Кен Фолет
Третият близнак (34)

33.

Седнала в колата на път за Филаделфия по I-95, Джийни отново се бе замислила за Стивън Логън.

Снощи го бе целунала за лека нощ на паркинга в комплекса на „Джоунс Фолс“ Усети се, че съжалява, задето целувката беше толкова бегла. Устните му бяха пълни и сухи, кожата — топла. Харесваше й да си мисли, че може пак да го направи.

Защо има такива предразсъдъци за възрастта му? Какво толкова ще намери в по-възрастните мъже? Уил Темпъл, трийсет и девет годишен, я бе зарязал заради някаква си празноглава наследница.

Тя натисна бутона за настройка на радиото, търсейки някоя хубава станция, и хвана „Нирвана“ с тяхната Come as You Are. Винаги когато излизаше с човек на своята възраст или по-млад, тя се чувстваше неспокойна, плашеше се, имаше смътно чувство за някаква опасност, същото, за каквото в момента пееха „Нирвана“. По-възрастните мъже вдъхваха чувство за сигурност, те знаеха какво да правят.

Това аз ли съм, запита се тя. Джийни Ферами, жената, която постъпваше така, както намери за добре, и казваше на света да ходи да се шиба? И тази жена има нужда от успокоение?

Но въпреки това бе вярно. Може би това бе заради баща й. След като бе имала него, повече не й се искаше безотговорни хора в живота си. От друга страна, баща й бе живо доказателство, че по-възрастните мъже могат да бъдат по-безотговорни и от младите.

Баща й сигурно спеше в някой евтин хотел в Балтимор. Когато пропиеше и проиграеше парите от компютъра и телевизора й — а това скоро щеше да стане, — той или щеше да открадне нещо друго, или щеше да се остави на милостта на другата дъщеря, Пати. Джийни страшно му се ядоса, че й бе задигнал нещата. Обаче инцидентът послужи да види добрите страни на Стив Логън. Той беше принц! Какво толкова, по дяволите, каза си тя, следващия път, като го срещна, така ще го целуна, че свят да му се завие.

Тя се съсредоточи в шофирането, защото навлизаше в натоварения с движение център на Филаделфия. Днес можеше да стане големият пробив. Може би щеше да намери разрешението на загадката Стив и Денис.

Клиника „Авънтайн“ се намираше в Университетското градче, на запад от реката Шайкил — комплекс от административни сгради и студентски общежития. Самата клиника бе приятна сграда от петдесетте години, заобиколена отвсякъде с дървета. Джийни паркира на улицата срещу един паркинг апарат и влезе.

В чакалнята имаше четирима души: млада двойка — жена с напрегнато изражение и нервният й мъж, плюс още две жени, на възраст горе-долу колкото Джийни. Всички седяха по диваните, оформящи малък квадрат в центъра, и четяха списания. Администраторката с чуруликащо гласче помоли Джийни да седне. Тя взе лъскава брошура за „Дженетико“, Инк. Отвори я в скута си, но не се наведе да чете. Вместо това впери поглед в успокояващите, но иначе безсмислени пана по стените и нетърпеливо затропа с крак по покрития с мокет под.

Мразеше болниците. Само веднъж й се наложи да лежи, на двайсет и три години направи аборт. Бащата бе един обещаващ филмов режисьор. Тя бе спряла да взима противозачатъчните, защото се бяха разделили, но той се върна след няколко дни — последва сълзлива сцена на сдобряване, после си легнаха, любиха се, без да вземат мерки, и тя забременя. Операцията протече без усложнения, но Джийни бе плакала дни наред и напълно бе разлюбила режисьора, въпреки че много й помогна.

Той току-що бе привършил първия си филм в Холивуд, обикновен екшън. Джийни ходи да го гледа в Балтимор. Единственото човешко чувство в иначе схематичната фабула за стрелящи един в друг мъже беше, когато приятелката на героя, потисната след аборт, го изгони. Героят, полицейски детектив, бе разстроен и с разбито сърце. Джийни бе плакала.

Още я болеше от спомена. Тя се изправи и се разходи. Минутка по-късно от единия край на фоайето излезе някакъв мъж и каза със силен глас:

— Доктор Ферами?

Бе подвижен мъж на около петдесет години с плешиво теме, обрамчено като у монасите с ивица руса коса.

— Здравейте, приятно ми е да се запозная с вас — забърбори той с пресилен ентусиазъм.

Джийни му стисна ръката.

— Снощи говорих с господин Рингууд.

— Да, да! Аз съм негов колега и се казвам Дик Мински. Как сте?

