Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (11)

Глава 8

— Къде? — попита равнодушно Тасълхоф Кракундел, повече по силата на навика, а не защото наистина искаше да научи.

Свещенослужителят замълча и вдигна рамене:

— Предполагам, че ако в Бездната имаше затвори, това щеше да бъде един от тях.

Тас се огледа. Както обикновено край тях нямаше нищо — просто обширна, зловеща и напълно безсмислена празнота. Нямаше стени, килии, решетки, ключалки. Нито дори надзирател. Едно обаче бе сигурно — и този път нямаше мърдане, — бягството оттук беше невъзможно.

— Да не би от мен да се очаква просто да вися тук, докато умра? — попита с изтънял гласец. — Искам да кажа, нямам ли право поне на легло и някакъв стол… О!

Още докато изговаряше последното, пред очите му се бе материализирало легло заедно с едно трикрако дървено столче. Даже тези съвсем привични предмети изглеждаха съвсем не на място тук, в средата на нищото и скоро Тас откри, че няма сили да гледа към тях.

— Б-благодаря — каза тихо и седна с въздишка на столчето. — Полагат ли ми се вода и храна?

Почака малко, за да види дали няма да се появят. Не се появиха. Свещенослужителят поклати глава. Сивата му коса бе образувала огромен гърчещ се облак около него.

— Не, нуждите на смъртното ти тяло ще бъдат задоволявани по друг начин. Няма да изпитваш глад или жажда. И се погрижих за раните ти.

Тас откри, че болките в ребрата му бяха изчезнали, а главата му си беше съвсем наред. Желязната яка също бе свалена.

— Освен това не е необходимо да ми благодариш — продължи свещенослужителят, забелязал, че кендерът отваря уста. — Направихме го, за да не прекъсваш задълженията ни. И така, сбогом…

Мъжът издигна ръце, готов да отпътува.

— Чакай! — извика Тас, като скочи от стола и увисна за крайчеца на веещата се черна роба. — Искаш да кажеш, че повече няма да се видим? Не ме оставяй!

Със същия успех можеше да се опита да улови облак дим. Робата се изплъзна от пръстите му и отлетя безследно.

— Когато умреш, ще върнем тялото ти на по-високите равнища и ще се погрижим душата ти да поеме своя път… или да се завърне тук. Дотогава контактът с теб е нежелателен.

— Сам! — проплака Тас, като се огледа диво и отчаяно. — Напълно сам… докато умра? Не след дълго… — добави тъжно. Върна се и отново седна на столчето. — Дали пък да не свърша със себе си, за да стане по-бързо? Така поне ще отида на някое друго място… надявам се.

Зарея очи към празния хоризонт.

— Физбан — произнесе след малко. — Сигурно не можеш да ме чуеш оттук. И предполагам, че едва ли има нещо, което би могъл да направиш за мен в този момент, но искам да знаеш, че не го направих нарочно. Да променя заклинанието на Пар-Салиан, да се върна назад във времето, без никой да ме е карал и нещата от този род.

Той въздъхна разтреперано и сплете мъничките си ръце.

— Е, сигурно сега е късно за извинения… Навярно, ако трябва да бъдем напълно честни, част от мен се съгласи да тръгне с Карамон, понеже — той преглътна напиращите сълзи, — ами, понеже ми изглеждаше толкова забавно. Но, уверявам те, една друга част прие приключението, защото Карамон не трябваше да тръгва съвсем сам! За всичко е виновна пиячката на джуджетата. А и обещах на Тика да се грижа за него… О, Физбан! Ако само виждах някакъв изход от тази каша, щях да направя всичко възможно да оправя нещата. Честно…

— Ейти.

— А? — Тас едва не падна от столчето. Обърна се бързо, уверен, че ще види Физбан, ала вместо него видя малко човече — по-ниско дори от него самия — облечено в кафяви панталонки, сива туника и кафява кожена престилка.

— Казахейти — повтори малко раздразнено то.

— Ъъъ, з-здравей — заекна Тас. Човечето определено не приличаше на мрачен свещенослужител, или поне никога досега не бе чувал свещенослужителите да носят кафяви кожени престилки. Разбира се винаги имаше място за изключения, особено ако човек си даде сметка колко удобни са всъщност този вид престилки. Независимо от всичко обаче, човечето му напомняше за някой… само ако можеше да си спомни кой…

— Я! — щракна с пръсти Тас. — Ти си гном! Извинявай, че ти задавам толкова личен въпрос — кендерът се изчерви от притеснение, — но… ъъъ… ти мъртъв ли си?

