Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (20)

Глава 6

Изкачвам се по стълбите, водещи към ешафода. Със сведена глава. С ръце, завързани зад гърба. Боря се да се освободя дори когато най-сетне стъпвам на площадката, но зная, че е безполезно — изминали са дни, седмици в безрезултатни усилия. Съдбата ми е неизбежна.

Черната роба ме препъва. Някой ме улавя, за да не падна, но в същия момент ме повлича напред. Сега съм на върха. Покритият с лепнеща кръв дръвник е точно пред мен. Отчаяно се опитвам да измъкна ръцете си! Само ако можех! Щях да използвам магия и да избягам! Да избягам!

— Не можеш! — смее се палачът ми и по някакъв начин съм сигурен, че чувам собствения си смях. Собственият си глас! — На колене, жалък чародеецо! Отпусни глава върху студената, окървавена възглавница!

Не! Писъкът ми отеква. Не спирам да се боря ожесточено, ала нечии ръце ме хващат грубо и ме заставят да застана на колене. Усещам как бузата ми се допира до хладния, слузест дръвник! Не искам да се призная за победен. Крещя от безсилие, без да мога да помръдна.

Нахлузват черна качулка на главата ми… но чувам как палачът се приближава, чувам шумоленето на черната роба около глезените му, чувам как брадвата се издига над мен… толкова високо…

— Рейст! Рейстлин! Събуди се!

Очите на магьосника се отвориха. Тялото му с пружиниране се изправи в седнало положение. За момент, полудял от ужас и страх, нямаше никаква представа къде се намира или кой го бе събудил.

— Рейстлин, какво има? — повтори гласът. Силните ръце го държаха, а така добре познатият глас — изпълнен със загриженост и топлота, караше подигравателния смях на палача да изтлява в съзнанието му, а представата за издигнатата на него брадва да изчезва безследно…

— Карамон! — извика с облекчение Рейстлин и се вкопчи в брат си. — Помогни ми! Накарай ги да спрат! Не им позволявай да ме убият! Спри ги! Спри ги!

— Шшш. Няма да позволя това да се случи, Рейст — промърмори войнът, уловил своя брат близнак в обятията си. Ръката му погали меката коса на магьосника. — Тихо… Всичко е наред. Аз съм тук. Чуваш ли? Тук съм…

Положил глава върху широките гърди на Карамон, Рейстлин се вслуша в равномерните, бавни удари на сърцето му и въздъхна дълбоко и ужасено. После отново затвори очи, за да се предпази от връхлитащата тъмнина и зарида като дете.

 

 

— Каква ирония, а? — каза тихо магьосникът, докато войнът подклаждаше огъня и слагаше на него желязно котле, за да кипне малко вода. — Най-могъщият магьосник, който някога е живял на тази земя, а само един сън може да ме извади от равновесие и да ме накара да пищя като бебе.

— Значи все пак има нещо човешко в теб — изтъкна Карамон, зает да наблюдава котлето с особеното внимание, което хората отделят, когато искат водата да заври по-бързо. Той сви рамене: — Сам ми го каза.

— Да… просто човек! — повтори ожесточено Рейстлин, увит дълбоко в наметалото си и все пак разтреперан от студ.

Карамон му хвърли притеснен поглед, припомняйки си онова, което Пар-Салиан му беше казал по време на Тайния съвет в Кулата на Върховното чародейство: „Брат ти възнамерява да предизвика самите богове! Иска да стане един от тях!“

Ала в същия момент магьосникът присви колене и положи глава върху тях. Непознатото задушаващо чувство и спомена за това как брат му бе протегнал ръце към него, когато се нуждаеше от утеха, го накараха да отмести очи и отново да насочи вниманието си към водата.

Внезапно Рейстлин вдигна глава:

— Какво беше това? — попита в същия момент, в който и Карамон, чул странния шум, вече бе скочил на крака.

— Не знам — отвърна тихо и се ослуша напрегнато.

Огромният мъж запристъпва внимателно и с изненадваща бързина се озова при постелята си. Мечът изсвистя от ножницата и блесна в пламъците на огъня.

В същия момент Рейстлин протегна ръка към жезъла на Магиус и с умели движения изля водата от малкия котел в огъня. Тъмнината ги обгърна с мекия съсък на изтляващите въглени.

Братята затаиха дъх и се заслушаха напрегнато, докато очите им се нагодят към мрака.

Острият есенен вятър изведнъж се бе усилил и нощните звуци сякаш се умножиха. Чуваше се ромоленето на потока, край който лагеруваха, шумоляха клони и падащи листа. Ала и двамата знаеха, че онова, което бяха чули не бе нито вятърът, нито бълбукането на течаща вода.

