Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (4)

Глава 1

Сънят на Кризания се разпадна на хиляди парчета. Разнеслият се вик бе неочакван и страшен, дрезгав, изпълнен с ужас. В първия момент дори не можа да си даде сметка какво я бе събудило, толкова дълбоко бе заспала. Огледа се объркано и изплашено, като се опитваше да разбере къде се намира и какво бе накарало дъхът й да секне.

Подът под нея със сигурност бе влажен и твърд. Тялото й несъзнателно започна да се тресе от всепроникващия мраз, зъбите й затракаха от студ. Вслуша се напрегнато в непроницаемия мрак и тревожната тишина.

Внимателно издиша и вдиша. Паниката най-сетне я овладя. Отчаяно се опита да придаде форма на тъмнината, да я насели с хора и предмети, ала умът й отказа да се подчини. Съществуваше само лишен от мащаби мрак. Вечен мрак…

После отново чу крясъка и моментално разпозна в него онова, което я бе накарало да се събуди. И макар самият факт, че чуваше звук от човешки глас да бе успокоителен, страхът в него проряза душата й.

Отчаяно, полуобезумяло, тя се опита да надмогне тъмнината, да мисли, да помни…

Имаше някакъв напев, монотонен глас — може би на Рейстлин, — а после и ръцете му около нея. Усещането за прегръдката на вода, отнасяща я надалеч в огромното нищо.

Рейстлин! Кризания протегна разтреперано ръка, ала пръстите й не напипаха друго освен все същия влажен, мразовит камък. След което споменът я връхлетя внезапно и безмилостно. Карамон, промушващ брат си, пробляскващото острие на меча в ръката му… Собствените й думи, докато изричаше защитното заклинание, за да предпази магьосника… Звукът от падналото оръжие.

Само че този вик — това беше Карамон! Ами ако той…

— Рейстлин! — изкрещя ужасено Кризания и опита да се изправи на крака.

Гласът й сякаш потъна безследно в надвисналия мрак. Чувството бе толкова потискащо, че моментално съжали, че се е обадила. Обгърна раменете си с ръце и започна да трепери от студ. Неволно докосна медальона на Паладин, окачен на врата й. Благотворното въздействие я изпълни със спокойствие.

— Светлина — прошепна тя и като вдигна високо медальона, отправи молитва към бога да разпръсне тъмнината.

От украшението избликна мека светлина и се процеди през пръстите й, отблъсквайки черния воал на мрака, колкото да й позволи да започне да диша спокойно. Тя прехвърли верижката на медальона през косата си и го издигна нагоре. Светлината озари по-ярко пространството около нея. Трябваше да си припомни откъде бе долетял викът.

Бързо огледа почернелите мебели, паяжините, разпръснатите книги, потрошените лавици. Всички тези предмети бяха дори по-плашещи от самата тъмнина, именно тя им бе дала живот. Даде си сметка, че собственото й присъствие грубо нарушава изградения ред на това място.

А сетне викът се разнесе отново.

Обърна се бързо в неговата посока с неудържимо трепереща ръка. Светлината на бога раздроби тъмнината, за да разкрие в ужасяващи подробности две застинали фигури. Едната, облечена в черни одежди, лежеше върху студения под. Над неподвижните й очертания се бе изправил огромен мъж в опръскана с кръв златна броня. Около врата му имаше железен нашийник. Взираше се в мрака с протегнати ръце, разкривена, широко отворена уста и побеляло от ужас лице.

Медальонът едва не се изплъзна от безчувствените й пръсти, когато най-после разпозна тялото, застинало неподвижно в краката на война.

— Рейстлин! — прошепна Кризания.

Чак сега си даде сметка, че безценната светлина намалява и успя да улови по-здраво изплъзващата се платинена верижка на медальона.

Запълзя по пода, докато светът наоколо диво се люлееше заедно с несигурната светлина в ръката й. Изпод нея се разбягаха мрачни сенки, ала жената дори не ги забеляза, обзета от неистов страх, който бе надмогнал дори този от заобикалящата я тъмнина. Кризания коленичи до магьосника.

Рейстлин лежеше по очи. Качулката закриваше главата му напълно. Тя внимателно го обърна по гръб. Отмахна качулката и освети лицето му с медальона. Почувства как сърцето й се свива.