— Мити? — попита гномчето и го измери с поглед подозрително.

— Не, разбира се! — възмути се Тас.

— Азсъщо! — отсече човечето.

— Ъъм… би ли забавил малко — предложи кендерът. — Знам, че така си говорите, но понякога трудно ви се разбира.

— Казах, ами и аз също! — кресна гномът.

— Благодаря ти — отвърна учтиво Тас. — Но те чувам прекрасно. Би могъл да говориш малко по-тихо… хм, хм… да говориш бавно и малко по-тихо — побърза да добави, забелязал, че човечето си поема дъх.

— Как… се… казваш? — произнесе изключително бавно гномът.

— Тасълхоф… Кракундел. — Кендерът протегна ръчичка, която гномът пое и разтърси мъжки. — А… ти? Искам да кажа — а ти? Не, не исках да кажа…

Твърде късно. Гномчето беше в стихията си.

— Гнимшмаригонгалесефрахутспътхтурандотсаманела…

— Кратката версия! — извика Тас, когато човечето спря да си поеме дъх.

— О — това сякаш уби настроението на гнома. — Гнимш.

— Още веднъж ти благодаря. Радвам се да се запознаем… ъъъ… Гнимш — въздъхна от облекчение кендерът. Съвсем беше забравил, че всяко гномско име изправяше неподготвения слушател пред необходимостта да изслуша пълен списък на семейната история, стигаща до най-ранните известни (или измислени) предци на съответния гном.

— Радвам се да се запознаем, Кракундел — кимна човечето и двамата отново си стиснаха ръцете.

— Моля, седни — предложи любезно Тас, като се настани на леглото и посочи столчето: Гнимш хвърли един унищожителен поглед на трикраката мебел и вместо това седна направо в стола, който се материализира точно под него. Гледката хвърли кендера във възторг. Беше наистина забележителен стол — имаше си поставка за краката, която се спускаше и вдигаше, както и странни полуобръчи, които го превръщаха в люлеещ се стол, без да се брои механизмът, позволяващ на седящия в него да се излегне в хоризонтално положение и хубаво да си почине.

За нещастие веднага щом гномчето се облегна назад, столът се преобърна заедно с него и го прекатури през глава. Гнимш измърмори някакво проклятие, покатери се отново и дръпна една ръчка. Този път поставката за крака отскочи нагоре и го удари по носа. В същото време облегалката се бе прегънала право напред и още преди да се е усетил, Тас спасяваше госта си от очевидните намерения на стола да изяде своя собственик.

— Да му се не види! — изруга Гнимш и отпрати люлеещия се звяр обратно там, откъдето се беше появил, след което неутешимо се настани върху трикракото столче на Тас.

Кендерът бе посещавал гномски домове и беше запознат с изобретенията им, така че просто се помъчи да избъбри нещо подобаващо от сорта на:

— Изключително интересно… какъв напредничав дизайн…

— Дори напротив — възрази за негово учудване Гнимш. — Проектът не струва. Принадлежи на първия братовчед на жена ми. Трябваше да помисля преди да го извикам. Нали знаеш — той въздъхна, — понякога човек се замисля за дома и…

— Така е — съгласи се Тасълхоф и преглътна буцата в гърлото си. — Ако… ако не възразяваш срещу въпроса ми, какво всъщност правиш тук, щом… ами, щом не си… мъртъв?

— Би ли ми казал какво правиш ти тук? — парира го гномчето.

— Естествено — каза кендерът, ала внезапно се сети нещо. Огледа се предпазливо и се наведе напред. — Никой няма нещо против, нали? — прошепна. — Че си говорим? Да не би да е забранено или…

— Хич не им пука — махна пренебрежително Гнимш. — След като не им се пречкаме, можем да ходим където си пожелаем. Разбира се — добави, — навсякъде гледката е горе-долу една и съща, така че няма смисъл.

— Разбирам — кимна Тас, чието любопитство се бе разгоряло. — А как точно пътуваш?

— С ума си. Още ли не си се сетил? Не, не вярвам — гномчето изсумтя. — Кендерите не се славят с особено големи мозъци.

— Гномите и кендерите имат доста общо — отбеляза намусено Тасълхоф.

— Да, така разправят — отвърна скептично човечето, очевидно без да влага твърде много вяра в твърдението.

