Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (36)

Глава 14

Тя притежаваше тъмната къдрава коса и коварна усмивка, които години по-късно мъжете щяха да обожават в дъщеря й, простодушната откритост, наследена от единия от синовете й и дарбата — наистина рядката и могъща дарба — която щеше да предаде на неговия брат.

В кръвта й течеше магия, но за разлика от сина си имаше слаба воля и непостоянен дух. Така позволи на магията да я контролира и в края на краищата — да я доведе до собствената й гибел.

Нито коравосърдечната Китиара, нито пък физически силният Карамон бяха особено разтърсени от преждевременната й смърт. Китиара мразеше майка си от чиста ревност, а Карамон, макар да я обичаше, бе далеч по-привързан към болнавия си брат. Младият войн така и не успя да свикне с безкрайните дрънканици и трансове на майка си. За него те си останаха просто една загадка.

Ала смъртта й опустоши Рейстлин. Той бе единственият от тримата, който я разбираше напълно, дори и да изпитваше съжаление, а на моменти и презрение към слабостта й. Нещо повече — магьосникът бе разгневен заради смъртта й, разгневен, задето го бе изоставила съвсем сам на този свят с дарба, която никога не бе искал. Беше разгневен и дълбоко в себе си — изплашен, провидял в смъртта й своята собствена кончина.

Веднага след като баща му си отиде завинаги, тя бе изпаднала в дълбока печал, от която така и не успя да се измъкне. Рейстлин нямаше друг избор, освен ужасено да наблюдава как майка му преминава през всички фази на бавното полудяване. В началото тя просто отказа да се храни, а сетне започна да потъва все по-дълбоко в магическите измерения, видими само за нейните очи. Собственият й син, магьосникът, бе напълно безпомощен. Именно тогава в душата му се отвори първата дълбока бездна.

През онази последна нощ бе седял редом с нея. Държеше ръката й и се взираше в хлътналите бузи и горящите очи, загледани в трескав транс към нещо непонятно и отдалечено.

Същата нощ Рейстлин се закле, че няма да позволи на нищо и никой да го притежава по същия начин — нито на неговия близнак, нито на сестра им, нито дори на самите богове. Той и само той щеше да определя собствената си съдба.

Клетвата му бе подпечатана от горчивата решимост, която изпитваше в този момент. По онова време магьосникът бе просто момче, останало само в мрака до умиращата си майка. Принудено да остане до нея, додето тя изпусне и последния си дъх.

Тогава, стиснал деликатните й ръце, той отправи тиха молитва през сълзи:

— Майко, върни се… Върни се у дома!

Ето, че в Заман отново чуваше тези думи. Думи, които го предизвикваха, подиграваха му се, смееха се в лицето му. Звънтящи и отекващи в съзнанието му. Разцепващата болка в главата го ослепи. Той се блъсна в една стена.

Веднъж Рейстлин бе станал свидетел как лорд Ариакас измъчва някакъв рицар, като го затвори в камбанарията. Същата вечер мрачните свещенослужители се редуваха да бият камбаната в чест на тяхната Царица. Мъчението бе продължило през цялата нощ. На следващата сутрин откриха човека мъртъв — на лицето му се бе изписал неподправен, дълбок ужас, пред който дори най-закоравелите мъчители побързаха да отстъпят и да наредят трупът му да бъде заровен без бавене.

Сега магьосникът се чувстваше по същия начин, само дето камбанарията бе собственият му череп и вътре звучаха думи, които предричаха неминуемата му гибел. Той залитна, хвана главата си с ръце и се помъчи да изтръгне от нея нетърпимия звук.

„Върни се у дома… Върни се у дома…“

Замаян и полузаслепен от болка, Рейстлин се затича. Препъваше се, без ни най-малка идея накъде отива. Искаше единствено да избяга колкото може по-далече. Краката му отказаха да го държат. Той се препъна в подгъва на робата си и се строполи на колене.

