Кен Фолет
Третият близнак (19)

18.

Джийни затаи дъх и впери поглед в бавно отворилата се врата.

Мъжът, който влезе в стаята, бе точно копие на Стивън Логън.

Чу как до нея Лайза пое рязко дъх.

Денис Пинкър приличаше толкова на Стивън, че Джийни не би могла да ги отличи по никакъв начин.

Системата работи, помисли си тя тържествуващо. Почувства огромно задоволство. Родителите можеха да отричат колкото си искат, че тези двама млади мъже не са близнаци, но как ще опровергаят, че си приличат като две капки вода?

Къдравата руса коса бе подстригана по същия начин — късо, на път. Денис бе навил ръкавите на затворническата си куртка също така стегнато, както го правеше Стив с дънковата си риза. Денис затвори вратата зад себе си с пета — точно както го бе направил Стивън, когато влезе в кабинета й в Лудницата. Усмихна й се по същия дружелюбно момчешки начин… Просто не можеше да повярва, че това не е Стивън.

Тя хвърли поглед към Лайза. Пребледняло от страх, момичето се взираше с широко отворени очи в Денис.

— Това е той! — едва намери сили да прошепне тя.

Денис погледна Джийни и каза:

— Ще ми дадеш ли гащичките си?

От хладната увереност, лъхаща от думите му, Джийни я побиха тръпки. Но се развълнува и от научна гледна точка. Стивън никога не би казал такова нещо. По-нагледна илюстрация към теорията не можеше да се измисли — от един и същи генетичен материал се формираха два съвършено различни индивида — единият бе очарователен колежанин, а другият — психопат. Дали разликата обаче не бе само повърхностна?

Робинсън, пазачът, се обади с мек глас:

— Дръж се прилично и учтиво. Пинкър, за да си нямаме разправии.

Денис отново пусна момчешката си усмивка, но думите му към Джийни прозвучаха заплашително:

— Робинсън изобщо няма да разбере как е станало, но като излезеш оттук, вятърът свободно ще може да гали голото ти дупе.

Джийни си наложи да бъде спокойна. Това бяха празни хвалби. Тя бе умно и здраво момиче — Денис щеше да установи; че не би се справил с нея лесно, дори и да беше сама в стаята. А със застаналия до нея висок пазач с пистолет и палка тя се чувстваше в пълна безопасност.

— Добре ли си? — попита тя тихо Лайза.

Приятелката й бе бледна, но устните й бяха стиснати решително.

— Добре съм — отвърна тя сериозно.

Както родителите му, така и Денис бе попълнил предварително няколко бланки. Сега Лайза започна с по-сложните въпроси, на които не можеше да се отговори с просто да и не. Докато двамата с Денис работеха, Джийни прегледа резултатите и ги сравни с тези на Стивън. Приликите бяха поразителни — един и същи психологически профил, еднакви интереси и хобита, вкусове — всичко бе съвършено еднакво. Денис дори бе стигнал същото поразително високо ниво на теста за интелигентност като Стивън.

Каква загуба, помисли си Джийни. Този млад мъж би могъл да стане учен, хирург, инженер, компютърен проектант. А ето че вегетира тук.

Голямата разлика между Денис и Стивън бе в тяхната социална среда. Стивън бе зрял мъж със степен на общителност над тази на един средностатистически гражданин — държеше се свободно с непознати, с готовност приемаше законна власт, бе непринуден с приятелите си, с удоволствие се сработваше с хората около себе си. Денис имаше вътрешно личностни умения на тригодишно дете. Той просто грабваше всичко, което му хареса, трудно се сработваше, плашеше се от непознати и ако не ставаше на неговото, губеше контрол и проявяваше насилие.

Джийни се сети за най-ранния си спомен, когато бе едва на три години. Беше се облегнала на кошарката, където бяха сложили новородената й сестричка да спи. Пати бе облечена с хубава нощничка, с избродирани на якичката бледосини цветенца. Джийни още не бе забравила обхваналата я омраза, загледана в мъничкото личице. Пати бе й откраднала мама и татко и Джийни с цялото си сърце искаше да убие тази натрапница, отнела й толкова любов и внимание, запазени дотогава само за нея. Леля Роза я бе запитала:

— Ти много обичаш малкото си сестриче, нали?

