Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (31)

Глава 9

Карас се концентрира напълно върху човека, който се бе заклел да убие. Ето защо появата на двете привидения не можа да извади от равновесие тренирания му за такива ситуации ум. Помисли ги просто за част от магията, която чародеят се готвеше да запрати срещу него.

В същия момент джуджето объркано забеляза, че очите на Рейстлин се изпразват. Видя как устата на магьосника — отворена и готова да изрече заклинанието — провисва. За Карас всичко това бе сигурен знак, че поне в следващите няколко безценни секунди, Рейстлин е напълно в негова власт.

Джуджето се хвърли напред, втъкна късия си меч в черната роба и удовлетворено установи, че острието прониква дълбоко в плътта му.

Телата им се приближиха максимално. Мечът влезе още по-навътре. Странната, изгаряща топлина, излъчвана от магьосника го обгърна като пламтящ покров. Сетне интензивната омраза и гняв на Рейстлин му подействаха почти като физически удар и Карас бе отхвърлен назад. Той се претърколи на земята.

Знаеше обаче, че е ранил магьосника — смъртоносно. Поне това можеше да твърди със сигурност. Джуджето вдигна очи към изпълнения с повяхваща, но все така гибелна ярост поглед на Рейстлин и видя как постепенно болката в него взима връх. Подскачащата светлина на фенера съвсем ясно очертаваше стърчаща дръжка на меча му от корема на изчадието. Ръцете на Рейстлин се обвиха около оръжието и от устата му се изтръгна агонизиращ писък. Карас въздъхна с облекчение. Магьосникът вече не представляваше опасност.

Джуджето се изправи на крака, посегна и измъкна меча си. Противникът му извика още веднъж от болка, политна напред с плувнали в собствената му кръв ръце и се строполи неподвижно на земята.

Едва сега Карас намери време, за да се огледа както трябва. Хората му се биеха на живот и смърт с генерала, който, чул предсмъртния вопъл на брат си, бе удвоил усилията си да се добере до него. Вещицата не се забелязваше никъде, а зловещата бяла светлина, избликнала от нея, отново се бе стопила в тъмнината.

Вниманието му бе привлечено от нечие задавено възклицание. Той сведе очи и видя двете създания, които магьосникът бе призовал, да се взират ужасено в тялото му. Сега, когато вече имаше възможност да прецени външността им, Карас установи, че двата демона, извикани от пъклените измерения, не представляват нищо повече от най-обикновен кендер със сини гамаши и оплешивяващо гномче с кожена престилка.

За съжаление не му остана време, за да осъзнае напълно нелогичността на създалата се ситуация. До известна степен можеше да се каже, че бяха постигнали онова, за което бяха дошли. Бе сигурен, че моментът едва ли е подходящ, за да поговори спокойно с генерала. Сега единствената му грижа бе да измъкне хората си оттук. Карас притича през палатката, за да вземе чука си и като извика на джуджешки към мъжете, засили оръжието към главата на Карамон.

Чукът се стовари върху челото на огромния войн и почти незабавно го просна в несвяст. Генералът се сгромоляса като вол на заколение, а във вътрешността на палатката настъпи внезапна и абсолютна тишина.

Всичко се бе развило само за няколко кратки минути.

Карас надникна през платнището на входа, за да се увери, че рицарят на пост отвън също лежи неподвижно на земята. Нищо не подсказваше, че някой около огньовете в далечината дори е заподозрял за развилите се събития.

Джуджето се протегна, за да спре бясното люлеене на фенера и се огледа. Магьосникът не помръдваше в центъра на локва от собствената си кръв. Генералът бе наблизо с протегната напред ръка, сякаш единствената му мисъл до последния момент бе свързана с брат му. В единия от ъглите вещицата също лежеше по гръб със затворени очи.

По бялата й роба се забелязваха петна от кръв. Карас се втренчи гневно в хората си. Едно от джуджетата поклати глава:

— Съжалявам, Карас — каза и потръпна още веднъж, загледано към нея. — Но… светлината й беше толкова ярка! Направо ми разцепи главата. Всичко, което исках в този момент, бе да престане. Не можех да мисля за нищо друго, но после магьосникът изкрещя, а после изкрещя и тя и светлината помръкна. Чак тогава я фраснах, ама не много силно. Не е сериозно ранена.