Нещо изскочи от един от джобовете му и заподскача по каменния под. Рейстлин го съгледа и възкликна уплашено и разгневено. Още един признак за неговия провал — драконовата сфера. Потъмняла, напукана, безполезна. Той бясно посегна, за да я хване, ала сферата се изплъзна от хищните му пръсти и се затъркаля по мраморните плочи.

Отчаяно запълзя подире й, додето тя най-сетне спря. Магьосникът озъбено понечи да я грабне, но нещо го накара да замръзне. Повдигна бавно глава и най-после видя къде се намира. Сви се ужасено и затрепери.

Пред него се издигаше Големият Портал.

Беше съвсем същият като в Кулата на Върховното чародейство в Палантас. Огромна овална врата, поставена върху издигната платформа, орнаментирана и защитавана от главите на пет дракона. Змиевидните им шии се издигаха от пода, а главите гледаха към самия портал с разтворена паст, крещящи възхвала в чест на Мрачната Царица.

В Кулата в Палантас вратата към прохода бе залостена. Никой не можеше да я отвори, освен от вътрешната страна, откъм Бездната — изход, до който едва ли някой някога се беше добирал. Тази врата също бе затворена, но имаше двама души, които можеха да преминат през нея — свещенослужител от ордена на Белите роби, изпълнен с безкрайна доброта и архимагьосник от ордена на Черните роби, отдаден на абсолютното зло. Комбинацията беше крайно невероятна. По този начин великите чародеи се бяха надявали да запечатат завинаги ужасния проход към измерението на боговете.

Ако към Портала се загледаше най-обикновен смъртен, едва ли щеше да види нещо по-различно от застинала, смразяваща тъмнина.

Ала Рейстлин отдавна вече не беше обикновен човек. Привличан все по-близо и по-близо от своята богиня, покорил енергии и заклинания, даващи му правото да съзира невероятното, архимагьосникът в момента се намираше някъде между двата свята. Той се втренчи в затворената врата и усети как почти успява да проникне с поглед отвъд тъмнината! Видението трептеше. Той с мъка откъсна поглед от него и отново насочи вниманието си към драконовата сфера.

„Как е успяла да се измъкне?“ — зачуди се той. Държеше сферата в торбичка, скрита дълбоко сред тайните джобове на черната си роба. Внезапно изсумтя, намерил верния отговор: всяка драконова сфера притежаваше силно чувство за самосъхранение. Онази в Истар бе избегнала Катастрофата, изигравайки елфическия крал Лорак. Беше го принудила да я открадне и отнесе в Силванести. А когато полуделият крал вече не можеше да я защити, се бе присламчила към Рейстлин. Беше поддържала живота му, докато се бореше със смъртта в библиотеката на Астинус. Бе заговорничила с Фистандантилус, за да положи душата на младежа в краката на Царицата. А сега, доловила най-голямата опасност за съществуването си, се опитваше да избяга и от него.

Нямаше да го допусне! Посегна. Пръстите му се свиха решително около сферата…

Разнесе се писък…

И Порталът се отвори.

Рейстлин вдигна очи. Не се бе отворил, за да го допусне. Не, беше се отворил, за да го предупреди — за да му покаже как изглежда наказанието в случай на провал. Застанал на колене, притиснал сферата към гърдите си, Рейстлин почувства как присъствието и великолепието на Такхизис, Царицата на Мрака, се възправят неумолимо пред него. Поразен от благоговение, магьосникът се сви на топка и затрепери в краката й.

Такава е съдбата ти! — просъскаха думите в съзнанието му. — Нещастието на майка ти ще настигне и теб. Магията ще те погълне. Ще останеш завинаги в плен на собствените си заклинания и дори сладката утеха на смъртта ще ти бъде отказана!

Рейстлин рухна. Усети как тялото му се сгърчва. Спомни си, че и тялото на Фистандантилус се бе сгърчило по същия начин от докосването на халцедона.

