся разликите във възпитанието, дадено им от родителите.

— Работата ти наистина е важна — каза Пати.

— И аз така мисля.

— Трябва да разберем защо напоследък толкова много американци стават престъпници.

Джийни кимна. Казано с две думи, точно в това се състоеше работата.

Пати свърна към колата си — огромен стар форд комби, чийто багажник бе пълен с детски играчки — триколесно велосипедче, топки и ракети от най-различен калибър, голям камион със счупено колело…

— Целуни децата от мен — каза Джийни.

— Благодаря. Ще ти се обадя утре, след като мина през мама.

Джийни извади ключовете си, поколеба се, после отиде до Пати и я прегърна.

— Обичам те, сестричке — прошепна в ухото й тя.

— И аз те обичам.

Джийни се качи в колата и потегли.

Чувстваше се разбита и неспокойна, изпълнена с неизяснени чувства към мама, към Пати и към отсъстващия си баща. Пое по I-70 и подкара бързо, заобикаляйки отляво и отдясно по-бавно движещите се коли. Чудеше се какво да прави през останалата част от деня, после си спомни, че има среща по тенис в шест, а след това щеше да отиде на бира и пица със студенти и по-млади преподаватели от факултета по психология при „Джоунс Фолс“. Първата й мисъл бе да отмени всичко. Но не искаше да остава сама вкъщи и да си мисли глупости. Щеше да поиграе тенис — умората от красивата игра щеше да я накара да се почувства по-добре. После щеше да постои в бара на Анди час — час и нещо, а след това щеше да се прибере и да си легне рано.

Но не стана така.

 

 

Противникът й по тенис бе Джек Бъджън, шеф на университетската библиотека. Едно време бе играл на Уимбълдън и въпреки че сега вече бе на петдесет години и плешив, все още бе в добра форма и не бе забравил нищо от майсторството си. Джийни никога не бе играла на Уимбълдън. Върхът в спортната й кариера бе, когато я включиха в олимпийския отбор на Съединените щати по тенис. Тогава беше още студентка. Но пък беше по-бърза и по-силна от Джек.

Играеха на един от кортовете в университетското градче. Силите им бяха равни и играта им привлече малка публика. Нямаше правила кой как да се облича, но Джийни по навик бе със снежнобели шорти и бяла поло фланелка. Косата й бе дълга и тъмна, не копринена като на Пати, но къдрава и трудна за оправяне, затова я бе натъпкала под бейзболна шапка.

Сервисът й бе експлозивен, а диагоналният й бекхенд — убиец. Със сервиса й Джек не можеше да се пребори, но след първите няколко гейма направи така, че да не й дава възможност да прилага убийствения си бекхенд. Той играеше на сигурно, запазвайки силите си, и оставяше Джийни сама да греши. Тя бе твърде агресивна, сервираше почти винаги двойно и изтичваше към мрежата твърде рано. В друг ден щеше да го бие, но днес концентрацията й съвсем не бе на висота и не успяваше да предвиди ходовете му. И двамата спечелиха по сет, после третият стигна до 5–4 за него и тя изравни само благодарение на това че бе неин ред да сервира.

Геймът стигна до две равенства, после Джек спечели точка и предимството бе на негова страна. Сервисът на Джийни намери мрежата и откъм малобройната публика долетя разочарована въздишка. Вместо да бие нормален и по-бавен втори сервис, тя забрави всякаква предпазливост и го би така, сякаш бе първи. Джек едва го хвана и успя да го върне с бекхенд. Джийни върна топката със силно забиване и изтича до мрежата. Джек обаче не бе загубил равновесие, както се бе престорил, върна с елегантна дъга над главата й и топката се приземи зад нея, почти на линията — победа за Джек.

Отпуснала ръце, Джийни стоеше и гледаше топката, ядосана на себе си. Въпреки че от години не бе играла сериозно, спортният хъс, който я караше трудно да преглъща загубите, не бе изчезнал. Потисна емоциите си и лепна приветлива усмивка на лицето си.

— Прекрасен удар! — подвикна тя.

После се приближи до мрежата, стисна ръката му, а от публиката се чуха откъслечни ръкопляскания.

Към нея се приближи млад мъж.

— Хей, това беше страхотен мач! — възкликна той.

Джийни му хвърли бегъл поглед. Беше страхотно парче — висок, с атлетично телосложение, късо подстригана къдрава руса коса, хубави сини очи, които направо я изяждаха.

Да, но тя днес не бе в настроение.

— Благодаря — отвърна Джийни кратко.

Той се усмихна — самоуверено, спокойно, даваше й да разбере, че повечето момичета изпадат във възторг, когато ги заговори.

— Знаете ли, аз също играя малко тенис и си помислих…

— Ако играете малко тенис, значи вероятно не сте в моята категория — прекъсна го тя и отмина.

Зад гърба й той обаче продължи с весел глас:

— В такъв случай да смятам ли, че едно предложение за романтична вечеря, последвана от страстна нощ, също не подлежи на обсъждане?

Тя не можа да сдържи усмивката си, дори и само заради настойчивостта му и за това, че се бе държала малко по-грубо, отколкото бе необходимо. Обърна поглед към него и отвърна, без да спира:

— Да, но все пак благодаря за предложението.

