Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (27)

Глава 5

Угощението продължи почти през цялата нощ, а над масите се разнасяха наздравици, смехове, викове и добронамерени ругатни, изречени на джуджешки, варварски, соламнийски и дори на Общия език.

За Рейстлин не представляваше проблем да се измъкне незабелязано. Така или иначе във всеобщото вълнение мълчаливият, циничен архимагьосник едва ли щеше да липсва някому.

Докато крачеше към новата си палатка, гледаше да се придържа към сенките. Черната роба го скриваше напълно и фигурата му приличаше на петно от мрак.

Пътьом подмина палатката на Кризания. Младата жена гледаше тъжно към веселбата, но не смееше да се присъедини към нея, тъй като присъствието на „вещицата“ точно в този момент щеше повече да навреди, отколкото да помогне на Карамон и онова, което се опитваше да постигне.

„Каква ирония — помисли си Рейстлин, — толерират един черноризец, а хулят и мразят до дъното на душите си свещенослужител на самия Паладин.“

Докато крачеше съвсем тихо през мократа трева на полето, в което лагеруваше армията им, Рейстлин за момент си позволи да се позабавлява с тази мисъл. Нещо го накара да вдигне очи към небето и да се усмихне подигравателно към изправените един срещу друг Платинен и Петглав дракон.

Съзнанието, че Фистандантилус е можел да успее без неочакваната намеса на някакъв си жалък гном, му бе донесло неизказана наслада. Според всичките му изчисления, именно този гном трябваше да бъде ключът към предстоящите събития. Създанието със сигурност бе променило хода на историята, ала тепърва му предстоеше да установи как го бе направило. На първо време обаче смяташе да се добере планинската крепост Заман, а чак по-късно щеше да се погрижи да си пробие път до Торбардин, да открие гномчето и да го обезвреди.

Времето — такова каквото трябваше да бъде в действителност — отново щеше да се завърне в нормалното си русло. А той щеше да успее там, където Фистандантилус се бе провалил.

Точно поради тази причина и — както предполагаше — с подход не много по-различен от този на Фистандантилус, Рейстлин неотклонно наблюдаваше и контролираше малката им война, за да е сигурен, че ще успеят да се доберат необезпокоявани до Заман. Двамата с Карамон прекарваха часове над старите военни карти, чертаейки планове, изучавайки укрепления, като се опитваха да сравнят спомените си от пътувания, които още не се бяха състояли и да отгатнат пред какви трудности щяха да се окажат изправени.

Най-важно за спечелването на битката обаче бе падането на Пакс Таркас.

А това, както бе повторил неведнъж с въздишка брат му, изглеждаше едва ли не непреодолима задача.

— Дънкан се е погрижил в крепостта да има повече от достатъчно войници — беше възразил Карамон, докато пръстът му почиваше върху картата и изобразената на нея твърдина. — Сигурен съм, че си спомняш какво представлява, Рейст. И че онези хитреци са я издигнали между две високи до небето възвишения. Проклетниците могат да я удържат с години! Ще затворят портите, после ще задействат механизма, който освобождава скалите и това ще бъде краят. А и доколкото си спомням, за да вдигнат камъните са използвали сребърни дракони — добави безутешно.

— Можем да заобиколим — предложи замислено магьосникът.

Карамон поклати глава:

— Откъде? — Пръстът му се премести на запад. — От едната страна е Квалинести. Елфите ще ни нарежат на парчета и ще провесят кожите ни да съхнат по дърветата. — Той насочи вниманието си на изток. — От другата пък имаме или море, или планини. Не разполагаме с достатъчно кораби, за да се придвижим по вода, а — пръстът му се спусна надолу, — окажем ли се тук на юг, в тази пустиня, ще открием и двата си фланга — с Пакс Таркас на север и Торбардин на юг.

Едрият войн закрачи из стаята, като от време на време спираше, за да се втренчи раздразнено в картата.

Рейстлин се прозя, след което се изправи и внимателно постави ръка върху рамото на Карамон:

— Помни едно, братко — произнесе твърдо, — Пакс Таркас е паднал!

Лицето на генерала си остана мрачно.

— Да — промърмори, изнервен от факта, че всичко това беше просто игра, чиито правила бе принуден да следва. — Предполагам, не си спомняш как?

— Не — магьосникът поклати глава. — Но съм сигурен, че точно така се е случило… — Той замълча. После повтори настойчиво: — Ще се случи!

