Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (26)

Глава 4

Армията на Фистандантилус премина през проливите на Скелсия с помощта на флота, която в най-добрия случай можеше да се нарече разнородна: рибарски и гребни лодки, груби салове и дори натруфени увеселителни корабчета, закупени от по-заможните жители на крайбрежието. Макар разстоянието да не бе голямо, им отне повече от седмица, докато успеят да превозят всички хора, животни и провизии.

По времето, когато Карамон нареди да отплават, армията се бе увеличила дотам, че нямаше да успеят да прехвърлят всички наведнъж. Много от лодките трябваше да направят по няколко курса. Използваха по-големите кораби главно, за да превозват добитъка. Бяха ги превърнали в огромни плаващи обори, с отделения за конете и кравите и кочини за прасетата.

Нещата протекоха гладко в по-голямата си част, макар Карамон да успяваше да поспи едва по два-три часа на нощ, тъй като всеки смяташе, че само той може да се справи с възникващите проблеми — от страдащия от морска болест добитък, до една ракла, пълна с мечове, която инцидентно бяха изпуснали през борда и трябваше да си вземат обратно. Сетне, точно когато краят вече се виждаше и почти всички бяха успели да се прехвърлят, се изви буря. Развълнуваното море успя да изтръгне два кораба от котвите им и да блокира преминаването на теснините за цели два дни. В края на краищата обаче, всички бяха превозени невредими, ако не се брояха няколкото случая на морска болест, детето, прекатурило се през борда (спасено) и един кон, който си бе счупил крака в пристъп на паника в твърде тясното отделение (убит и послужил за храна).

Когато най-после се добраха до бреговете на Абанасиния, армията бе посрещната от старейшината на хората от равнината — племена, населяващи северните равнинни области на Абанасиния, чието единствено желание бе да сложат ръка върху баснословните богатства на Торбардин — както и от група представители на хълмистите джуджета. Карамон още не можеше да се отърве от изненадата, която го връхлетя при срещата с последните.

— Регър Огнената Наковалня и придружители — оповести Гарик от мястото си при входа на палатката.

Рицарят отстъпи и позволи на трите джуджета да влязат.

Генералът се втренчи невярващо в първото от тях, без да спира да си повтаря отекващото в съзнанието му име. Тънките пръсти на Рейстлин го стиснаха болезнено за лакътя.

— Нито дума! — прошепна магьосникът.

— Но той… той прилича на… и името! — заекна приглушено Карамон.

— Естествено — сви рамене брат му, сякаш отдавна бе имал време да свикне с тази мисъл. — Дядото на Флинт.

Дядото на Флинт! Флинт Огнената Наковалня — неговият стар приятел. Старото джудже, което бе издъхнало в ръцете на Танис в Дома на боговете. Старото джудже, толкова грубо и раздразнително на моменти, чието сърце все пак бе изпълнено с добрина и което изглеждаше като някаква останка от древността. А все още дори не бе родено! Пред себе си виждаше дядо му.

Внезапно Карамон осъзна напълно къде се намираше и какво вършеха всички те. Всичко, което бе правил досега, беше просто поредица от приключения в собственото му време. Даже тогава бе знаел, че не взима насериозно онова, което върши. Всъщност дори думите на Рейстлин, че „ще го изпрати у дома“, досега му бяха звучали по съвсем обикновен начин, сякаш магьосникът щеше да му помогне да се качи на поредния кораб и да му пожелае приятно пътуване. Винаги бе смятал приказките за промяна на хода на историята за врели-некипели. Объркваха го и имаше чувството, че просто го карат да се върти в безкраен, безсмислен кръг.

Усети замайване. Флинт все още не беше роден. Не съществуваха нито Танис, нито Тика. Самият той не съществуваше! Не! Всичко това бе твърде невероятно! Как изобщо можеше да случва?

Вътрешността на палатката се залюля пред очите му. За щастие Рейстлин навреме забеляза бледността по лицето на брат си. Не бе необходимо даже да си представя какво преминаваше през ума му, за да се изправи и да произнесе няколко приветствени думи към джуджетата, докато Карамон преодолее объркването си. После го стрелна с мрачен поглед, за да му напомни какво се опитват да постигнат и какви са задълженията на огромния войн.

