Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (5)

Глава 2

Докато седеше съвсем сама в мразовитата стая, коленичила до неподвижното тяло на Рейстлин, загледана към проснатия наблизо Карамон, Кризания внезапно почувства завист и към двамата. Колко по-лесно щеше да бъде, помисли си тя, ако и тя изпаднеше в безсъзнание и позволеше на тъмнината да я обгърне! Злото, обитаващо това място — побягнало от гласа на магьосника — вече започваше да възвръща отнетите си позиции. Чувстваше втренчените в нея погледи, които продължаваха да стоят на разстояние единствено заради светлината от жезъла на Магиус. Дори и в несвяст, собственикът му все така не отделяше ръката си от него.

Жената внимателно освободи дланта на Рейстлин и я остави да легне на гърдите му. После се отпусна на пода с плътно стиснати устни и опита да преглътне напиращите сълзи.

— Сега той зависи изцяло от мен — произнесе сама на себе си, колкото да прогони звука от шепнещите гласове. — Неговата слабост срещу моята сила. Цял живот — продължи тя, като бършеше сълзите си и гледаше блещукащата в светлината на жезъла течност по пръстите си — съм се осланяла на силата в мен. И все пак никога досега не съм била истински силна. — Очите й се насочиха към магьосника. — Ето, че най-после опознах могъществото у този човек. И няма да позволя на никой или нищо да му го отнеме!

— Топлина — каза след миг. Трепереше толкова силно, че едва успяваше да се държи изправена. — Нуждае се от топлина. Всички се нуждаем от нея. — Въздъхна безпомощно. — Но как мога да му я дам! Ако бяхме в замъка Айсуол само молитвите ми щяха да бъдат достатъчни. Паладин щеше да ни се притече на помощ. Само че този мраз не идва от сняг или лед… Да, съвсем различно е. Замръзва духът, а не кръвта. На подобно място, вярата ми може единствено да ме поддържа жива, но не и да ни сгрее!

Кризания огледа неясно осветената стая и погледът й се спря върху сенчестите форми на разкъсаните завеси на прозореца. Бяха ушити от тежка коприна и със сигурност имаше достатъчно плат, с който и тримата да се увият. Искрицата надежда за миг я накара да се оживи, но почти незабавно бе отрезвена от мисълта за разстоянието до завесите. В действителност бяха толкова далеч от нея, че едва ги различаваше извън светлината на жезъла.

— Ще трябва да отида до там — изрече на висок глас. — В сенките! — Сърцето й примираше от ужас, а вярата й за пореден път бе готова да я изостави. — Тогава ще помоля Паладин за помощ.

Очите й се насочиха към помръкналия медальон, захвърлен на пода. Наведе се да го вдигне, но за момент скръбно се поколеба при спомена за това как светлината на украшението бе помръкнала при допира със злото.

Още веднъж си помисли за Лоралон, великия елфически свещенослужител, който бе дошъл да я отведе точно преди Катастрофата. Беше му отказала, с риск за живота си бе избрала да изслуша думите на Главния свещеник — думи, които предизвикаха яростта на боговете. Нима Паладин бе разгневен? Нима в яда си бе изоставил нея така, както според мнозина бе изоставил Крин и бе осъдил Истар на неминуема гибел? Или божествената му ръка просто не можеше да проникне през многобройните пластове на злото, населило прокълнатата Кула?

Объркана и изплашена от мислите си, Кризания вдигна медальона. Блясъкът му бе изчезнал напълно. От него нямаше никаква полза, беше просто парче студена платина. Застанала в средата на помещението, стиснала украшението в ръка и с тракащи зъби, жената пое дълбоко дъх и се насили да направи крачка към прозореца.

— Ако не го сторя — измърмори през изсъхналите си устни, — така или иначе ще умра от студ. Всички ще умрем — добави, като се извърна, за да погледне двамата братя.

Наистина, Рейстлин бе добре увит в черните си одежди, ала тя ясно си спомняше вледенените му ръце. Колкото до Карамон, той все още носеше дрехите си от гладиаторските игри — златна ризница и обикновена набедрена препаска.

Тя вдигна високо брадичка и отправи предизвикателен взор към пълзящия, шепнещ мрак пред себе си. После уверено тръгна напред и напусна защитния кръг, образуван от светлината на жезъла.

Почти в същия миг тъмнината сякаш оживя! Шепотът я връхлетя още по-силен и за свой ужас Кризания откри, че сега разбира думите!

Как силно твоето сърце

тупти във свитите гърди.

Как трескави реки текат

през китките умиращи.

 

Как жарка кожата ти е,

от сол по-чиста — сладък сън.

Луна червена твоя дъх

оплита във кристален звън.

Почувства как нечии ледени пръсти пролазиха по кожата й. Допирът я накара да отскочи ужасено и да се свие, неспособна да помръдне. Нищо! Нямаше никой, макар отвратителната любовна песен да продължаваше да звучи в ушите й.

— Не! — произнесе гневно тя. — Ще продължа! Зли създания, не ще ме спрете! Аз съм свещенослужител на Паладин! Дори и моят бог да ме е изоставил, това няма да ме накара да се откажа от вярата си!

Вдигна глава и просто тръгна напред към прозореца. Съскането на шепота зазвуча двойно по-силно, разнесоха се смехове, ала нищо не я докосна, нищо не посмя да я нарани. Най-сетне, сигурна, че кратката й разходка е продължила с часове, тя достигна до завесите.

