Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (19)

Глава 5

Кризания разбра, че нещо не е наред едва когато навлезе сред първите къщи на селото.

Разбира се, човек като Карамон би го забелязал още от пръв поглед. Издайнически белези като липсата на какъвто и да било пушек от огън и неестествената тишина. Не се чуваха нито гласове на майки, викащи децата си за вечеря, нито дрънкането и трополенето на добитък, връщащ се от паша или веселите поздрави, които съседите обикновено си разменят след изминалия работен ден. Щеше да се усъмни още от пръв поглед, тъй като от комина на ковачницата не се издигаше дим и през нито един от прозорците не блещукаше несигурната светлина на запалени свещи. И само един поглед към небето и виещите се гарвани над селото щеше да бъде достатъчен, за да го разтревожи.

Всичко това би направило впечатление на хора като Карамон, Танис или Рейстлин и щеше да ги принуди, стига действително да се налагаше, да влязат в селото с ръка на меча или защитно заклинание на уста.

Кризания обаче забеляза, че има нещо нередно едва когато дръпна юздите на галопиращия кон и се огледа, зачудена защо ли наоколо не се вижда жива душа. Едва тогава чу писъците на раздразнените от присъствието й птици. Подплашени, гарваните вече отлитаха нанякъде или тежко се спускаха и кацаха по клоните на околните дървета, за да се слеят със спускащия се мрак.

Младата жена скочи от седлото пред сграда, чиято табелка я обявяваше за местния хан, завърза животното за един дървен стълб и тръгна предпазливо към входната врата. Ако въобще беше хан, то бе сравнително уютен, с чисти набрани перденца по прозорците и добре поддържан външен вид, който в злокобната тишина й се струваше едва ли не заплашителен. От вътрешността на сградата не се процеждаше каквато и да е светлинка. Междувременно мракът бе на път да погълне цялото село. Когато бутна вратата и надникна вътре, Кризания установи, че не може да види почти нищо в тъмнината.

— Хей? — повика колебливо. При неочаквания звук от гласа й, птиците по дърветата заграчиха неспокойно, карайки я да потрепери. — Има ли някой? Може ли да преспя тук?

Въпросът й потъна безследно в надвисналата тишина. Вече нямаше абсолютно никакви съмнения, че това място е напълно изоставено. Дали пък всички не го бяха напуснали, за да се присъединят към армията в равнините? Беше чувала за такива села. Ала, щом се огледа, си даде сметка, че случаят едва ли бе такъв. Ако бяха заминали, хората не биха оставили след себе си нищо друго, освен по-големите мебели и биха взели всичко, което можеха да отнесат.

А една маса недалеч от вратата бе наредена за вечеря…

Пристъпи по-навътре. Очите й вече се бяха нагодили към царящия сумрак. Забеляза, че в чашите върху масата е налято вино, а бутилката стои в средата. Не се виждаше храна. Част от чиниите се търкаляха съборени по пода непосредствено до някакви оглозгани кости. Двете кучета и котката, чиито изгладнели погледи срещна, й дадоха смътна идея какво точно се бе случило поне тук.

Към втория етаж водеше тясно стълбище. Кризания мислено обсъди със себе си възможността да се качи горе, ала куражът й стигаше само дотук. Реши преди това да разгледа селото. Трябваше да е останал поне някой. Някой, който да й помогне да разреши неочакваната загадка.

Тя взе една лампа от хана и я запали, след което отново излезе на потъналата в непрогледен мрак улица. Какво бе връхлетяло жителите на това село? Къде бяха всички? От пръв поглед ставаше ясно, че не е било нападение. Обичайните следи от борба, изпотрошени мебели, кръв и захвърлени оръжия не бяха налице. Нямаше тела.

Веднага щом излезе от вратата на хана, безпокойството й нарасна. Конят изцвили радостно при появата й. Младата жена потисна желанието си да се метне на него и да го пришпори накъдето й видят очите. Ала животното бе уморено и се нуждаеше от храна и вода. Мисълта за това я накара да го развърже и отведе в конюшнята зад странноприемницата. Беше празно, което не бе необичайно в тези времена — конете се бяха превърнали в рядък лукс. Поне имаше слама и вода, така че явно съдържателите се бяха старали да бъдат подготвени за нуждите на гостите си. Тя окачи лампата на една греда и разседла животното, след което се постара да го почисти, доколкото можеше, макар никога да не й се бе налагало да го прави.

