Кен Фолет
Третият близнак (6)

5.

— Срещала ли си някога мъж, за когото да ти се е искало да се омъжиш? — попита Лайза.

Двете седяха на масата в апартамента й и пиеха нескафе. Всичко наоколо бе хубаво, както и самата Лайза — тапети на цветя, орнаменти от порцелан и плюшено мече с папийонка на точици.

Днес Лайза щеше да си вземе отпуск, но Джийни бе облечена за работа — тъмносиня пола и бяла памучна блуза. Беше много важен ден и тя гореше от нетърпение. Първият й обект за изследване днес трябваше да пристигне в лабораторията и тестовете щяха да започнат. Дали те щяха да потвърдят теорията й, или да я отхвърлят? В края на днешния следобед или щеше да се чувства удовлетворена, или щеше да прави болезнена преоценка на идеите си.

Все пак й се искаше да тръгне в последния момент. Лайза още бе много напрегната. Джийни си казваше, че най-доброто нещо, което може да направи за нея, е да й говори за мъже и за секс, както го правеха всеки ден. Това вероятно щеше да я вкара пак в релсите. Искаше й се да остане тук цяла сутрин и да си бъбрят двете с Лайза, но не можеше. Наистина съжаляваше, че приятелката й днес нямаше да бъде в лабораторията и да й помага в тестовете, но за това въобще не можеше да става въпрос.

— Имаше един тип, за когото исках да се омъжа — отговори Джийни на въпроса. — Името му беше Уил Темпъл. Беше антрополог. И все още е.

Джийни го виждаше пред себе си — висок мъж с руса брада, дънки и рибарски пуловер, който носи десетскоростния си велосипед по коридорите на университета.

— Споменавала си го и преди — рече Лайза. — Как изглеждаше?

— Беше страхотен — въздъхна носталгично Джийни. — Караше ме да се смея, грижеше се за мен, докато бях болна, гладеше си сам ризите и издържаше на оная работа като бик.

Лайза не се усмихна на сравнението.

— И какво се обърка?

Джийни се направи на безгрижна, но я заболя при спомена.

— Напусна ме заради Джорджина Тинкертън Рос. — И като обяснение додаде: — Една от питсбъргските Тинкертън Рос.

— Как изглеждаше?

Последното нещо, което Джийни искаше, беше да си спомня за Джорджина. Обаче това отклоняваше Лайза от мислите й за преживения кошмар, затова надмогна нежеланието си.

— Съвършена — каза тя. Но сарказмът, който долови в собствения си глас, никак не й хареса. — Сламеноруса, стругована фигура, безукорен вкус към кашмирени пуловери и обувки от крокодилска кожа. Грам мозък нямаше, но затова пък фондовете й бяха неизчерпаеми.

— Кога стана това?

— Уил и аз живяхме заедно цяла година, докато се занимавах с доктората си. — Това бе най-щастливото време в живота й. — Той се изнесе, когато пишех статията си за това дали престъпността се наследява генетично. — Страхотно точно подбираш времето, Уил. Щеше ми се да можех да те мразя повече — помисли си Джийни. — После Берингтън ми предложи работа тук, в „Джоунс Фолс“, и аз откачих от радост при тази възможност.

— Напротив, мъжете са откачалки.

— Не можеше да се каже, че Уил е шемет. Красив тип беше. Просто се влюби в друга и това е всичко. Изборът му според мен не бе много удачен. Но ние не бяхме женени. Той не наруши никакво обещание. Дори не ми е изневерявал, с изключение на може би един-два пъти, преди да ми признае. — Джийни се хвана, че повтаря думите, с които Уил някога се оправда пред нея. — Не знам, може в крайна сметка и откачалка да е бил.

— Може би трябва да се върнем във викторианските времена. Тогава щом един мъж целунел една жена, те трябвало да се считат сгодени. Момичетата са знаели в каква ситуация се намират.

