Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (21)

Глава 7

Конят на Карамон не спираше да подскача изнервено, докато едрият мъж се взираше от седлото към долината и селото под тях. Той се намръщи мрачно и погледна брат си. Лицето на Рейстлин бе скрито под черната качулка на робата. По изгрев бе завалял едър монотонен дъжд. Дори и в този момент валеше, а тежките сиви облаци сякаш нямаха намерение да се разпръскват, надвиснали над огромните корони на дърветата. Чуваше се единствено падането на дъждовните капки.

Магьосникът поклати глава. Сетне тихо каза нещо на коня си и го подкара напред. Карамон побърза да го последва, измъквайки меча от ножницата си.

— Оръжието няма да ти бъде необходимо, братко — обади се Рейстлин, без да се обърне.

Звукът от тропането на конските копита се разнасяше надалеч в звънтящия от дъжда въздух. Независимо от думите на магьосника, войнът не откъсна ръка от дръжката на меча до самите покрайнини на селото. Сетне пръв скочи от седлото, подхвърли юздите на брат си се насочи към същия хан, който бе огледала и Кризания при пристигането си.

Той надникна вътре и огледа подредената за вечеря маса и изпочупените съдове. Отнякъде се появи куче, което размаха опашка и го близна по ръката със скимтене. Под столовете крадливо се плъзнаха две котки и изчезнаха в сенките. Войнът разсеяно потупа кучето по главата и вече се канеше да влезе, когато го спря гласът на Рейстлин:

— Чух пръхтене на кон. Ей там.

Карамон измъкна меча си и заобиколи сградата. Върна се след минутка с прибрано оръжие и навъсено изражение.

— Нейният — обясни. — Разседлан, нахранен и напоен.

Магьосникът кимна, сякаш бе очаквал съвсем същото и се загърна по-добре в наметалото си.

Карамон се огледа напрегнато. От стрехите на къщите капеше вода, а вратата на странноприемницата се поклащаше на ръждивите си панти с протяжно скърцане. Не се чуваха никакви звуци. Нито на играещи деца, нито на обменящи клюки жени или на оплакващи се от времето мъже, тръгнали по работа.

— Какво има, Рейст?

— Чума — отговори магьосникът.

Войнът едва не се задави и побърза да прикрие устата и носа си с наметалото. Скрит в сенките на качулката си, Рейстлин си позволи да се усмихне иронично.

— Не се страхувай, братко — каза той, докато слизаше от коня. Карамон отведе животните и ги привърза към един дървен стълб. — Нали не си забравил, че тръгнахме на път в компанията на истински свещенослужител?

— И къде е този свещенослужител? — измърмори едрият мъж, без да маха ръка от устата си.

Главата на магьосника се завъртя, за да изучи редиците от къщи надолу по улицата.

— Ето там, предполагам — каза накрая.

Карамон проследи погледа му и най-после съгледа трепкащата светлина, излизаща от прозореца на последната къща.

— Предпочитам да се разхождам насред стан, пълен с великани — каза недоволно войнът, когато двамата се упътиха нататък през дълбоката кал.

Дори не се опитваше да скрие страха си. Лично той отдавна бе свикнал с мисълта, че може да умре от нож в стомаха. Ала идеята да си отидеш просто така, без дори да успееш да се защитиш, от нещо невидимо, носещо се по въздуха, го ужасяваше.

Рейстлин не отговори. Лицето му оставаше все така скрито в качулката. Каквото и да мислеше в този момент, то щеше да остане тайна за Карамон. Скоро се добраха до последната къща и за момент постояха отвън сред шума от непрестанно сипещия се дъжд. Понечиха да се насочат към вратата, когато войнът случайно погледна вляво от себе си.

— Велики богове! — извика задавено и сграбчи брат си за рамото.

Посочи към общия гроб.