Конят изглежда остана доволен от оказаното внимание, защото още докато Кризания излизаше, се бе заел да дъвче овеса от едно корито.

Отново се озова на празната, смълчана улица. Надничаше през прозорците на мрачните къщи, без да забележи нищо и никой. Когато вече почти се бе отказала, до нея долетя тих звук. Сърцето й спря да бие, а лампата се затресе в несигурната й ръка. Спря и се ослуша, като се опитваше да се убеди, че е чула животно или птица.

Не, звукът се повтори. И потрети. Беше странен звук. Нещо като повтарящо се свистене, последвано от глухо тупване. Определено не й звучеше заплашително. И все пак Кризания не можеше да се осмели дори да помръдне, за да открие какво го предизвиква.

— Колко съм глупава! — каза на висок глас.

Разочарована от себе си и провала на замисления план, Кризания твърдо закрачи право към звука, решена да разбере какво става тук. Независимо от това обаче, ръката й несъзнателно потърси закрилата на медальона, просто за всеки случай.

Звукът ставаше все по-отчетлив. Скоро редицата от къщи и малки магазини свърши. Чак когато зави зад ъгъла в дъното на улицата, се сети, че е трябвало да угаси лампата. Твърде късно. Стреснат от ярката светлина, човекът, който дотогава бе вдигал шума, рязко се обърна към нея и заслони очи с ръка.

— Кой е? — извика той. — Какво искаш?

Не звучеше изплашено, а по-скоро смъртно уморено, сякаш присъствието й означаваше допълнителна, нежелана грижа.

Вместо да отговори, Кризания се приближи. Сега вече знаеше кое бе предизвиквало шума. Мъжът копаеше! В ръката му имаше лопата. Работеше на тъмно, очевидно без да има време да забележи, че слънцето е залязло и нощта се е спуснала.

Младата жена издигна лампата, за да може светлината й да огрее и двама им и си позволи да разгледа мъжа по-внимателно. Беше съвсем млад, може би по-млад дори от нея самата — около двайсет, двайсет и една годишен. Беше човек с бледо, сериозно лице и носеше дрехи, които — ако не бе странният непознат символ върху тях, Кризания лесно можеше да вземе за роба на свещенослужител. Когато го доближи съвсем, младата жена забеляза, че мъжът се олюлява. Очевидно единствено лопатата му помагаше да остане на крака. Изглеждаше изтощен до крайност.

Забравила за всичките си страхове, тя се спусна да му помогне, но изненадано спря, когато забеляза, че той вдига предупредително длан:

— Не се приближавай!

— Какво? — попита стреснато тя.

— Казах, не се приближавай! — повтори настойчиво младият мъж.

Лопатата се изплъзна от пръстите му и той се отпусна на колене, стиснал корема си с изкривено от болка лице.

— Не мога просто да те оставя — заяви тя, осъзнала, че непознатият е или болен, или ранен.

Забързано слезе при него и вече посягаше, за да му помогне да се изправи, когато най-сетне видя с какво се бе занимавал досега.

Замръзна, скована от ужас.

Мъжът запълваше гроб. Общ гроб.

Огромната яма бе пълна с тела — на мъже, жени и деца. Не се забелязваха никакви белези от насилствена смърт. И все пак всички до един бяха мъртви. В ямата, осъзна тя, бяха телата на всички жители на селото.

А когато отново се обърна към младия мъж и видя потта по челото, трескавите очи и размътения му поглед, Кризания разбра.

— Опитах се да те предупредя — прошепна уморено и задавено той. — Горящата треска.

— Хайде — подкани го печално тя.

Обърна решително гръб на ужасната гледка от безредно струпани тела и се опита да го вдигне. Той се помъчи да я отблъсне.

— Недей! — помоли отпаднало. — Ако се заразиш… ще умреш за няколко часа.

— Болен си. Нуждаеш се от грижи — отвърна тя, без да обръща внимание на протестите му.

— Но гробът — прошепна младият мъж, загледан към небето, където гарваните отново бяха започнали да се вият. — Не можем да оставим телата.

— Душите им са отлетели при Паладин — възрази Кризания, като се стараеше да се пребори с ужасната представа за отвратителното пиршество, което щеше да последва отдалечаването им. Вече се разнасяха тържествуващите крясъци на птиците. — Сега с нас са само техните обвивки. Сигурна съм, че ще се съгласят първо да се погрижим за живите.