 

 

Недалеч от края на гората, като внимаваха да се държат встрани от светлината на лагерните огньове и предните постове, пълзяха три сенки. Когато достигнаха началото на лагера, сенките се поколебаха, сякаш не бяха сигурни накъде точно трябваше да тръгнат. Накрая една от тях посочи нещо и измърмори тихо. Другите две кимнаха и всички отново поеха, вече с далеч по-бърза крачка.

Движеха се бързо, но далеч не толкова тихо. Никое джудже за нищо на света не може да бъде принудено да се промъква тихо, а тези бяха дори още по-шумни от обичайното. Броните им скърцаха и дрънчаха, нозете им настъпваха съчки, които не биваше да настъпват, а всичко това се придружаваше от непрестанни ругатни и забързано суетене.

Докато ги очакваше в мрака на собствената си палатка, Рейстлин поклати глава. Чуваха се отдалеч. За щастие бе предвидил подобно развитие на нещата и нарочно бе определил срещата по време на шумните празненства, за да имат поне някакво прикритие.

— Влез — каза високо, когато тропота и дрънченето на подкованите ботуши спря пред входа на палатката.

Настъпи мълчание, прекъсвано от тежко дишане и тихи възклицания, тъй като никой от тримата му посетители не искаше да докосне платнището пръв. После някой изръмжа предупредителна псувня. Платнището се отметна толкова ожесточено, че едва не бе разкъсано и във вътрешността пристъпи джудже, което, ако се съдеше по наперената походка, очевидно беше водачът им.

То се приближи до масата в центъра на палатката без особени затруднения, макар вътре да цареше пълна тъмнина. След годините, прекарани под земята, дюлърът имаше отлично нощно зрение. Някои от неговата раса, поне според носещите се слухове, подобно на елфите имаха дарбата да виждат блясъка, който се излъчва от всички живи същества.

Ала колкото и добре устроени да бяха, очите на джуджето си оставаха безпомощни пред фигурата в черни дрехи, която търпеливо очакваше гостите си от другата страна на писалището. Всичко, което виждаше то, бе огромна, бездънна празнина. Трудно можеше да се твърди, че дюлърът е слаб или страхлив, даже напротив — в него имаше нещо наистина безразсъдно. Знайно бе, че баща му бе умрял по време на ужасен пристъп на лудост. Мрачното джудже обаче откри, че не може да потисне внезапното потръпване, което пропълзя по протежение на целия му гръбнак.

То се настани на един стол.

— Вие двамата — нареди на джуджешки на онези с него. — Наблюдава вход.

Джуджетата кимнаха и с облекчение пропълзяха до платнището, за да се втренчат в сенките навън. Внезапният блясък на ярък пламък накара и тримата да подскочат. Водачът изръмжа ужасено проклятие и вдигна ръка, за да предпази очите си.

— Без светлина… без светлина! — извика на груб Общ език.

Сетне езикът му сякаш залепна за небцето и в продължение на няколко мига успяваше да издаде единствено нечленоразделно ръмжене. Защото светлината бе избликнала не от факла или свещ, а направо от дланта на магьосника.

По природа всички джуджета се отнасят подозрително към магията. Положението се влошаваше още повече от факта, че дюлърът бе необразован и суеверен, така че този най-обикновен трик, който можеше да изпълни всеки уличен фокусник, почти го извади от равновесие и накара сърцето му да забие учестено.

— Предпочитам първо да видя онези, с които сключвам сделки — произнесе тихо и заплашително Рейстлин. — Не се страхувай. Никой отвън не може да забележи светлината, но дори и да се случи, ще си помислят, че работя.

Джуджето съвсем бавно свали ръка и замига от болка срещу яркия блясък. Двамата му придружители поуспокоено приклекнаха дори още по-близо до изхода на палатката. Дюлърът бе същият, който бе присъствал на съвета, свикан от Дънкан. И макар на лицето му лесно да се забелязваше отпечатъкът на лудостта, която отличаваше цялата им раса, все пак нещо в погледа му навеждаше на мисълта, че в него има достатъчно интелигентност, която при определени обстоятелства можеше да го направи особено опасен.

В този момент очите му наблюдаваха преценяващо магьосника, докато магьосникът на свой ред наблюдаваше преценяващо него. Дюлърът беше впечатлен. Отношението му към хората бе почти същото, както и на повечето джуджета. А човек, който при това се занимава с магия, ставаше два пъти по-подозрителен. В джуджето обаче имаше достатъчно проницателност и вродено умение за преценка от пръв поглед, за да му стане ясно, че в тънките устни на магьосника, в изпитото му лице и студени очи обитава единствено безскрупулно желание за абсолютна власт, на което нямаше нищо против да се довери.

— Ти… Фистандантилус? — изръмжа грубо то.