Главата му лежеше върху каменния под, сякаш бе положена върху дръвника на палача. За момент магьосникът бе готов да признае поражението си…

Ала в Рейстлин имаше сила, която никой не можеше да му отнеме, която се намираше дълбоко в него. Много отдавна боговете бяха натоварили Пар-Салиан със задачата да открие магьосник, който е достатъчно силен, за да надвие нарастващото зло на Мрачната Царица. След дълго търсене магът се бе спрял на Рейстлин, съзирайки в младия магьосник тъкмо тази вътрешна сила. По онова време тя бе просто безформено парче желязо, ала годините, огънят на болката, страданието, войната и амбициите щяха да я превърнат в добре закалена стомана.

Рейстлин вдигна лице от студения камък.

Горещината на яростта й го обгръщаше. Тялото му бе потънало в пот. Огънят изсмукваше дъха от дробовете му. Измъчваше го, подиграваше му се, показваше му света, пречупен през собствените му думи и видения. И, макар да бе заслепен от ужас, какъвто никога до този момент не бе изпитвал, магьосникът усети, че душата му ликува.

Объркано се опита да анализира чувствата си. Забори се за контрол и след едно последно усилие, което го остави слаб и разтреперан, успя да прогони звънтящите звуци от гласа на майка му и да проясни съзнанието си. Затвори очи, за да не вижда презрителната усмивка на Царицата.

Тъмнината го обгърна и в тази тъмнина — прохладна, сладка и успокояваща, той съзря страха й.

Тя се боеше… боеше се от него!

Рейстлин съвсем бавно се изправи на крака. От Портала вееха горещи ветрове и караха робата му да плющи немилостиво. Осъзна, че е обгърнат от буреносни облаци. Сега вече можеше да гледа право към прохода. Присви очи. Втренчи се във вратата с мрачно изкривена усмивка. Сетне вдигна ръка и запрати драконовата сфера в пастта на Портала.

Сферата срещна невидима стена и се разпръсна. Отекна почти недоловим писък. Над главата му запърхаха мрачни, сенчести криле, след което се разнесе ридание, а крилете се превърнаха в дим и бяха отвени надалеч.

През тялото му протичаше енергия, каквато никога не бе притежавал. Знанието за слабостта на врага го изпълваше с опияняваща смелост. Усети как магията се заражда в ума му, спуска се към сърцето и потича като нажежено желязо в кръвта му. Събираното с векове познание беше изцяло в негова власт — неговата и на Фистандантилус!

А после до ушите му достигна кристалночист тръбен звук. Студен и ясен като заснежените върхове над дома на планинските джуджета. Сигналът отекна, за да прогони гласовете, които отвличаха вниманието му, призова го към мрака, давайки му власт над самата смърт.

Рейстлин се поколеба. Не бе възнамерявал да прекрачи през Портала толкова скоро. Искаше му се да изчака още съвсем малко. Но и сега щеше да се справи, стига да бе абсолютно наложително. Пристигането на кендера означаваше, че времето може да измени своя ход. А смъртта на гнома бе премахнала всяка възможност от намесата на магическото устройство — намесата, коствала смъртта на Фистандантилус.

Беше време.

Рейстлин отправи към Портала един последен, изпълнен с копнеж поглед. Сетне се поклони на Царицата, обърна се и закрачи уверено надолу по коридора.

 

 

Кризания стоеше на колене в стаята си и се молеше.

Веднага след завръщането си от посещението при Тасълхоф, понечи да си легне, но я възпря някакво странно предчувствие. Въздухът бе застинал и изпълнен с очакване. Сънят така или иначе бягаше от очите й. Беше нащрек и по-будна от всеки друг път.

Небето се къпеше в студения огън на звездите. Сребърната луна Солинари блестеше като острие на добре наточена кама. Виждаше всеки предмет в стаята си с почти свръхестествена яснота. И всеки предмет изглеждаше оживял. Имаше чувството, че я наблюдават отвсякъде.