Точно сега Лайза едва ли можеше да мисли за близка връзка, но Джийни не й го каза. Вместо това попита:

— А ти? Срещала ли си се с някого, за когото си искала да се омъжиш?

— Никога.

— Двете имаме много високи стандарти. Но не се безпокой, когато го видиш, ще го познаеш.

Домофонът иззвъня и така ги стресна, че Лайза подскочи и бутна масата. Една порцеланова ваза се разби на пода.

— По дяволите! — изруга тя.

Все още бе много напрегната.

— Аз ще събера парчетата — успокои я Джийни. — Ти виж кой звъни?

Лайза вдигна слушалката. Лицето й се намръщи и очите й внимателно огледаха изображението на монитора.

— Май нищо — каза тя колебливо и натисна бутона за отключване на входната врата.

— Кой е? — попита Джийни.

— Детектив от Отдела за сексуални престъпления.

Джийни се опасяваше, че в края на краищата ще изпратят някого, който да принуди Лайза да даде показания. Обаче се уверяваше, че няма да им се удаде. Последното нещо, от което Лайза се нуждаеше в момента, бяха тъкмо такива въпроси.

— Защо не го отпрати на майната си?

— Може би защото е чернокожа — отвърна Лайза.

— Сериозно! — възкликна Джийни.

Колко умно, помисли си, събирайки парченцата порцелан. Ченгетата знаеха, че тя и Лайза са враждебно настроени. Ако изпратеха някой бял полицай, те просто нямаше да го пуснат да влезе. А две жени от средната класа ще направят всичко, само и само да се покажат учтиви с чернокожа. Въпреки това, ако започне да додява с досадни въпроси, ще я изхвърля оттук, реши Джийни.

Оказа се ниска, набита жена на около четиридесет години, облечена с вкус в кремава блуза с живописен копринен шал около врата. Носеше куфарче.

— Аз съм сержант Мишел Делауеър — представи се тя. — Наричат ме Миш.

Джийни се запита какво ли има в куфарчето. Детективите обикновено носеха пищови, а не документи.

— Аз съм доктор Джийн Ферами — отвърна Джийни. Винаги се представяше с пълната си титла, когато се канеше да се кара с някого. — Това е Лайза Хокстън.

— Госпожице Хокстън — подхвана детективката, — искам да ви кажа колко съжалявам за случилото се с вас вчера. Отделът ми се занимава средно с по едно изнасилване на ден и всяко от тях представлява ужасна трагедия за жертвата. Знам, че в момента изпитвате болка и ви разбирам напълно.

Я, колко е различно от вчера, помисли си Джийни.

— Опитвам се да го забравя — отвърна храбро Лайза, но в крайчеца на очите й избиха сълзи.

— Може ли да седна?

— Разбира се.

Жената се настани до кухненската маса.

Джийни предпазливо я огледа.

— Вашият подход е съвсем различен от този на полицая вчера — вметна тя.

Миш кимна:

— Съжалявам за начина, по който полицай Макхенти се е отнесъл с вас. Като всички полицаи, и той е учил как да води разпит на жертви на изнасилване, но, изглежда, е забравил наученото. Чувствам се неудобно за целия полицейски отдел.

— При разпита сякаш отново ме изнасилваха — обади се Лайза с треперлив глас.

— Това повече няма да се повтори — каза Миш и в гласа й се промъкна гневна нотка. — Затова и толкова много случаи на изнасилване свършват в чекмеджетата с надпис „Необосновано“. Но не защото жените лъжат, а защото правораздавателната система се отнася с тях толкова брутално, че те оттеглят оплакването си.

— Мога да ги разбера — каза Джийни, но си помисли, че трябва да внимава. Миш й говореше като сестра, но все пак беше и ченге.

От чантичката си чернокожата извади някаква визитна картичка.

— Това е номерът на доброволен център за жертви на изнасилване и малтретирани деца — каза тя. — Рано или късно всеки започва да изпитва нужда от съвет.

