Кен Фолет
Третият близнак (12)

11.

Стаята за разпознаване бе на етажа на килиите.

В антрето имаше още шестима души на възраст и ръст горе-долу колкото Стив. Сигурно бяха ченгета. Не говореха и избягваха погледа му. Държаха се с него като с престъпник. Искаше му се да им каже: Хей, момчета, на ваша страна съм, не съм престъпник, невинен съм.

Всички трябваше да свалят часовниците и бижутата си и да облекат бели хартиени ризи върху дрехите си. Докато се приготвяха, в антрето влезе млад мъж в костюм:

— Кой от вас е заподозреният, моля?

— Аз — обади се Стив.

— Казвам се Лу Танър, общественият защитник — представи се мъжът. — Тук съм, за да видя дали разпознаването протича правилно. Имате ли някакви въпроси?

— След колко време ще изляза оттук?

— Ако приемем, че не бъдете разпознат като извършител, след два часа.

— Два часа! — извика Стив възмутена — Трябва ли пак да се връщам в тая шибана килия?

— Боя се, че ще се наложи.

— Исусе Христе!

— Ще ги помоля да ви уредят пропуска за напускане по възможно най-бързия начин — каза Лу. — Нещо друго?

— Не, благодаря.

— Добре. — Той си тръгна.

Един от надзирателите прекара седмината мъже през една врата и ги накара да се качат на нещо като сцена. Отзад имаше градуирана скала, показваща ръста им, както и номера на мястото в редицата — в случая от едно до десет. Мощна лампа светеше точно над тях, а сцената се отделяше от останалата част на стаята с помощта на екран. Мъжете не можеха да виждат през екрана, но можеха да чуват какво става зад него.

Не се чуваше нищо, освен стъпки и от време на време мъжки гласове. После Стивън разпозна и дамски стъпки. След миг проговори дълбок глас, който сякаш четеше от нещо или знаеше текста наизуст:

— Пред вас виждате седем души. Те ще са ви известни само по номера. Ако, който и да е от тези личности ви е направил нещо или е направил нещо във ваше присъствие, бих ви помолил да назовете номера и нищо друго, освен номера. Ако искате да ги накарате да се обърнат кръгом или в профил, те ще сторят това само вкупом. Разпознавате ли някой от тях, който ви е направил нещо или е направил нещо във ваше присъствие?

Тишина. Нервите на Стив бяха опънати като струни на китара, въпреки увереността, че е невинен.

Нисък женски глас каза:

— Той имаше шапка.

Звучи ми като глас на образована дама, горе-долу на моите години, помисли си Стив.

Мъжкият глас отвърна:

— Имаме шапки. Всички ли да си сложат шапки?

— Беше нещо повече от шапка. Бейзболна шапка.

В гласа й Стив долови тревога, но също и сигурност. Нямаше намек за грешка. Звучеше му като жена, която казва истината, независимо от смущението си. Почувства се по-добре.

— Дейв, виж дали имаме бейзболни шапки в онова шкафче.

Изминаха няколко минути. Стив скърцаше със зъби от нетърпение. Някакъв глас промърмори:

— Брей, не съм знаел, че тук има всичко… очила, мустаци…

— Без приказки, моля те, Дейв — каза първият глас. — Това е официална законова процедура.

Междувременно на сцената се качи ченге и раздаде на всеки от редицата по една шапка.

От другата страна на екрана долетя женски плач.

Мъжкият глас повтори същите думи:

— Разпознавате ли някой, който ви е направил нещо или е направил нещо във ваше присъствие? Ако е така, назовете номера му и нищо друго, освен номера.

— Номер четири — каза тя, хлипайки.

Стив се извърна и погледна скалата зад гърба си. Той беше номер четири.

— Не! — викна Стив. — Това не може да е вярно! Не бях аз!

Мъжкият глас каза:

— Номер четири, чухте ли това?

— Разбира се, че го чух, но не съм го направил аз!

Останалите мъже от редицата вече слизаха от сцената.

— За бога! — извика Стив, вперил поглед в матовия екран с разперени встрани ръце. — Как можахте да посочите точно мен? Та аз не знам дори как изглеждате!

Мъжкият глас от другата страна предупреди:

— Не казвайте нищо, мадам. Благодаря много за съдействието.

— Но тук има някаква грешка, не разбирате ли? — извика Стив.

Появи се надзирателят Спайк.

— Всичко свърши, синко, хайде да вървим — каза той.

Стив впери поглед в него. За секунда му се прииска да разбие зъбите на дребния полицай.

Спайк забеляза блясъка в очите му и изражението на лицето му се втвърди.

— Хайде сега без глупости. Няма къде да бягаш.

Той стисна лакътя на Стив като с менгеме. Беше безполезно да протестира.

Стив се чувстваше смазан, а не знаеше и откъде идва ударът. Раменете му увиснаха, обхвана го безпомощна ярост.

— Как стана това? — прошепна той. — Как стана?