И двамата замълчаха. Гарваните, принудени да прекъснат пиршеството си, заграчиха и тежко размахаха черни криле. Войнът почувства, че му се повдига. Лицето му пребледня и той отмести очи от ужасната гледка. За разлика от него Рейстлин продължи да се взира в телата. Устата му се бе превърнала в тясна права линия.

— Хайде, братко — произнесе той и отново тръгна към малката къща.

Карамон надникна през прозореца с ръка на дръжката на меча и въздъхна от облекчение. Даде знак на брат си. Рейстлин леко бутна вратата и я изчака да се отвори.

Върху неоправеното легло лежеше млад мъж. Очите му бяха затворени, а ръцете — скръстени на гърдите. На лицето му се бе изписало странно изражение на покой, макар очите да бяха потънали дълбоко в изпъкналите скули, а устните му да бяха мъртвешки сини. Младата жена, облечена в изцапаните си бели дрехи на свещенослужител, стоеше коленичила до леглото със сведена глава. Карамон понечи да каже нещо, ала магьосникът го спря и поклати глава в знак, че не бива да прекъсват молитвата й.

Двамата мълчаливо стояха на вратата, без да обръщат внимание на сипещия се дъжд.

Изгубена в общението си, Кризания не бе забелязала появата на близнаците. Чак когато едрият войн се размърда, дрънченето на бронята му успя да я върне към действителността. Жената вдигна глава. Разчорлените й тъмни коси се посипаха по раменете й и тя ги погледна изненадано.

Лицето й, макар бледо и изпито от умора, изглеждаше непоколебимо. Въпреки че не се бе молила на Паладин да ги изпрати, нямаше никакво съмнение, че богът отвръщаше както на изречените, така и на спотаените дълбоко в сърцето й молитви. Тя отново склони глава, този път в безмълвна благодарност, след което въздъхна и се изправи на крака.

Погледът й срещна очите на Рейстлин. Взорът на магьосника отразяваше изгасващите пламъци в огнището дори изпод дълбините на черната качулка. Когато Кризания заговори, гласът й сякаш се сливаше със звука от падащите дъждовни капки:

— Провалих се.

Рейстлин с нищо не показа, че признанието й го засяга. Погледна тялото на младия мъж.

— Отказал е да повярва?

— Дори напротив — тя също сведе глава към трупа. — Но не ми позволи да го излекувам. Гневът му беше… твърде голям. — Ръката й се вдигна и тя закри главата на селския свещеник с одеялото. — Паладин прие душата му. Сигурна съм, че му е простил.

— Без съмнение — съгласи се Рейстлин. — А ти?

Кризания наведе още по-ниско глава и лицето й се скри в тъмните кичури. Остана така толкова дълго, че накрая Карамон, който продължаваше да не разбира, се покашля:

— Ъъъ, Рейст… — започна той.

— Шш — прекъсна го магьосникът.

Младата жена вдигна глава. Дори не бе чула думите на война. Сивите й очи бяха потъмнели и сякаш отразяваха бездънния мрак на черната роба на Рейстлин.

— Разбирам — произнесе тя. — За пръв път от дълго време насам разбирам напълно и зная как трябва да постъпя. В Истар видях как вярата в боговете отмира. Паладин откликна на молитвите ми и ми показа грешката на Царя-жрец — неговата гордост. Моят бог ми посочи как бих могла да избегна тази грешка за в бъдеще. И ми разкри, че стига да попитам, ще ми бъде отговорено…

Тя замълча.

— Само че в Истар Паладин ми показа и друго — колко слаба съм всъщност. Когато напуснах онзи разрушен град и дойдох тук заедно с вас, не бях нищо повече от изплашено дете, което се държи за полите на майка си. Сега чувствам, че притежавам сила. Никога повече няма да забравя онова, което видях тук.

Докато говореше, Кризания бе приближила Рейстлин. Очите му я следяха немигащо. Имаше чувството, че може да види собственото си отражение в тях. Медальонът на Паладин, все така окачен на шията й, грееше със студена бяла светлина. Постепенно гласът й се разпалваше, а ръцете й се свиха в юмруци.