— Добре — кимна Карас. — Да тръгваме. — Той вдигна падналия на земята боен чук и погледна генерала в краката си. — Съжалявам — произнесе, докато търсеше парчето пергамент и го втъкваше в протегнатата ръка на Карамон. — Може би някой път ще имам време да ти обясня.

Изправи се и огледа джуджетата:

— Всички добре ли са? Да изчезваме от тук.

Мъжете се разбързаха към входа на тунела.

— Ами тези двамата? — попита един и посочи към кендера и гномчето.

— Вземете и тях — нареди сурово Карас. — Не можем да ги оставим. Ще вдигнат тревога.

Кендерът сякаш за пръв път дойде на себе си:

— Не! — извика към водача на джуджетата с ужасени, изпълнени с молба очи. — Не можете да ни отведете! Току-що пристигнахме! Открихме Карамон! Вече можем да си отидем у дома! Не, моля те!

— Вдигнете ги! — заповяда неумолимо Карас.

— Не! — изрида кендерът и се забори в ръцете на джуджетата. — Моля ви, не разбирате ли? Първо бяхме в Бездната, после избягахме…

— Запушете му устата — изръмжа нетърпеливо Карас и се взря в тунела, за да се увери, че пътят е чист.

Той им даде знак да побързат и коленичи до дупката в земята. Мъжете започнаха да се спускат един по един през нея, понесли със себе си кендера, който упорито отказваше да стои мирен и дори се опитваше да ги рита и дращи. Накрая се принудиха да спрат и да го овържат като пиле, за да могат да го промушат надолу. За разлика от него, другият пленник не представляваше никаква трудност. Бедният гном бе толкова ужасен, че сякаш се бе парализирал. Просто се оглеждаше наоколо със замаяни очи и увиснала челюст и изпълняваше всичко, което му кажеха.

Карас бе последен. Преди и той да скочи в дупката, си позволи да хвърли един последен поглед към вътрешността на палатката.

Фенерът вече бе престанал да се клати и меката му светлина обливаше сцена, сякаш излязла от нечий кошмар. Потрошени маси, разхвърляни столове и разпиляна храна навсякъде, накъдето погледнеше. Препълнената локва кръв около черната роба на магьосника се стичаше на тънко ручейче и отдавна бе започнала да капе в тунела под него.

Джуджето скочи в дупката и притича известно разстояние навътре, след което спря. Грабна края на въжето пуснато по пода и го дръпна рязко. Другият му край бе завързан за носещата греда на тунела точно под палатката на генерала. Гредата се измъкна и прекатури, предизвиквайки нисък тътен. Видя как някъде там се срутва купчина камъни и веднага след това гледката се затули от гъст облак прах.

Проходът бе блокиран напълно. Карас се обърна и забърза, за да догони останалите.

 

 

— Генерале…

Карамон скочи на крака с протегнати към гърлото на противника си ръце. Той оголи зъби и изръмжа. Гарик изненадано се препъна назад.

— Генерале! — извика. — Карамон! Аз съм!

Чак сега огромният войн усети пронизващата болка в главата си. Познатият глас на младия рицар отново го върна към действителността. Той изпъшка и стисна слепоочията си с две ръце. Гарик го улови точно преди да се строполи от замайването и му помогна да се отпусне в едно кресло.

— Брат ми? — попита генералът с удебелен глас.

— Карамон… аз… — младежът преглътна.

— Брат ми! — повтори той със стържещ глас през стиснатите си зъби.

— Отнесохме го в палатката му — каза Гарик. — Раната е…

— Какво? Раната е какво? — каза нетърпеливо генералът и стрелна младежа със зачервени очи.

Рицарят отвори уста, затвори я, след което просто поклати глава. Карамон забеляза, че е смъртно пребледнял. Той въздъхна, стисна клепачи и вътрешно се приготви за замайването и пристъпът на гадене, които щяха да го връхлетят веднага щом се изправеше. После тромаво стана и моментално се почувства изгубен във водовъртеж от тъмнина. Замръзна неподвижно и изчака да дойде на себе си. Чак тогава отвори очи.

— Ти как си? — попита Гарик и внимателно огледа младежа.

— Добре съм. — Рицарят почервеня от срам. — Из-изне-надаха ме… в гръб.

— Разбирам — Карамон вече бе забелязал съсирващата се кръв по косата му. — Случва се. Не се тревожи. — Той се усмихна тъжно. — Мен пък ме нападнаха отпред.

