Кен Фолет
Третият близнак (8)

7.

Берингтън седеше на бюрото си и дишаше тежко.

Кабинетът му бе в ъгъла на сградата и малко се различаваше от останалите стаи — плочки на пода, бели стени, обикновени метални шкафове, евтина библиотека. Екранът на компютъра му показваше бавно въртяща се спирала на молекула ДНК. На бюрото имаше негова снимка — бе сниман заедно с Джералдо Ривера, Нют Грингич и Ръш Лимбау. Прозорецът му, гледащ към спортната зала, бе затворен заради вчерашния пожар.

Берингтън потърка очи.

— По дяволите, по дяволите… — изсъска през стиснати зъби.

Той бе придумал Джийни Ферами да дойде тук. Статията й за престъпността бе опитала да разясни компонентите, съставляващи криминалната проява на личността. Този въпрос бе ключов в дейността на „Дженетико“. Искаше тя да продължи изследванията си под неговото крило. И бе склонил „Джоунс Фолс“ да бъдат финансирани от „Дженетико“.

С негова помощ тя щеше да открие велики неща. Фактът, че произлиза от бедно семейство, само щеше да направи достиженията й още по-впечатляващи. Първите й четири седмици в „Джоунс Фолс“ потвърдиха преценката му. Тя веднага се хвана за работа и проектът й заработи под пълна пара. Повечето от колегите й я харесваха, въпреки че бе малко конфликтна личност. Един лаборант с конска опашка, който си мислеше, че може да му се размине, ако работи немарливо, бе здравата стреснат от нея още на втория ден.

Самият Берингтън бе поразен. Тя бе смайваща — и физически, и интелектуално. Той се разкъсваше между необходимостта да се отнася бащински с нея, да я напътства и мощното желание да я прелъсти.

А сега изведнъж и това!

Когато дишането му се нормализира, той вдигна телефона и се обади на Престън, най-стария приятел. Бяха се запознали още през шестдесетте, когато Берингтън защитаваше доктората си по психология, а Престън бе изтъкнат млад ембриолог. Двамата скоро разбраха, че споделят почти едни и същи възгледи — съвременният джаз беше измама, марихуаната бе първата стъпка по пътя към хероина и единственият честен политик в Америка бе Бари Голдуотър^[1]. Дружбата им се бе оказала по-здрава и от браковете им. Берингтън вече не си задаваше въпроса дали харесва Престън, той просто бе някъде там, като Канада.

Сега би трябвало да се намира в централния офис на „Дженетико“ — комплекс от ниски сгради, северно от Балтимор. Секретарката на Престън му каза, че шефът й има съвещание, но Берингтън настоя да го свърже.

— Добро утро, Бери. Какво става?

— Има ли хора при теб?

— Лий Хо е при мен, един от главните счетоводители на „Ландсман“ Обсъждаме последните подробности по обявяването на продажбата.

— Разкарай го да върви на майната си.

Гласът на Престън позаглъхна малко, докато, отдръпнал слушалката от лицето си, заобяснява на Лий:

— Лий, съжалявам, но ми съобщиха нещо спешно. По-късно ще доуточним нещата. — Последва пауза и гласът на Престън отново прозвуча ясно, но този път раздразнено: — Това бе дясната ръка на Майкъл Мадигън и аз току-що го изхвърлих. В случай че си забравил, Мадигън е главен изпълнителен директор на „Ландсман“. Ако си все още така навит за продажбата, както беше снощи, то по-добре…

Берингтън загуби търпение и го прекъсна:

— Стивън Логън е тук.

Последва тишина, после смаяният глас на Престън почти изпищя в слушалката:

— В „Джоунс Фолс“?

— Кажи-речи, в съседния кабинет.

Престън моментално забрави Лий Хо.

— Боже господи, как е възможно!

— Нямам представа. Попаднах на него само преди пет минути. Можеш да си представиш изненадата ми.

— Ама ти позна ли го?

— Разбира се, че го познах.

— И какво търси?

— Подложен е на тестове.

— За какво?

— Като част от програмата ни за изследване на близнаци.

— Близнаци? — писна отново Престън. — Близнаци! А кой, по дяволите, е другият близнак?

— Още не знам. Виж какво, това нещо трябваше да се случи рано или късно.

— Но защо точно сега, по дяволите! Трябва да откажем сделката с „Ландсман“.

— Не! Няма да ти позволя да използваш това като извинение и да провалиш продажбата. — Берингтън изведнъж съжали, че му се е обадил. Но пък изпитваше нужда да сподели шока си с някого. Освен това на Престън му сечеше пипето. — Просто трябва да намерим начин да овладеем ситуацията.

