Кен Фолет
Третият близнак (48)

47.

Джийни изучаващо оглеждаше бащата на Стив. Чарлз бе тъмнокос, с лека сянка от гъсто набола брада по бузите. Изражението му бе сурово, а маниерите — пестеливи и точни. Въпреки че бе събота и той се занимаваше с градината, бе облечен с прилежно изгладен тъмен панталон и снежнобяла риза с къс ръкав. В никакъв случай не можеше да се каже, че прилича на Стивън. Единственото нещо, което вероятно Стив бе взел от него, бе вкусът към по-консервативно облекло. Повечето от студентите на Джийни се обличаха с окъсани дънки и кожени якета, но момчето предпочиташе каки панталони и обикновени ризи.

Стив още не се бе прибрал и Чарлз си помисли, че може би е наминал през училищната библиотека, за да прочете нещо по процесите за изнасилване. Майката на Стив си бе полегнала. Чарлз извади безалкохолно и двамата с Джийни седнаха на верандата в къщата им в Джорджтаун.

Джийни се бе събудила с блестяща идея. Бе измислила начин как да се доберат до четвъртия клонинг, но й трябваше помощта на Чарлз. Ала не бе сигурна дали той ще се съгласи да направи това, което тя щеше да го помоли.

— Може ли да се обръщам към вас на малко име? — попита я той. — Надявам се и вие да сторите същото.

Пийнаха, после той продължи:

— Джийни… за какво по-точно става въпрос?

Тя остави чашата си на масата.

— Мисля, че това е експеримент — отвърна тя. — Берингтън и Пруст са били в армията малко преди да основат „Дженетико“. Подозирам, че отначало фирмата е била създадена като прикритие за научноизследователска работа, поръчвана от военните.

— През целия си съзнателен живот съм бил във войската и съм готов да повярвам на всякакви невероятни неща, случили се в армията. Но какъв интерес биха могли да имат военните към борбата с безплодието у жените?

— Помислете за следното. Стив й неговите двойници са високи, силни, здрави и хубави. Освен това са много умни, въпреки че склонността им към насилие понякога им пречи в начинанията. Обаче резултатът от теста за интелигентност на Стив и Денис надхвърля далеч горната граница и подозирам, че и при другите двама е така — Уейн вече е милионер на двайсет и две години, а пък четвъртият се е показал поне дотолкова умен, че изобщо не е позволил да бъде засечен до този момент.

— И това докъде те довежда?

— Не знам… Питам се дали военните не се опитват да създадат съвършения войник.

Това не бе нещо повече от подхвърлена случайно идея и Джийни я изрече с равнодушен глас, но тя наелектризира Чарлз.

— Боже мой! — изпъшка стреснато той и по лицето му се изписа изражението на човек, сетил се внезапно за нещо много подобно. — Мисля, че си спомням…

— Какво искаш да кажеш?

— През седемдесетте в армията се носеше слух, че руснаците имали програма за създаване на хора. Правели съвършени войници, съвършени атлети, съвършени шахматисти, всякакви такива. Някои даже насърчаваха и ние да сторим същото. Други пък твърдяха, че вече сме го направили.

— Значи това е! — Джийни усети, че най-сетне започва да проумява. — Подбрали са здрави, агресивни, интелигентни и русокоси мъж и жена, накарали са ги да дадат сперма и яйцеклетка и са създали ембрион. Но това, което наистина ги е интересувало, е било как да дупликират съвършения войник, след като веднъж са го направили. Ключовият момент на експеримента е бил многократното деление на ембриона и имплантирането му в утробата на майката. И те са го постигнали! — Тя се намръщи замислено. — Питам се как ли са действали след това.

— Мисля, че знам отговора — каза Чарлз. — Уотъргейт. Всички тия ненормални секрети бяха отменени след Уотъргейт.

— Обаче „Дженетико“ се е легализирала като Мафията. И тъй като вече са разбрали как да правят бебета в епруветка, фирмата е била рентабилна. Печалбите са отивали за финансиране на изследвания в генното инженерство — нещо, което те са правили от самото си създаване и досега. Подозирам, че дори и моят проект най-вероятно с част от грандиозния им план. Създаването на съвършения американец — интелигентен, агресивен и рус. Господстваща раса. — Тя сви рамене. — Това е доста стара идея, но сега, с достиженията на съвременното генно инженерство, напълно осъществима.

— Тогава защо ще продават фирмата? Няма причина.

— А може би има — предположи Джийни замислено. — В продажбата вероятно са видели възможността да ускорят процеса. С парите Пруст ще финансира президентската си кампания. Ако стигнат до Белия дом, ще могат да продължат с изследванията си… и да ги приложат на практика.

— Във Вашингтон Пост днес пише за идеите на Пруст — рече мрачно Чарлз. — Не бих искал да живея в свят като неговия. Ако всички бяхме агресивни и послушни войници, кой ще пише поеми, кой ще свири блус и кой ще излиза на антивоенни походи?

Джийни вдигна вежди. Видя й се странно да чува такива думи от стар военен.