Генералът си пое дълбоко въздух и се постара да прогони всички отчайващи мисли. Напоследък често му се случваше да изпада в подобни ситуации. Успяваше да се справи някак само благодарение на редките моменти, в които оставаше сам. За нещастие, мирът и спокойствието бяха особено дефицитна стока в тези трудни времена…

Той също се изправи и успя да се ръкува с жилавото сивобрадо джудже.

— Дори не си бях представял — каза рязко Регър, като се настани на предложения му стол и небрежно пресуши халбата с бира, която му връчиха, — че някога ще ми се наложи да правя сделки с хора и магьосници срещу собствената си плът и кръв.

Той се намръщи на празната халба. Карамон даде знак на момчето да я напълни отново.

Все така намръщено, Регър почака додето пяната спадна малко, след което с въздишка я издигна към генерала, който се бе върнал на мястото си:

— Дурт замиш оч дурт табор. Странните времена създават странни братя.

— Ти го каза — промърмори Карамон.

Той също вдигна чашата си с вода й отпи от нея. Магьосникът, по-скоро от учтивост — на свой ред накваси устни с виното си и го остави обратно.

— Утре сутринта ще се съберем, за да обсъдим плановете си — каза едрият войн. — Старейшината на хората от равнината също ще присъства. — Намръщената физиономия на Регър не претърпя никаква промяна и дори се задълбочи. Съзрял задаващите се неприятности, Карамон мислено въздъхна. Продължи със сърдечен тон: — Предлагам довечера да устроим пир, за да подпечатаме съюза си.

Джуджето се изправи рязко.

— Може да ми се наложи да се бия рамо до рамо с варвари — изръмжа той. — Но в името на брадата на Реоркс, не желая да се храня на една маса с тях… или пък с теб!

Карамон отново се изправи. Беше облечен в най-добрата си церемониална броня (още подаръци от рицарите) и представляваше наистина завладяваща гледка. Джуджето присви очи срещу него:

— Големичък си, а? — То изсумтя и поклати глава със съмнение. — Дали обаче в главата ти няма повече мускули, отколкото мозък?

Генералът неволно се усмихна, макар да почувства бодване в сърцето. Сякаш чуваше Флинт!

Ала Рейстлин не се усмихваше.

— Брат ми има достатъчно ум, за да се справи с всичко, свързано с военната страна на въпроса — обади се внезапно той с хладен тон. — Когато напуснахме Палантас, бяхме само трима. Единствено благодарение на неговите умения и проницателност сега разполагате с най-могъщата армия на този континент. Мисля, че ще откриете, че бихте имали единствено полза от неговото водачество.

Регър отново изсумтя, като се втренчи остро в Рейстлин през надвисналите си вежди. Джуджето се обърна и тръгна към изхода, съпроводено от тропота и дрънченето на бронята си. Малко преди да излезе спря и се обърна към тях:

— Само трима? А сега… това? — Очите му се впиха в Карамон, докато обгърна с жест палатката, рицарите в блестящи ризници, застанали на пост отвън, стотиците мъже, които бяха видели да работят на шлеповете, за да разтоварят доставките, другите, които се упражняваха, неизброимите лагерни огньове…

Изумен от внезапната похвала, излязла от устата на брат му, Карамон не успя да отговори. Просто кимна.

Джуджето пак изсумтя, но този път в очите му се мярна ядно възхищение. Сетне излезе от палатката.

Само след секунда обаче, главата му отново се появи през отвора в платнището:

— Ще дойда на угощението — изръмжа грубо и закуца по пътя си.

— Аз също трябва да тръгвам, братко — произнесе отсъстващо Рейстлин и се приготви да излезе.

Магьосникът скри ръце в ръкавите на робата, напълно погълнат от собствените си мисли. Почувства нечие докосване. Вдигна раздразнено поглед, за да срещне очите на брат си.

— Какво?

— Просто… исках… да ти благодаря. — Карамон преглътна и продължи одрезгавяло: — За онова, което каза. Досега… никога не си… говорил така за… мен.

Рейстлин се усмихна. Очите му си останаха отдалечени.

— Казах самата истина, братко — отвърна той и вдигна рамене. — Проста необходимост, за да привлечем тези джуджета в съюза. Винаги съм смятал, че имаш доста неразкрити заложби, които никога не си имал достатъчно време, за да развиеш. В края на краищата сме близнаци — добави иронично. — Не сме чак толкова различни, колкото си мислиш.

