Кен Фолет
Третият близнак (4)

3.

Берингтън Джоунс се обърна към двамата си стари приятели.

— Не мога да повярвам — каза той. — Почти на шейсет години сме. Никой от нас не е получавал повече от двеста хиляди долара на година. Сега ни предлагат по шейсет милиона, а ние седим тука и обсъждаме как да отхвърлим офертата!

— Не сме го правили за пари — каза Престън Барк.

— Все още не разбирам — обади се и сенатор Пруст. — След като притежавам една трета от компания, струваща сто и осемдесет милиона долара, как така все още карам тригодишна „Краун Виктория“

Тримата приятели притежаваха малка компания по биотехнологии — „Дженетико“, ООД. Престън въртеше какъвто му попадне бизнес, Джим бе политик, а Берингтън — учен. Но продажбата на компанията бе дело на Берингтън. В един самолет за Сан Франциско той се бе запознал с изпълнителния директор на „Ландсман“ — немски фармацевтичен конгломерат, и успя да го накара да прояви интерес. Сега трябваше да убеди приятелите си да приемат офертата. Да, но му бе по-трудно, отколкото бе очаквал.

Намираха се в кабинета на къща в Роланд Парк, богаташки квартал на Балтимор. Къщата бе притежание на университета „Джоунс Фолс“ и служеше за приемна на гостуващи преподаватели. Берингтън, който бе професор в Бъркли, Калифорния, Харвард и в „Джоунс Фолс“, ползваше винаги къщата за през шестте седмици, когато се намираше в Балтимор. Много малко негови неща имаше вътре — преносим компютър, снимка с бившата му жена и сина им, както и купчина от неговата най-нова книга — Да наследиш бъдещето: Как генетичното инженерство ще преобрази Америка. Телевизорът работеше без звук и предаваше церемонията по раздаването на наградите „Еми“.

Престън бе слаб, енергичен мъж. Въпреки че бе един от най-забележителните учени на своето време, приличаше на счетоводител.

— Клиниките винаги са правили добри пари — каза той.

„Дженетико“ притежаваше три клиники за борба с безплодието, специализирани по метода in vitro — бебета в епруветка. Тази технология стана възможна благодарение на научните изследвания на Престън през седемдесетте години.

— Борбата с безплодието е най-бързо развиващата се област в американската медицина. „Дженетико“ ще послужи на Ландсман за трамплин в този голям и нов пазар. Искат от нас да отворим още пет клиники през идните десет години.

Джим Пруст бе плешив, загорял от слънцето мъж с голям нос и тежки очила. Волевото му грозно лице бе дар Божи за карикатуристите. Той и Берингтън бяха приятели от двайсет и пет години.

— Е как така досега не сме видели никакви пари?

— Харчехме ги за научни изследвания.

„Дженетико“ имаше собствени лаборатории, а също така сключваше договори за научни изследвания с факултетите по биология и психология при различни университети. Берингтън се занимаваше с връзките на компанията с научния свят.

Той се обади раздразнено:

— Не мога да разбера защо не проумявате, че това е нашият голям шанс.

Джим посочи телевизора.

— Пусни звука му. Бери. Тебе дават.

Церемонията „Еми“ бе отстъпила мястото си на Лари Кинг на живо и гост в студиото беше Берингтън. Всъщност той не обичаше Лари Кинг — по негово мнение Лари беше червен либерал, но това бе възможност да го чуят милиони американци.

Взискателно огледа изображението си и това, което видя, му хареса. Всъщност бе нисък мъж, но телевизията правеше всички да изглеждат еднакво високи. Тъмносиният костюм му стоеше добре, небесносинята риза бе в тон с очите му, а тъмночервената му връзка не изпъкваше на екрана. Тъй като бе много придирчив, стори му се, че сребристата му коса е прекалено добре подредена — имаше опасност да заприлича на телевизионен евангелист.

Кинг, останал по прословутите си тиранти, бе агресивно настроен.

— Професоре, вие отново предизвикахте противоречиви изказвания с последната си книга и някои хора твърдят, че това вече не е наука, а политика. Как бихте го коментирали?

Берингтън със задоволство чу, че отговорът му прозвуча със сочен и спокоен глас.

— Това, което се опитвам да кажа, е, че политическите решения трябва да се базират на здрава научна основа, Лари. Оставена сама на себе си, природата насърчава добрите гени и убива лошите. Нашата социална политика работи против естествения подбор. Ето защо ние спомагаме за израстването на поколение от второкласни американци.

Джим доволно отпи от уискито:

— Добре казано — поколение от второкласни американци. Става за цитат.

Лари Кинг продължи:

— Ако се работи по вашия почин, какво ще стане с децата на бедните? Ще гладуват, така ли?

Лицето на Берингтън Джоунс от екрана придоби тържествено изражение:

— Баща ми загина през 1942 година, когато самолетоносачът „Уосп“ бе потопен от японска подводница при Гуадалканал. Тогава бях на шест години. Майка ми ме възпита, борейки се с лишенията, и ме изпрати да уча. Аз съм дете от беднотията.

Бе доста близо до истината. Баща му, способен инженер, бе оставил на майка му малък доход — не беше кой знае какво, но бе достатъчен, за да не я принуждава да работи или отново да се омъжи. Бе пратила Берингтън да учи в скъпи частни училища, а после и в Харвард, но борба наистина имаше.

Престън се обади:

— Изглеждаш добре. Бери. Само дето прическата ти е малко селска.