В името на запазването на мирните им отношения, кендерът реши да смени темата:

— Значи, ако искам да отида някъде, просто си помислям за мястото и се пренасям там?

— В определени граници — рече Гнимш. — Например, няма как да влезеш в светите места, където работят свещенослужителите…

— О — разочарова се Тас, като със съжаление си помисли, че вероятно същите тези свети места биха били на първо място в списъка му с туристически атракции. После му хрумна друго: — Ти накара стола да се появи от нищото, само като си помисли за него, а аз създадох леглото и столчето. Ако си помисля за нещо друго, ще се появи ли и то просто така?

— Пробвай — предложи Гнимш.

Тас се напрегна.

Откъм долната страна леглото се появи закачалка за шапки. Гномчето изпръхтя:

— Браво. Много удобно.

— Просто се упражнявах — защити се Тасълхоф.

— Най-добре внимавай — предупреди го Гнимш. — Понякога нещата не се получават точно по начина, по който си искал.

— Да — кендерът внезапно си спомни за дървото и джуджето. Потръпна. — Предполагам, че си прав. Е, поне сега сме двама. Можем да си говорим. Нямаш никаква представа колко скучно ми беше в началото. — Той се излегна в леглото, като преди това си представи, изключително предпазливо, една възглавница. — Ами давай, разкажи ми историята си.

— Ти пръв. — Гнимш го стрелна с крайчеца на окото.

— Не, не, ти си ми гост.

— Настоявам.

— Аз настоявам.

— Да започнем с теб. В края на краищата съм тук от по-дълго.

— Откъде си толкова сигурен?

— Просто съм… Давай.

— Но… — изведнъж Тасълхоф си даде сметка, че по този начин няма да стигнат доникъде и макар очевидно да разполагаха с цяла вечност, не му се искаше да я прекара в компанията на оспорващ предложенията му гном. Пък и едва ли имаше разумен довод срещу това да не разкаже историята си. И без друго му харесваше да разказва. Така че, облегнат възможно най-удобно, той започна и скоро установи, че Гнимш го слуша с интерес, въпреки че интересът на гномчето се изразяваше в непрестанни прекъсвания и обаждания като „давай нататък“ точно в най-интересните части.

Накрая Тас завърши:

— И тъй, ето ме тук. А сега ти — каза, доволен, че може да си поеме дъх.

— Ами — поколеба се Гнимш и се огледа подозрително, сякаш се страхуваше, че някой може да ги подслушва. — Всичко започнало преди много, много години, когато семейството ми си избрало своята Цел в Живота. Нали знаеш какво е Цел в Живота?

— Разбира се — отвърна незабавно Тас. — Приятелят ми Гнош също имаше Цел в Живота. Неговата беше свързана с драконовите сфери. Всеки един от вашия народ има предопределена роля в живота, която трябва да бъде изпълнена успешно под угрозата никога да не попадне в Отвъдното. — Той се замисли. — Нали не си тук заради това?

— Не — гномчето поклати рошавата си глава. — Целта в живота на семейството ми беше да изобретим устройство, което да пренася притежателя си от едно измерение в друго. И — Гнимш въздъхна трагично — моето работеше.

— Работело? — изправи се изумено Тас.

— Без грешка — кимна унило човечето.

Кендерът почувства как му се замайва главата. Никога дотогава не беше чувал за подобно нещо… изобретение на гном, което да работи… при това без грешка!

Гнимш го погледна срамежливо:

— Знам какво си мислиш — каза. — Че съм се провалил. Но не знаеш цялата истина. Виждаш ли… всички мои изобретения работеха. Всички до едно.

— Но как… защо смяташ, че си се провалил? — обърка се Тас.

Гномчето се втренчи твърдо в него:

— Каква полза има от това да изобретиш нещо, което работи? Къде е предизвикателството? Нуждата от творчески подход? Напредничавото мислене? Къде би отишъл прогресът? Знаеш ли — призна си с помрачняло лице, — че ако не бях дошъл тук, със сигурност щяха да ме изпратят в изгнание? Разправяха, че съм заплаха за обществото. И съм на път да върна научните изследвания със сто години назад. — Той сведе глава умърлушено. — Ето защо нямам нищо против, че съм в Бездната. Заслужавам си го, точно като теб. Така или иначе най-вероятно щях да свърша тук.

— И къде е това устройство? — попита с нарастваща възбуда кендерът.

— Ами те го взеха, разбира се — махна с ръка човечето.