Той понечи да тръгне, но отново усети докосването на Карамон. Въздъхвайки нетърпеливо, Рейстлин се обърна.

— В Истар исках да те убия — призна войнът и облиза пресъхналите си устни. — И… и мисля, че имах причина. Поне в светлината на онова, което знаех тогава. Но сега… съм объркан. — Той се загледа в краката си и вдигна засрамено поглед: — Искаше ми се… да мисля, че го направи — че принуди магьосниците да ме изпратят заедно с теб, — за да ме накараш да науча важен урок. Вярно, че това може и да не истинската причина — добави, забелязал, че очите на Рейстлин се превръщат в тесни цепнатини, — всъщност, сигурен съм, че е така. Поне не цялата. Зная, че го правиш единствено заради себе си. Но ми се струва, че някаква малка част от теб все пак я е грижа. Съвсем мъничко, може би. Някаква малка частица от теб видя, че съм изпаднал в беда и поиска да ми помогне.

Магьосникът изумено се втренчи в брат си. После пак сви рамене:

— Много добре, Карамон. Ако тази романтична идея ти помага да се биеш по-добре, ако ти помага да кроиш по-смислени планове и — преди всичко — ако ще ми позволи най-после да изляза от тази палатка и да се върна към работата си, тогава — в името на всичко свято — продължавай все така! За мен е без значение.

Той издърпа ръката си от пръстите на Карамон и закрачи към изхода. Точно преди да излезе, се поколеба. После, полуобърнал закачулената си глава, проговори тихо и сякаш раздразнено, макар в думите му да се долавяше някаква дълбока тъга:

— Никога не си ме разбирал напълно, Карамон.

Сетне излезе и се отдалечи, докато шумоленето на черната му роба постепенно заглъхна.

 

 

Проведоха угощението на открито. Началото се оказа трудно.

Храната бе подредена на дълги дървени маси, сковани набързо от саловете, с които бяха преминали през проливите. Регър пристигна с огромната си свита от около четиридесет джуджета. Тъмна Нощ, старейшината на хората от равнината, който — със суровото си изражение и горда стойка, напомняше на Карамон за Речен Вятър — също доведе със себе си поне четиридесет човека, в резултат на което генералът нямаше друг избор, освен да нареди на угощението да присъстват и четиридесет от неговите хора, с надеждата да се представят най-малкото добре и (поне се надяваше) да умеят да се държат прилично под влияние на огромни количества алкохол.

Вече се досещаше, че когато групите се съберат, представителите им едва ли ще имат желание да се смесят и никакви увещания нямаше да ги склонят в противното. Очакванията му се оправдаха. Джуджетата се бяха скупчили около водача си, варварите около своя, а мъжете на Карамон се оглеждаха несигурно в очакване генералът им да се появи.

Когато се присъедини към тях, бе грижливо облечен в златната ризница и шлема, които пазеше от гладиаторската арена, плюс новите допълнения към бронята, изработени така, че да пасват на останалото. Бронзовият му загар, впечатляващото телосложение и красивото му, силно лице накараха дори намусените джуджета да разменят погледи, изпълнени с неохотно одобрение.

Той вдигна ръце:

— Поздрави на нашите гости! — извика със силния си, бумтящ баритон. — Добре дошли. Добре дошли на това угощение, организирано в името на дружбата и новооткритото приятелство между нашите раси…

Последните му думи бяха съпроводени от промърморени проклятия, сумтене и една-две иронични усмивки. Някакво джудже дори плю на земята, карайки неколцина от хората от равнината да стиснат по-здраво лъковете си и да пристъпят напред — заплюването се смяташе за смъртна обида сред техните племена. За щастие главният старейшина успя да ги укроти, докато, без да обръща внимание на прекъсването, Карамон продължи хладнокръвно:

— Ще ни се наложи да се сражаваме рамо до рамо, може би дори да умираме един до друг. Така че нека подхванем това сътрудничество сядайки заедно и споделяйки хляба си. Зная, че не искате да оставате повече от необходимото, но ви предлагам следното: създайте си нови приятели. Реших, че това ще стане най-лесно, ако ви предложа една малка игра.