Барк, най-младият от тримата със своите петдесет и пет години, имаше къса черна коса, която лежеше на черепа му като шапка.

Берингтън недоволно изръмжа. Чувстваше същото, но се дразнеше да го чуе от друг. Той си наля още малко уиски. И тримата пиеха чист малцов „Спрингбанк“.

От екрана Лари Кинг продължи:

— От чисто философска гледна точка по какво вашите възгледи се различават от тези на… нацистите, да речем?

Берингтън натисна копчето на дистанционното и изключи телевизора.

— От десет години се занимавам с това нещо — каза той. — Три книги и милион приказки по медиите… И какво промених с това? Нищо.

— Промяна има — каза Престън. — Посочи, че генетиката и расата са някакъв изход. Ти просто си нетърпелив.

— Нетърпелив ли? — раздразнено възкликна Берингтън. — Разбира се, че съм нетърпелив. След две седмици ставам на шейсет години. Всички остаряваме, не ни остава много време.

— Прав е, Престън — намеси се и Джим. — Не си ли спомняш, когато бяхме млади? Просто виждахме как Америка отива на кино. Дадоха човешки права на негрите, мексиканците заляха страната ни, най-добрите училища се напълниха с децата на еврейски комунисти, собствените ни чада пропушиха трева. И, боже господи, не бяхме ли прави? Вижте какво стана оттогава! И в най-лошите си кошмари не сме могли и да допуснем, че наркотиците ще се превърнат в най-големия бизнес и че една трета от децата ни ще се раждат от майки на „Медикейд“^[1]. А ние сме единствените, които имат куража да гледат проблемите право в очите — ние и неколцина наши съмишленици. Останалите се правят на слепи и се надяват на най-доброто.

Не са се променили, помисли си Берингтън. Престън винаги си е бил предпазлив и страхлив, а Джим — бомбастично сигурен в себе си. Познаваше ги от толкова отдавна, че приемаше недостатъците им с приятелско снизхождение — е, поне през повечето време. Вече бе свикнал с ролята си на арбитър, който да ги подтиква към златната среда.

— Докъде сме стигнали с германците, Престън? — попита той. — Постави ни в течение.

— Съвсем близо сме до успешно приключване — отвърна Престън. — Искат да обявят покупката на пресконференция след една седмица, смятано от утре.

— Една седмица, смятано от утре! — възкликна Берингтън възбудено. — Страхотно!

Престън поклати глава.

— Трябва да ти кажа, че все още изпитвам някои съмнения.

Берингтън изпъшка отчаяно, но Престън побърза да продължи:

— Знаеш, че трябва да преминем през процедура „запознаване“. Това означава да отворим бумагите си пред счетоводителите на „Ландсман“ и да ги предупредим за всичко, което може да навреди на бъдещи печалби, като например длъжници, на които предстои банкрут, висящи съдебни процеси и други подобни.

— Доколкото съм запознат, нямаме такива проблеми, нали? — попита Джим.

Престън му отправи злокобен поглед.

— Всички знаем, че компанията ни си има своите тайни.

За момент в стаята се възцари тишина.

— По дяволите! — обади се Джим. — Това беше толкова отдавна.

— Какво като е било отдавна? Резултатът от действията ни се разхожда някъде в момента.

— Но няма никакъв начин „Ландсман“ да разбере за това, особено пък за една седмица.

Престън сви рамене, сякаш казвайки Кой знае?

— Трябва да поемем този риск — каза Берингтън твърдо. — Инжекцията от капитал от „Ландсман“ ще ни позволи да ускорим научноизследователската си програма. За две години ще успеем да предложим на всеки бял американец, който дойде в клиниките ни, генетично създадено и съвършено бебе.

— Е, и каква ще бъде разликата? — възрази Престън. — Бедните ще продължат да се размножават по-бързо от богатите.

— Забравяш политическата платформа на Джим — каза Берингтън.

Джим веднага започна:

— Твърд данък общ доход от десет процента и задължителни контрацептивни инжекции за жените на социална помощ.

— Само си помисли, Престън — отново подхвана Берингтън. — Съвършени бебета за средната класа и стерилизация за бедните. Можем отново да започнем да създаваме расов баланс в Америка. Нали точно това бе целта ни още като започнахме преди толкова години.

— Бяхме големи идеалисти тогава — въздъхна Престън.

— Бяхме прави! — натърти Берингтън.

— Да, бяхме прави. Но докато остарявам, все повече и повече си мисля, че светът все някак ще се оправи, дори и да не постигна всичко, което планирахме на двайсет и пет години.

Този разговор можеше да срути всички положени усилия.

— Но ние можем да постигнем всичко, което сме планирали — каза Берингтън уверено. — Всичко, за което работихме през последните тридесет години, е вече в обсега ни. Рисковете, поети от нас на младини, годините научноизследователска дейност, похарчените от нас пари — всичко това най-сетне започна да дава плодове. Не проявявай слабите си нерви точно сега, Престън!

— Нервите ми не са слаби. Аз просто се мъча да ви посоча действителните ни практически проблеми — докачливо каза Престън. — Джим може да предложи политическата си платформа, но това не означава, че всичко ще стане така, както той предлага.

— Точно в този момент се намесва „Ландсман“ — рече Джим. — Парите, които ще вземем за дяловете си от компанията, ще ни дадат възможност да се прицелим за най-голямата награда.

— Какво искаш да кажеш? — изненадано го изгледа Престън, но Берингтън знаеше какво ще последва и се усмихна.

— Белият дом — каза Джим. — Ще се кандидатирам за президент.