Гарик кимна, но по лицето му си личеше, че мисълта за провала го гризе.

„Ще се справи — помисли си едрият войн. — Рано или късно се случва на всеки един от нас.“

— Трябва да видя брат си — понечи да излезе навън, но се спря. — Лейди Кризания?

— Спи. Получила е нараняване с нож в областта на… ъъъ… ребрата. Аз… превързахме я… колкото можахме. Наложи се да… разкъсаме робата й. — Той се изчерви още повече. — Дадохме й малко бренди, за да дойде на себе си…

— Знае ли за Рейст… Фистандантилус?

— Магьосникът ни забрани да й казваме.

Веждите на генерала учудено се повдигнаха и той се намръщи. Огледа вътрешността на палатката. Очите му се задържаха върху следите от кръв по отъпканата земя. Пое си дълбоко дъх и отметна платнището, за да излезе навън с несигурни крачки. Гарик го последва.

— Армията?

— Вече научиха. Слуховете се разнасят. — Младежът безпомощно разтвори ръце. — Трябваше да свършим много неща едновременно. Опитахме се да последваме джуджетата…

— Ха! — изсумтя Карамон и примижа от острата болка в главата. — Със сигурност са срутили тунела след себе си.

— Да. Направихме опит да разчистим, но със същия успех можехме да прокопаем цялата проклета пустиня — отвърна с горчивина Гарик.

— Ами армията? — настоя генералът и спря пред входа на палатката на Рейстлин. Отвътре долитаха глухи стенания.

— Мъжете са разтревожени — въздъхна рицарят. — Говорят помежду си и повечето не знаят какво да мислят. Не знам.

Карамон кимна с разбиране. Той надникна към мрачната вътрешност на палатката на брат си.

— Ще вляза сам. Благодаря ти за всичко сторено, Гарик — добави тихо. — А сега отиди да си починеш, преди да си припаднал. По-късно ще се нуждая от помощта ти. Няма да ми бъдеш от голяма полза, ако се разболееш.

— Слушам, сър — младежът полуполитна-полупристъпи встрани, но спря, измъкна изпод металния си нагръдник едно окървавено парче пергамент и му го подаде: — Намерихме това… в ръката ви, сър. На ръкописен джуджешки е…

Карамон го разтвори, прочете написаното и го прибра в колана си.

Около палатките вече бяха разположени стражи. Генералът даде знак на един от тях и изчака, докато мъжът помогне на Гарик да се упъти към постелята си. После сам се стегна и пристъпи в палатката на Рейстлин.

На масата, в близост до отворена книга със заклинания, гореше свещ — архимагьосникът очевидно бе възнамерявал да се завърне към наизустяването на текстове веднага след вечеря. В сенките до леглото бе приседнало покрито с множество белези от бойни рани джудже. Беше от личния антураж на Регър. Стражът до вратата му отдаде чест.

— Изчакай отвън — нареди му Карамон.

— Не ни позволява да го докосваме — обясни лаконично джуджето, когато генералът се приближи до леглото. — Раната трябва да се превърже. Няма да е от голяма полза, но поне на първо време вътрешностите му няма да се разсипват.

— Аз ще се погрижа — произнесе дрезгаво Карамон.

Джуджето сякаш се поколеба дали да заговори и прочисти гърлото си. Очевидно взе някакво решение, защото го погледна с проницателните си очи:

— Регър ми нареди да те попитам. Ако искаш да се погрижа… нали разбираш… за да стане по-бързо. И преди съм го правил. Вече ми е навик. По професия съм касапин и…

— Излез.

Джуджето сви рамене.

— Както желаеш. Твоя воля. Но ако беше моят брат…

— Излез! — повтори тихо Карамон.

Дори не си направи труда да проследи джуджето докато излизаше. Не чу и тропота на тежко подкованите му ботуши. В този момент всичките му сетива бяха концентрирани върху Рейстлин.

Магьосникът лежеше на леглото. Все още бе облечен и стискаше ужасната рана с ръце. Гледката беше непоносима. Кръвта бе напоила цялата му роба. Приличаше на парцалива топка. И очевидно изпитваше невероятна агонизираща болка. Несъзнателно се поклащаше напред-назад и всеки негов дъх бе придружен от глухо, мъчително стенание.

