Кен Фолет
Третият близнак (50)

49.

Някакво шесто чувство накара Берингтън да последва черния линкълн марк VIII на полковник Логън, когато той излезе от алеята на къщата им в Джорджтаун. Не беше сигурен дали Джийни е в колата — отпред се виждаха само Стив и баща му, но автомобилът бе с две врати и отзад нищо не се забелязваше.

Бе доволен, че има какво да прави. Комбинацията от бездействие и нарастваща тревога го уморяваше. Гърбът го болеше и краката му бяха изтръпнали. Искаше му се да се откаже и да си тръгне. Сега би могъл да седи в някой ресторант и да се наслаждава на бутилка вино, да си легне вкъщи и да си пусне диска с Деветата симфония на Малер или пък да съблича Пипа Харпендън. Обаче му дойде наум за продажбата и за това какво може да му донесе тя. Първо, пари — неговият дял бе шейсет милиона долара. След това идваше възможността от упражняване на власт — Джим Пруст щеше да влезе в Белия дом, а самият Берингтън щеше да стане министър на здравеопазването. И най-накрая, ако успееха, разбира се — нова и съвсем различна Америка, готова да навлезе в двайсет и първия век. Америка такава, каквато е била някога — силна, храбра и чиста. Затова стисна зъби и продължи с неприятното задължение да шпионира.

Отначало му бе относително лесно да следва Логън из бавно пълзящото вашингтонско движение. Караше през две коли зад него, както бе виждал това да се прави по филмите. Елегантен автомобил е този марк VIII, помисли си лениво Берингтън. Може би трябваше да продаде своя линкълн таун кар. Седанът бе представителен, но бе на средна възраст — купето беше по-шик. Запита се за колко ли пари би могъл да продаде таун кара. После си спомни, че в понеделник следобед ще бъде богат и би могъл да си купи и ферари, ако искаше да изглежда по-шик.

После този марк VIII мина през светофара пред тях и зави зад един ъгъл, светофарът светна червено, колата пред Берингтън спря и той загуби Логънови. Изруга и натисна клаксона, но нямаше смисъл. Еднообразието от проследяването му пречеше да се съсредоточи. Когато светна зелено, той със свирещи гуми зави зад ъгъла и натисна здраво газта.

Няколко секунди по-късно видя черното купе да чака на един светофар и задиша по-спокойно.

Заобиколиха Линкълн мемориал, после минаха Потомак по Арлингтънския мост. Да не отиваха към летището? След това колата им пое по булевард „Вашингтон“ и Берингтън разбра, че вероятно се отправят към Пентагона.

Той се спусна подир тях по отбивката към огромния паркинг. Намери празно място в съседната редица коли, загаси двигателя и зачака. Стив и баща му се отправиха към сградата.

Берингтън слезе и огледа колата им. Вътре нямаше никой. Джийни явно е останала у тях. Какво се канеха да правят бащата и синът?

Той тръгна на двайсет-трийсет метра подире им. Това никак не му харесваше, страхуваше се много да не го забележат. Какво щеше да им каже, ако се изправи срещу тях? За него това би било непоносимо унизително.

За щастие никой от тях не се обърна назад. Качиха се по стълбите и влязоха в сградата. Берингтън се спря и загледа отдалеч как ги проверяват, после те продължиха навътре, а той трябваше да се върне.

Намери уличен телефон и позвъни на Джим Пруст.

— Намирам се пред Пентагона. Проследих Джийни до къщата на Логънови, после тръгнах след Стив и баща му, които ме доведоха дотук. Безпокоя се, Джим.

— Полковникът работи в Пентагона, нали?

— Да.

— Посещението му може да е съвсем невинно.

— Но защо ще трябва да ходи в офиса си в събота вечерта, и то със сина си?

— За да направят един покер в кабинета на генерала, доколкото си спомням военните си години.

— Когато отиваш да играеш покер, не вземаш детето със себе си, независимо на колко години е.

— А какво могат да открият в Пентагона, което да ни навреди?

— Досиета.

— Не — каза Джим. — Армията няма досиета за нашата дейност, сигурен съм в това.

— Трябва да разберем какво правят. Можеш ли да проучиш по някакъв начин?

— Сигурно. Ако нямам приятели в Пентагона, къде ще имам. Ще звънна тук-там. Обади ми се пак.

Берингтън затвори и постоя малко така, вперил поглед пред себе си. Чувстваше се влудяващо безпомощен. Всичко, за което бе работил цял живот, висеше на косъм, а какво правеше той? Шпионираше като най-долен частен детектив. Но друго нищо не би могъл да предприеме. Кипейки от безсилие, той се извърна и отиде в колата да чака.