Джийни излезе от корта и се отправи към съблекалните. Какво ли ставаше с майка й сега? Сигурно вече е вечеряла — беше седем и половина, а в подобни заведения сервираха вечерята рано. Може би е седнала във фоайето и гледа телевизия. А може и да е намерила някоя приятелка на нейна възраст, която да не обръща внимание на това, че забравя, и да гледа с интерес снимките на внуците й. Едно време майка й имаше много приятелки — колежките й от фризьорския салон, две-три клиентки, съседки, хора, с които се познаваше от двайсет и пет години, но вече бе трудно да се поддържа дружба с човек, който непрекъснато забравя кой, по дяволите, си.

Минавайки покрай игрището за хокей, тя се сблъска с Лайза Хокстън. Лайза бе станала най-добрата й приятелка, откакто преди месец Джийни постъпи на работа в „Джоунс Фолс“. Работеше като лаборантка по психология. Имаше научна степен, но не искаше да се занимава с академична работа. Както и Джийни, и тя идваше от бедно семейство и се чувстваше потисната от аристократичната атмосфера в „Джоунс Фолс“. Двете млади жени се сближиха много бързо.

— Едно хлапе току-що се опита да ме свали — каза Джийни с усмивка.

— Как изглеждаше?

— Приличаше на Брад Пит, но бе по-висок.

— Каза ли му, че имаш приятелка на възраст, по-близка до неговата? — попита я Лайза.

Тя бе на двайсет и четири.

— Не. — Джийни погледна назад, но младежът не се виждаше никакъв. — Не спирай, може да е тръгнал след мен.

— Е, и какво от това?

— Хайде, хайде…

— Джийни, бягаш си от късмета.

— О, я стига!

— Би могла да му дадеш поне телефонния ми номер.

— Може би трябваше да му дам бележка с номера на сутиена ти и това сигурно щеше да свърши работа.

Лайза имаше голям бюст.

Приятелката й спря. За момент Джийни си помисли, че е отишла твърде далеч и Лайза се е обидила. Тъкмо понечи да й се извини, когато Лайза продължи:

— Хей, знаеш ли, че това е идея? Номерът на сутиена ми е 36D, за повече информация се обадете на този телефон. Хитро, а?

— Завиждам ти. Винаги съм мечтала за секси сутиени — каза Джийни и двете се изкискаха. — Вярно е, молила съм се за големи цици. Всъщност бях, кажи-речи, последното момиче в класа, на което му дойде цикълът, и ме беше много срам:

— Наистина ли си казвала Боже Господи, прати ми големи цици, коленичила до леглото?

— Всъщност молех се на Дева Мария. Мислех си, че това е женска работа. И не казвах „цици“, разбира се.

— А какво, „гърди“ ли?

— Не, според мен не трябваше да казвам „гърди“ на Светата Майка.

— Тогава как си ги наричала?

— Нянки.

Лайза избухна в смях.

— Изобщо не се сещам откъде може да съм научила тая дума, сигурно съм я чула, без да искам, в някой мъжки разговор, но тогава ми се стори много учтив евфемизъм. На никого не съм говорила за това преди.

Лайза се обърна назад.

— Е, не виждам никакви красавци зад нас. Май се отървахме от Брад Пит.

— Това е добре. Точно моят тип беше — хубав, секси, прекалено самоуверен и абсолютно ненадежден.

— Как можеш да кажеш, че е ненадежден, като си го видяла само за двайсет секунди?

— Всички мъже са ненадеждни.

— Може би си права. Довечера ще дойдеш ли в бара на Анди?

— Да, за час — час и нещо. Първо трябва да се изкъпя.

Тениската й бе мокра от пот.

— Аз също. — Лайза бе по шорти и маратонки. — Имах тренировка с отбора по хокей. А защо само за един час?

— Имах труден ден. — Тенисът бе поразсеял Джийни, но сега сърцето й се сви при спомена за майка й. — Трябваше да настаня мама в дом за стари хора.

— О, Джийни, съжалявам.

Докато влязат във физкултурния салон и се спуснат по стълбите в сутерена, Джийни й разказа всичко. Когато нахълтаха в съблекалнята, в огледалата се мерна отражението им. По външен вид бяха толкова различни, че приличаха на артистки от комедийно шоу. Лайза бе малко под среден ръст, а Джийни бе почти метър и осемдесет. Лайза бе руса и закръглена, докато Джийни бе тъмнокоса и мускулеста. Лайза имаше хубаво лице, леко напръскан с лунички чип нос и извита като лък уста. Повечето хора описваха Джийни като зашеметяваща и понякога мъжете й казваха, че е красива, но никой досега не я бе нарекъл хубава.

Докато сваляха потните си дрехи, Лайза попита:

— А баща ти? Нищо не казваш за него.

Джийни въздъхна. Това бе въпрос, от който се бе научила да се страхува още от малка, но рано или късно й го задаваха. Дълго време бе лъгала, че баща й е мъртъв, че е изчезнал и се е оженил повторно, че е отишъл да работи в Саудитска Арабия. Напоследък обаче се придържаше към истината.