— Мразя я! Искам да умре! — бе отговорила Джийни.

Леля Роза я бе плеснала и малката се бе почувствала двойно по-изоставена.

Джийни бе пораснала, Стивън — също, но не и Денис. Защо Стивън бе различен от Денис? Дали не го е спасило полученото възпитание? Или само изглеждаше по-различен? Умението му да общува не беше ли най-обикновена маска за психопата в него?

Докато слушаше и гледаше, Джийни долови още една разлика. Тя се страхуваше от Денис. Не можеше да каже точно от какво, но той просто излъчваше заплаха. Имаше чувството, че може да прави всичко, каквото си поиска. Със Стивън изобщо не изпитваше такова чувство.

Джийни фотографира Денис, като направи снимки в едър план и на двете му уши. При еднояйчните близнаци ушите обикновено много си приличаха, особено в обичката.

Малко преди да свършат, Лайза взе кръвна проба от Денис. Джийни изгаряше от нетърпение да направи сравнение на двете ДНК. Беше абсолютно сигурна, че Денис и Стивън имат едни и същи гени. Това щеше да докаже без никакво съмнение, че са еднояйчни близнаци.

Лайза запечата епруветката с кръвната проба и се подписа върху нея, после отиде да я сложи в хладилната чанта в багажника на колата. Остави Джийни да довърши интервюто сама.

На Джийни й се прииска да заведе Стивън и Денис в лабораторията заедно поне за седмица. Но за повечето от нейните двойки близнаци това бе невъзможно. Тъй като изучаваше престъпността, тя непрекъснато се натъкваше на проблема, че някои от обектите й се намираха в затвора. На по-сложните тестове, в които употребата на лабораторна техника не би могла да бъде избегната, Денис не можеше да бъде подложен, преди да излезе от затвора. Ако изобщо излезеше.

Тя прибра последния въпросник.

— Благодаря ви за търпението, господин Пинкър.

— Още не си ми дала гащичките си — отвърна той хладно.

Робинсън се обади:

— Е, стига, Пинкър. Държа се чудесно цял следобед, хайде не разваляй доброто впечатление.

Денис хвърли презрителен поглед към пазача. После се обърна към Джийни:

— Знаеш ли, госпожице психолог, че Робинсън се страхува от плъхове?

Изведнъж Джийни почувства тревога. Ставаше нещо, което тя не можеше да разбере. Захвана забързано да оправя листовете пред себе си.

Робинсън се сконфузи.

— Мразя плъхове, това е вярно, но не се страхувам от тях.

— Даже и от оня сивия, големия в ъгъла? — попита Денис, сочейки с пръст.

Робинсън се извърна рязко. В ъгъла нямаше никакъв плъх, но докато пазачът бе с гръб, Денис светкавично бръкна в джоба си и извади вързан пакет. Движенията му бяха толкова бързи, че докато Джийни проумее какво става, вече бе много късно. Той разви синя носна кърпичка и от нея се показа едър сив плъх с дълга опашка. Джийни потрепери. Не бе особено гнуслива, но в грижовния начин, по който Денис държеше плъха в шепите си, имаше нещо, от което я побиха тръпки.

Преди Робинсън да успее да се обърне, Денис вече бе пуснал плъха.

Едрият гризач хукна из стаята.

— Ето го, Робинсън, ето го! — викна Денис.

Робинсън зърна плъха и побледня.

— Мамка ти! — изръмжа той и извади палката от колана.

Плъхът тичаше покрай перваза на пода и търсеше място да се скрие. Робинсън се спусна подпре му, енергично удряйки с палката. Направи няколко черни черти по стената, но не можа да умери плъха.

Джийни гледаше Робинсън, но звънчето за тревога в главата й не преставаше да звъни. Тук имаше нещо нередно, нещо, което някак не се връзваше. Приличаше на хумористичен скеч, но Денис не бе професионален хуморист — той бе сексуално извратен тип и убиец. Сегашната му постъпка не бе характерна за него. Освен, сети се тя и я полазиха тръпки, ако това не е отвличащ вниманието ход и Денис има съвсем друго предвид…

Усети, че нещо я докосна по косата. Обърна се, без да става от стола, и сърцето й замря.