— Ето го пак — прошепна Карамон, когато магьосникът се прокрадна по-близо до него. — В гората от другата страна на потока.

Звукът бе по-скоро дращещ, като че ли някой без особен успех се опитваше да се прокрадва в непозната местност. Продължи още няколко секунди, след което отново замлъкна. Някой или нещо — тромаво и с тежки ботуши.

— Гоблини! — изсъска Карамон.

Той стисна по-здраво меча. Братята се спогледаха. В този миг годините на отчуждение, завист и омраза бяха изчезнали. Изправени пред общата опасност, двамата действаха като един, сякаш все още се намираха в утробата на майка си.

Войнът предпазливо стъпи във водата на потока. Червената Лунитари разпръскваше лъчите си между клоните на дърветата, ала сърпът й бе съвсем тънък и едва-едва успяваше да разкъса тегнещия сумрак. Като се опасяваше да не се подхлъзне на някой подводен камък, Карамон внимателно опипваше дъното преди да пренесе цялата си тежест напред. Рейстлин го последва. С едната си ръка държеше потъмнелия жезъл, а с другата леко се подпираше на рамото на брат си, за да не изгуби равновесие.

Прекосиха потока по-тихо и от шепнещия над ромолящите води вятър, след което излязоха на другия бряг. Отново чуха шума. Нямаше никакво съмнение, че го предизвиква живо същество, защото даже когато един от поредните пориви на острия вятър утихна, звуците не престанаха.

— Авангард. Нападателен отряд! — измърмори полуобърнат към брат си Карамон.

Рейстлин кимна. Гоблините имаха обичая, когато възнамеряват да нападнат някое селище, предварително да проучат терена пред основните си части. Задачата беше досадна и не носеше дял от убийствата и плячката, така че обикновено се падаше на онези с по-нисък чин — най-неопитните и лишени от реална стойност бойци.

Магьосникът стисна рамото на Карамон и го принуди да спре.

— Кризания! — изшептя той. — Селото! Трябва да разберем накъде са се упътили!

Войнът се намръщи.

— Ще се постарая да остане жив.

Ръката му красноречиво описа движение, сякаш спипваше някой за врата.

Рейстлин се усмихна мрачно:

— А аз ще го разпитам — добави, правейки на свой ред неразбираем жест.

Братята предпазливо се запромъкваха напред, като се придържаха към сенките, за да не ги издаде някой случаен проблясък на острие или тока. Все още чуваха шума. Макар често да заглъхваше, той неизменно се разнасяше отново и винаги от една и съща посока. Който или каквото и да бе срещу тях, очевидно нямаше никаква идея за приближаването им. Излязоха на някаква пътека и се прокраднаха от двете й страни, докато — доколкото можеха да преценят — не се оказаха непосредствено до смутителя на нощното спокойствие.

Звукът се разнасяше на двайсетина стъпки навътре в гората. Острият взор на Карамон бързо съзря друга, по-тясна пътечка, водеща право към потока. Мястото беше идеално за засада и предоставяше добра възможност на нападателя както да атакува изненадващо преминаващите по-основния път, така и да се изтегли сравнително необезпокоявано в случай, че жертвите му се окажеха по-опасни от очакваното.

— Стой тук! — даде той знак на Рейстлин.

Магьосникът кимна. Войнът отстрани някакъв надвиснал клон от пътя си и съвсем бавно навлезе в гората, като се държеше встрани от тясната пътечка.

Рейстлин се притаи до едно дърво, докато пръстите му сръчно оформяха топка от сяра и гуано. Думите на заклинанието се рееха на повърхността на съзнанието му. Той си ги повтори, без и за миг да отклонява вниманието си от шума, който вдигаше брат му при придвижването си.

Макар войнът да се опитваше да се промъква възможно най-тихо, кожената му броня проскърцваше, металните й закопчалки дрънчаха, а изпод краката му пращяха настъпени съчки. За щастие жертвата им на свой ред също вдигаше шум, така че едрият мъж надали щеше да бъде забелязан преди…

Нощният въздух се разцепи от ужасен писък, последван от още викове и трясък, сякаш ги нападаха поне сто човека.

Магьосникът се напрегна. Сетне някой изкрещя:

— Рейст! Помощ! Ооох!

Шум от боричкане и потрошени клони. И падане на тежко тяло. Рейстлин прибра полите на робата си и се затича по тясната пътечка. Времето за изненадващо нападение отдавна бе отминало. Все още чуваше виковете на брат си. Звукът бе ясен, а не приглушен или задавен от болка.