— Баща ми е в затвора — отвърна тя.

— О, боже! Не трябваше да те питам.

— Всичко е наред. Почти през целия ми живот е бил в затвора. Той е крадец. Това е третата му присъда.

— На колко го осъдиха?

— Не си спомням. Няма значение. Никаква полза от него, като е навън. Не се е грижил за нас и няма намерение да започва.

— Никога ли не се е хващал на редовна работа?

— Само когато хвърли око на някое място. Започва като портиер, метач или дори охрана в някоя фирма, работи седмица-две, после я ограбва.

Лайза я погледна с интерес:

— Затова ли толкова те интересува генетичната престъпност?

— Може би…

Влязоха под душовете. Джийни не бързаше, бавно и с наслада миеше косата си. Бе благодарна на Лайза за дружбата й. Момичето работеше в „Джоунс Фолс“ малко повече от година и когато Джийни пристигна тук в началото на семестъра, то я разведе навсякъде. Харесваше й да работи заедно с Лайза в лабораторията, защото тя бе човек, на когото спокойно можеш да разчиташ. Обичаше и да излиза с нея след работа, защото чувстваше, че може да й каже всичко, каквото й дойде наум, без да се страхува, че ще я шокира.

Джийни тъкмо натъркваше шампоана в косата си, когато отвън се чуха странни звуци. Тя спря и се ослуша. Приличаха й на уплашени писъци. През тялото й като хладна вълна премина тревога и тя потрепери. Изведнъж се почувства ужасно уязвима — гола, мокра и на един етаж под земята. Поколеба се, после бързо изплакна косата си и надзърна от кабинката, за да види какво става.

Още щом подаде глава изпод душа, й замириса на изгоряло. Пламъци не се виждаха, но под тавана се събираха гъсти облаци сиво-черен дим. Идваше сякаш от вентилацията.

Уплаши се. Никога не бе попадала в горяща сграда.

По-хладнокръвните жени събираха багажа си и се отправяха към вратата. Истеричките крещяха ужасено и се щураха безцелно насам-натам. Някакъв задник от охраната със завързана на устата кърпичка на точки всяваше още по-голяма паника, блъскаше ги и ги навикваше като луд.

Джийни разбра, че няма време за обличане, но пък и не можеше да излезе гола навън. Страхът плъзна по вените й, но тя си наложи да се успокои. После намери шкафчето си. Лайза не се виждаше никаква. Тя сграби дрехите си, навлече дънките и намъкна тениската.

Това й отне само няколко секунди, но в туй време момичетата опразниха съблекалнята, а димът я изпълни почти изцяло. Вратата вече не се виждаше и тя се закашля. Мисълта, че след малко ще започне да се задушава, я изплаши. Знам къде е вратата, каза си, трябва само да се успокоя. Ключовете и парите й бяха в дънките. Взе ракетата си и мъчейки се да не диша, се отправи към изхода.

Коридорът бе изцяло задимен, очите й се насълзиха и тя вече не можеше да вижда. По-добре да бе изхвърчала гола навън, за да спечели няколко ценни секунди. Дънките не й помагаха да вижда или да диша. По-добре гола, отколкото мъртва.

Все още сдържайки дъха си, тя напипа стената, за да определи посоката, и хукна. Помисли си, че може да се блъсне в някой, но явно всички вече бяха далеч пред нея. Когато стената свърши, тя разбра, че се намира в малкото фоайе, въпреки че нищо не се виждаше. Стълбите трябваше да са право пред нея. Пресече фоайето и се блъсна в машината за кока-кола. Стълбите вече отдясно ли се падаха или отляво? Отляво, каза си тя. Тръгна натам, стигна до вратата за мъжката съблекалня и разбра, че е сбъркала.

Повече не можеше да сдържа дъха си. Със стон пое въздух, но вдъхна дим и се закашля. Заклатушка се обратно по стената, разтърсвана от кашлица, с парещи ноздри и потънало в сълзи лице. Цялото й същество крещеше за глътка чист въздух — нещо, което бе считала за неотменно право през целия си двайсет и девет годишен живот. Отново стигна до машината за кока-кола, заобиколи я и когато се спъна в най-долното стъпало, разбра, че е до стълбището. Изтърва ракетата си и тя изчезна от погледа й. Много държеше на нея — с тази ракета бе спечелила турнира „Мейфеър Лайт“, но я изостави и запълзя по стълбите на четири крака.

Димът внезапно се разреди, когато се изкачи в просторното фоайе на приземния етаж. Видя входа към сградата, чиито врати бяха отворени. Отвън имаше човек от охраната, който й махна и извика:

— Насам!

Давейки се в кашлица, тя се заклатушка през фоайето и излезе навън, с благодарност поемайки чистия въздух.

Две-три минути стоя превита, вдишвайки дълбоко, като се мъчеше да изчисти пушека от дробовете си. Накрая, когато дишането й се нормализира, до ушите й долетя воят от сирената на пожарната. Огледа се за Лайза, но не я видя.