Дик имаше нервен тик, който го караше неистово да премигва през няколко секунди. Джийни изпита съжаление към него.

Той я поведе по някаква стълба.

— За какво сте при нас, ако мога да попитам?

— Заради една медицинска мистерия — заобяснява тя. — Две жени имат синове, които се оказаха еднояйчни близнаци, но въпреки това, изглежда, нямат роднински връзки. Единственото общо нещо, което успях да открия, бе, че и двете са идвали на лечение тук, за да забременеят.

— Така ли? — каза той с тон, сякаш не бе чул какво му говори.

Джийни се изненада — очакваше да възбуди интереса му.

Двамата влязоха в ъглов кабинет.

— Можете да изкарате всичките ни картони на компютъра, ако знаете кода. — Той седна пред екрана. — И така, пациентите, които ни интересуват, се казват…

— Шарлот Пинкър и Лорейн Логън.

— Няма да отнеме повече от минута. — Започна да въвежда имената.

Джийни с усилие сдържаше нетърпението си. Тия досиета можеха да не й разкрият нищо. Тя се огледа, кабинетът бе твърде добре обзаведен, за да принадлежи на някой обикновен чиновник. Дик сигурно е нещо повече от просто „колега“ на господин Рингууд, каза си тя.

— Като какъв работите в клиниката, Дик? — попита тя.

— Генерален управител съм.

Тя вдигна вежди, но погледът й си остана прикован в екрана. Защо с едно най-обикновено запитване като нейното се занимава самият генерален управител, помисли тя и в съзнанието й се загнезди съмнение.

Той се намръщи:

— Странно, компютърът показва, че няма такива имена.

Безпокойството на Джийни се оправда. Всеки момент ще чуя лъжа, каза си тя. Перспективата за разрешаването на загадката пак започна да се губи в далечината. Отново я обхвана отчаяние.

Той завъртя екрана си така, че тя да може да го вижда.

— Правилно ли съм написал имената?

— Да.

— Кога мислите, че тези пациенти са били в клиниката?

— Преди около двайсет и три години.

— Охо! — възкликна той и примигна силно. — В такъв случай мисля, че сте били път напразно.

— Защо?

— Не държим досиета от толкова отдавна. Такава е политиката на компанията.

Джийни го изгледа с присвити очи.

— Изхвърляте старите досиета?

— Унищожаваме картоните след период от двайсет години, ако, разбира се, пациентът не е постъпвал отново в клиниката. При този случай картонът се прехвърля в компютъра.

Разочарованието бе толкова силно, че чак я заболя. Освен това бе и загуба на ценно време, през което тя трябваше да подготви защитата си за утре.

— Странно, че господин Грийнууд не ме предупреди за това, когато говорихме снощи — каза тя с горчивина.

— Наистина с трябвало да го направи. Може би не сте му казали датите?

— Абсолютно сигурна съм, казах му, че двете жени са били лекувани тук преди двайсет и три години.

Джийни си спомни, че бе прибавила една година към възрастта на Стив, за да налучка времето възможно най-точно.

— В такъв случай не разбирам какво е станало.

Джийни като че ли не бе много изненадана от развоя на събитията. Дик Мински, с неговото пресилено дружелюбие и нервни примигвания, бе карикатура на човек с нечиста съвест.

Той отново върна екрана в първоначалното му положение и изписа на лицето си съжаление:

— Страхувам се, че повече нищо не мога да направя за вас.

— Възможно ли е да говорим с господин Грийнууд и да го питаме защо не ми е казал, че картоните са унищожени?

— Опасявам се, че днес той отсъства от работа по болест.

— Какво забележително съвпадение!

Той се опита да си придаде обидено изражение, но резултатът бе плачевен.

— Надявам се, не намеквате, че се опитваме да скрием нещо от вас.

— Защо ще си мисля такова нещо?

— Нямам представа. — Той се изправи. — А сега, извинявам се, но нямам време.

Джийни също се изправи и се запъти пред него към вратата. Той я изпрати до фоайето.

— Пожелавам ви приятен ден — каза мъжът сковано.

— Довиждане — отвърна му тя.

Излязла навън, Джийни се поколеба. Чувстваше, че не можа да довърши работата докрай. Искаше й се да провокира някого, да покаже, че не може да бъде изцяло манипулирана.

Паркингът бе пълен с коли на лекарите — последни модели кадилаци и БМВ-та. Тя заобиколи сградата. Чернокож мъж с бяла брада събираше боклук с шумно бучаща прахосмукачка. Тук нямаше нищо интересно. Тя забави стъпките си.