Кожата му бе пепелявобледа, устните — посинели, а очите — потънали дълбоко в изпъкналите скули.

— Какво си направил? — изкрещя тя на Карамон, като вдигна поглед, все така коленичила до неподвижното тяло на магьосника. — Какво си направил? — повтори с глас, който се разкъсваше едновременно от скръб и напираща ярост.

— Кризания? — прошепна дрезгаво войнът.

Медальонът караше извисяващата се фигура на гладиатора да хвърля причудливи сенки. Ръцете му все така се протягаха напред, пръстите продължаваха немощно да се опитват да сграбчат нещо във въздуха. Той наклони глава към звука от гласа й.

— Кризания? — изрида.

Направи крачка към нея, препъна се в краката на брат си и полетя тежко към пода.

Почти незабавно отново се озова на колене и запълзя неуверено, като дишаше с дълбоки хрипове. Очите му бяха все така широко отворени и втренчени нанякъде. Войнът протегна ръка:

— Кризания? Светлина! Твоята светлина! Бързо!

— Вече имаме светлина, Карамон! Аз… Свети Паладине! — промърмори тя, загледана към него през мекото сияние на медальона. — Та ти си сляп!

Жената улови търсещите му пръсти. Щом усети докосването й, войнът изрида за втори път. Ръката му се сключи около нейната с премазваща сила и Кризания прехапа устни от внезапната болка. Продължи да го държи, без да престава да осветява тялото на Рейстлин.

Взаимно си помогнаха да се изправят на крака. Огромното тяло на Карамон трепереше неудържимо и се притискаше към нея. Очите му се взираха право напред — подивели и невиждащи. Тя се огледа с отчаяната надежда да открие нещо — стол, кушетка, каквото и да е.

След което изведнъж осъзна, че тъмнината отвръща на погледа й.

Забързано отвърна очи към успокояващата светлина на медальона и отведе Карамон към единствената по-голяма мебел, която се виждаше наоколо.

— Седни тук — нареди му тя. — Облегни се.

Настани го на пода и му помогна да опре гръб в богато украсеното с дърворезба писалище, което й изглеждаше някак познато. Сякаш нещо в това място се опитваше да отключи в нея порой от болезнени спомени. Засега обаче бе твърде разтревожена и заета, за да му обърне по-сериозно внимание.

— Карамон? — попита колебливо. — Рейстлин мър… Той… Ти ли го… — гласът й се пречупи.

— Рейстлин? — Войнът обърна слепите си очи към нея. Лицето му бе разтревожено. Помъчи се да се изправи. — Рейст! Къде…

— Сядай! — заповяда му бързо и разгневено Кризания. Постави ръка на рамото му и го принуди отново да се облегне назад.

Очите на Карамон се затвориха и по устните му плъзна горчива усмивка. За момент й се стори, че разпознава в чертите му тези на неговия брат близнак.

— Не, не съм го убил аз — каза уморено той. — Как бих могъл? За последно те чух да отправяш молитва към Паладин, а после всичко потъна в мрак. Не можех да помръдна, мечът падна от ръката ми. След това…

Ала Кризания не го слушаше. Тя изтича обратно до мястото, където лежеше Рейстлин и отново коленичи до него. Издигна медальона и докосна с пръсти шията на магьосника през гънките на черната роба, за да провери дали има пулс. Облекчено стисна клепачи и произнесе едва чута благодарствена молитва към Паладин.

— Жив е! — прошепна. — Но тогава какво му има?

— Какво му има? — повтори разтревожено Карамон. — Не виждам…

Внезапно обладана от вина, Кризания набързо му описа състоянието на магьосника. Войнът сви рамене:

— Изтощен е от действието на магията — обясни той безизразно. — А и не забравяй, че още преди това вече е бил твърде слаб, поне така ми каза ти. Близостта на боговете или нещо подобно. — Поклати глава. — И друг път се е случвало. Когато за пръв път му се наложи да използва драконовата сфера, му трябваха дни за да се възстанови. Носил съм го на ръце… — Изведнъж той притихна, загледан в нищото със спокойно и мрачно лице: — Не можем да направим много за него. Трябва да почива.