Мъжът въздъхна уморено и наведе глава, докато тя му помагаше да се изправи. Беше необичайно отслабнал — почти не усети тежестта му, когато се облегна на нея. Запита се колко ли време е минало, откакто за последно е ял прилична храна.

— Домът ми е ей там — посочи той и двамата поеха бавно нататък.

Къщата беше съвсем малка, по-скоро колиба, разположена в края на селото. Кризания кимна:

— Кажи ми какво се е случило тук? — подкани го, колкото да отвлече мислите и на двамата от плясъка на криле зад гърбовете им.

— Няма много за разказване — отвърна той. Беше започнал да трепери неудържимо. — Разпространява се бързо. Без предупреждение. Вчера децата все още си играеха из градините. А през нощта умираха в ръцете на майките си. По масите из къщите остана храна, която никой не можа да хапне. На сутринта онези, които все още можеха да ходят, изкопаха този гроб. Знаехме, че и ние ще легнем в него…

Гласът му изневери, задавен от внезапната болка.

— Всичко ще бъде наред — каза успокоително Кризания. — Трябва да поспиш. Ще ти направя компрес и ще се помоля за теб…

— Молитви! — младият мъж се засмя с горчивина. — Аз бях техният свещеник! — Той махна с ръка към масовия гроб. — Ето какво постигнаха молитвите ми!

— Тихо, трябва да пазиш силите си.

Вече се бяха добрали до малката къща. Успя някак да му помогне да се отпусне в леглото и се зае да стъкне огъня. Скоро пламъците му се разгоряха. Кризания запали няколко свещи и отново се върна при пациента си. Трескавите му очи следяха всяко нейно движение.

Придърпа един стол близо до леглото, настани се в него и натопи парче плат в паницата с хладка вода, която бе приготвила. Постави напоения с вода плат на челото му.

— Аз също съм свещенослужител — обясни и му посочи медальона на шията си. — Смятам да се помоля на своя бог, за да те излекува.

Кризания остави паницата на малката маса до леглото, сложи ръце на раменете на свещеника и се съсредоточи:

— Паладин…

— Какво… — прекъсна я той. Младата жена неволно потръпна от допира на горещите му пръсти. — Какво правиш?

— Ще те излекувам — усмихна му се търпеливо. — Вече ти казах, че съм свещенослужител. На Паладин.

— Паладин! — Лицето му се сгърчи от неочаквана болка, след което мъжът отново я погледна невярващо. — Помислих, че не съм чул добре. Как е възможно? Свещенослужителите му са изчезнали точно преди Катастрофата.

— Дълга история — отговори тя и придърпа завивките над треперещото му тяло. — Ще ти я разкажа по-късно. Засега те съветвам просто да повярваш, че той е моят бог и че мога да те излекувам!

— Не! — ръката му стисна нейната с изненадваща сила. — Аз съм свещеник на Боговете на търсещите. И се опитах да помогна на своето паство — каза дрезгаво. — Но… бях безсилен. Всички измряха! — очите му се затвориха в агония. — Как само се молих! Но боговете… не ми отговориха.

— Така е, защото си се молил на погрешните богове — увери го тя и посегна да отметне един кичур от запотеното му чело.

Очите на селския свещеник се отвориха. Беше красив мъж. Помисли си, че от външността му се излъчва някаква особена интелигентност и образованост. Очите му бяха сини, а косата — руса.

— Вода — произнесе през пресъхналите си устни.

Тя му помогна да се изправи. Свещеникът жадно отпи от ръба на купата и отново с нейна помощ се отпусна в леглото. Притвори очи.

— Значи си чувал за Паладин и древните богове? — попита Кризания.

Той я погледна.

— Да — отвърна с горчивина. — Чувал съм за тях. Чувал съм, че са разпространили сред нас глад и мор. И че позволили на злото да шества из света. А после ни изоставили в час на нужда!

Сега беше ред на младата жена да се втренчи невярващо в него. Беше очаквала всичко друго — отричане, безверие, даже незаинтересованост, но не и нещо подобно. С това не можеше да се справи. Не можеше да се изправи срещу гнева на този мъж. Не за такъв сблъсък се бе подготвяла. Очакванията й се простираха най-много до някоя и друга суеверна тълпа, а откриваше масов гроб и умиращ свещеник.

— Боговете не са ни изоставили — заговори с глас, треперещ от вложената в него молба. — Те са сред нас и очакват молитвите ни. Злото, което се е спуснало над Крин, е резултат единствено от гордостта и незнанието на хората.

