Кен Фолет
Третият близнак (33)

32.

Берингтън гледаше през прозореца на кабинета си. Тази сутрин никой не играеше на тенискорта. Представи си, че вижда Джийни там. Бе я видял да играе през първия или втория ден от семестъра — тичаше из корта с развята поличка, загорелите й крака се движеха енергично, белите маратонки проблясваха… Тогава много му беше харесала. Намръщи се, питайки се какво толкова му е харесала атлетичността й. Гледката на спортуващи жени обикновено не му действаше възбуждащо. Но когато Джийни Играеше тенис, тя постигаше някаква хипнотизираща грация. Беше все едно да гледаш как лъв се впуска в галоп из дивата савана — мускулите се хлъзгат под кожата му, гривата се вее като знаме, а тялото стремително се движи напред, после спира, обръща се и отново се понася със смайваща внезапност. Оказваше му почти хипнотично въздействие и той тогава бе запленен от нея. Сега тя заплашваше всичко, за което бе работил през целия си живот, и въпреки това му се искаше да я види поне още веднъж на корта.

Влудяващо му действаше обстоятелството, че не може просто така да я освободи, въпреки че по-голямата част от възнаграждението й се плащаше от него. Университетът „Джоунс Фолс“ бе неин работодател, а „Дженетико“ вече му бе дала парите. Един университет не можеше да уволни преподавател по начина, по който това прави някоя кръчма с несръчен сервитьор. Затова и той трябваше да се примири с тия глупости.

Срещата с Джийни тази сутрин бе протекла гладко, докато не стана ясно за участието на Джек Бъджън. Берингтън бе подготвил Морис, бе го накарал да играе по неговия сценарий, без онзи да се усети. Обаче новината, че Бъджън, тенис партньорът на Джийни, е председател на комитета, го стресна. Берингтън не бе проверил това предварително, мислейки, че ще има известно влияние при избора на председател, и с огорчение узна, че назначението вече е решено.

Имаше голяма опасност Джек да вземе, страната на Джийни.

Той замислено се почеса по главата. Берингтън никога не бе общувал с колегите си от академичния свят — винаги бе предпочитал по-отбраното общество на политици и медийни знаменитости. Знаеше горе-долу биографията на Бъджън. На трийсет години Джек се бе отказал от професионалния тенис и се бе върнал в университета да защити доктората си. Вече твърде стар, за да се захване с химията — неговата дисциплина, бе станал администратор. За да ръководиш комплекса от университетски библиотеки и да балансираш между противоречащите си изисквания на съперничещи си факултети, се искаше много такт и търпение и Джек се справяше добре.

Как можеше да се огъне? Джек не бе някой мрачен човек — точно обратното, дружелюбната му природа понякога граничеше с наивност. Щеше да се обиди, ако Берингтън открито се опита да му наложи мнението си или пък направо му натика в ръцете някакъв подкуп. Обаче сигурно имаше начин да му се повлияе по-дискретно.

Самият Берингтън бе приел подкуп веднъж. Винаги когато се сетеше за това, усещаше да се изчервява. В началото на кариерата му, малко преди да стане професор, една млада студентка бе хваната в измама — бе платила на друг студент да й напише курсовата работа. Името й бе Джуди Гилмор и бе наистина много сладка. Трябваше да я изхвърлят от университета, но деканът на факултета имаше право да наложи по-леко наказание. Джуди бе дошла в кабинета на Берингтън, за да „обсъдят проблема“. Бе кръстосвала и разкръстосвала крака под носа му, бе се взирала умолително в очите му и бе се навеждала към него, за да му даде възможност да види дантелките на сутиена й. Той прояви съчувствие и обеща да се застъпи за нея. Тя се разплака и му благодари, после го хвана за ръката, целуна го по устните и накрая дръпна ципа на панталоните му.

Изобщо не отвори дума за никаква сделка. Не му бе предложила секс, преди да се съгласи да й помогне, и след като извъртяха една любов на пода, тя спокойно стана, облече се, среса косата си, целуна го и излезе. Но на следващия ден той убеди декана да й отправи само сериозно предупреждение.

Бе приел подкупа само защото бе успял да заблуди сам себе си, че това не е подкуп. Джуди го бе помолила да й помогне, той се бе съгласил, тя се е поддала на чара му и са се любили, какво толкова? С времето обаче бе разбрал, че това си с чиста софистика. Предложението за секс бе очевидно от поведението й и когато той й обеща, тя просто бе подпечатала пазарлъка. Обичаше да се мисли за принципен човек, а бе направил нещо наистина срамно.

Даването на подкуп бе точно толкова неприятно, колкото и приемането му. Въпреки това щеше да подкупи Джек, стига да успееше. Мисълта го накара да се намръщи от отвращение, но друг изход нямаше. Ситуацията бе отчайваща.

Щеше да го направи така, както Джуди го бе направила — като даде възможност на Джек сам да се заблуди.

Берингтън помисли още няколко минути, после вдигна телефона и позвъни на Джек.