— Е, и? — Тас направи пауза. — Не можеш ли да си измислиш ново? Нали си измисли онзи стол?

— Сигурен съм, че видя какво направи той — отвърна Гнимш. — Тъй че е по-вероятно да свърша с нещо подобно на изобретението на баща ми. Е, да, пренесе го в друго измерение. Комитетът по Експлодиращите устройства още го изучаваше, преди да се окажа тук… Защо? Какво се опитваш да постигнеш? Да избягаш от Бездната?

— Налага се — заяви Тас. — Иначе Царицата на Мрака ще спечели войната и всичко ще бъде по моя вина. Освен това приятелите ми са в ужасна опасност. Е, добре де, единият не ми е точно приятел, но е интересен човек и въпреки че се опита да ме убие, като ме накара да повредя устройството, съм сигурен, че не е било нищо лично. Вероятно е имал причина…

Той спря.

— Ами да! — скочи от леглото. — Разбира се! — извика толкова развълнувано, че около леглото изникна цяла гора от закачалки, които накараха гномчето да подскочи уплашено.

Гнимш се плъзна лекичко от столчето и заотстъпва предпазливо:

— Какво има? — блъсна се в една закачалка той.

— Виж! — каза Тас, докато тършуваше из торбичките на кръста си. Отвори една, а после и друга. — Ето го! — Той показа съдържанието й на човечето. Гнимш надникна. В този момент кендерът я дръпна: — Един момент!

— Кво? — шашна се гномът.

— Нали не ни наблюдават? Ще научат ли?

— Да научат какво?

— Просто ми отговори. Има ли начин да разберат?

— Не, предполагам, че не — отвърна колебливо Гнимш. — Не мога да твърдя нищо със сигурност, тъй като не знам какво точно не бива да разбират. Но те уверявам, че в момента са доста заети, поне доколкото ми е известно. Събуждат разни дракони и такива работи. Иска се голяма концентрация.

— Добре — промърмори мрачно Тас и отново седна на леглото. — А сега виж това. Той разтвори торбичката и изсипа съдържанието й. — Напомня ли ти за нещо?

— Да, за годината, в която майка ми изобрети устройство, което трябваше да мие чинии — повдигна рамене гномчето. — Газехме до колене в счупени съдове. Налагаше се да…

— Не! — отсече раздразнено Тасълхоф. — Виж, като приближим тази част до ето тази и…

— Устройството ми за пътуване през измеренията! — възкликна Гнимш. — Прав си! Наистина изглеждаше по този начин. Моето нямаше такива евтини имитации на скъпоценни камъни, но… Не, гледай сега. Напълно погрешно е. Мисля, че тази част стои тук, а не тук. Да. Ясно? А после тази верига се окачва тук и после я завъртаме ето така. Не, чакай малко. По-точно… Сега разбирам. Първо ей това трябва да щракне отсам. — Гнимш се настани на леглото, подбра единия от скъпоценните камъни и го постави на точно определено място. — Така, трябва ми още една от тези червените дреболии. — Той затърси сред камъните. — Какво изобщо си му правил на това чудо? — измърмори. — Да не си го метнал в месомелачка?

Така или иначе гномчето напълно бе изключило и не можа да чуе отговора на Тас. Междувременно кендерът се възползва от възможността да разкаже историята си отново. Настанен удобно на столчето и цъфтящ от задоволство, че няма кой да го прекъсва, Тас говореше и говореше, докато забравил за всичко и всеки, Гнимш подреждаше безбройните скъпоценни камъни и малките сребърни и златни части и вериги на спретнати купчинки.

Въпреки че не спираше да разказва, Тасълхоф обнадеждено не откъсваше очи от човечето и онова, което то вършеше. Естествено, налагаше се да си припомни, че бе отправил молитвата си към Физбан, а това означаваше, че има доста голяма вероятност, веднъж щом устройството бъде сглобено, да ги запрати на някоя от луните или да ги превърне в пилета, ала, мислеше си той, все някой трябваше да поеме този риск. В края на краищата, бе обещал да оправи нещата. Фактът, че срещна провалил се гном може би не беше най-желаната възможност, но бе за предпочитане пред изгледите да се помайва наоколо в очакване на смъртта.

В същото време Гнимш си бе представил плоча и парче тебешир и вече скицираше диаграми, като не преставаше да си мърмори:

— Приплъзваме скъпоценен камък А в гнездо Б…