Лайза взе визитката:

— В момента искам само да забравя.

— Послушайте ме, сложете я в някое чекмедже. Чувствата ви са на приливи и отливи и вероятно ще дойде време, когато наистина ще имате нужда от помощ — убедително заговори полицайката.

— Добре — съгласи се Лайза.

Джийни реши, че Миш заслужава малко по-добро отношение.

— Искате ли кафе? — предложи й тя.

— С удоволствие.

Джийни стана и напълни кафеварката.

Миш подхвана:

— Заедно ли работите?

— Да — отвърна Джийни. — Изучаваме близнаци.

— Близнаци?

— Измерваме им разликите и приликите и се опитваме да разберем колко от тях са наследени и колко се дължат на възпитанието.

— Какво е участието ви в това, Лайза?

— Работата ми е да намеря близнаци и да ги посоча на учените.

— И как правите това?

— Започвам с досиетата от кръщелните свидетелства, което в повечето щати представлява общодостъпна информация. Ражданията на близнаци е около един процент от всички раждания, така че от около сто прегледани кръщелни свидетелства едно от тях е на близнаци. В кръщелното са записани мястото и датата на раждане. Правим фотокопие и след това ги издирваме.

— Как?

— Разполагаме с всички телефонни указатели в Щатите, записани на компактдиск. Освен това можем да използваме и шофьорски книжки или кредитни карти.

— Винаги ли ги намирате?

— Божичко, не! Успехът ни зависи от възрастта им. Деветдесет процента от десет годишните ги намираме, но от осемдесет годишните — само около петдесет процента. При по-възрастните вероятността да са се местили няколко пъти, да са си сменили имената или да са умрели е по-голяма.

Миш отправи поглед към Джийни.

— А след това вие ги изучавате.

— Специализирам еднояйчни близнаци, отгледани отделно един от друг — поясни Джийни. — А те се намират много по-трудно. — Тя сипа кафе на Миш. Ако тази детективка се канеше да досажда на Лайза с въпросите си, то тя не бързаше.

Чернокожата отпи от кафето си и се обърна към Лайза:

— В болницата дадоха ли ви някакво лекарство?

— Не, не стоях много дълго.

— Трябвало е да ви дадат хапче за сутринта. Не искате да забременеете, нали?

— Разбира се, че не искам! — Лайза потрепери. — Тъкмо се чудех какво да правя.

— Обърнете се към вашия лекар. Той трябва да ви го даде, ако няма религиозни предразсъдъци, като някои доктори католици. В този случай центърът ще ви предложи друга алтернатива.

— Добре е да разговаряш с човек, запознат с тези работи — отбеляза Лайза.

— Пожарът съвсем не е бил случаен — продължи Миш. — Разговаряхме с шефа на пожарната. Някой запалил огън в съседен на съблекалнята склад и демонтирал вентилационните тръби, за да вкара дима в съблекалнята. Трябва да знаете, че самите похитители не се интересуват от секс. Всъщност страхът е това, което ги възбужда. Затова си мисля, че този пожар е бил плод на фантазията на ненормалник.

Джийни не бе помислила за тази възможност.

— Сметнах, че е някой, който случайно се възползва от суматохата при пожара.

Миш поклати глава.

— Изнасилването на жени, с които мъжът излиза, наистина носи случаен характер — жената може например да е пияна и да не успее да го отблъсне. Мъжете, които изнасилват непознати, обаче не са такива. Те планират всичко предварително. Представят си събитието, а след това измислят начин как да го претворят в действителност. Понякога са много изобретателни и това ги прави още по-ужасни.

Джийни отново се ядоса, като си спомни как кашляше.

— Замалко не се задуших — оплака се тя.

Миш се обърна към Лайза:

— Не си срещала този мъж преди, нали? Напълно непознат ти е, така ли?