През стъклената врата видя Дик Мински, все още във фоайето, да говори с чуруликащата секретарка. Той проследи Джийни с разтревожен поглед.

Обръщайки посоката, тя се приближи до мястото, където изхвърляха отпадъците от клиниката. Трима мъже, нахлузили ръкавици, товареха чували с отпадъци в боклукчийски камион. Но това е глупаво, помисли си Джийни. Държеше се като детектив в евтин полицейски трилър. Приготви се да се връща, когато нещо привлече вниманието й. Мъжете тъкмо качваха огромен черен чувал, натъпкан с боклук, но явно без всякакво усилие, като че ли чувалът бе безтегловен. Какво ли може да изхвърля една клиника, което да е толкова голямо и същевременно много леко?

Нарязана на ивици хартия?

Тя чу гласа на Дик Мински. Звучеше изплашено:

— Бихте ли си тръгнали веднага, доктор Ферами?

Джийни се извърна. Той излизаше иззад ъгъла на сградата, придружен от як мъж в полуполицейска униформа — от тази, която обикновено носеха хората от охраната.

Тя бързо се приближи към купчината чували.

Дик Мински изкрещя:

— Хей!

Боклукчиите втренчиха погледи в нея, но тя не им обърна внимание. Направи дупка в единия чувал, бръкна вътре и извади шепа от съдържанието.

В юмрука си държеше нарязана кафява хартия. Вдигна я до очите си и забеляза, че върху хартията е писано — на места с химикалка, а на други — на пишеща машина. Това бяха нарязани на ивици медицински картони.

Имаше само една причина да се извозват толкова много чували именно днес.

Те бяха унищожили картоните тази сутрин — само часове след нейното обаждане.

Джийни хвърли ивиците хартия на земята и се отдалечи. Един от боклукчиите нервно й се развика, но тя отново не му обърна внимание.

Вече нямаше никакво съмнение.

Приближи се до Дик Мински и се спря пред него с ръце на кръста. Беше я излъгал и затова бе толкова нервен.

— Тук има някаква срамна тайна, нали? — викна тя. — Нещо, което се опитвате да скриете, като унищожавате картоните?

Той бе ужасен.

— Разбира се, че не — успя все пак да смотолеви. — Между другото това предположение е обидно.

— Разбира се, че е — отвърна тя. Повече не можеше да сдържа гнева си и насочи към него свитата на тръба брошура на „Дженетико“, която още носеше. — Обаче това изследване е толкова важно за мен, че всеки, който се опита да ме излъже, ще бъде така добре обработен, че няма да разбере откъде му е дошло!

— Моля ви, вървете си!

Човекът от охраната я хвана за лакътя.

— Тръгвам си — каза тя. — Няма нужда да ме дърпате.

Той обаче не я пусна.

— Оттук, моля.

Човекът бе на средна възраст, с побеляла глава и бирено коремче. В това настроение Джийни не можеше да му позволи да я влачи. Тя стисна ръката му, с която той я държеше. Мускулите му отдолу бяха отпуснати.

— Пуснете ме, ако обичате — каза тя и увеличи натиска.

Ръцете й бяха яки и хватката й бе по-силна от тази на повечето мъже. Човекът се опита да я задържи, но болката бе твърде силна за него и той я пусна.

— Благодаря — каза тя.

После си тръгна.

Чувстваше се по-добре. Бе права да мисли, че в тази клиника има някаква следа. Усилията им да й попречат да научи каквото и да било бяха най-доброто потвърждение, че имат нечиста съвест. Разрешението на мистерията бе тук, в тази клиника. Но докъде щеше да я отведе това заключение?

Джийни отиде до колата си, но не се качи в нея. Беше вече два и половина, а тя не бе обядвала. Бе твърде развълнувана, за да яде, но една чаша кафе щеше да й се отрази добре. От другата страна на улицата имаше кафене — изглеждаше евтино и чисто. Тя пресече и влезе вътре.

Заплахата й, отправена към Дик Мински, бе празни думи — Джийни не можеше да му направи нищо. С това, че му се бе развикала, всъщност му помогна, като посочи, че знае за лъжата. Сега щяха да стоят нащрек.

С изключение на няколкото студенти, довършващи обяда си, кафенето бе празно. Докато чакаше, извади брошурата, която бе взела от фоайето, и зачете:

Клиника „Авънтайн“ е основана през 1972 година от „Дженетико Инк.“, като първи по рода си център за изследване и развитие на човешко оплождане по метода in vitro — това, което вестниците наричат „бебета в епруветка“.

И изведнъж всичко й стана ясно.