Да не е останала долу? Все още треперейки, Джийни заоглежда лицата в тълпата. По-голямата част от студентките бяха повече или по-малко голи и се бе създала странно интимна атмосфера. Тия, които бяха успели да спасят багажа си, даваха дрехите си на онези, които нямаха това щастие. Голите момичета бяха благодарни и на мръсна и потна тениска. Някои бяха само с увити около телата им хавлии.

Лайза я нямаше. С нарастваща тревога Джийни се върна при охраната на входа.

— Струва ми се, че приятелката ми е все още вътре — каза тя, усещайки как гласът й започва да трепери от страх.

— Вътре не влизам — отвърна оня веднага.

— Какъв храбрец! — сопна му се Джийни.

Не знаеше какво точно иска да направи той, но пък и не бе очаквала да стои напълно бездеен.

На лицето му бе изписано съжаление.

— Това е тяхна работа — посочи мъжът към пожарната, завила вече към сградата.

Джийни започна да се страхува за живота на Лайза, но не знаеше какво да стори. Отправи нетърпелив поглед към пожарникарите, които слизаха от колата и в движение си слагаха противогазите. Стори й се, че се движат съвсем бавно и й се прииска да им викне: „По-бързо! По-бързо!“ Пристигна още една пожарна, а след нея бял полицейски автомобил със сребърносинята лента на балтиморското полицейско управление.

Докато пожарникарите разпъваха маркучите, един офицер се приближи до човека от охраната и попита:

— Къде според вас е започнало?

— В дамската съблекалня — отвърна му онзи.

— А къде точно се намира това?

— В сутерена, откъм задната страна.

— А колко изхода има от този сутерен?

— Само един — стълбището, което излиза в това фоайе.

Един човек от поддръжката, застанал наблизо, възрази:

— Откъм машинната зала на басейна има стълба, която излиза до люк откъм задната страна.

Джийни се обади:

— Приятелката ми май все още е вътре.

— На колко години е?

— Двайсет и четири, ниска, руса.

— Ако е вътре, ще я намерим.

За миг Джийни се поуспокои. После се сети, че той не бе казал дали ще я намерят жива или мъртва.

Онзи от охраната, когото бе срещнала в съблекалнята, бе изчезнал. Джийни се обърна към офицера от пожарната:

— Долу имаше още един човек от охраната. Не го виждам никъде. Високо момче.

Пазачът от фоайето се намеси:

— Други от охраната в тази сграда няма.

— Но на главата си имаше шапка с надпис „Охрана“ и крещеше на момичетата да напуснат сградата.

— Изобщо не ме интересува какво е пишело…

— О, за бога, стига си спорил! — тросна му се Джийни. — Може и да ми се е сторило, но така или иначе животът му е в опасност.

До тях се бе приближило момиче, облечено в мъжка риза, с навити до лакътя ръкави.

— И аз го видях. Голяма гадина — каза то. — Опипа ме цялата.

— Запазете спокойствие — каза пожарникарят. — Всички ще намерим. Благодаря за съдействието.

Той се отдалечи.

За момент Джийни впи сърдит поглед в пазача. Почувства, че пожарникарят я бе помислил за истеричка, защото се бе развикала на охраната. После отвърна поглед ядосана. И какво да прави сега? Пожарникарите тичаха, дрънчейки с шлемовете и ботушите си. Тя бе боса и само по тениска. Ако хукнеше с тях, щяха веднага да я изхвърлят. Стисна внезапно юмруци. Мисли, мисли! Къде може да бъде Лайза?

До спортния салон бе сградата по психология „Рут У. Ейкорн“, кръстена така на жената на някакъв богат меценат, но всички, дори и преподавателите, й викаха Лудницата. Дали Лайза не е отишла там? Входната врата сигурно е затворена, неделя е, но тя може да има ключ. Може да е изтичала до лабораторията, за да вземе нещо да се наметне, а може и просто да е седнала вътре, за да се съвземе. Джийни реши да провери. Все пак бе по-добре, отколкото да седи и нищо да не прави.

Тя се спусна през зелените площи, спря се на входа на Лудницата и надникна през стъклените врати. Във фоайето нямаше никой. Извади от джоба си пластмасовата карта, която й служеше вместо ключ, и я прекара през четящото устройство. Вратата се отвори. Джийни влетя вътре и извика:

— Лайза? Тук ли си?

Лабораторията бе пуста. Столът на Лайза бе прилежно пъхнат под бюрото, а екранът на компютъра й бе тъмен. Джийни провери и в дамската тоалетна в края на коридора отвън. Нищо.

— Мамка му! — каза с нарастваща паника. — Къде си, по дяволите?

Задъхана, изтича обратно навън. Реши да обиколи спортната зала, в случай че Лайза е успяла да се измъкне и сега лежи някъде. Мина покрай огромните боклукчийски казани отзад и излезе на малък паркинг, точно на гърба на залата. В далечния край на алеята забеляза отдалечаваща се фигура, но бе твърде висока, за да е Лайза, сетне разбра, че фигурата е на мъж. Мина й през ума, че това може да е изчезналият човек от охраната, но той сви зад ъгъла на съседната сграда и изчезна, преди Джийни да го е познала.

Тя продължи. От другата страна бе полосата за бягане, пуста по това време. Завършвайки пълния кръг, се озова пред входа на спортната зала.