Ала най-разтърсващи бяха очите. Блестящите очи, които го наблюдаваха, които не го изпускаха дори за миг. Рейстлин бе в пълно съзнание.

Карамон коленичи до леглото и положи ръка върху рамото на брат си.

— Защо не им позволи да извикат Кризания? — попита той.

Лицето на магьосника се сгърчи в гримаса. Той произнесе през стиснатите зъби и окървавените си устни:

— Паладин… няма… да… ме… излекува! — Последното прозвуча по-скоро като въздишка, примесена с тих писък.

Генералът се втренчи объркано в него.

— Но… ти умираш! Не можеш да умреш! Сам каза, че…

Очите на Рейстлин се завъртяха в орбитите и той тръсна глава. От устата му се стече кръв.

— Времето… е… променено… Всичко… се… променя!

— Но…

— Остави ме! Искам да умра! — изкрещя изнемощяло Рейстлин и се сгърчи от болка.

Карамон потръпна. Опитваше се да изпита поне мъничко съжаление към брат си, но изтерзаното, изкривено от страданията лице не беше лицето, което познаваше.

Маската на мъдрост и интелигентност бе смъкната напълно, разкривайки грозните черти на гордостта, амбицията, алчността и безчувствената жестокост. Струваше му се, че за пръв път вижда собствения си близнак такъв, какъвто е в действителност.

„Може би — помисли си той — Даламар е видял съвсем същото лице, когато Рейстлин е оставил отпечатъка от ръката си в плътта му. Може би съвсем същото лице е видял и Фистандантилус точно преди да умре…“

Отвратен, покъртен до дъното на душата си, Карамон отмести очи от ужасното скелетоподобно изражение и протегна сурово ръка:

— Поне ми позволи да те превържа.

Рейстлин отново поклати глава. Окървавените му пръсти се откъснаха от опитите си да задържат живота в тялото му и уловиха ръката на генерала.

— Не! Довърши ме! Провалих се. Боговете ми се присмиват. Не мога да… го понеса…

Карамон се взря сериозно в него. Внезапно го обзе напълно ирационален гняв — гняв, който извираше от годините, прекарани в безропотно понасяне на подигравки и подчинение. Гняв, причинен от вида на умиращите му приятели, потъпканата или недооценена любов. Той сграбчи робата на магьосника и го повдигна от възглавницата:

— Не! Не, в името на боговете — извика с глас, който буквално трепереше от ярост. — Не, няма да умреш! Чуваш ли? — Очите му се бяха превърнали в тесни цепнатини. — Няма да умреш, братко! Цял живот си мислил единствено за себе си. А сега, дори и в смъртта, търсиш лесния начин — но за теб! Искаш да ме оставиш тук, в средата на нищото. Искаш да изоставиш Кризания! Не, братко! Ще живееш, проклетнико! Ще живееш, за да ме изпратиш обратно у дома. А онова, което ще правиш със себе си след това, си е лично твоя работа.

Рейстлин го погледна и независимо от болката, която изпитваше, по устните му плъзна грозна пародия на усмивка. Изглеждаше така, сякаш ще избухне в смях, ала вместо това по устата му изби кървава пяна. Карамон отпусна хватката си и блъсна брат си обратно на възглавницата. Магьосникът го наблюдаваше с горящи очи. В този момент единственият признак за живот в тях бяха горчивата омраза и яростта.

— Сега ще отида и ще извикам Кризания — заяви едрият войн като се изправи, без да обръща внимание на настойчивия взор на брат си. — Трябва да й дадеш поне възможност да опита да те излекува. И да, ако погледът ти можеше да убива, сигурно щях да падна мъртъв още сега. Но ме чуй много внимателно: ако волята на Паладин е да умреш преди да си предизвикал още по-голямо нещастие на този свят, така да бъде. Ще се примиря. И Кризания също. Но ако волята му е да живееш, ще трябва да се примириш ти!

Рейстлин продължаваше да го стиска с окървавените си пръсти. Животът сякаш бе на път да го напусне.