— Кой е довел Стив Логън в университета?

— Новият асистент — преподавател, когото наех, доктор Ферами.

— Онова маце, дето написа страхотната статия за престъпността?

— Да, само че тя е супержена. Много привлекателна и при това…

— Ако ще да е Шарън Стоун, какво ме интересува!

— Предполагам, че тя е извикала Стивън за програмата. Бяха заедно, когато го видях. Ще проверя.

— Това е ключът, Бери. — Престън вече се успокояваше и се съсредоточаваше върху решението, а не върху проблема. — Разбери по какъв начин се е добрала до него. Тогава вече ще можем да оценим степента на опасност.

— Още сега ще я извикам.

— И след това веднага ми се обади, чу ли?

— Разбира се. — Берингтън затвори.

Но не извика Джийни веднага. Просто замря неподвижен и събра мислите си.

Щеше да я попита за начина, по който подбира обектите си. „А след това ще я поканя на вечеря!“ — твърдо реши той.

Позвъни на Джийни на вътрешния й номер. Тя вдигна слушалката веднага. Той сниши глас и заговори с тон, който бившата му жена Виви наричаше кадифен:

— Джийни, Бери се обажда.

С характерната за нея прямота тя запита направо:

— Какво, по дяволите, ти стана?

— Може ли да поговорим за малко с теб?

— Разбира се.

— Би ли наминала към кабинета ми?

— Идвам веднага.

Докато я чакаше, лениво се запита с колко ли жени бе спал. Твърде много време щеше да отиде, ако започнеше да ги изброява една по една, но може би щеше да налучка приблизителната бройка, подхождайки по научному. Със сигурност бяха повече от десет. А бяха ли повече от сто? Това се падаше по две цяло и пет на година, откакто бе навършил деветнадесет — значи бе имал повече жени. Хиляда? Двайсет и пет на година — това означаваше нова жена на всеки две седмици за период от четиридесет години. Не, чак толкова добър не беше. От тези четиридесет десет бе женен за Виви Елингтън и през това време едва ли бе имал повече от петнадесет-двадесет изневери общо. Но пък после си го бе наваксал. Значи някъде между сто и хиляда. Обаче с Джийни нямаше намерение да си ляга. Само трябваше да разбере как, по дяволите, се е добрала до Стивън Логън.

Джийни почука на вратата и влезе. Над блузата и полата си бе облякла бяла лабораторна манта. Берингтън много обичаше, когато младите жени носеха тия манти като рокли — отдолу само по бельо. Намираше го за много секси.

— Радвам се, че дойде — каза той и й подаде стол.

После издърпа своя иззад бюрото и седна срещу нея така, че между двамата да няма бариера.

Първата му работа бе да се погрижи да даде някакво убедително обяснение за държането си преди малко. Нямаше да е лесно да я излъже. Трябваше да го обмисли повече, вместо да брои завоеванията си.

Той седна и й поднесе най-обезоръжаващата си усмивка:

— Искам да се извиня за странното си поведение. Бях задал на компютъра да свали някои файлове от университета в Сидни, Австралия. — Посочи екрана. — И точно когато ме представяше на младия господин, се сетих, че съм оставил компютъра включен и съм забравил да затворя телефонната линия. Чувствам се малко глупаво, това е всичко. Извини ме, че бях груб.

Обяснението бе съшито с бели конци, но тя като че ли го прие.

— Успокоих се — каза тя откровено. — Бях започнала да си мисля, че съм те обидила.

Дотук добре.

— Тъкмо се бях наканил да поприказвам малко с теб за работата ти — подхвана той гладко. — Трябва да призная, започна с летящ старт. Тук си само от четири седмици, а програмата ти върви с пълна пара. Поздравления.

Тя кимна сдържано.

— Още през лятото, преди да започна официално при теб, разговарях надълго и нашироко с Хърб и Франк — каза тя. Хърб Диксън бе шефът на факултета, а Франк Демиденко — преподавател — титуляр. — Всички подробности от практически характер бяхме уточнили предварително.

— Разкажи ми нещо повече за това. Сблъска ли се с някакви проблеми? С нещо да помогна?

— Най-голям проблем ми е набирането на обекти — призна Джийни. — Тъй като обектите са доброволци, повечето от тях са като Стив Логън — почтени американци от средната класа, които вярват, че дълг на добрия гражданин е да помогне на науката. Тук рядко се мяркат сутеньори или търговци на наркотици.

— Нещо, което нашите либерално настроени критици не закъсняха да посочат.