Тълпата бе станала по-голяма, бяха дошли още пожарни и полицейски коли, но Лайза я нямаше. Изглежда, наистина бе останала в горящата сграда. Джийни бе обхваната от чувство на обреченост, но опита да го сподави. Не бива да го допускаш!

Тя забеляза пожарникаря, с когото бе разговаряла, и го хвана за лакътя.

— Почти съм сигурна, че Лайза Хокстън е вътре — каза тя напрегнато. — Търсих я навсякъде.

Той я изгледа изпитателно, мъчейки се да прецени дали информацията идва от надежден източник. Без да й отговори, вдигна радиото до устата си.

— Търсете бяла млада жена, която може да е вътре. Името й е Лайза, повтарям: Лайза.

— Благодаря — каза Джийни.

Той кимна рязко и се отдалечи.

Джийни за миг изпита облекчение, но само за миг. Представи си как Лайза лежи някъде там долу в безсъзнание, а пожарът се промъква към нея с всяка секунда. Спомни си какво бе казал човекът от поддръжката — че имало още един вход към сутерена. Не го бе забелязала, докато обикаляше. Реши да провери още веднъж и се върна откъм задната страна на сградата.

Веднага го забеляза. Люкът бе там, близо до сградата, отчасти скрит от паркирания над него крайслер. Зееше широко отворен, стоманеният капак бе облегнат на стената. Джийни коленичи до квадратната дупка и се наведе да погледне.

Вътре се виждаше стълба, слизаща в мръсна стая — луминесцентните лампи осветяваха всякакви машинарии и тръби. В застоялия въздух се носеха откъслечни валма пушек — явно стаята бе затворена откъм останалата част на сутерена. Миризмата на дим й напомни как се бе влачила слепешком по изпълнения с дим коридор и сърцето й заби по-бързо.

— Има ли някой вътре? — подвикна тя.

Стори й се, че чу нещо, но не бе сигурна и извика още веднъж, този път по-силно.

Никакъв отговор.

Тя се поколеба. Най-разумното бе да викне някой пожарникар, но това й се стори много бавно, особено пък ако пожарникарят решеше първо да я разпита. Другият вариант бе да слезе долу сама и да види какво става.

При мисълта, че трябва пак да влиза вътре, коленете й омекнаха. Гърдите й още я боляха от жестоките напъни на кашлицата. Но Лайза може би бе вътре, ранена и неспособна да се движи. Припаднала, затисната от нещо. Трябваше да го направи.

Тя пое дъх и сложи крак на първото стъпало. Краката й отново се подгънаха от страх. Поколеба се. Изчака пристъпът да премине, после слезе още едно стъпало. Ако пушекът ме накара отново да се закашлям, помисли си тя, веднага ще изляза. Третата стъпка беше по-лесна, заслиза по-бързо надолу, прескочи последните две стъпала и стъпи на бетонния под.

Намираше се в голяма стая, пълна с помпи, филтри и всякакви други машини — вероятно всичко това бе за басейна. Миришеше силно на пушек, но можеше да се диша.

Веднага видя Лайза и гледката я накара да затаи дъх.

Лежеше на едната си страна, свита в ембрионална поза, гола. По бедрото й като че ли имаше кръв. Не мърдаше.

Джийни замръзна на място. С усилие запази самообладание и извика:

— Лайза! — Усети, че е на ръба на истерията и вдъхна дълбоко, за да се успокои. Боже, дано да е жива! — прошепна. Бързо се приближи и коленичи до приятелката си. — Лайза?

Тя отвори очи.

— Слава богу! — Джийни я погледна облекчено. — Мислех, че си мъртва.

Лайза бавно се изправи и седна. После вдигна очи, устните й бяха подути.

— Той ме… изнасили — отрони тя.

Сърцето на Джийни замря в предчувствие за нещо ужасно.

— Боже господи! Сред дима?

Лайза кимна.

— Каза ми, че изходът бил оттук.

Джийни притвори очи. Усети болката на Лайза — унижението, омерзението… Очите й се напълниха със сълзи, но тя се опита да ги преглътне. За миг се почувства слаба, повдигна й се и не можа да промълви дума.

— Кой беше? — попита Джийни, опитвайки се да бъде силна.

— Някакъв тип от охраната.

— С кърпа на точки на лицето?

— Той я свали. — Лайза извърна очи. — Непрекъснато се усмихваше.

Всичко съвпадаше. Момичето с мъжката риза бе казало, че някакъв тип от охраната я опипал. Пазачът от фоайето пък твърдеше, че други, освен него в сградата няма.

— Не е бил от охраната — каза Джийни.

Беше го видяла да изчезва зад ъгъла на съседната сграда. В гърдите й се надигна вълна от гняв. Тоя отвратителен тип го е сторил в центъра на градчето, в спортния салон, където всички се чувстваха в безопасност, събличаха се и се къпеха. Ръцете й се разтрепериха — прииска й се да го настигне и да го удуши.

Отвън долетя шум — мъжки гласове, топуркане и шуртене на вода. Пожарникарите продължаваха да гасят.

— Слушай, тук сме в опасност — каза Джийни напрегнато. — Трябва да излезем от сградата.