Улови се за тях с премалели нозе и рязко ги дръпна с надежда пред очите й да се разкрият нощните светлини на Палантас. Някъде там навън, не спираше да си повтаря тя, има и други живи същества, трябва да има поне някой.

Ала макар да притискаше лице към стъклото, не успяваше да види каквото и да е. Пророчеството тепърва трябваше да се сбъдне. Рейстлин — като господар на миналото и настоящето — все още не се бе завърнал, за да обяви Кулата за своя, както се предполагаше, че трябва да се случи някъде в бъдещето. Кулата си оставаше в плен на непроницаемия мрак и надвисналата черна мъгла. Дори и светлините на прекрасния град Палантас да бяха някъде там, тя не можеше да ги види.

Кризания въздъхна мрачно, хвана по-здраво една от завесите и дръпна силно. Зашиващата материя поддаде незабавно и се изля отгоре й като истински водопад от прашен брокат. Жената с благодарност уви тежкия плат около раменете си и се сгуши в топлината му.

Зае се несръчно и с другата завеса, след което я повлече заедно със себе си през стаята, като се вслушваше тревожно в драскащите звуци от нахвърляните обгорели парчетии, които коприненият шлейф преобръщаше по пътя си.

Магическата светлина на жезъла я водеше към себе си. Когато най-сетне се озова в безопасност, тя се строполи на пода, разтреперана от изтощението и изпитания ужас.

До този момент дори не бе обърнала внимание колко уморена беше в действителност. Сигурно не беше спала няколко поредни нощи, още откакто бе започнала бурята в Истар. Ала ето, че започваше да се затопля и изкушението да се увие в тежката коприна и да заспи непробудно ставаше все по-неустоимо.

— Престани! — нареди си строго.

Насили се да се изправи и затегли завесата към Карамон. Коленичи до него и го зави грижливо чак до раменете. Широкият му гръден кош бе неподвижен, дишаше едва-едва. Пулсът му бе бавен и неравномерен. Чак тогава забеляза следите по врата му — смъртно бели, като от безплътни устни.

Мъртвешкото лице още един път изникна в съзнанието й. Кризания потрепери и тръсна глава, за да прогони видението, след което се уви по-добре в завесата и постави длан върху челото на война:

— Паладин — отправи тиха молитва тя, — ако си се отвърнал от своя свещенослужител в гнева си, моля те да разбереш, че всичко, което тя стори, бе в твое име. Пресегни се през ужасния мрак, който ни дели и излекувай този мъж! Ако пътят му не е свършил, ако все още има нещо, което трябва да постигне по време на дадения му живот, умолявам те, изцери го. Ако пък това е волята ти, вземи душата му с внимателни ръце и му помогни да се приюти във вечността…

Кризания не успя да продължи. Беше на края на силите си. Уморена, изтощена до дъното на душата си от страховете и вътрешните си борби, тя скри лице в шепи и заплака с горчивите ридания на човек, който е изгубил всяка надежда.

Ала ето, че нечия ръка я докосна. Топла и силна ръка.

— Хайде, хайде, Тика — каза един дълбок сънен глас. — Ще се оправя, не плачи.

Жената вдигна обляното си в сълзи лице, за да види как гърдите на Карамон се повдигат и спадат. Сега войнът не изглеждаше толкова блед и следите по врата му започваха да изчезват. Той я потупа успокоително и се усмихна:

— Просто лош сън, Тика — промърмори братът на Рейстлин. — До сутринта… ще го забравиш…

Карамон придърпа завесата към брадичката си, прозя се широко и се обърна на другата страна, за да потъне в дълбок, спокоен сън.

Беше твърде уморена, за да отправя благодарности към когото и да било. Стоеше и го наблюдаваше. Сетне нещо привлече вниманието й… звук от капеща вода! Кризания се обърна и за пръв път забеляза, че на ръба на писалището стои стъклена кана с вода. Източеното гърло бе счупено и каната лежеше настрани. Очевидно бе стояла празна твърде дълго, а разпиляната по пода течност навярно се бе изпарила преди повече от сто години, ала по всичко личеше, че сега отново бе пълна. Водата изтичаше от нея бавно — капка по капка, блестяща в светлината на жезъла.

Тя протегна ръка, за да улови част от капките и колебливо доближи длан до устните си.

— Вода! — произнесе съвсем тихо.

Вкусът й бе някак горчив, дори солен, но й се струваше най-вкусното нещо, което някога бе опитвала. Насили умореното си тяло, отля още от водата в шепата си, след което жадно отпи. Изправи каната и невярващо забеляза как съдържанието й нараства отново, за да запълни онова, което бе изпила.

Сега вече почувства в себе си сили да благодари на Паладин с думи, които извираха от дълбините на душата й и които едва ли бе намирала дотогава. Страхът й от тъмнината и блуждаещите из нея създания изчезна напълно. Нейният бог не я бе изоставил — все още бе край нея, макар че може би наистина го бе разочаровала.

Освободена от ужасите си, тя хвърли последен поглед към Карамон и като видя, че спи спокойно, му обърна гръб и отиде до неподвижното тяло на неговия брат. Устните на магьосника бяха посинели от студ.

Легна до него с ясното съзнание, че топлината от телата им ще ги сгрее по-добре от всичко друго. Внимателно уви завесата около Рейстлин и себе си, положи глава на рамото му, затвори очи и позволи на мрака да я обгърне.