Кен Фолет
Третият близнак (47)

46.

Чувството на дълбоко унижение не даваше мира на Берингтън.

Непрекъснато нанасяше поражения на Джийни Ферами, но нито веднъж не почувства удовлетворение. Тя го бе принудила да се прокрадва като най-обикновен джебчия в кабинета й, за да претърси всичките й документи, мръснишки гадно да подхвърли историята на вестник, а сега — да я следи пред собствения й дом.

Никога не би си и помислял, че ще му се наложи да върши такива неща — да стои в колата, забил поглед в нечий вход като някакъв посредствен частен детектив. Какво би си помислила майка му? Тя бе още жива — стройна, добре облечена възрастна дама на осемдесет и четири години — и живееше в едно малко градче в Мейн. Пишеше остроумни писма до местния вестник и изобщо нямаше намерение да се отказва от поста си на главен цветар аранжор в Епископалната църква. Щеше да се потресе от неудобство, ако разбереше докъде е изпаднал синът й.

Дано не го види някой познат, боже опази! Внимаваше да не гледа към минувачите. За беда колата му обаче се набиваше в очи. Мислеше за нея като за дискретно елегантен автомобил, но по тази улица нямаше паркирани много сребристи линкълни. Застаряващи японски дребосъци и гледани с любов понтиак файърбърди — това бяха предпочитаните марки тук. Самият Берингтън също не бе от онзи тип хора, които се стопяват в тълпата. Известно време бе държал за камуфлаж картата на града, опряна на волана, но хората в този квартал се отнасяха дружелюбно и вече двама души бяха почукали на стъклото, за да го упътят.

Сега нямаше представа какво се кани да прави Джийни. ФБР не можа да намери списъка в апартамента й. Берингтън трябваше да допусне най-лошото — списъкът я бе отвел до следващия клонинг. Ако това бе така, бедата нямаше да закъснее. На Берингтън, Джим и Престън им предстоеше да претърпят публично изобличение, порицание и крах.

Именно Джим предложи на Берингтън да следи дома на доктор Ферами.

— Трябва да знаем какви са намеренията й, кой влиза и кой излиза — бе казал Джим и Берингтън неохотно се бе съгласил с него.

Бе дошъл тук рано сутринта и нищо не се бе случило до обяд, когато Джийни бе докарана до дома си от чернокожа жена, в която той разпозна детективката, разследваща случая с изнасилването. Спомни си я от краткия разговор, проведен с нея в понеделник. Намираше я за привлекателна дама. Даже успя да си спомни името й — сержант Делауеър.

Обади се на Пруст от закусвалнята на ъгъла и той обеща да накара приятеля си от ФБР да се помъчи да разбере при кого са били. Берингтън си представи как техният човек казва: Сержант Делауеър днес е посетила един заподозрян, държан от нас под наблюдение от съображения за сигурност, които не можем да посочим поради същата причина, но много би ни помогнало да знаем какво точно е правила тя тази сутрин и по какво дело работи.

Час по-късно Джийни бе изхвръкнала от къщи, изглеждаща невероятно секси в лилавия си пуловер, но Берингтън не я бе проследил. Въпреки страховете си, не можа да се насили да извърши нещо толкова непристойно. Тя обаче се бе върнала след минути, понесла няколко кафяви плика с покупки. След това при нея дойде един от клонингите, вероятно Стив Логън.

Но не се задържа дълго. Ако бях на мястото му, помисли си Берингтън, както беше облечена, щях да остана при нея цяла нощ, а и през неделята.

Погледна часовника на колата за стотен път и реши отново да се обади на Джим. Може вече да е научил нещо от ФБР.

Берингтън излезе от автомобила и тръгна към ъгъла. Миризмата на пържени картофи му напомни, че е гладен, но не можеше да яде хамбургери в пластмасови чинийки. Поръча си чаша чисто кафе и се приближи към телефона.

— Ходили са в Ню Йорк — изпъшка отчаяно Джим.

Точно от това се страхуваше Берингтън.

— Уейн Статнър — каза той.

— Точно така.

— Мамка му! И какво са правили там?

— Питали го къде е бил миналата неделя и други такива. Присъствал е на церемонията „Еми“. Показал им своя снимка в Пийпъл. Край на историята.

— А нещо, което да ни подскаже какво ще прави Джийни по-нататък?

— Нищо. Какво става при теб?

— Виждам входната й врата оттук. Ходи да понапазарува малко, после Стив Логън дойде, но си тръгна веднага. Нищо особено. Може би вече не се сещат какво да правят.

— А може би не. Знаем само, че твоят план с уволнението не я накара да млъкне.

— Стига, Джим, не ми натяквай! Чакай малко… излиза.

Бе се преоблякла — сега носеше бели джинси и светлосиня блуза без ръкави, открояваща силните й красиви ръце.

— Проследи я — каза Джим.

— Върви на майната си! Качва се в колата си.

— Бери, трябва да разберем къде отива.

— Не съм ченге, по дяволите!

Едно малко момиченце, запътило се към тоалетната заедно с майка си, подхвърли:

— Тоя чичко крещи, мамо.

— Тихо, скъпа, тихо — наведе се към нея майка й.

Берингтън сниши глас:

— Тръгва.

— Отивай и се качвай в шибаната си кола!

— Майната ти, Джим!

— Проследи я! — Джим затвори.

Берингтън остави слушалката.

Червеният мерцедес на Джийни мина покрай закусвалнята и пое на юг по Фолс Роуд.

Берингтън се спусна към колата си.