— Да. — Магьосникът затвори дланта си и пламъкът изчезна, за да ги потопи в предишната непроницаема тъмнина. Това най-малкото поуспокои джуджето. — И говоря джуджешки, така че можем да водим разговора на вашия език. Всъщност дори настоявам, за да не се окаже, че не сме се разбрали.

— Добре и хубаво — дюлърът се наведе напред. — Аз съм Аргът, тан на своя клан. Аз получавам твоето съобщение. Ние заинтересовани. Но трябва знаем повече.

— В смисъл „какво ни засяга то“? — отвърна подигравателно Рейстлин.

Той посочи към единия ъгъл на палатката.

Аргът проследи погледа на магьосника и в началото не видя нищо. Сетне там започна да се очертава някакъв предмет — в началото съвсем слабо, а после и все по-ясно, додето не заблестя почти ослепително. Джуджето още един път изгуби ума и дума, макар този път реакцията му да бе продиктувана повече от неверие, отколкото от страх.

Внезапно очите му стрелнаха Рейстлин подозрително.

— В името на всички богове с бради, защо просто не се увериш сам? — вдигна рамене магьосникът. — Всъщност можеш да го вземеш със себе си още тази нощ… стига да се споразумеем.

Аргът вече се бе смъкнал от стола и се препъваше към ъгъла на палатката. Там се отпусна на колене и зарови ръце в ковчежето, пълно със стоманени монети, които блестяха с ярка магическа светлина. В продължение на няколко минути дюлърът не можеше да откъсне очи от парите и жадно ги оставяше да се изсипват между пръстите му. После въздъхна покъртено, изправи се и отиде да седне.

— Имаш план?

Рейстлин кимна. Магическият блясък на монетите отслабна почти до границите на доловимото, но не достатъчно, за да позволи на джуджето да откъсне поглед от тях.

— Нашите шпиони твърдят — започна магьосникът, — че Дънкан планира да ни посрещне в равнината пред Пакс Таркас и да ни разгроми. В случай, че не успее, в плана му влиза да ни нанесе тежки поражения. Ако все пак спечелим това сражение, кралят ще се изтегли зад стените на твърдината и ще задейства механизма, който освобождава хиляди тонове скална маса, готова да блокира портите на Пакс Таркас… Със запасите от храна и оръжия, които е складирал там, може да издържи достатъчно, за да ни накара да се оттеглим или да изчака пристигането на подкрепления от Торбардин, които да ни приклещят в долината. Прав ли съм?

Аргът прокара пръсти по черната си брада. После измъкна ножа си, подхвърли го във въздуха и сръчно го улови. Очите му уловиха острия поглед на магьосника и той разпери широко ръце:

— Аз съжалявам. Нервен тик — рече, като се хилеше противно. — Надявам се, не си разтревожен. Ако ти е неприятно, мога спра…

— Ако ми е неприятно, ще се оправя някак — отбеляза учтиво Рейстлин. — Давай. Изпитай ме.

Джуджето сви рамене. Чувстваше се неудобно под втренчения поглед на тези странни очи, които дори не можеше да види под сянката на черната качулка. Още веднъж подхвърли ножа.

Ръката на магьосника — слаба и бяла — се стрелна като змия във въздуха, улови оръжието за дръжката и пъргаво заби острието в масата помежду им.

Очите на Аргът проблеснаха:

— Магия — изръмжа той.

— Сръчност — поправи го с хладен тон Рейстлин. — А сега ще продължим ли разговора или ще играем на игри, в които превъзхождах другите още в детството си?

— Твоята информация правилна — измърмори недоволно Аргът, като прибра оръжието обратно в ножницата. — Такъв планът на Дънкан.

— Добре. Моят план пък е много по-прост. Дънкан ще се прибере в крепостта. Но няма да ни нанесе поражение на бойното поле. И няма да даде заповед да затворят портите. — Рейстлин се облегна назад в креслото и събра върховете на пръстите си. — Или по-точно: когато даде заповедта, портите няма да се затворят.

— Толкова лесно? — изсумтя Аргът.

— Толкова лесно — магьосникът разтвори ръце. — Тези, които трябва да ги затворят, ще умрат. Искам от вас да удържите положението, докато успеем да преминем. Пакс Таркас ще падне, а твоите хора ще сложат оръжия и ще ни гарантират услугите си.

— Лесно, но има проблем — възрази джуджето, като го погледна хитро. — Нашите домове и семейства в Торбардин. Какво стане с тях, ако ние превръщаме в предатели?

— Нищо — каза Рейстлин. Той извади от гънките на робата си един свитък, превързан с черна панделка. — Ще се погрижиш това да бъде отнесено на Дънкан. — Магьосникът подаде свитъка на Аргът: — Прочети го.