— Благодаря ти, че ми изпрати копие от циркулярното писмо за разширението по библиотеката по биофизика — започна той.

Оттатък последва озадачена тишина.

— А, да. Доста време мина оттогава, но се радвам, че си намерил време да го прочетеш.

Берингтън бе хвърлил само бегъл поглед на документа.

— Мисля, че предложението ти има своите достойнства. Обаждам ти се да ти кажа, че ще го подкрепя. Когато дойде до бюджетната комисия за одобрение.

— Благодаря, радвам се да го чуя.

— Всъщност може да се опитам да накарам „Дженетико“ да отпусне част от фонда.

Джек с готовност налапа въдицата.

— Може да я наречем „Библиотека по биофизика «Дженетико».“

— Добра идея, ще говоря с тях за това. — Берингтън искаше обаче Джек да отвори дума за Джийни. Може би ако му подхвърли нещо за тениса… — Как прекара лятото? Ходи ли в Уимбълдън?

— Тази година не. Имах много работа.

— Съжалявам. — Със свито сърце се престори, че се кани да затвори. — Ще се чуем пак.

Както се бе надявал, Джек го изпревари.

— Бери, какво мислиш за тия тъпотии във вестника? За Джийни?

Берингтън с усилие скри облекчението си и отговори с престорено безразличие:

— О, това ли? Буря в чаша вода.

— Опитах се да се свържа с нея, но я няма в кабинета й.

— Не се безпокой за „Дженетико“ — каза Берингтън, въпреки че Джек не бе споменавал фирмата. — Те не се вълнуват особено. За щастие Морис Обел реагира бързо и решително.

— Искаш да кажеш за дисциплинарния комитет ли?

— Мисля, че това ще е само една формалност. Поставила е университета в неизгодна ситуация, отказала е да прекрати работата и се обадила на пресата. Съмнявам се дори дали ще може да се защити успешно. Казах на моите хора от „Дженетико“, че ситуацията е под пълен контрол. Засега отношенията между тях и университета не са заплашени от нищо.

— Това е добре.

— Разбира се, ако по някаква причина комисията вземе страната на Джийни срещу Морис, тогава ще загазим. Но мисля, че това е малко вероятно, какво ще кажеш? — Берингтън затаи дъх.

— Знаеш, че съм председател на комисията?

Джек избегна отговора. Мамка ти!

— Да, и много се радвам, че начело на комисията стои човек с такъв хладен разум. — Той спомена името на професор по философия, един тип с бръсната глава. — Ако Малкълм Барнет бе председател, бог знае какво щеше да стане.

Джек се разсмя.

— Сенатът не е чак толкова глупав. Не биха поставили Малкълм и за председател на комисията по паркингите — той ще я използва като инструмент за социална промяна.

— Но ти, в качеството си на председател, ще подкрепиш президента.

Отговорът на Джек отново бе уклончив:

— Не всички членове на комисията са предсказуеми.

Копеле мръсно, нарочно ли го правиш, за да ме измъчваш?

Берингтън избърса капчица под от челото си.

Оттатък настъпи пауза.

— Бери, не би било справедливо от моя страна да предрешавам изхода…

Върви по дяволите!

— … но мисля, че мога да успокоя „Дженетико“ по този въпрос.

Най-сетне!

— Благодаря ти, Джек. Много се радвам да го чуя.

— Разбира се, това да си остане строго между нас двамата.

— Естествено.

— Значи ще се видим утре.

— Довиждане.

Берингтън затвори. Божичко, какъв зор!

Дали Джек усети, че току-що са го подкупили? Дали се заблуждава по същия начин, както той едно време? Или е разбрал съвършено ясно всичко, но се е престорил на наивен.

Нямаше значение — щом ще даде правилна насока на комисията, всичко е наред.

Това обаче нямаше да бъде краят, разбира се. Решението на комисията трябваше да се ратифицира от сената. По някое време Джийни можеше да наеме някой отракан адвокат и да осъди университета на какви ли не компенсации. Делото можеше да се проточи с години. Но проучванията й щяха да спрат, а това беше и целта на занятието.

Обаче решението на комисията не бе още вързано в кърпа. Ако утре сутринта нещо се объркаше, Джийни щеше да си е отново на мястото до обяд и с още по-голяма жар щеше да поднови ровенето из потайностите на „Дженетико“. Берингтън потрепери — боже опази! Той придърпа към себе си един бележник и записа имената на членовете на комисията.

Джек Бъджън — Библиотеката

Тениъл Бидънхам — История на изкуствата

Милтън Пауърс — Математика

Марк Трейдър — Антропология

Джейн Еделсброу — Физика

Бидънхам, Пауърс и Трейдър бяха обикновени хора, дългогодишни професори, чиито кариери бяха трайно свързани с „Джоунс Фолс“ и неговия по-нататъшен просперитет и престиж. На тях можеше да се разчита, че ще подкрепят президента, Берингтън бе сигурен в това. Черната овца в този списък бе жената. Джейн Еделсброу.

Тя беше следващият човек, с когото трябваше да се занимае.