— Точно така, тази гледка се отпечата в душата ми. — Сега вече бе застанала пред архимагьосника. — И ще бъде пред очите ми, дори когато двамата с теб прекрачим през Портала, за да прогоним завинаги злото от този свят!

Рейстлин хвана ръцете й. Бяха изстинали. Той нежно обви длани около тях, за да ги стопли.

— Не е необходимо да променяме хода на историята! — каза Кризания. — Фистандантилус е бил зъл човек. Онова, което е сторил, е било единствено с цел да се самовъзвеличи още повече. Но нас ни е грижа, мен и теб. Само това ще бъде достатъчно, за да променим края. Зная, защото моят бог ми го каза!

Съвсем бавно, усмихнат, Рейстлин вдигна ръцете й и ги целуна, без да откъсва очи от нейните.

Кризания усети, че се изчервява, но изведнъж сепнато се огледа. Издавайки задавено сумтене, Карамон се бе обърнал и бе напуснал помещението.

 

 

Застанал в потискащата тишина на мъртвото село, под сипещия се дъжд, Карамон чуваше все същия глас — също толкова монотонен, колкото и трополящите капки:

Да предизвика самите богове. Да стане един от тях!

Почувствал, че отново му се повдига, войнът мъчително разтърси глава. Внезапно разбра, че интересът му към войската, очарованието от възможността да стане „генерал“, влечението му към Кризания и хилядите дребни тревоги напълно бяха заличили главната причина, поради която бе дошъл тук. Сега думите на младата жена неочаквано го бяха отрезвили.

И все пак не можеше да се застави да мисли за нищо друго, освен за Рейстлин — такъв, какъвто го бе видял предната вечер. Колко време бе минало откакто бе чул за последно брат си да се смее по този начин? От колко време не бяха споделяли тази топлота, тази близост? Съвсем живо си спомняше лицето на магьосника, докато пазеше съня му. Омекотените линии на дълбоко отпечатаната злина и изглаждането на презрителните бръчици около устата. Брат му сякаш се бе подмладил и изглеждаше такъв, какъвто го помнеше Карамон от тяхното общо детство и юношество — в онези най-щастливи дни от собствения му живот.

Ала ето, че в него се породиха и нежелани спомени, сякаш умът изпитваше някакво извратено удоволствие в това да изтезава и измъчва душата му. Още веднъж съзря себе си в Истар, в момента, в който за пръв път ясно бе осъзнал огромния потенциал на чистото зло, което дремеше в Рейстлин. Припомни си твърдата решимост да убие брат си. А сетне мислите му се насочиха към Тасълхоф…

Разбира се, магьосникът му беше обяснил всичко! Всичко от случилото се в Истар. Карамон още веднъж откри, че е дълбоко объркан.

Ами ако Пар-Салиан грешеше? Ами ако всички те грешаха, а Рейст и Кризания наистина можеха да спасят света от ужаса и страданията?

„Просто му завиждам, това е всичко. Какъв глупак съм! — помисли си той и изтри дъждовната вода от лицето си с трепереща ръка. Може би всички онези стари магьосници са точно като мен — завистници.“

Ставаше все по-тъмно. Тежките облаци не се разпръскваха и вече бяха започнали да се обагрят във всички нюанси на тъмносивото. Дъждът се усилваше.

Рейстлин и Кризания излязоха от колибата, хванати за ръце. Младата жена се бе увила в тънката си наметка и бе вдигнала посивялата качулка над главата си. Войнът се покашля от неудобство.

— Ще го пренеса при останалите в гроба — каза с дрезгав глас и се упъти към вратата. — После ще го запълня.