Замълча, след което попита тихо:

— Лейди Кризания, можеш ли да ме излекуваш?

Лицето на жената пламна от срам.

— Страхувам се… страхувам се, че не — отвърна тя смутено. — Навярно заклинанието ми те е ослепило.

В спомените й още веднъж се мярна образът на огромния войн с окървавен меч в ръка — готов да убие собствения си близнак, готов да убие и нея, ако му се изпречи на пътя.

— Съжалявам — произнесе тихо. Чувстваше се толкова уморена и й беше така студено, че почти усещаше как започва да се разболява. — Бях отчаяна и… изплашена, Карамон. Не се тревожи. Действието на Магията ще отслабне с времето.

Войнът въздъхна.

— Разбирам. Къде се намираме? Каза, че имаме някаква светлина.

— Да. Медальонът още е в мен.

— Огледай се. Искам да знам къде сме. Опиши ми какво виждаш.

— Но Рейстлин…

— Ще се оправи! — отсече сурово и заповедно Карамон. — Ела близо до мен. Чуваш ли? Животът ни… неговият живот… може би зависи от това какво ще предприемем сега. Опиши ми къде сме!

Кризания си наложи отново да се вгледа в заобикалящия ги мрак, а заедно с това страхът й отново се завърна с пълна сила. Тя неохотно се отдели от магьосника и седна до война.

— Аз… Не зная — каза неуверено, като все така държеше сияещия медальон над главата си. — Не успявам да разгледам добре отвъд кръга на светлината. Струва ми се, че вече съм била тук, но не мога да го свържа с никой спомен. Навсякъде се виждат строшени и овъглени мебели. Има и много разхвърляни книги. И голямо дървено писалище — облегнал си се на него. Изглежда само то е оцеляло. Украсено е с всевъзможни създания и също ми изглежда познато. — Тя замълча объркано. — Красиво е.

Карамон опипа пода под себе си:

— Килим. Върху камък.

— Да, подът е покрит с килим, или поне е било килим. Сега е разкъсан и изглежда така, сякаш някой го е дъвкал…

Кризания задавено възкликна, когато една мрачна сянка избяга извън обсега на светлината.

— Какво? — попита остро войнът.

— Очевидно онова, което е гризало килима — отвърна жената с нервен смях. — Плъхове. — Тя си наложи да продължи: — Има огнище, но не са го използвали от години, пълно е с паяжини. Всъщност всичко наоколо е покрито с паяжини.

Мисълта за спускащи се от тавана паяци и тичащи наоколо плъхове я накара да преглътне и да събере разкъсаните краища на бялата си роба. Зейналото черно гърло на огнището й бе напомнило колко студено й беше всъщност.

Карамон явно усети как тялото й започна да трепери, защото се усмихна безрадостно и потърси ръката й. После я потупа и произнесе с ужасяващо спокоен глас:

— Лейди Кризания, ако всичко, срещу което сме изправени, са просто някакви си плъхове и паяци, можем да се поздравим, повярвай ми.

Тя си спомни за ужасения крясък, който я бе събудил. А Карамон дори не можеше да вижда! Огледа се подозрително:

— Какво тогава? Сигурно си чул или доловил нещо?

— Доловил — повтори тихо войнът. — Да, долових е точната дума. Тук има разни неща, Кризания. Ужасни неща. Усещам как се взират в нас. Усещам омразата им. Където и да сме попаднали, ние сме натрапници. Не чувстваш ли същото?

Жената се втренчи в мрака. Значи наистина някой бе отвърнал на погледа й. Сега, щом Карамон бе заговорил на тази тема, трябваше да признае, че там наоколо имаше нещо. Или, както той бе казал, неща.

Колкото по-дълго се вглеждаше и съсредоточаваше върху тях, толкова по-реални й се струваха. И макар да не можеше да ги види, знаеше, че чакат — точно на границата на кръга от светлина. Омразата им бе силна, но по-лошото бе, че злото просто протичаше смразяващо навсякъде около нея. Беше същото като… като…

Кризания затаи дъх.

— Какво? — попита отново войнът и се опита да стане.

— Шшш — тя стисна здраво ръката му. — Нищо. Просто… зная къде сме.