Карамон твърдо отстрани ръката му. Той се изправи и обърна гръб на леглото, откъдето сега го наблюдаваше топка от чиста, неподправена агония и ужасни стенания. Поколеба се. Виковете на магьосника разкъсваха сърцето му. После си помисли за Тика, помисли си за дома…

Продължи да крачи, докато не се озова навън в нощта. Преди да влезе в палатката на Кризания, забеляза, че същото джудже е застанало недалеч в сенките и равнодушно дялка някаква дървена клечка с ножа си. Войнът спря и отново извади парчето пергамент. Не беше необходимо да го препрочита. Две изречения. Кратки и ясни:

Магьосникът е предал теб и армията ти. За да научиш истината, изпрати пратеник до Торбардин.

Карамон захвърли пергамента на земята.

 

 

Каква жестока шега!

Каква жестока, извратена шега!

Струваше му се, че дори през кървавата пелена на болката до ушите му достига подигравателният смях на боговете. С едната си ръка му предлагаха спасение, а с другата му го отнемаха! Колко ли се веселяха при вида на адските му мъки!

Тялото на Рейстлин се извиваше в спазми, както и душата му, сгърчена в безсилна ярост, горяща от осъзнаването, че се е провалил.

„Слаб, жалък човек! — чуваше гласовете им. — Трябваше ли да ти напомняме, че си просто един смъртен?“

Нямаше намерение да застава лице в лице с триумфа на Паладин. Да стане свидетел на презрителния поглед на бога, стиснал в ръцете си падението му — не! По-добре да умре още сега и да позволи на душата си да намери спасение в бездната на мрака. Но този негов брат, другата му половина, онази част от него самия, на която завиждаше, която презираше и която по право трябваше да бъде той… Беше му отказал… дори тази последна утеха…

Тялото му отново се разтърси от конвулсии.

— Карамон! — извика в самотата на мрака Рейстлин. — Карамон, нуждая се от теб! Карамон, не ме изоставяй! — Зарида, стиснал стомаха си, свит на топка. — Не ме оставяй… да преживея това… сам…

Сетне съзнанието му изгуби нишката на логичната последователност на събитията и бе залято от видения на собствения му живот, които сякаш изтичаха през пръстите му. Тъмни драконови криле, счупена драконова сфера… Тасълхоф… един гном…

Моето спасение…

Моята смърт…

През ума му проникна ярка бяла светлина. Той се сви и опита да избяга, опита да се потопи в успокояващата тъмнина. Чуваше собствения си глас, умоляващ Карамон да го довърши, да сложи край на пронизващата чиста, бяла светлина. Видя как брат му му обръща гръб.

Светлината заструи още по-нетърпимо и се превърна в красиво лице — спокойно, чисто лице с тъмносиви очи. Нечии студени ръце докоснаха горящата му кожа.

— Позволи ми да те излекувам.

Светлината го нараняваше по-лошо и от добре наточена стомана. Рейстлин запищя и опита да се измъкне, но ръцете го държаха здраво.

— Позволи ми да те излекувам.

— Махай… се!

— Позволи ми да те излекувам.

Умората го връхлетя като огромна морска вълна. Беше прекалено изтерзан, за да се противопостави на болката, подигравките, мъките, които го бяха преследвали през целия му живот.

Той затвори здраво очи, за да не вижда светлината и зачака присмеха…

… и внезапно съзря лицето на бога.

 

 

Карамон стоеше в очакване пред палатката на брат си и стискаше главата си с две ръце. Протяжните молби на Рейстлин да го оставят да умре прорязваха съзнанието му и усилваха болката още повече. Накрая вече не можеше да издържа. Свещенослужителката очевидно се бе провалила. Той стисна дръжката на меча си, влезе вътре и се насочи към леглото.

Точно в този момент виковете на Рейстлин престанаха.

Лейди Кризания се отпусна върху магьосника и положи глава на гърдите му.

„Мъртъв е! — помисли си Карамон. — Рейстлин е мъртъв.“

Но дори когато погледна брат си, не успя да почувства нищо. Вместо това в него се промъкна нещо като ужас от една-единствена мисъл: „Какъв грозен начин да умреш!“

Лицето на Рейстлин бе вкочанено. Устата му зееше, без да издава звук. Невиждащите, потънали дълбоко в скулите очи се взираха право напред.

Карамон пристъпи сковано, все така без да изпитва и следа от печал или облекчение и се загледа към странното изражение на магьосника, ала в същия момент стряскащата истина го овладя напълно: Рейстлин не беше мъртъв! Уголемените, неподвижни очи се взираха невиждащо, но само в този свят, поради простата причина, че наблюдаваха друг.