— Не, братко — спря го магьосникът. — Не. Тази гледка не бива да бъде погребвана под земята. — Той вдигна очи към небето, за да позволи на дъжда да докосне лицето му. — Тази гледка трябва да послужи за урок на боговете! Димът от собственото им унищожение ще се издигне до самите небеса! А грохотът ще проглуши ушите им!

Изненадан от неочакваното избухване на Рейстлин, Карамон се обърна, за да го погледне. Слабото лице на брат му бе толкова бледо и измършавяло, че донейде приличаше на това на трупа вътре. Думите му бяха прозвучали обвинително и гневно.

— Елате с мен — каза изведнъж Рейстлин и пусна ръката на Кризания, за да се насочи към центъра на селото.

Младата жена го последва, като придържаше качулката си, за да се предпази от напорите на изпълнения с дъждовни капки вятър. Войнът се поколеба, но също тръгна след брат си.

Магьосникът спря в средата на калната улица и се обърна с лице към тях:

— Изведи конете, Карамон — нашите и този на Кризания. Закарай ги в гората извън селото. — Той посочи към близкия склон. — Завържи им очите и се върни тук.

Войнът се втренчи в него.

— Направи го! — нареди с нетърпящ възражение глас Рейстлин.

Карамон се подчини.

— Сега застани там — продължи магьосникът, когато брат му се върна. — Стой спокойно и не се приближавай към мен, независимо от това какво ще се случи. — Очите му се насочиха към Кризания и отново спряха върху едрия мъж. — Разбираш ли, Карамон?

Войнът безмълвно кимна. После нежно взе ръката на младата жена.

— Какво е намислил? — попита тя, като стисна силно пръстите му.

— Магия — отвърна той.

Замълча, уловил настойчивия заповеден поглед на брат си. Забелязала странното ожесточено изражение върху лицето на Рейстлин, Кризания се притисна разтреперано към война. Едрият мъж обгърна раменете й с ръка, без да откъсва взор от магьосника. Двамата затаиха дъх в изливащия се дъжд, сякаш се страхуваха, че с това могат да нарушат концентрацията му.

Рейстлин затвори очи. Той вдигна глава към небето и разпери ръце с длани, обърнати към надвисналите облаци. Устните му помръднаха, ала — за момент — не успяваха да го чуят. Сетне, въпреки че не бе повишил глас, думите като че ли сами започнаха да изникват в съзнанията им. Паякоподобният език на чистата магия. Повтаряше ги отново и отново, докато постепенно заклинанието се превърна в магнетичен напев. Думите оставаха едни и същи, ала се променяше интонацията, с която ги изговаряше — всеки път, щом подхванеше фразата наново.

Внезапно над долината се спусна тишина. Дори звукът от плющящия дъжд заглъхна в ушите на Карамон. Всичко, което можеше да чуе, започваше и свършваше с мекия напев и зловещата мелодия, зародила се от гласа на брат му. Кризания се притисна по-силно към него с разширени от ужас очи.

Постепенно войнът усети, че монотонната музика го изпълва с влудяващо страхопочитание. Имаше непреодолимото чувство, че нещо го привлича към Рейстлин, че целият свят сега се концентрираше около магьосника, макар бързият поглед наоколо да го успокои, че все още се намира на мястото, което му бе посочил брат му. Усещането обаче се възобнови веднага щом отново погледна към него.

Рейстлин се намираше в центъра на света, с разтворени ръце, и всички звуци, цялата светлина, дори самият въздух изглежда нямаха търпение да се озоват в негова власт. Земята под нозете на младата жена и Карамон започна да пулсира вълнообразно по посока на магьосника, който издигна ръце още по-високо, повишавайки съвсем леко гласа си.

Изведнъж Рейстлин замълча. Отново заговори, произнасяйки всяка дума от заклинанието съвсем бавно и отчетливо. Вятърът се усили, а земята сякаш се измести. Сега вече войнът не изпитваше никакво съмнение, че светът се е устремил към тъмния въртоп, в чийто център се намираше брат му. Карамон ужасено разкрачи крака, за да не бъде засмукан от зараждащия се ураган. Пръстите на Рейстлин се устремиха към изкривеното, врящо небе и в същия миг енергията, която бе извлякъл от земята, протече през него във вид на сребърна мълния, която порази покрова от облаци над тях.