Денис безшумно се бе приближил до нея. Пред лицето й той държеше нещо, прилично на домашно направен нож — всъщност това бе лъжица, чиято гребяща част бе сплескана и краищата й — изпилени.

Искаше да извика, но някой сякаш я бе стиснал за гърлото. Само преди секунда си мислеше, че е в абсолютна безопасност, а сега един убиец я заплашваше с острие. Как можа всичко да стане толкова бързо? Кръвта се изцеди от лицето й, едва можеше да мисли.

Денис я сграбчи за косата и доближи острието на ножа толкова близо до окото й, че тя не можеше да го фокусира върху него. После се наведе и зашепна в ухото й така тихо, че едва го чуваше от шума, вдиган от Робинсън:

— Ще правиш това, което ти кажа, или ще ти избода окото.

Прилоша й от ужас.

— О, боже, не, не ме ослепявай, недей! — замоли се тя.

Умолителните и унизителни нотки в гласа й, които й бяха съвършено чужди, донякъде я отрезвиха. Отчаяно се помъчи да се съвземе и да премисли ситуацията. Робинсън продължаваше да преследва плъха, без изобщо да подозира какво става зад гърба му. Джийни не можеше да повярва, че това е възможно. Намираше се в сърцето на щатски затвор, до себе си имаше въоръжен пазач и въпреки това бе оставена на милостта на Денис. Колко далеч бе от истината, когато преди няколко часа си бе казала, че ако се опита да я нападне, ще му даде да разбере… А сега трепереше от страх.

Денис я дръпна болезнено за косата и тя скочи на крака.

— Моля те! — изтръгна се от нея. Още докато го казваше, се намрази, но бе твърде ужасена, за да се спре. — Ще направя всичко, което пожелаеш!

Тя почувства устните му върху ухото си.

— Свали си гащичките! — прошепна той.

Джийни замръзна. Бе готова да изпълни желанията му, независимо колко срамни са те, но да свали гащичките си можеше да се окаже толкова опасно, колкото и да се съпротивлява. Не знаеше какво да прави. Опита се да извърне очи към Робинсън, но той бе извън полезрението й. Чуваше го как псува и удря с палката — явно все още не бе видял какво прави Денис.

— Нямам много време — прошепна Денис и от думите му полъхна гробовен хлад. — Ако не получа това, което искам, ти повече няма да можеш да видиш слънцето.

Тя му повярва. Току-що бе приключила с тричасов психологически тест и знаеше какво представлява той. Нямаше съвест, не бе способен да изпита чувство на вина или жалост. Ако не удовлетвореше желанията му, щеше да я осакати без колебание.

Да, но какво ще направи той, след като си сваля гащичките, питаше се отчаяно тя. Дали това щеше да го задоволи и да го накара да махне острието от очите й? Дали нямаше въпреки това да изпълни заплахата си? Или щеше да поиска още нещо?

Робинсън още ли не е убил тоя проклет плъх?

— Бързо! — изсъска Денис.

Какво по-лошо от ослепяване можеше да й се случи!

— Добре! — изохка тя.

Наведе се непохватно — Денис продължаваше да я стиска за косата и острието не помръдна от окото й. С треперещи ръце повдигна полата си и дръпна гащичките надолу. Денис изръмжа доволно, като ги видя да падат на глезените й. Джийни изпитваше неописуем срам, въпреки че разумът й казваше, че за това не е виновна тя. С трескави движения бутна полата надолу и прикри голотата си. После излезе от гащичките и ги ритна встрани.

Чувстваше се ужасно уязвима.

Денис я пусна, с рязко движение вдигна бельото й, притисна го до лицето си и вдъхна дълбоко със затворени в екстаз очи.

Джийни го гледаше, потресена от тази натрапена интимност. Въпреки че той не я докосваше, тя потрепери от отвращение.

Сега какво ли ще направи?

Палката на Робинсън издаде тъп и пльокащ звук. Джийни се извърна и видя, че пазачът най-сетне е умерил плъха. Ударът бе попаднал в задната част на охраненото животно и на дунапаловите плочки бе останало червено петно. Повече не можеше да бяга, но бе още живо — очите му бяха изцъклени и дишаше. Робинсън го удари още веднъж и размаза главата му. Плъхът спря да се движи и от смазания череп потече сивкава слуз.