Стараеше се да не обръща внимание на клонките, които го шибаха през лицето или на бодлите, протягащи алчни пръсти, за да издерат дрехите му. Неочаквано се озова на неголяма поляна и приклекна до едно дърво. Право пред него се виждаше огромна сянка, носеща се над земята. И доколкото можеше да се съди по ужасните звуци и викове, които се разнасяха, със сянката се бореше не друг, а Карамон!

— Аст шранан Сотаран! Су кали Яранан — произнесе напевно магьосникът и запрати топката от сяра високо над главата си сред клоните на дърветата. Внезапната експлозия от ярка светлина бе придружена от ниския тътен на взрива. Короните на дърветата избухнаха в пламъци и най-после осветиха разиграващата се под тях сцена.

Рейстлин се впусна напред, готов да изрече ново заклинание, с изкривени, озарени от пропукваща синкава светлина пръсти.

Той се закова изумено.

В самия край на поляната, провесен за единия крак на края на въже, завързано за някакъв клон, се гърчеше Карамон. Непосредствено до него, провесен по същия начин, но далеч по-ужасен от бушуващите пламъци, се извиваше един заек.

Рейстлин просто зяпаше брат си. Без да спира да вика за помощ, Карамон съвсем бавно се въртеше около оста си, докато наоколо му се сипеше дъжд от подпалени листа.

— Рейст!… Искам да сляз… Ох!

Вече се бе обърнал с лице към вкаменения си от изненада брат близнак. Изчерви се и на устните му цъфна глуповата усмивка.

— Вълчи капан.

Цялата гора бе озарена от ярка оранжева светлина. Отблясъците на огъня се отразяваха в изпуснатия му недалеч меч, блещукаха по бронята му, докато се завърташе отново и отново и пълнеха очите на паникьосания заек с всеобхватен ужас.

Рейстлин се закиска от удоволствие.

Сега беше ред на Карамон да се втренчи неразбиращо в него. При следващото си завъртане той дори обърна глава, за да се увери, че смехът на магьосника е предизвикан именно от положението, в което е изпаднал. В погледа му се появи жалък опит за молба.

— Хайде, Рейст! Свали ме долу!

Раменете на брат му се тресяха от смях.

— По дяволите, Рейст, не е смешно — изфуча войнът и замаха с ръце. Последното, разбира се, спря въртенето, но накара тялото му да се залюлее напред-назад. Заекът в другия край на примката се замята и замаха още по-усилено с лапи във въздуха. Съвсем скоро и двамата се въртяха в противоположни посоки, усуквайки въжетата, които ги държаха.

— Свали ме долу! — изрева Карамон.

Заекът изпищя изплашено.

Това вече бе прекалено. Спомените за младостта им връхлетяха архимагьосника, за да пропъдят надалеч мрака и ужаса, които не му даваха мира в продължение на безкрайно дълги години. Още веднъж се почувства кипящ от енергия и изпълнен с надежди за бъдещето пред себе си. И още веднъж бе заедно със своя брат — с човека, който беше и щеше винаги да бъде по-близък с него от който и да е друг. Глупавият му, дебелоглав, любим брат… Рейстлин се преви на две. Като едва поемаше дъх, магьосникът се отпусна на тревата и се смя неудържимо, додето по бузите му не потекоха сълзи и коремът не го заболя.

Карамон не сваляше очи от него, ала опасният поглед от човек, който в същия момент висеше провесен на собствения си крак и махаше тромаво с ръце, накара брат му да се залее от повторен неудържим изблик на веселие. Рейстлин се смя, докато най-сетне си даде сметка, че на сутринта навярно всичко щеше да го боли и все пак нещо го караше да мисли, че смехът му се е отразил добре. Най-малкото поне за известно време бе прогонил сковаващия мрак. Накрая просто си лежеше на мократа поляна и се кискаше, чувствайки как веселието искри във всяка частица от тялото му и се разлива като игриво вино. Най-сетне и самият Карамон се присъедини към него. Смехът му отекна като заплашителен тътен из цялата, озарена в неземни отблясъци, гора.

Едва когато близо до тях се посипаха горящи клонки, Рейстлин най-после дойде на себе си. Той избърса сълзите от очите си и се изправи несигурно. Ръката му отсечено помръдна и в нея се появи сребърната кама, която винаги държеше в готовност, прикрепена към китката си.

Доближи Карамон и се протегна възможно най-високо, за да пререже въжето около глезена на война. Брат му се стовари тежко на земята със сподавено проклятие.

Без да престава да се киска, магьосникът преряза и въжето, което някой ловец бе завързал около задния крак на зверчето и успя да улови в прегръдките си ужасения заек. Животното едва ли не бе загубило ума си от страх, ала само няколко тихи думи и леко погалване по главата го накараха постепенно да се успокои и сякаш да изпадне в транс.