— Нямам никакви дрехи — продума приглушено Лайза.

Можем да умрем тук! — ужаси се Джийни.

— Не се тревожи за дрехи, вън всички са полуголи. — Тя огледа стаята и зърна червения дантелен сутиен и бикините, захвърлени в мръсна купчинка в единия ъгъл. Вдигна ги. — Сложи си бельото. Мръсно е, но е по-добре от нищо.

Лайза не помръдна от мястото си и продължи да се взира с празен поглед пред себе си.

Джийни потисна надигналата се паника. Ами какво ще прави, ако Лайза откаже да се движи? Вероятно можеше да я вдигне, но би ли могла да я качи по тази стълба? Тя повиши глас:

— Хайде! Ставай!

Хвана я за ръцете й я изправи на крака.

Най-сетне очите на Лайза срещнаха погледа й.

— Джийни, беше ужасно — промълви тя.

Джийни притисна приятелката си силно към себе си.

— Съжалявам, Лайза! Много съжалявам!

Димът започна да става по-плътен, прониквайки изпод тежката врата.

— Трябва да се измъкваме оттук. Всичко гори. За бога, облечи си бельото! — Страхът й вдъхна решимост.

Лайза се размърда, вяло намъкна бикините и закопча сутиена си. Джийни я хвана за ръката, придърпа я до стълбата и я накара да се качи първа. Докато се изкачваше подире й, вратата с трясък се отвори и в стаята влетя пожарникар, обгърнат от облак дим. Изглеждаше стреснат, че ги сварва тук.

— Всичко е наред, излизаме — извика му Джийни и посочи изхода.

Секунди по-късно и двете бяха вече на чист въздух.

Джийни примря от облекчение — най-сетне бе измъкнала Лайза. Прегърна я и я заведе пред входа на сградата, където бяха безразборно паркирани пожарни и полицейски коли. Повечето от момичетата вече бяха намерили какво да облекат и Лайза изглеждаше малко странно с червеното си бельо.

— Има ли някой шорти или каквото и да било? — питаше Джийни, промъквайки се през тълпата.

Хората обаче бяха раздали всичките си излишни дрехи. Джийни би дала тениската си на Лайза, но отдолу нямаше сутиен.

Най-сетне висок чернокож мъж свали ризата си и я даде на Лайза.

— Но си я искам обратно — каза той. — Мичъл Уотърфийлд, математически факултет.

— Ще запомня — отвърна Джийни с благодарност.

Лайза навлече ризата. Добре че момчето бе високо — ризата му стигна до коленете й.

Усетила, че кошмарът отминава, Джийни отведе Лайза при полицейските коли. На една от тях се бяха облегнали три ченгета и бездействаха. Джийни се обърна към най-възрастния от тях — дебел бял мъж със сиви мустаци.

— Името на тази жена е Лайза Хокстън. Изнасилена е.

Тя очакваше тримата да подскочат, като чуят, че е извършено тежко престъпление, но реакцията им бе изненадващо обикновена. Секунда-две постояха, без да помръднат, сякаш смилаха информацията. Джийни вече се канеше да се развика, когато онзи с мустаците се отдели от колата и бавно попита:

— Къде стана това?

— В сутерена на сградата. В машинното отделение на басейна.

Един от другите полицаи — млад чернокож мъж — се намеси:

— Тия пожарникари ще отмият всички следи долу, сержант.

— Прав си — отвърна по-възрастният. — Трябва да слезеш долу, Лени, и да отцепиш мястото на престъплението.

Лени се отдалечи забързано, а сержантът се обърна към Лайза:

— Познавате ли мъжа, който ви стори това, госпожице Хокстън?

Лайза поклати глава.

Джийни не издържа:

— Висок бял мъж, с червена бейзболна шапка, на която пише „Охрана“ — изрече припряно тя. — Видях го в дамската съблекалня по време на пожара и ми се струва, че го зърнах да бяга малко преди да намеря Лайза.

Ченгето бръкна в колата през отворения прозорец и извади микрофон. Каза няколко думи пред него, после отново го остави.

— Ако прояви глупостта още да носи тази шапка, може и да го хванем — каза той и се обърна към третото ченге: — Макхенти, заведи жертвата в болницата.

Макхенти бе млад бял мъж с очила. Той учтиво попита Лайза:

— Отпред ли искате да седнете или отзад?

Лайза не отвърна, гледайки ченгето с празен поглед.

Джийни й се притече на помощ:

— Седни отпред, отзад ще изглеждаш като арестувана.

По лицето на Лайза пробяга страх и тя най-сетне продума:

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Ако искаш, ще дойда — успокои я Джийни. — Или пък бих могла да мина през къщи и да взема нещо да облечеш в болницата.

Лайза измери Макхенти с уплашен поглед.

— Всичко е наред, Лайза — каза Джийни.

Макхенти вече бе отворил вратата на колата и Лайза се вмъкна вътре.

— В коя болница отивате? — попита го Джийни.

— „Санта Тереза“ — отвърна той и се качи в автомобила.

— След няколко минути съм там — подвикна Джийни в затвореното стъкло, докато колата потегляше.