Той не отговори, но ослепените му очи се обърнаха въпросително по посока на гласа й.

— Кулата на Върховното чародейство в Палантас! — прошепна Кризания.

— Там, където живее Рейстлин? — Карамон звучеше облекчено.

— Да… не — тя безпомощно вдигна рамене. — Изглежда така, сякаш никой не е живял тук от поне сто години и… Именно! Той спомена, че ще ме вземе със себе си на „място и време, където няма свещенослужители“! Сигурно сме някъде в годините между Катастрофата и войната. Преди…

— Преди да се върне и да заяви правата си над Кулата — довърши мрачно Карамон. — А това означава, че над Кулата все още тегне проклятие, лейди Кризания. Означава, че се намираме на единственото място в Крин, където злото е в пълното си владение, най-ужасяващото в целия свят. Там, където никой смъртен не би посмял да стъпи, пазено от Дъбравата Шойкан и бог знае още от кой. Довел ни е право тук, в самото сърце на проблема!

Изведнъж тя съзря как в периферията на обръча от светлина заплуваха бледи лица, сякаш призовани от гласа на Карамон. Безплътни мъртвешки глави, олюляващи се във въздуха с отворени, жадни за топла кръв усти.

— Карамон, виждам ги! — каза тя задъхано, като се сви в огромния мъж. — Виждам лицата им!

— Усещах ръцете им — отвърна войнът. Той също трепереше. Ръката му я обгърна и я притисна близо до себе си. — После ме нападнаха. Докосването им е смразяващо. Точно тогава сигурно си ме чула да викам.

— Но защо досега не ги виждах? Какво ги спира.

— Причината е в теб. Ти си свещенослужител на Паладин. Това са създания, породени от злото и отгледани в проклятие. Но не могат да ти сторят нищо.

Кризания погледна медальона в ръката си. Светлината все така струеше от него, ала сега й се стори, че сякаш е започнала да намалява. С чувство за вина си спомни за свещенослужителя елф Лоралон и отказа си да го придружи. Думите му отекнаха още веднъж в съзнанието й: „Следващият път, когато видиш истината, ще бъдеш заслепена от мрака…“

— Вярно е, аз съм свещенослужител — произнесе жената тихо, като се стараеше да не се поддава на напиращото отчаяние. — Ала вярата ми е… несъвършена. Тези създания долавят съмненията и слабостта ми. Може би някой достатъчно силен, като Елистан, би могъл да се изправи срещу тях. Но не и аз. — Сиянието отслабна застрашително. — Светлината ми изчезва, Карамон — каза тя след секунда. Мъртвешките лица незабавно последваха мрака в настъплението му и се приближиха още повече. — Какво да правим?

— Какво, според теб! Нямам меч! И не мога да виждам! — изкрещя от безсилие войнът със стиснат юмрук.

— Тихо! — заповяда му Кризания, без да откъсва очи от бледото сияние на олюляващите се лица. — Струва ми се, че стават по-силни, когато говориш по този начин! Сигурно се хранят от страха ни. Поне Даламар твърдеше, че онези в Дъбравата правят така.

Карамон си пое дълбоко въздух. Потеше се обилно и вече започваше да трепери неудържимо.

— Трябва да се опитаме да събудим Рейстлин — настоя жената.

— Няма смисъл! — прошепна през тракащите си зъби войнът. — Знам какво ни…

— Но се налага да опитаме! — каза твърдо тя, макар също да трепереше и да се смразяваше от страх само при мисълта, че ще й се наложи да извърви няколкото стъпки под ужасяващите погледи на създанията.

— Бъди предпазлива, движи се бавно — предупреди я Карамон преди да я пусне.

Като държеше медальона възможно най-високо, без да откъсва очи от тъмнината, Кризания запълзя към Рейстлин. Сложи ръка върху облеченото в черно рамо на мага.

— Рейстлин! — повика съвсем тихо и го разтърси. — Рейстлин!

Никакъв отговор. Със същия успех можеше да опита да възкреси труп. Мисълта я накара да хвърли един поглед към неясните очертания на лицата. Щяха ли да убият магьосника? В края на краищата, той все още не съществуваше в това време. „Господарят на миналото и настоящето“ тепърва трябваше да се завърне, за да предяви претенции към собствеността си — към тази Кула.