— Мисля, че го видях около час преди това — отвърна тя. — Когато тичах с отбора. Една кола се приближи, намали и отвътре някакъв тип се вторачи в нас. Имам чувството, че беше той.

— Каква кола?

— Беше стара, сигурна съм в това, бяла и много ръждясала. Може би датсун.

Джийни очакваше Миш да запише информацията, но тя продължи:

— Добивам впечатление, че това е интелигентен и напълно безскрупулен перверзен тип, който е готов да направи всичко, само и само да постигне целите си.

Джийни се обади с горчивина в гласа:

— Трябва да го затворят някъде до края на дните му.

— Но няма да стане. Той е на свобода. И пак ще го направи.

Този път Миш изигра коза си.

Джийни бе настроена скептично.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Повечето насилници са серийни, единственото изключение са онези мъже, които изнасилват познати жени. Правят го само веднъж. Обаче мъжете, изнасилващи непознати, го правят непрекъснато, докато не ги хванат. — Миш впери тежък поглед в Лайза. — До седемдесет дни този мъж ще подложи друга жена на същите мъчения… Ако преди това не го заловим.

— О, боже! — простена Лайза.

Джийни разбираше много добре накъде бие Миш. Както бе предчувствала, Миш щеше да убеди приятелката й да помогне при разследването. Джийни все още имаше намерение да не позволява Лайза да бъде принуждавана или изнудвана. Но й бе трудно да възрази срещу фактите, които току-що изтъкна детективката.

— Ще ни трябва проба от неговата ДНК — каза Миш.

Лайза присви вежди:

— Искате да кажете от спермата му?

— Да.

— Измих се под душа, след това се потопих във ваната и се надявам нищо от него да няма в мен.

Но Миш настоя спокойно:

— Следи могат да останат от четиридесет и осем до седемдесет и два час след това. Трябва да ви вземем проба от вагината, да прегледаме космите ви и да дадете кръв.

— Докторът, който ни посрещна вчера в „Санта Тереза“, беше истински задник — вметна Джийни.

— Лекарите никак не обичат да се занимават с жертви на изнасилване — рече Миш. — Ако се налага да свидетелстват пред съда, губят време и пари. Обаче вас изобщо не е трябвало да ви водят в „Санта Тереза“. Това е една от многото грешки на Макхенти. В града има три болници, определени като Център за приемане жертви на сексуални престъпления, и „Санта Тереза“ не е между тях.

— Къде трябва да отида? — попита Лайза.

— В болницата „Мърси“ има отделение за съдебномедицинско изследване на жертви от сексуално престъпление. Наричаме го СИЖС.

Джийни кимна. „Мърси“ бе голямата болница в центъра на града.

— Ще ви посрещне сестра — продължи Миш, — там мъже няма. Тя е специално обучена да се разправя с уликите, което докторът, с когото сте се видели вчера, не умее и вероятно и без това щеше да прецака всичко.

Миш явно нямаше високо мнение за лекарите.

Тя отвори куфарчето си. Джийни любопитно се наведе напред. Вътре имаше преносим компютър. Миш вдигна капака му и го включи.

— Имаме програма, която се нарича ТЕЛИ, тоест „Техника на електронната лицева идентификация“. Много си падаме по съкращенията — усмихна се иронично тя. — Всъщност е разработена от един детектив от Скотланд Ярд. Тя ни дава възможност да въведем данните на извършителя, без да използваме художник. — Тя отправи очакващ поглед към Лайза.

Лайза погледна Джийни.

— Какво ще кажеш?

— Не искам да се чувстваш принуждавана — посъветва я Джийни. — Мисли за себе си и прави това, което ти се струва правилно.

Миш я изгледа с открита враждебност и отново се обърна към Лайза:

— Никой не ви принуждава. Ако искате да си тръгна, веднага ще го направя. Но много ви моля да ми помогнете. Трябва да хвана тоя тип, а без помощта ви нямам никакъв шанс.