Тя изтича до служебния паркинг. Вече съжаляваше, че не придружи Лайза. Бе видяла изражението на лицето й — уплашено, помръкнало. Разбира се, че имаше нужда от чисти дрехи, но много по-наложително бе някой да стои до нея и да държи ръката й за успокоение. Сигурно последното нещо, което би искала, е да бъде оставена насаме с въоръжен мъжкар. Джийни скочи в колата си, чувстваше се като предателка.

— Божичко, какъв ден! — промълви тя и изхвърча от паркинга.

Живееше недалеч от университетското градче. Апартаментът й бе на горния етаж в малка къща. Джийни паркира отпред и изтича вътре.

Изми ръцете и лицето си, после набързо се преоблече. За момент се замисли кои от дрехите й биха паснали на закръглената, ниска фигура на Лайза. Извади едно поло и долнището на анцуг. Виж, с бельото бе по-трудно. Намери някакви боксьорски мъжки шорти, но сутиените й до един бяха малки. „Лайза ще мине и без сутиен!“ — рече си тя. Добави чифт маратонки, натъпка всичко в една чанта и отново изтича навън.

Докато караше към болницата, настроението й се промени. Откакто лумна пожарът, цялото й съзнание бе съсредоточено в мисълта как да спаси себе си и Лайза. Сега у нея започна да се надига гняв. Лайза бе щастливо и весело момиче, но шокът от кошмара я беше зомбирал — страхуваше се да се качи дори в полицейска кола. Пръстите й се вкопчиха във волана с такава сила, че ръцете й потрепериха.

„Санта Тереза“ бе голяма крайградска болница в северния край на града. Джийни остави колата на паркинга и намери спешното отделение. Облякла болничен халат, Лайза вече бе в леглото и се взираше в тавана. В ъгъла работеше телевизор, чийто звук бе изключен. Показваха раздаването на наградите „Еми“ — стотици холивудски знаменитости се поздравяваха и пиеха шампанско, облечени в официални дрехи. До леглото бе седнал Макхенти с разтворен бележник на коленете си.

Джийни хвърли чантата на пода.

— Ето ти дрехите. Но какво става тук?

Лайза не отговори, лицето й остана безизразно. Сигурно е още в шок, помисли си Джийни. С неимоверно усилие се опитваше да запази спокойствие. Но по някое време гневът й сигурно щеше да избие…

— Трябва да запиша някои основни данни на случая, госпожице… — каза Макхенти. — Бихте ли ни извинили за малко?

— О, разбира се — отвърна Джийни, но после погледна Лайза и се поколеба. Само преди няколко минути се проклинаше, че я е оставила сама с мъж. Сега не биваше да повтаря грешката си. — Всъщност — поправи се тя — може би Лайза предпочита да остана.

Лайза кимна едва забележимо. Джийни седна на леглото и я хвана за ръката.

Макхенти изглеждаше недоволен, но не каза нищо.

— Тъкмо питах госпожица Хокстън по какъв начин се е опитала да окаже съпротива — рече той. — Викаше ли. Лайза?

— Веднъж. Когато ме бутна на пода — отвърна тя тихо. — После извади ножа…

Макхенти зададе следващия въпрос с равен глас, загледан в тефтера си:

— Опитахте ли се да го отблъснете?

Тя поклати глава.

— Страхувах се да не ме намушка.

— Значи след първия вик не сте оказали никаква съпротива?

Лайза поклати глава и заплака. Джийни стисна по-силно ръката й. А какво, по дяволите, е трябвало да направи! — искаше й се да извика на Макхенти, но се сдържа. Трудно се оправяше с униформени служители, но този тук просто си вършеше работата.

— Преди да проникне, разтвори ли ви краката? — продължи Макхенти невъзмутимо.

Джийни се намръщи: такива въпроси трябваше да се задават от жена.

— Той докосна бедрата ми с острието на ножа — отвърна Лайза.

— Поряза ли ги?

— Не.

— Значи сте си разтворили краката доброволно.

Джийни избухна:

— Ако някой престъпник извади оръжие срещу полицай, вие обикновено го застрелвате, нали? На това доброволно ли му викате?

Макхенти я изгледа ядосано.

— Моля ви, оставете това на мен, госпожице. — Той отново се обърна към Лайза: — Имате ли изобщо някакви наранявания?

— Да, тече ми кръв.

— Това резултат от принудителното сношение ли е?

— Да.

— Къде точно сте ранена?

Джийни не можа да се стърпи повече:

— Защо не оставим докторът да установи това?

Ченгето я изгледа така, като че ли имаше пред себе си олигофрен.

— Трябва да съставя предварителния доклад.

— Тогава нека да кажем, че има вътрешни наранявания в резултат от изнасилването.

— Разговорът водя аз.

— Аз пък ви казвам да спрете, господине — настоя Джийни, едва потискайки желанието си да се развика. — Приятелката ми е в шок и според мен не й се ще да ви описва вътрешните си наранявания, след като всеки момент ще бъде прегледана от лекар.

Макхенти побесня, но се сдържа и продължи:

— Забелязах, че носите червено дантелено бельо. Мислите ли, че това е оказало влияние върху случката?