В отговор ярка назъбена светкавица проряза небето, и се стовари право върху покрива на малката колиба в края на селото. Почти в същия миг постройката експлодира в разширяващо се кълбо от синьо-бели пламъци.

Рейстлин пак проговори, а от пръстите му се стрелна нова мълния. И този път отговорът на небето порази самия него! Този път самият магьосник изчезна в червено-зелени пламъци.

Кризания извика. Забори се в ръцете на Карамон, за да се спусне към Рейстлин. Едрият мъж я задържа здраво, запомнил добре предупреждението на брат си.

— Виж! — показа й той, без да я изпуска. — Огънят не го докосва!

Застанал в центъра на бушуващия пожар, Рейстлин издигаше ръце към небето, а робата се вееше около него, сякаш бе попаднал в средата на безпощадна зимна буря. Той отново заговори. Езиците на пламъците избликнаха надалеч от него и затанцуваха по мократа трева край фасадите на къщите, плъзнаха се по повърхността на локвите и се закатериха по дърветата, оставяйки магьосника в центъра на огромно, разширяващо се огнено колело.

Кризания не можеше да помръдне. Беше парализирана от ужас и благоговение, каквито никога дотогава не бе изпитвала. Продължаваше да се притиска към война, ала докосването му не можеше да я предпази от неистовия страх, който изпитваше. Двамата просто се бяха свили един в друг като изплашени деца, а навсякъде край тях бушуваше исполински пожар. Огънят се разпространяваше по всички улици и караше къщите да избухват в пламъци една след друга.

Магическото зарево — пурпурно, червено, синьо и зелено — огряваше самото небе, сякаш целта му бе да замести светлината на невидимото слънце. Гарваните се разлетяха с писъци, щом дървото, на което бяха накацали на свой ред се запали като факла.

Рейстлин проговори за последен път. От небето се спусна чисто бяла огнена вълна и погълна телата в масовия гроб.

Горещият вятър отметна качулката на Кризания. Жегата бе непоносима. Димът започна да я задавя. Искрите танцуваха около краката й и по всичко изглеждаше, че съвсем скоро двамата с Карамон също ще се превърнат в част от пожара. По някакъв начин обаче те оставаха невредими, макар и в средата на невероятната огнена буря. Внезапно тя осъзна, че Рейстлин я наблюдава.

От мястото си, магьосникът мълчаливо й кимна да се приближи.

Младата жена възкликна и несъзнателно се притисна към война до себе си.

Рейстлин отново й кимна, изгубен сред плющящата черна роба и урагана от пламъци, който сам бе създал. После протегна ръце към нея.

— Не! — извика Карамон.

Кризания нежно се освободи от ръцете му и пристъпи към магьосника, без да откъсва очи от него.

— Ела, Преподобна дъще! — долетя от далече гласа на Рейстлин. Осъзна, че чува думите му в сърцето си. — Прекрачи стената от огън. Ела и вкуси от могъществото на боговете…

Непоносимата топлина, която обгръщаше архимагьосника, изгаряше самата й душа. Струваше й се невъзможно да оцелее. Имаше чувството, че пламъците ще я превърнат в почерняла пепел. Дъхът й излезе със свистене, засмукан от бурята. Ала светлината около фигурата му я омайваше, а танцът на пламъците я мамеха ведно с подканящия му глас.

— Не! — чу изплашения вик на Карамон зад себе си, ала сега той не означаваше нищо за нея, беше по-незначителен от ударите на сърцето й.

Тя достигна завесата от пламъци и вече се канеше да поеме протегнатата ръка на Рейстлин, когато нещо я накара да се поколебае.