Разказът на Златна Луна за изцелението на Елистан и приобщаването му към вярата все още бе съвсем жив в съзнанието й и бе на път да я изпълни с екзалтация. Сега от нея се очакваше да постъпи по същия начин — да излекува този млад свещеник и да го приобщи към Паладин…

— Ще ти помогна — каза тя. — После ще имаме време да поговорим. Тогава ще успееш да разбереш онова, което…

Кризания коленичи до леглото и сключи пръсти около медальона си. След което отново започна:

— Паладин…

Ръката му грубо я накара да изпусне медальона. Тя стреснато вдигна очи. Беше се изправил в седнало положение и я наблюдаваше трескаво, но абсолютно спокойно:

— Не — произнесе твърдо той. — Ти трябва да разбереш. Не е нужно да ме убеждаваш в каквото и да било. Вярвам ти! — Той извърна глава към сенките с мрачна усмивка. — Да, Паладин е с теб. Усещам присъствието му. Може би е така, защото вече съм твърде близо до смъртта.

— Това е прекрасно! — възкликна в екстаз младата жена. — Така ще мога да…

— Чакай! — свещеникът се забори за глътка въздух, без да пуска ръцете й. — Чуй ме! Точно защото вярвам, отказвам… да бъда излекуван.

— Какво? — Не успяваше да схване. И после: — Болен си. Вече не знаеш какво говориш — произнесе решително.

— Напротив, зная — възрази той. — Виж ме. Нима не ти изглеждам с всичкия си?

Кризания го огледа и бе принудена да кимне против волята си.

— Точно така. Знам какво говоря. В пълно съзнание съм и те разбирам напълно.

— Тогава… защо?

— Защото — започна свещеникът и бе очевидно, че всяка глътка въздух му костваше неимоверни усилия, — ако Паладин е тук, а сега вече съм уверен, че е така, тогава защо той… позволи всичко това да се случи! Защо остави хората ми да измрат? Защо е цялото страдание? Отговори ми! Защо го е предизвикал? — Ръцете му настоятелно я разтърсиха. — Защо?!

Нейните собствени въпроси! Въпросите на Рейстлин! Кризания почувства, че умът й се лута в объркващ мрак. Как би могла да му отговори, след като и тя самата не знаеше?

Ала през изтръпналите си устни предпочете да повтори думите на Елистан:

— Трябва да запазим вярата си. Пътищата на боговете са неведоми. Не можем да видим по-далеч…

Вече отпуснат обратно сред завивките, мъжът просто поклати глава. Младата жена отчаяно замълча, изправена пред упорития му гняв.

„Ще го излекувам, въпреки всичко — помисли си с решително. — Сега е твърде слаб. Не мога да очаквам от него разбирането, което…“

Сетне въздъхна. Не. При други обстоятелства Паладин вероятно би й дал разрешение. Сега обаче бе сигурна, че нейният бог нямаше да откликне на молитвите й. Чувстваше, че в божествената си мъдрост Паладин щеше да прибере младежа при себе си и чак тогава всичко щеше да се изясни.

Но не и сега, не и в този момент. Не и с нейна помощ.

Внезапно си даде сметка, че ходът на историята не може да бъде променен. Каквито и усилия да положеше, едва на Златна Луна щеше да се удаде да възвърне вярата на човека в боговете, но във време, в което този ужасен гняв щеше да е отмрял, когато хората бъдеха готови да слушат и да вярват. Не и преди това.

Провалът й бе пълен. Все така коленичила до леглото, тя сведе глава в ръцете си и тихо се помоли за опрощение, задето не бе пожелала да разбере очевидната истина.

Нечия ръка докосна нежно косата й. Тя вдигна очи, за да срещне изнурения поглед на свещеника.

— Съжалявам — произнесе тихо той с треперещи от треската пръсти. — Не исках… да те разочаровам.

— Разбирам — промълви Кризания. — И уважавам желанието ти.

— Благодаря — кимна мъжът. В продължение на няколко дълги минути единствените звуци, който се разнасяха, бяха хриповете от затрудненото му дишане. След малко тя понечи да се изправи, но усети, че горещите му ръце я стискат силно: — Ще направиш ли нещо за мен? — прошепна той.

— Всичко — отвърна с усмивка младата жена, макар почти да не го виждаше от сълзите в очите си.

— Остани до леглото ми. Докато умра…