Джийни бе възхитена. Миш имаше дяволски силно присъствие, контролираше разговора още откакто бе влязла в стаята, и то без да си служи с принуда или манипулиране. Знаеше какво казва и какво иска.

— Не знам… — поколеба се Лайза.

— Защо не хвърлите едно око на тази програма? — попита я Миш. — Ако нещо в нея ви смущава, веднага спираме. Ако не, поне ще имам снимка на извършителя. После като свършим, можете да решавате дали да ходите до „Мърси“ или не.

— Добре — уклончиво каза Лайза.

— Не забравяй — напомни й Джийни, — че можеш да спреш, когато си поискаш.

— Като начало — започна Миш — ще извадим едно лице. То няма да прилича на неговото, ще послужи само за основа. След това ще започнем да уточняваме подробностите. Искам да се съсредоточите добре върху лицето на извършителя и след това да ми направите общо описание. Не бързайте.

Лайза затвори очи.

— Бял мъж, горе-долу на моята възраст. Къса коса, нищо особено в цвета. Светли очи, сини, доколкото си спомням. Прав нос…

Миш работеше с мишката. Джийни стана и се приближи зад гърба на детективката и се загледа в екрана. Това беше програма за Уиндоус. В горната дясна част на екрана имаше лице, разделено на осем части. Докато Лайза изброяваше чертите, Миш цъкваше на отделна част от лицето, оттам излизаше меню с различните черти и детективката само избираше съответната според коментара на Лайза.

— Малко квадратна брадичка, без брада и мустаци и… Как се справям? — нетърпеливо попита Лайза.

Миш цъкна още веднъж и на главния екран се появи лице. Това бе бял мъж на около трийсет години, с обикновени черти и би могъл да бъде като хиляди мъже наоколо. Миш обърна компютъра така, че Лайза да може да вижда екрана.

— Сега ще започнем да го променяме стъпка по стъпка. Ще ти покажа няколко типа чела и ти ще ми кажеш кое е. Просто казваш да, не или може би. Готова ли си?

Миш заработи с мишката. Лицето на екрана се промени и линията на косата изведнъж се отдръпна назад.

— Не — каза Лайза.

Детективката отново цъкна. Този път се появи лице с прав бретон като на някогашните Бийтълс.

— Не.

Следващата коса бе вълниста и Лайза се обади:

— Така е по-добре. Но мисля, че имаше път.

Следващия път косата се появи къдрава.

— Още по-близо — каза Лайза. — По-добър е от миналия образ. Но косата е много тъмна.

— След като ги прехвърлим всичките — каза Миш, — ще се върнем обратно и ще подберем онези, които са ти харесали най-много. Когато вече имаме цялото лице, можем да продължим с ретуша — да правим косата по-светла или по-тъмна, да сменяме местата на пътя, да подмладим лицето или да го състарим.

Джийни бе очарована, но за това щеше да отиде повече от час, а тя имаше работа.

— Трябва да вървя — каза тя. — Добре ли си, Лайза?

— Добре съм.

По тона й Джийни разбра, че казва истината.

Навярно е по-добре за Лайза да се включи в залавянето на мъжа. Долови доволния проблясък в очите на Миш. Дали не допуснах грешка, каза си тя, като бях толкова враждебна към Миш и толкова майчински настроена към Лайза? Миш без съмнение бе симпатяга. Знаеше какво и кога да каже. И все пак целта й бе не Лайза да се чувства добре, а похитителят да бъде хванат. А Лайза имаше нужда от истински приятел.

— Ще ти се обадя — обеща й Джийни.

Лайза я прегърна.

— Как да ги благодаря за това, че остана с мен снощи! — каза тя.

Миш подаде ръка:

— Приятно ми беше да се запознаем.

Джийни пое ръката й.

— Късмет! — пожела й тя. — Надявам се да го хванете.

— И аз също — отвърна Миш.