Тялото на магьосника се разтърси от скимтящ вик, който бе дори по-ужасяващ от агонизиращите писъци. Главата му помръдна, устните му се разделиха, адамовата му ябълка се раздвижи, но устата му не издаде звук.

Изведнъж очите на Рейстлин се затвориха. Главата му се отпусна на една страна, спазмите престанаха. Измъченият му вид изчезна, а лицето му придоби особен, бледен вид. Магьосникът си пое дъх, изпусна го, пак вдиша дълбоко…

Поразен от онова, което виждаше, без да е сигурен дали трябва да изпитва благодарност или съжаление, че брат му е оживял, Карамон не можеше да откъсне очи от окървавеното, измъчено тяло.

Долавяйки как започва да трепери от парализиращото усещане, което понякога връхлита човек след особено неприятен кошмар, генералът коленичи до Кризания и внимателно й помогна да се изправи. Тя се втренчи неразбиращо в него, без да може да го познае. Погледът й отново се насочи към Рейстлин. Усмихна се. Затвори очи и мълчаливо произнесе благодарствена молитва. Сетне се притисна към Карамон. По бялата й роба имаше пресни кървави петна.

— Трябва да излекуваш и себе си — каза той, докато я извеждаше от палатката, обвил силната си ръка около нея, за да я задържи да не падне.

Лицето й, макар и отслабнало от безмерна умора, изглеждаше красиво и озарено от хладен триумф.

— Може би утре — отвърна младата жена. — Тази нощ постигнах далеч по-важна победа. Не виждаш ли? Това беше отговорът, който очаквах.

Загледан в нейната умиротворена, ведра красота, Карамон почувства, че очите му се замъгляват от напиращите сълзи.

— Значи това е твоят отговор? — попита рязко и извърна поглед към лагера.

Огньовете отдавна бяха оставени да изтлеят. Забеляза, че някой тича натам и бе сигурен, че новината вече се разпространяваше. По някакъв начин вещицата бе успяла да възкреси магьосника, да го върне от света на мъртвите.

Усети как озлоблението се надига в него. Можеше да си представи разговорите, вълнението, въпросите и умуването, мрачните погледи, поклащането на глави.

Душата му не можеше да понесе всичко това и сякаш се свиваше от отвращение. Сега единственото, което искаше, бе да заспи, за да забрави всичко и всички.

Ала Кризания говореше трескаво:

— Това е и твоят отговор, Карамон. Това е знакът от боговете, който и двамата очаквахме. — Тя спря, вдигна очи и го погледна. — Нима не виждаш? Нима още не си повярвал? Оставихме нещата в ръцете на Паладин и богът ни проговори. Рейстлин трябваше да остане жив. Трябва да живее, за да извърши своето велико дело. Заедно — аз, той и ти, ако пожелаеш да се присъединиш към нас, ще се изправим срещу злото и ще го надвием така, както тази нощ победихме смъртта!

Карамон се втренчи продължително в нея. Сетне сведе глава и раменете му се отпуснаха. „Не искам да се боря срещу злото — помисли си изморено. — Просто искам да си отида у дома. Твърде много ли е това?“

Той притисна ръка към слепоочието си. Внезапно осъзна, че в сумрачния светлик на настъпващото утро върху кожата му са се отбелязали кървавите пръсти на Рейстлин.

— Ще назнача стража в палатката ти — заяви дрезгаво. — Опитай се да поспиш…

Той й обърна гръб.

— Карамон — повика го Кризания.

— Какво? — едрият войн въздъхна.

— Утре ще се почувстваш по-добре. Ще се моля за теб. Лека нощ, приятелю. Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти.

— Да, разбира се — измърмори той.

Главоболието му се усилваше, а заедно с него и неудобството, което изпитваше. Знаеше, че съвсем скоро нещата ще се влошат, така че побърза да остави Кризания и се добра със залитане до палатката си.

Когато остана сам в тъмнината, той се преви на две и повръща, додето в стомаха му не остана почти нищо. Сетне се хвърли в леглото и опита да се противопостави на болката и изтощението.

Докато мракът милостиво го обгръщаше, в съзнанието му още веднъж отекнаха думите на Кризания: „Не забравяй да благодариш на Паладин задето пощади живота на брат ти“.

Споменът за ужасяващото лице на Рейстлин заплува пред очите му и молитвата му остана неизречена.