Лайза отвърна поглед, очите й се напълниха със сълзи.

— Ако подам жалба — обади се Джийни, — че червеният ми мерцедес е откраднат, щяхте ли да ме питате дали не съм провокирала кражбата?

Макхенти не й обърна внимание.

— Не ви ли се струва, че може да сте срещали извършителя и преди, Лайза?

— Не.

— Но от дима сигурно не сте виждали ясно. Освен това той е имал и кърпа на лицето.

— Отначало бях фактически сляпа. Но стаята, където той… го направи, беше слабо задимена, и аз го видях съвсем ясно. — Тя кимна. — Да, видях го.

— Значи ще го познаете, ако пак го видите, така ли?

Лайза потрепери.

— О, да!

— Обаче никога преди това не си го виждала… ни в бар, ни в кръчма, никъде, така ли? — Полицаят изведнъж изостави учтивата форма, явно губеше търпение.

— Да.

— Ходиш ли по барове, Лайза?

— Разбира се.

— Барове за самотници, нещо такова, а?

Джийни отново кипна:

— Това пък що за въпрос е?

— Въпрос, какъвто задават адвокатите на защитата — отвърна Макхенти.

— Лайза не е пред съда, тя не е извършител, тя е жертва!

— Девствена ли беше, Лайза?

Джийни се изправи заплашително:

— Достатъчно! Просто не мога да повярвам, че й задавате такива въпроси.

Макхенти повиши глас:

— Опитвам се да установя надеждността й.

— Час след като е била изнасилена? Забравете!

— Върша си работата…

— Тъй както гледам, не знаете как да си я вършите. И ми се струва, че не знаете да вършите нищо, Макхенти.

Преди ченгето да успее да отговори, в стаята влезе лекар, без да почука. Бе млад и изглеждаше объркан и уморен.

— Това ли е изнасилването? — попита той.

— Това е госпожица Лайза Хокстън — отвърна Джийни с леден глас. — Да, била е изнасилена.

— Трябва да взема вагинална проба.

Нямаше капка чар, но поне измисли извинение да се отърве от Макхенти. Джийни вдигна поглед към ченгето. Оня си седеше на мястото без никакво намерение да става, като че ли лично щеше да наглежда вземането на пробата.

— Преди да направите това, докторе, може би полицай Макхенти ще ни извини за малко — вметна Джийни.

Лекарят погледна към Макхенти, ченгето сви рамене и излезе.

С рязък жест докторът свали чаршафа, покриващ Лайза.

— Вдигнете халата си и разкрачете нозе! — нареди той.

Лайза захлипа.

Джийни не можеше да повярва — какво им става на тия мъже?

— Извинете ме, сър — обърна се тя към лекаря.

Той я изгледа сърдито и нетърпеливо:

— Имате ли някакъв проблем?

— Бихте ли се опитали да бъдете малко по-учтив?

Лекарят почервеня.

— Тази болница е пълна с хора с най-различни травми и болести, застрашаващи живота им — отвърна той. — В момента в спешно отделение има три деца, извадени от автомобилна катастрофа, и те всички ще умрат. А вие ми се лигавите, че не съм бил вежлив с момиче, което не знае с кого да си легне.

Джийни онемя.

— Не знае с кого да си легне? — повтори хипнотизирана тя.

Лайза рязко се изправи и седна в леглото.

— Искам да си ида у дома — каза тя.

— Това е чудесна идея — отвърна Джийни.

Тя отвори чантата и започна да изважда дрехите, слагайки ги на леглото.

За момент докторът не каза нищо.

— Правете каквото искате — промърмори после сърдито и излезе.

Джийни и Лайза се спогледаха.

— Просто не мога да повярвам, че това се случва.

— Добре че си отидоха — каза Лайза и се смъкна от леглото.

Джийни й помогна да свали болничния халат. Лайза бързо облече чистите дрехи и обу маратонките.

— Ще те откарам до вас — каза Джийни.

— А защо не останеш да спиш при мен? — попита я Лайза. — Не ми се иска да съм сама нощес.

— Разбира се, ще се радвам да сме заедно.

Макхенти ги чакаше отвън. Изглеждаше по-малко уверен, вероятно усещаше, че е подхванал разговора лошо.

— Трябва да задам още някоя въпроси — каза той.

Джийни заговори тихо и спокойно:

— Ние си тръгваме. В момента Лайза е твърде обезпокоена, за да отговаря.

Ченгето почти се изплаши:

— Но трябва… Подала е оплакване.

Лайза се намеси:

— Никой не ме е изнасилвал. Стана грешка. Сега просто искам да си ида у дома.

— Сигурно знаете, че е подсъдно да се дават фалшиви обвинения?

— Тази жена тук не е престъпничка — каза сърдито Джийни. — Точно обратното — жертва е на криминално деяние. Ако шефът ви пита защо тя оттегля оплакването си, кажете му, че по най-некадърен начин е била тормозена от полицай Макхенти от балтиморското полицейско управление. А сега я водя вкъщи, моля да ни извините. — Тя прегърна Лайза, двете заобиколиха полицая и се насочиха към изхода.

Докато минаваха покрай него, го чуха да промърморва:

— Какво толкова съм направил?