Джуджето намръщено го взе, хвърли още един изпълнен с подозрение поглед на Рейстлин, след което отиде да го прочете под слабата магическа светлина на ковчежето с монетите.

Очите му се вдигнаха изумено:

— Това… това на езика на моя народ!

Магьосникът кимна леко нетърпеливо.

— Естествено, какво друго очакваше? Дънкан никога няма да се хване, ако е написано на друг език.

— Ама… — Аргът не можеше да си затвори устата. — Този език таен. Знае го само дюлър и неколцина други, като Дънкан, крал…

— Чети! — махна раздразнено Рейстлин. — Не разполагам с цяла нощ.

Като измърмори под нос една ругатня към Реоркс, джуджето зачете. Отне му доста време, макар да ставаше дума едва за няколко изречения. После поглади гъстата си оплетена брада и потъна в размисъл. Накрая се изправи, нави свитъка и бавно потупа с него дланта си.

— Ти прав. Това разрешава всичко. — Отново се настани на стола и се втренчи с присвити очи в магьосника: — Но искам дам нещо друго за Дънкан. Не само свитък. Нещо… впечатляващо.

— Кое смята вашият вид за впечатляващо? — попита Рейстлин с извита от презрение горна устна. — Няколко дузини нарязани на парчета тела?

Аргът се захили:

— Главата на твоя генерал.

Настъпи продължително мълчание. Рейстлин мислеше, макар с нищо да не го издаваше — просто стоеше неподвижно. Дори изглеждаше така, сякаш бе спрял да диша. Тишината се проточи влудяващо, додето Аргът си даде сметка, че е започнал да я възприема като живо същество.

Джуджето потръпна и се намръщи. Не, смяташе да настоява в искането си. Така Дънкан щеше да бъде принуден да го обяви за герой, като онзи кучи син Карас.

— Съгласен съм. — Гласът на Рейстлин бе лишен едновременно и от интонация, и от каквато и да е емоция. Още докато го изричаше обаче, магьосникът се наведе през масата. Доловил приближаването му, Аргът се отдръпна колкото можеше повече. Сега вече виждаше ледения блясък на очите под качулката, усещаше как го пронизват до самите дълбини на съществото му. — Съгласен съм — повтори магьосникът. — Погрижи се да спазите вашата част от сделката.

Джуджето преглътна шумно и се усмихна несигурно:

— Май не те наричат Мрачния без причина, а, приятел? — рече с насилен смях, след което слезе от стола и напъха свитъка в колана си.

Рейстлин не отговори. Единственият знак, че е чул забележката на Аргът бе лекото прошумоляване на робата му. Аргът сви рамене, обърна се и даде знак на двамата си спътници да се заемат с ковчежето в ъгъла. Джуджетата се разбързаха. Затвориха капака и използваха ключа, който магьосникът безшумно извади и им подаде. Когато го вдигнаха, и двете изпъшкаха от усилие, но героично го помъкнаха навън.

На входа Аргът спря с блеснали от удоволствие очи и загледа към тях, додето се скриха в безопасност сред сенките на близката гора. Сетне се обърна към магьосника, който отново се бе превърнал в езеро от необятен мрак.

— Не се тревожи, приятел. Няма провалим теб.

— Не, приятел — съгласи се тихо Рейстлин. — Няма.

Аргът се закова. Тонът на магьосника не му хареса.

— Виждаш ли, Аргът, тези пари са прокълнати. Ако се опиташ да ме преметнеш, всеки, който се е докосвал до тях, съвсем скоро ще забележи, че кожата на ръцете му почернява и започва да гние. А по времето, когато ръцете му вече няма да бъдат нищо повече от сърбяща, кървава каша от плът, ще почернеят и краката му. После, докато наблюдава безпомощно, проклятието ще се разпространи по цялото му тяло. Накрая вече няма да може да се държи върху разложените си крака. Едва тогава ще му бъде позволено да умре.

Джуджето издаде някакъв неопределим звук.

— Ти… ти лъжеш! — произнесе с мъка.

Рейстлин не отговори. Съвсем спокойно можеше и да е изчезнал от палатката. Аргът вече нито го виждаше, нито го чуваше. Магьосникът сякаш се бе стопил в нищото. Онова, което чу обаче, бяха виковете и смеховете откъм поста на караула, когато вратата му се отвори с трясък и от нея се изляха светлина и залитащи джуджета и хора.

Аргът изруга под нос и забързано хукна в тъмнината.

И докато тичаше, бършеше обезумяло ръцете си в панталоните.