Ръката й гореше! Виждаше как кожата се сбръчква и почернява неумолимо.

— Ела, Кризания! — прошепна още веднъж гласът му.

Разтреперана, тя затвори очи и направи крачка напред. За момент болката стана непоносима. Младата жена отвори уста и изкрещя. После Рейстлин я улови и я издърпа при себе си.

Внезапно въздухът край нея се превърна в хладен бриз. Отново си бе възвърнала способността да диша с пълни гърди. Единствената топлина, която чувстваше, идваше от тялото на магьосника. Отвори очи и го погледна. Вдигна поглед и срещна неговия. Сърцето й се сви.

Слабото му лице лъщеше от пот, очите му отразяваха чистия бял пламък на горящите тела, дишаше бързо и плитко. Изглеждаше изгубен, без всякаква връзка със заобикалящата го действителност. И това изражение на екстаз, екзалтация… триумф.

„Разбирам — помисли си тя, без да пуска ръката му. — Разбирам. Ето защо той не може да ме обикне. Има само една любов в неговия живот и тя е магията. За тази любов той е готов да даде и рискува всичко!“

Мисълта й се стори болезнена, но болезнена по особен, меланхоличен начин.

„И все пак — каза си с премрежени от сълзите очи, — само него имам за пример. Прекалено дълго си позволявах да се занимавам с жалките тревоги на този свят и да обръщам внимание на себе си. Той е прав. Сега вече мога да вкуся от могъществото на боговете. И трябва да отговоря достойно — на тях и на него!“

Рейстлин затвори очи. Притисната към него, Кризания усети как магията го напуска, как изтича от цялото му същество, както би изтичала кръвта му от дълбока рана. Раменете му се отпуснаха. Кълбото от пламъци около тях премигна и угасна.

Магьосникът въздъхна едва доловимо и се отпусна върху обгорената земя. Дъждовните капки отново се сипеха тежко и подлудяващо монотонно, като единствената разлика сега бе, че младата жена вече чуваше как съскат изстиващите въглени на опожарените къщи. Във въздуха се издигаше пара и се носеше леко край скелетите на някогашните сгради — изпълваше улиците като армия от призраците на някогашните обитатели на селото.

Кризания също коленичи до него и отметна кестенявите му коси. Рейстлин отвори очи, ала сякаш не успя да я разпознае. Вместо това в тях имаше дълбока, непоносима тъга на човек, комуто е било разрешено да пристъпи във владенията на смъртоносната красота, а сега е открил, че отново е захвърлен обратно на сивата, дъждовна земя.

Архимагьосникът се приведе с отпуснати ръце. Кризания вдигна глава, щом едрият войн дотича при тях.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — прошепна жената. — Но той не е.

Двамата помогнаха на Рейстлин да се изправи на крака. Той сякаш не им обърна внимание. После се олюля и успя да се подпре на брат си.

— Ще се оправи. Винаги е така — измърмори Карамон. — Винаги! Какви ги говоря? Никога досега не бях виждал нещо подобно! В името на боговете! — Той се втренчи в магьосника. — Дори не знаех, че подобно могъщества може да съществува! Не знаех! Не…

Опрян на него, Рейстлин се преви и започна да кашля, борейки се за глътка въздух, като едва се удържаше на краката си. Карамон го подхвана по-здраво. Около краката им се кълбяха мъгливи изпарения и дим. Дъждът се изливаше като из ведро. Тук-там из селото се разнасяше пукот и съсък, щом някой покрив рухнеше сред порой от искри. Когато пристъпът на кашлица отмина, Рейстлин вдигна глава, сякаш дошъл на себе си.

— Кризания — произнесе тихо той, — помолих те да дойдеш при мен, защото се нуждаеш от вяра в моите способности. Ако походът ни успее, все пак ще ни се наложи да прекрачим през Портала. Отвъд него е Бездната, а тя е място, където владее вечен и неописуем ужас.