Вцепенено се загледа към звездите, като мислено съединяваше точките на отделните съзвездия: Гилиън, Книгата, Везните на неутралитета; Такхизис, Царицата на Мрака, Драконът на всички и на никой цвят; Паладин, Храбрият войн, Платиненият дракон. И луните: Солинари, Божието око и Лунитари, Вечерницата. Отвъд тях се въртяха звездите на по-маловажните богове, а сред тях и планетите.

А някъде там, съвсем невидима, бе и Черната луна. Само неговите очи можеха да я съзрат.

Застанала напълно неподвижно и загледана нагоре, Кризания усети, че пръстите, с които се бе облегнала на студения камък, са изстинали като лед. Осъзна, че е започнала трепери. Обърна гръб на небето, решена най-сетне да поспи поне няколко часа…

Ала нощта не й даваше мира.

„Чакай — шепнеше тя, — чакай…“

А после чу тръбата. Чиста, пронизваща мелодия, която възвести победно присъствието си и смрази кръвта й.

В този момент вратата на стаята се отвори.

Изобщо не се изненада, че го вижда. Всъщност дори бе очаквала идването му. Кризания спокойно се обърна и го погледна право в очите.

Рейстлин се възправяше в рамката на вратата. Силуетът му се очертаваше на фона на светлината от потрепващите факли в коридора отвън, но освен тази светлина имаше и друга — извираща от тялото му, нечиста светлина, която като че идваше от дълбините на душата му.

Привлечена от някакъв неясен подтик, младата жена отново извърна поглед към небесата и най-сетне я съзря. Тя озаряваше всичко. Нуитари, Черната луна.

За момент затвори очи, надвита от опияняващия приток на кръв и учестените удари на сърцето си. Сетне отново ги отвори, вече по-уверено, за да открие, че Рейстлин се е приближил и стои точно пред нея.

Тя затаи дъх. Беше го виждала в екстаза на магията, в борба с победи и поражения. Сега обаче пред нея стоеше човек, достигнал върха на своята мощ и мрачно великолепие. На лицето му бяха изписани древна мъдрост и проницателна интелигентност. Но това беше лице, което не познаваше.

— Време е, Кризания — произнесе магьосникът и протегна ръце.

Тя ги улови. Пръстите й бяха премръзнали, ала докосването му ги опари.

— Страхувам се — прошепна.

Той се приближи.

— Не бива да се страхуваш — каза й. — Твоят бог е с теб. Виждам го съвсем ясно. Моята богиня е тази, която трябва да се страхува, Кризания. Усещам го! Двамата заедно, ти и аз, ще прекосим границите на времето и ще пристъпим във владенията на смъртта. Ще се изправим един до друг срещу Мрака. С общи усилия ще успеем да поставим Царицата на колене!

Ръцете му я привлякоха и нежно обгърнаха тялото й. Устните му се впиха в нейните, за да откраднат дъха й с целувка.

Кризания затвори очи и позволи на магическия огън да завладее тялото й и да погълне студената, уплашена бяла черупка, в която се криеше от години.

Тя се отдръпна. Прокара ръка по устните му, вгледа се в бездънните му очи. А там, отразена в огледалото на душата му, видя себе си: в пламтяща, лъчиста аура от ярка, бяла светлина. Видя себе си красива, обичана, боготворена. Носеща истина и справедливост на света, готова да прокуди завинаги всяка печал, страх и отчаяние.

— Паладин да ни е на помощ — прошепна Кризания.

— Да — отвърна Рейстлин. После добави: — Ще ти дам още един талисман, като онзи, който те пазеше в Дъбравата Шойкан. Използвай го, за да преминеш невредима през Портала.

Тя потръпна. Той се притисна в нея, наведе главата й и я докосна с устни по челото. През цялото й тяло пропълзя болка, която достигна до сърцето, готова да го пресуши. Кризания понечи да се отдръпне, ала не извика. Той й отправи усмивка.

— Хайде.

Двамата се стопиха в нощта на крилете на прошепнатата магия, огрени от червените лъчи на Лунитари — кръв, избликнала от острието на Солинари.