— Но бедата не е само в това — каза тя. — Фактът, че хората се раждат различни, си има причина. Еволюцията се извършва по метода на пробата и грешката. Не можеш да избегнеш грешките на природата, без да елиминираш и успехите й.

Чарлз въздъхна:

— И всичко това означава, че не съм баща на Стив.

— Не говори така.

Той отвори портфейла си и извади една снимка.

— Трябва да ти кажа нещо, Джийни. Изобщо не ми е идвало наум за всичко това с клонирането, но винаги съм гледал Стив и съм се питал дали изобщо в него има нещо от мен.

— Не го ли виждаш? — попита тя.

— Прилика ли?

— Не физическа прилика. Обаче Стив има дълбоко чувство за дълг. Нито един от другите клонинги пет пари не дава за дълга. Взел го е от теб!

Мрачното изражение на Чарлз не напусна лицето му.

— В него има и лоши неща. Знам го.

Тя докосна ръката му.

— Слушай, Стив е бил това, на което аз казвам диво дете — непослушен, импулсивен, безстрашен, кипящ от енергия… нали?

— Точно такава е истината. — Чарлз се усмихна плахо.

— Същите са били и Денис Пинкър, и Уейн Статнър. Почти невъзможно е да възпиташ такива деца правилно. Затова Денис е убиец, а Уейн — садист. Но Стив не е като тях… и причината за това сте вие с майка му. Само най-търпеливите и най-решителни родители могат да възпитат такива деца и да ги направят нормални човешки същества. И Стив е точно такъв.

— Дано да си права. — Чарлз отвори портфейла да прибере снимката, но Джийни го помоли да я види. Бе правена скоро. Стив бе облечен в синя риза и косата му бе малко по-дълга. Усмихваше се стеснително към обектива.

— Нямам негова фотография — каза Джийни със съжаление, протегнала ръка да му върне снимката.

— Тогава задръж я.

— Не мога, та ти я носиш до сърцето си.

— Имам десетки снимки на Стив. Ще си сложа друга в паспорта.

— Благодаря, наистина ценя жеста.

— Изглежда, си привързана към него.

— Аз го обичам, Чарлз.

— Така ли?

Джийни кимна.

— Когато си помисля, че може да го изпратят в затвора за това изнасилване, иска ми се да вляза там вместо него.

Чарлз се усмихна мрачно:

— И аз.

— Това е любов, нали?

— И още как.

На Джийни й стана съвестно. Нямаше намерение да казва всичко това на бащата на Стив. Самата тя не го познаваше до този момент — просто бе разсъждавала на глас и чак сетне си бе дала сметка, че е истина.

— А Стив как се отнася към теб? — попита бащата.

Тя се усмихна:

— Бих могла да се изразя и по-скромно…

— Не се безпокой.

— Луд е по мен.

— Това не ме изненадва. Не само защото си хубава. Ти си и силна — това е очевидно. Той има нужда от силен човек до себе си, особено при тези нещастия, които се изсипаха на главата му.

Джийни го погледна изпитателно. Време беше да го попита за най-важното.

— Знаеш ли, би могъл да направиш нещо.

— Казвай какво.

Тя бе репетирала тази реч в колата си по целия път до Вашингтон.

— Ако успея да сканирам още една база данни, може би ще намеря истинския похитител. Но след рекламата в Ню Йорк Таймс никоя правителствена институция или застрахователна компания не би поела риска да работи с мен. Освен ако…

— Какво?

Джийни се наведе напред:

— „Дженетико“ е експериментирала върху съпругите на военни, насочени към тях от военни болници. Ето защо мисля, че по-голямата част от клонингите са родени във военни болници.

Той кимна разбиращо.

— Бебетата трябва да имат медицински досиета, издадени в съответните военни болници преди двайсет и две години: Тези досиета може още да се пазят.

— Сигурен съм, че се пазят. Военните никога нищо не изхвърлят.

Надеждата вля сили на Джийни. Но имаше още един проблем.

— След като са от толкова отдавна, сигурно са само на хартия. Възможно ли е да са ги прехвърлили на компютър?

— Сигурен съм, че са го направили. Това е единственият начин да съхранят всичко.

— Тогава е възможно! — прошепна Джийни, с усилие сдържайки възбудата си.

Той се замисли.

Тя го гледаше втренчено.

— Чарлз, можеш ли да ми осигуриш достъп?

— Обясни ми точно какво трябва да правиш.

— Просто ще инсталирам програмата си в компютъра и ще й дам команда да сканира всички файлове.

— Колко време ще отнеме това?

— Няма начин да разберем. Зависи от обема на данните и от мощността на компютъра.

— А това пречи ли на нормалната работа на компютъра? Някой може да дойде и да поиска някакви данни през това време.

— Не пречи, но значително ще го забави.

Той продължаваше да обмисля идеята й.

— Ще го направиш ли? — попита Джийни нетърпеливо.

— Ако ни хванат, това ще е краят на кариерата ми.

— Да или не?

— Да, по дяволите!