Кен Фолет
Третият близнак (15)

14.

Берингтън Джоунс се прибра вкъщи. Чувстваше разочарование и в същото време облекчение. Бе като диетик, който по целия път към сладкарницата се бори с изкушението и изведнъж вижда, че тя е затворена. Усещаше, че се е измъкнал на косъм от нещо, което не е трябвало да прави.

Така или иначе, не беше сторил и крачка към решаването на проблема с проекта на Джийни и с това, което можеше да се разкрие. Вероятно трябваше повече да я разпитва, а не да се забавлява. Намръщи се, паркира колата и влезе вътре.

Къщата бе тиха — домашната помощничка Мариан сигурно си бе легнала. Отиде в кабинета си и провери телефонния секретар. Имаше записано едно обаждане.

— Професоре, тук е сержант Делауеър от отдел „Сексуални престъпления“. Сега е понеделник вечерта. Ще се радвам, ако днес ми окажете съдействие. — Берингтън присви рамене. Бе направил малко повече от това да потвърди, че Лайза Хокстън работи в Лудницата. Гласът продължи: — Тъй като сте работодател на госпожица Хокстън и изнасилването е станало в университетското градче, длъжна съм да ви уведомя, че тази вечер арестувахме един мъж. Всъщност днес той е бил обект на изследвания във вашата лаборатория. Името му е Стивън Логън.

— Исусе! — откъсна се от устните на Берингтън.

— Жертвата го посочи при разпознаването, затова съм сигурна, че ДНК тестът ще потвърди, че престъпникът е той. Моля, предайте тази информация, на когото сметнете за необходимо в университета. Благодаря ви.

— Не! — каза Берингтън и се тръшна тежко на стола зад бюрото. — Не — повтори той по-тихо.

После заплака.

След малко, все още плачейки, стана и затвори вратата към кабинета, страхувайки се, че камериерката може да влезе. После се върна на бюрото и зарови лице в дланите си.

Стоя така доста време.

Когато и последните следи от сълзи изсъхнаха по бузите му, вдигна слушалката и се обади на телефон, чийто номер знаеше наизуст.

— Моля те, Господи, не телефонен секретар, моля те! — каза той на глас, заслушан в звъненето оттатък.

Отговори млад мъж:

— Ало?

— Аз съм — каза Берингтън.

— Хей, как си?

— Съсипан.

— О! — Гласът прозвуча виновно.

Ако Берингтън бе изпитвал някакви съмнения, тази виновна нотка ги помете.

— Знаеш защо ти се обаждам, нали?

— Кажи.

— Не си играй с мен, моля те. Говоря за неделя вечерта.

Младият мъж въздъхна.

— Добре.

— Проклет глупак! Ти си ходил в университетското градче, нали? Ти… — Усети се, че не бива да говори много по телефона. — Ти пак си го направил.

— Съжалявам… Как разбра?

— Отначало не те подозирах. Мислех, че си напуснал града. После арестуваха един, който прилича много на теб.

— Брей! Това означава, че аз…

— Ти си извън опасност.

— Какъв късмет! Слушай…

— Какво?

— Няма да кажеш на никого, нали? Ни на полицията, нито на някой друг.

— Не, няма да кажа на никого — каза Берингтън с натежало сърце. — Можеш да разчиташ на мен.