— От друга страна, не можем да научим нищо за агресивността и престъпността, като изучаваме почитащи закона средни американски семейства. Затова разрешаването на проблема за набиране на обекти е от изключителна важност.

— И разреши ли го?

— Мисля, че да. Дойде ми наум, че медицинската информация за милиони хора се държи в огромни информационни банки от застрахователни компании и държавни институции. В тях са включени и онези данни, които ние използваме, за да определим дали близнаците са еднояйчни или двуяйчни — био вълни, електрокардиограми и други. Ако поръчаме на компютъра да търси двойки с еднакви електрокардиограми, да речем, това ще се окаже добър начин за идентифициране на близнаци. Ако информационната банка е достатъчно голяма, някои от откритите двойки ще се окажат отгледани отделно един от друг. Но тук пък изникна морална пречка — някои от тях може изобщо да не знаят, че са близнаци.

— Забележително — каза Берингтън. — Просто, но оригинално и остроумно.

Бе искрен в оценката си. Еднояйчните близнаци, отгледани отделно един от друг, бяха много важни за генетичните изследвания и учените губеха страшно много време в набирането на такива обекти. Доскоро единственият начин бе чрез реклама — хората четяха статии по вестниците и списанията за изследване на близнаци и се явяваха доброволно, за да вземат участие. Както Джийни бе казала, този начин даваше обекти само от средите на средностатистическия американец, за изследване на престъпността бе направо сразяваш недостатък.

Лично за него обаче това бе катастрофа. Той я погледна в очите и се опита да скрие недоволството си. Бе по-лошо, отколкото си бе представял. Снощи Престън бе казал: Всички знаем, че компанията си има своите тайни. Джим Пруст бе отбелязал, че никой няма да разбере за тях. Но не бе имал предвид Джийни Ферами.

— Да намериш еднакви данни в информационна банка не е толкова лесна работа. — Берингтън се хвана като удавник за сламка.

— Вярно е. Графичните изображения заемат много мегабайта обем. Да търсиш такива данни е неизмеримо по-трудно, отколкото да си пуснеш курсовата работа на програмата за проверка на правописа.

— Доколкото разбирам, проблемът значи е в софтуера. Как го разреши?

— Сама си написах софтуер.

— Наистина ли? — изненада се Берингтън.

— Ами да, както знаеш, имам степен по компютърно програмиране от Принстън. Когато бях в Минесота, заедно с моя преподавател разработихме софтуер за шаблонно разпознаване.

Толкова ли е умна тая жена? Берингтън я изгледа подозрително:

— И на какъв принцип работи?

— Използва принципа на избирателната логика, за да ускори сканирането на зададения шаблон. Двойките близнаци, които ни трябват, са подобни, но не и абсолютно идентични. Например рентгеновата снимка на идентични зъби, направени от различни лаборанти на различна апаратура, не съвпадат напълно. Човешкото око обаче ги вижда като еднакви и когато тези рентгенови снимки се сканират, дигитализират и съхранят по електронен път, всеки компютър, разполагащ със софтуер на принципа на избирателната логика, може да ги разпознае като двойка.

— Обаче сигурно ти трябва компютър колкото Емпайър Стейт Билдинг.

— Намерих начин да съкратя процеса за сканиране, като задавах да се търси само една малка част от цифровото изображение. Помисли си — за да познаеш приятеля си, на теб не ти е необходимо да сканираш цялото му тяло… Достатъчно е да го погледнеш в лицето. Автолюбителите познават дадена марка кола само като им покажеш снимка на единия й фар. Сестра ми например може да отличи всяка песен на Мадона, като изслуша само встъпителните акорди.

— Но така е възможно да се допуснат грешки.

Тя присви рамене.

— Щом не сканираш цялото изображение, рискуваш да изпуснеш някои съвпадения със зададения шаблон. Разбрах, че можеш значително да съкратиш процеса на търсене, като при това възможността да се получи грешка с много малка. Това е въпрос на статистика и вероятности.

Разбира се, всички психолози изучаваха и статистика.

— Но как може една и съща програма да сканира и рентгенови снимки, и електрокардиограми, и пръстови отпечатъци?

— Тя разпознава електронен шаблон. Изобщо не я интересува какво представлява той.

— А твоята програма работи ли?

— Така изглежда. Получих разрешение да я опитам върху информационната банка за зъбни данни на голяма медицинска застрахователна компания. Излязоха няколкостотин двойки. Но, разбира се, аз се интересувам само от близнаци, отгледани отделно един от друг.

— А как ги отделяш от останалите?

— Елиминирам всички двойки с еднакви фамилни имена, както и всички омъжени жени, тъй като повечето от тях са взели имената на мъжете си. Остават близнаците, които нямат причина да имат различни фамилни имена.