— Е, спипахме го — каза Рейстлин с потрепващи от усилие да не се разсмее отново устни. Той вдигна заека. — Защо обаче ми се струва, че няма да изкопчим кой знае колко информация от нашия пленник?

Почервенял до корените на косата едновременно от притока на кръв и от срама, който изпитваше, Карамон седна на земята и започна да разтърква натъртеното си рамо.

— Много смешно — подхвърли, като погледна към заека с все същата глуповата усмивка.

Огънят по върховете на дърветата вече започваше да намалява, ала въздухът бе изпълнен с дим, а тук-там тревата бе започнала да тлее. За щастие есента се бе оказала влажна и дъждовна и пламъците щяха да изгаснат бързо.

— Добро заклинание — кимна към останките от заобикалящите ги дървета и се изправи с охкане.

— Винаги съм го харесвал — отвърна кисело Рейстлин. — Показа ми го Физбан, спомняш ли си? — Той също се загледа към пушещите клони и добави с усмивка: — На стареца би му харесало.

Като люлееше приспивно заека, галейки отсъстващо копринените му уши, той тръгна в обратна посока. Притихнало и успокоено от докосването и думите на магьосника, животното затвори очи. Карамон прибра меча си и последва брат си с леко накуцване:

— Проклет капан, едва не ми преряза крака. — Той го разтърси, за да възстанови циркулацията на кръвта.

Небето се бе покрило с тежки облаци, които напълно бяха закрили слабата Лунитари. Когато и последните пламъци по дърветата изгаснаха, над тях се спусна мрак, през който едва можеха да видят носовете си.

— Предполагам, че вече няма смисъл да се спотайваме — подметна Рейстлин. — Ширак.

Кристалът на върха на жезъла на Магиус засия с ярка магическа светлина.

Двамата се върнаха в лагера, без да си продумат, отдадени на приятното простичко мълчание, което не бяха споделяли от години. Единствените звуци сега бяха сънливото трополене на конете, скърцането и дрънченето на ризницата на Карамон и тихото шумолене на черната роба на Рейстлин. Тишината зад тях се наруши само веднъж, когато някакъв обгорял клон се стовари шумно на земята.

Когато се върнаха, войнът обезсърчено се зае да разпали огъня наново, след което хвърли един поглед към заека в ръцете на брат си.

— Предполагам, че едва ли ти е хрумвало да сметнеш животинчето в ръцете си за закуска.

— Не ям гоблини — ухили се магьосникът и остави животното на пътеката. В мига, в който усети студената земя под нозете си, заекът трепна и разтвори широко очи. Без бавене, той се озърна само колкото да установи къде се намира и заприпка към гората, за да потърси убежище.

Карамон прикри разочарованата си въздишка, след което се изкиска и се настани тежко в постелята си. Свали единия си ботуш и разтърка наранения си глезен.

— Дулак — прошепна Рейстлин и жезълът потъмня.

Той го остави до собствената си постеля, легна по гръб и придърпа одеялото към брадичката си.

Усети как със завръщането на мрака сънят му отново се приготви да оголи зъби. Спотаен някъде там. Очакващ.

Рейстлин потръпна. Нима не смееше да затвори очи? А беше толкова уморен… толкова изтощен. Колко нощи бяха минали, откакто бе спал за последно?

— Карамон — повика тихо той.

— Ъм? — отвърна брат му в тъмното.

— Карамон — проговори отново магьосникът след минутка размисъл, — спомняш ли си… спомняш ли си как, когато бяхме деца, имах онези… ужасни кошмари?… — Той се закашля.

Войнът не отговори. Рейстлин прочисти гърлото си:

— А ти, братко, стоеше на стража и гонеше лошите сънища…

— Да — каза най-сетне брат му с дрезгав глас.

— Карамон — започна отново Рейстлин, но не успя да довърши.

Болката и умората бяха по-силни от него. Мракът сякаш пропълзя с още няколко крачки към него, сънят бе на път да се спусне.

Ала ето, че се разнесе подрънкване и нечия огромна тромава сянка се мярна над него. Скърцане на стара кожа. Карамон се настани точно до брат си и отпусна широкия си гръб на дънера на едно дърво, положил меч напряко през коленете си.

— Заспивай, Рейст — каза той тихо. Магьосникът почувства как грубата тежка ръка го потупа по рамото. — Ще поостана малко… и без друго някой трябва да поеме първата стража…

Рейстлин се уви още по-топло в одеялото и затвори очи. Сега сънят, срещу който с мъка бе удържал клепките си отворени, изглеждаше по съвсем различен начин. Последното, което си спомняше преди да заспи, бе как кошмарът протяга кокалести пръсти към него, само за да отлети назад пред светлината от меча на Карамон.