При тези негови думи очите на джуджетата се разшириха от удивление, а брадите им затрепериха. Във въздуха се разнесе гръмовито мърморене като пред буря. Никое възрастно джудже не си губеше времето в игри! (Някои забавни практики, като „Удари камъка“ или „Хвърли чука“ се смятаха за спортове.) За разлика от тях Тъмна Нощ и неговите хора грейнаха. Хората от равнината живееха, за да провеждат състезания от всякакъв характер — всъщност дори ги смятаха за далеч по-забавен начин да си прекарваш дните, вместо да водиш войни със съседното племе.

Карамон посочи с широк жест новата конусовидна палатка, издигната встрани, която до този момент бе оглеждана и обсъждана подозрително и от двете страни. Беше поне двайсет стъпки висока и увенчана с флага на генерала. Коприненото знаме плющеше на нощния вятър, ярко осветено от огромния огън, запален наблизо.

Докато вниманието на всички бе насочено към палатката, Карамон дръпна едно въже. В същия момент платнените й стени се свлякоха на земята и бързо бяха извлечени настрана от няколко ухилени до уши момчета.

— Що за глупост? — обади се Регър и прокара палец по острието на брадвата си.

В средата на голямо езеро от черна кал се издигаше самотен дървен стълб. Той бе толкова гладък, че отразяваше светлината на огньовете. На върха му бе поставена кръгла платформа, в която бяха изрязани няколко неравно оформени дупки.

Ала нито стълба, нито платформата, нито калта бяха причина за внезапно надигналите се развълнувани викове едновременно от джуджета и хора, а вида на забитите на върха меч и бойна брадва. Дръжките на оръжията бяха кръстосани и също проблясваха на игривата светлина на огньовете. Любопитното бе, че това не бяха грубите железни оръжия, каквито носеха повечето бойци. Личеше си, че са направени от най-фина стомана, а изработката им е съвършена.

— В името на Реоркс! — въздъхна Регър. — Тази брадва струва колкото цялото ни село! Бих разменил петдесет години от живота си, за да я притежавам!

Тъмна Нощ премигна няколко пъти към меча, за да се увери, че не сънува. Карамон се усмихна.

— Тези оръжия са ваши — обяви той.

Старейшината и водачът на джуджетата се втренчиха изумено в него.

— Ако… — продължи генералът — успеете да си ги вземете оттам!

Глъчката заля пространството около масите. Изведнъж и варвари, и джуджета се втурнаха към езерото от кал, като го принудиха да извиси глас, за да бъде чут:

— Регър! Тъмна Нощ! Всеки от вас може да избере по деветима войни, за да му помогнат! Първият, който се добере до върха, печели всичко за себе си!

Старейшината на хората от равнината не се нуждаеше от повече подкани. Без дори да дочака помощта на хората си, той се хвърли в калта и започна да гази през нея към стълба. Колкото по-надалеч стигаше, толкова по-дълбоко затъваше. След малко калта вече бе покрила коленете му.

Регър предпазливо проследи действията на съперника си. После даде знак на девет от най-яките си джуджета и също стъпи в калта. Групичката им изведнъж изчезна, потопена от тежестта на собствените си брони. Другарите им помогнаха да се измъкнат. Последен изникна Регър.

Като ругаеше по адрес на всеки бог, за който можеше да се сети, водачът на джуджетата изтръска калта от брадата си, след което не без известни колебания реши да се раздели и с плетената ризница. Сетне вдигна високо брадвата над главата си и отново се хвърли в калта, сподирен от последвалите примера му девет джуджета.

Тъмна Нощ вече достигаше стълба. Близо до основата му калта не беше чак толкова дълбока. Старейшината се хвана за него и се закатери нагоре. Вече бе изкачил близо метър и се хилеше на съплеменниците си, които бурно го аплодираха, когато внезапно започна да се пързаля надолу. Той заскърца със зъби и се забори отчаяно, но усилията му не дадоха резултат. Най-сетне пльосна по задник в калта сред развеселените възгласи и подигравките на джуджетата. Остана седнал и се втренчи мрачно в стълба. Беше покрит с животинска мазнина.

Междувременно повече с плуване, отколкото с ходене, Регър също се бе добрал до основата на платформата. Джуджето бе затънало почти до гърдите, но огромната му сила не му позволяваше да се предаде.

— Отдръпни се — изръмжа то на изнервения варварин. — Използвай мозъка си! Ако не можем да се качим горе, ще накараме наградата сама да дойде при нас!