Младата жена трепереше неудържимо, втренчена в хипнотизиращия му поглед.

— Трябва да бъдеш силна, Преподобна дъще — продължи внимателно той. — Това е другата причина, поради която те взех с мен на това пътуване. Вървя по собствените си стъпки. А ти трябва да извървиш своя собствен път. В Истар се наложи да се изправиш лице в лице с изпитанието на вятъра и водата. Премина изпитанието на мрака в Кулата. Ето, че сега издържа и изпитанието с огън. Очаква те едно последно изпитание, Кризания! Само още едно, ала трябва да бъдеш готова за него, както и ние.

Очите му се затвориха уморено. Той отново залитна. Карамон, чието лице внезапно бе обхванато от тревога, го вдигна на ръце и го отнесе при очакващите ги коне.

Кризания ги последва. Собствената й тревога не бе по-малка от тази на едрия войн. Стори и се, че въпреки умората и нечовешкото изтощение, Рейстлин изглеждаше пречистен, горд и помирен със себе си.

— Какво му има? — попита тя.

— Вече е заспал — отвърна Карамон. В тона му имаше емоция, която обаче оставаше скрита за нея.

Младата жена се поколеба, след което твърдо се обърна и погледна онова, което оставяха след себе си.

От овъглените руини на селото се издигаше дим. Скелетите на къщите вече се сриваха, превръщайки се в купчини чисто бяла пепел. От дърветата не бе останало нищо друго, освен пушещи стълбове. Докато наблюдаваше тази картина, дъждът вършеше своето. Пепелта потъмняваше, превръщаше се в кал и се отмиваше в мътни потоци. Мъглата се разкъсваше бързо от силния вятър.

Селото изчезваше. Съвсем скоро нищо нямаше да напомня, че някога въобще го е имало.

Тя потръпна и се обърна, за да проследи как войнът качва Рейстлин на седлото и се опитва да го разбуди достатъчно, за да може магьосникът да се справи с ездата по обратния път.

— Карамон — поколеба се тя, когато едрият мъж се приближи с намерението да помогне и на нея. — Какво искаше да каже той. „Едно последно изпитание“? Видях как ме погледна, когато го спомена. Знаеш, нали? Знаеш всичко?

Карамон не отговори веднага. Близо до тях Рейстлин се олюляваше замаяно на седлото. Най-сетне главата му клюмна и той отново потъна в сън. Войнът й помогна да се метне на коня. Когато и той се озова на гърба на своя, се протегна и измъкна юздите от безволевите пръсти на брат си. Тримата поеха нагоре по склона през неспиращия дъжд, без да се обръщат назад.

Едрият мъж яздеше мълчаливо. До него Рейстлин почти се изхлузи и полегна върху врата на коня си. Карамон го изправи с твърда ръка.

— Карамон? — обади се настоятелно тя, когато превалиха билото на възвишението.

Той се обърна към нея. Сетне въздъхна и се обърна на юг, където, някъде много далече от тях, се намираше Торбардин. Буреносните облаци надвисваха ниско над хоризонта.

— Преданието разказва, че преди да се изправи срещу Царицата на Мрака, Хума трябвало да издържи успешно изпитанията на вятъра, огъня и водата. Но имало и още едно — добави съвсем тихо. — Нарича се изпитание на кръвта.

Песен за Хума

(реприза)

Хума пътувал през пепел и кръв,

през жътва от дракони,

в копнеж по Сребърния дракон.

В безкрайна гонитба и пътеводен знак

най-сетне съзрял своя пристан —

храм тъй далеко на изток,

че изтокът свършвал със него.

Там се явил Паладин.

В океан от звезди и слава богът му казал,

че сред всички съдби най-ужасната тегне над него.

Защото той знаел — сърцето човешко

вечно жадува

и вечно пътува към светлината,

която го прави такова,

каквото никога няма да стане.