Джийни се обърна отново към Денис. За нейна изненада, той седеше на масата, както бе седял цял следобед, и сякаш не бе помръдвал от мястото си. От него като че ли лъхаше невинност. Ножът и гащичките бяха изчезнали.

Беше ли тя вън от опасност? Всичко ли бе свършило?

Робинсън се бе запъхтял от усилието. Той хвърли подозрителен поглед към Денис:

— Ти не си донесъл тази гад тук, Пинкър, нали?

— Не, сър — отвърна Денис с готовност.

Джийни се приготви да каже: Да, той го донесе. но нещо я спря.

— Щото ако беше направил тая гадост, щях да ти… — Той млъкна, хвърли кос поглед към Джийни и реши да не казва какво точно щеше да му направи. — Вярвам, знаеш, че щях да те накарам да съжаляваш.

— Да, сър.

Джийни разбра, че вече е в безопасност. Но облекчението веднага бе последвано от гняв. Тя втренчи поглед в Денис, онемяла от яд. Тоя какво, щеше да се престори, че нищо не е станало ли?

Робинсън нареди:

— Е, така или иначе си тук, бягай да вземеш една кофа вода и да почистиш.

— Веднага, сър.

— Искам да кажа, ако доктор Ферами е свършила с теб.

Джийни се опита да каже: Докато вие гонехте плъха. Денис ми открадна гащичките, но думите не искаха да излязат от устата й. Беше толкова глупаво. И можеше да си представи последиците от тях. Щеше да стърчи тук поне още час, докато случаят се разследва. Щяха да претърсят Денис и да намерят бельото й. После трябваше да го покажат на директора Темойн. Тя си представи как той разглежда уликата, премятайки я от ръка в ръка със странно изражение на лицето…

Не. Нищо няма да каже.

Усети чувство на вина. Винаги бе презирала жени, пострадали от нападение и премълчали за него, позволявайки на престъпника да му се размине. Сега тя правете същото.

Разбра, че Денис бе разчитал точно на това. Бе предвидил как ще се чувства тя и хазартно бе заложил точно на това чувство. Тази мисъл я възмути до такава степен, че малко остана да промени намерението си и да разкаже всичко само за да му вгорчи живота. Миг преди това обаче отново си представи Темойн и Робинсън, както и всички мъже в затвора, как я гледат и си мислят: Тая е без гащи. И разбра, че не би могла да понесе такова унижение.

Колко умен бе Денис — умен като онзи, дето подпали спортната зала и изнасили Лайза, умен като Стив…

— Изглеждате ми нещо поуплашена — каза й Робинсън. — Май и вие като мен не обичате плъхове.

Тя се стегна. Всичко бе свършило. Бе спасила живота и зрението си. Какво толкова лошо има в това, запита се тя. Можех да бъда обезобразена или изнасилена. А аз изгубих само бельото си.

— Благодаря, добре съм — каза тя.

— В такъв случай ще ви отведа навън.

Тримата излязоха от стаята заедно.

Навън пред вратата Робинсън каза:

— Бягай за парцал, Пинкър.

Денис се усмихна на Джийни с дълга и интимна усмивка, сякаш двамата бяха любовници, прекарали целия следобед в леглото. После се извърна и изчезна навътре в затвора. Джийни го гледаше с облекчение, примесено с отвращение, защото бельото й бе в джоба му. Дали щеше да спи с притиснато в него лице, като дете към плюшеното си мече? Или пък да го увие около пениса си и да мастурбира, представяйки си, че я чука? Каквото и да правеше, тя се чувстваше неволна съучастничка — бе посегнато на свободата й на избор.

Робинсън я изпрати до главния портал и й стисна ръка. Тя прекоси горещия паркинг и се приближи до форда, мислейки: Ще се махна с радост от това място. Имаше проба от ДНК-то на Денис, а това бе най-важното.

Лайза бе седнала зад волана и бе пуснала климатика да охлади колата. Джийни се тръшна на дясната седалка.

— Изглеждаш като убита — каза Лайза и потегли.

— Спри на първия магазин, който видиш — каза й Джийни.

— Разбира се. От какво имаш нужда?

— Ще ти кажа — отвърна Джийни, — ама няма да ми повярваш.