Лицето му се заля от тържествуваща, скрита усмивка зад пластове кал. Той замахна с брадвата и я стовари върху стълба.

Карамон също се усмихваше, но търпеливо.

Разнесе се ужасен звънтящ звук. Брадвата на джуджето отскочи като от скала — стълбът бе направен от дънера на желязно дърво. Оръжието излетя от ръцете на Регър, а самият той отхвръкна назад и се просна по гръб в лепкавата кал. Сега беше ред на хората от равнината да избухнат в дружен смях — заедно с развеселения си, оплескан до ушите в кал старейшина.

Човек и джудже настръхнало се втренчиха един в друг. Смеховете заглъхнаха и бяха заменени от ядно мърморене. Карамон затаи дъх. Очите на Регър се насочиха към нащърбената брадва, която бавно потъваше в калното езеро. Обърна поглед към блестящата красавица на върха на стълба и недоволно зачака хората си.

Деветте джуджета почти го бяха достигнали. Предводителят им се разкрещя и започна бързо да ги подрежда в редица в основата на гладкия стълб. После им обясни нещо и всички видяха как джуджетата започнаха да оформят жива пирамида. Три застанаха в основата й, две се покачиха на гърбовете им, последвани от още едно. Първата редица моментално потъна почти до кръста, но скоро краката им стъпиха на твърда почва.

Тъмна Нощ мрачно проследи приготовленията на противниците си и даде знак на деветима от своите войни да се приближат. Само след няколко секунди и варварите бяха последвали примера на съперника. Единствената разлика беше в това, че поради ниския си ръст джуджетата се принуждаваха да строят своята с по-тясна основа, продължавайки я към върха с по едно джудже. Най-отгоре щеше да застане самият Регър. Когато се озова върху клатушкащата се кула от пъхтящи джуджета, той протегна ръце, за да се хване за платформата. За съжаление не беше достатъчно висок.

Тъмна Нощ — тъкмо напротив, бързо се изкатери по гърбовете на хората си и достигна дъното на платформата с лекота. Сетне, като се присмя безсърдечно на намръщеното, покрито с кал джудже, опита да се провре през една от дупките със странна форма.

Тялото му не успяваше да мине.

Ругатните, задържането на дъха и напъванията му оставаха без резултат. В същия момент Регър направи отчаян, лишен от грация скок към платформата.

Пропусна.

Джуджето полетя във въздуха и се гмурна с главата надолу в калта, докато, изгубили баланс от силата на отблъскването му, останалите под него рухнаха с псувни и се затъркаляха навсякъде.

Този път обаче не се чуха смехове. Загледан към помръдващите крака на Регър, Тъмна Нощ внезапно взе някакво решение и бързо се спусна в основата на стълба. После бързо го хвана и го изтегли преди джуджето да се е задушило. В този момент и двамата бяха покрити с кал до ушите. Втренчиха се един в друг.

— Знаеш ли — каза Регър, като бършеше очите си, — аз съм единственият, който може да се провре през онези дупки.

— А пък аз — подметна през стиснати зъби Тъмна Нощ — май съм единственият, който може да те покачи там горе.

Джуджето грабна ръката му и двамата бързо отидоха при неразтурената пирамида от варвари. Тъмна Нощ се покатери пръв, за да осигури последното стъпало към върха. А когато Регър се покачи на раменете му и се промъкна през една от дупките, избухнаха радостни възгласи.

Джуджето изпълзя по платформата, измъкна меча и брадвата и ги издигна триумфиращо над главата си. Тълпата се смълча. Двамата водачи още веднъж се спогледаха подозрително.

„Това е! — помисли си Карамон. — Сега въпросът е колко от Флинт има в Регър? И колко от Речен Вятър има в Тъмна Нощ? Колко много зависи от толкова малко!“

Регър се наведе и погледна отблизо суровото лице на старейшината. После каза:

— Дължа тази брадва, която сигурно е изкована от самия Реоркс, на теб. За мен ще бъде чест, ако се сражаваме заедно. Но щом ще се биеш с мен, ще имаш нужда от подобаващо оръжие!

Изгубен в бурята от радостни викове, които отдавна бяха заразили целия лагер, той подаде блестящия меч на Тъмна Нощ.