Хитро, помисли си Берингтън. Разкъсваше се между възхищението си към Джийни и страха, че може да разбере тайната.

— И колко останаха?

— Три двойки. Не е много. Надявах се на повече. В единия от случаите близнак си бе сменил фамилията поради религиозни причини — бе станал мюсюлманин и бе приел арабско име. Друга двойка бяха изчезнали безследно. За щастие третата двойка бе точно такава, каквато търсех — Стивън Логън е почитащ законите гражданин, а Денис Пинкър е убиец.

Берингтън знаеше това. Късно една вечер Денис Пинкър бе прекъснал електрическото захранване на едно кино точно в момента, в който вървяла прожекцията на „Петък, тринадесети“. В последвалата паника той бе нападнал няколко жени. Едно от момичетата явно се опитало да му окаже съпротива и той го бе убил.

И така Джийни бе намерила Денис. Исусе Христе, помисли си той, ами че тя е опасна. Може да съсипе всичко — продажбата на „Дженетико“, политическата кариера на Джим, дори и репутацията на Берингтън като учен. Страхът го разгневи — как можа да стане така, че всичко, за което бе работил на този свят, изведнъж да се окаже застрашено от собственото му протеже? Но пък нямаше и начин да се предвиди. Изход от положението като че ли липсваше. Само ако можеше файловете й да изгорят при пожар или пък тя самата да загине при автомобилна катастрофа… Но това бяха глупости.

Дали нямаше да е възможно да подкопае вярата й в нейния софтуер?

— Знаеше ли Стивън Логън, че е бил осиновен? — каза той с внезапно злорадство.

— Не. — Веждите на Джийни натъжено се свиха. — Знаем, че семействата често лъжат за осиновяването, но той мисли, че майка му би му казала истината. Може да има и друго обяснение. Ами ако поради някаква причина не са могли да осиновят дете по нормалната процедура и са си купили бебе? При това положение няма начин да не излъжат.

— Или пък на твоята система нещо й куца — предположи Берингтън. — Това, че две момчета имат идентични зъби, не гарантира, че са близнаци.

— Не мисля, че системата ми куца — възрази Джийни рязко. — Но ме притеснява фактът, че трябва да казвам на хората, че вероятно са осиновени. Аз дори не съм сигурна, че имам правото да нахълтвам в живота им по такъв начин. Чак сега осъзнах дълбочината на проблема.

Той погледна часовника си.

— За съжаление нямам повече време, но с удоволствие бих поприказвал още на тази тема. Свободна ли си за вечеря?

— Довечера ли?

Той усети колебанието й. Бяха вечеряли веднъж заедно на Международния конгрес по изследването на близнаците, където се бяха срещнали за първи път. Откакто тя дойде в „Джоунс Фолс“, бяха сядали само за по едно питие. Веднъж се бяха срещнали случайно в един магазин в Чарлз Вилидж и той я бе развел из балтиморския музей на изкуствата. Не бе влюбена в него, даже и дума не можеше да става за това, по Берингтън усещаше, че и при трите случая на нея й бе приятна компанията му. Освен това той й бе ментор — трудно би му отказала.

— Добре — отвърна най-сетне тя.

— Да отидем ли в Хамптънс, в хотел „Харбър Корт“? Според мен това е най-добрият ресторант в Балтимор.

И със сигурност най-помпозният.

— Чудесно — каза Джийни и се изправи.

— Тогава ще те взема в осем.

Докато тя се обръщаше към вратата, Берингтън изведнъж бе споходен от видение — голият й гръб, гладък и мускулест, плоското й дупе и предългите й крака — и гърлото му пресъхна от желание. После тя изчезна.

Берингтън разтърси глава да прогони лъстивите си мисли и отново набра телефона на Престън.

— По-зле е, отколкото мислехме — започна той без увод. — Написала е компютърна програма, която може да търси в медицински база данни и да намира двойки, чиито данни съвпадат. И още при първата проба на тази програма е открила Стивън и Денис.

— Мамка му!

— Трябва да кажем на Джим.

— Тримата трябва да се съберем и да решим какво, по дяволите, ще правим. Какво ще кажеш за довечера?

— Ще излизаме с Джийни на вечеря.

— Мислиш ли, че това ще разреши проблема?

— Няма да навреди.

— Все още смятам, че трябва да се откажем от сделката с „Ландсман“.

— Не съм съгласен — отсече Берингтън. — Тя е много умна, но не чак толкова, че да разкрие цялата работа за една седмица.

Обаче докато затваряше телефона, се запита дали би трябвало да се чувства толкова сигурен.