Или вече го беше направил?

Кризания отново го повика, а очите й не се отделяха от тези на неумрелите, които се бяха приближили заедно със замирането на крехката светлинка в ръката й.

— Фистандантилус! — извика отчаяно.

— Да! — обади се Карамон, който очевидно бе разбрал. — Те знаят това име! Какво става? Чувствам някаква промяна…

— Спряха — отвърна тя, без да смее да си поеме дъх. — Сега само го наблюдават.

— Веднага се връщай! — нареди войнът полуизправен. — Дръпни се от него. Веднага отдалечи светлината! Позволи им да го видят такъв, какъвто съществува в техния мрак!

— Не! — възпротиви се гневно жената. — Да не си полудял! Веднага щом го оставя, ще се нахвърлят върху него…

— Това е единственият ни шанс!

Внезапно Карамон се хвърли към нея и успя да я хване неподготвена. Сграбчи я със силните си ръце и безмилостно я изтегли обратно през пода. Сетне се стовари отгоре й с цялата си тежест и почти напълно я лиши от способността да диша свободно.

— Карамон! — произнесе с усилие Кризания. — Те ще го убият! Не… — забори се отчаяно, ала войнът не й позволяваше да помръдне.

Медальонът мъждукаше все по-слабо. С огромно усилие на волята успя да се извърти така, че да вижда тялото на Рейстлин. Сега магьосникът се намираше изцяло извън кръга светлина.

— Рейстлин! — изпищя тя. — Не! Пусни ме, Карамон! Вече са съвсем близо до…

Войнът сякаш не я чуваше. Върху лицето му се бе изписала силна душевна болка, ала въпреки това в изражението му имаше мрачна решителност — слепите му очи просто се взираха в нея. Усещаше изстиналото му тяло, стегнатите във възли трептящи мускули…

Налагаше се да направи още една магия срещу него! Думите вече излизаха от устата й, когато тъмнината в помещението се раздра от остър вик на болка.

— Паладин, помогни ми! — помоли се тя.

Не последва каквото и да било.

Направи още един опит да се освободи от хватката на Карамон, ала знаеше, че е безполезно. А сега очевидно дори собственият й бог я бе изоставил. Тя зарида от безсилие и като ругаеше Карамон, загледа онова, което се случваше.

Бледите проблясващи сенки вече бяха наобиколили Рейстлин. Виждаше го единствено, защото бе осветен от адската аура на отвратителните им разложени форми. Когато мъртвешките създания положиха ръце върху него, от гърлото й се изтръгна нисък стон.

Рейстлин запищя. Тялото му се затресе от ужасяващи спазми.

Без съмнение и Карамон чу виковете на брат си. Лицето му беше пребледняло.

— Пусни ме! — каза умолително Кризания.

Ала макар студената пот да се лееше на ручеи по челото му, войнът поклати твърдо глава и я притисна още по-здраво към пода.

Рейстлин изпищя повторно. Карамон потрепери и жената усети как мускулите му се отпуснаха. Захвърли медальона, за да стисне юмруци и да го удари. Веднага щом го направи, украшението угасна съвсем и ги остави в непрогледна тъмнина. Тялото на война изведнъж се отдели от нейното. Дрезгавите му викове се преплетоха с писъците на брат му.

Кризания се изправи замаяно в седнало положение и заопипва пода с разтуптяно сърце.

Нечие лице се приближи до нейното. Хвърли бърз поглед към него, без да престава да търси медальона, уверена, че принадлежи на Карамон…

Но не беше той. В непосредствена близост до нея се олюляваше едно от мъртвешките създания.

— Не! — прошепна изнемощяло, неспособна да помръдне.

Усещаше как животът бързо напуска ръцете, тялото й, самата й същност. Безплътните пръсти я сграбчиха и я приближиха към себе си. Безкръвните устни се разтвориха в търсеща целувка, жадни за топлина.

— Палади… — започна да се моли Кризания в същия миг, в който почувства как душата й се засмуква от мъртвешкото докосване.

Сетне отнякъде много далече до ушите й достигна неясен слаб напев на магически фрази. Наоколо избухна светлина. Носещото се само на няколко сантиметра от нея лице изчезна с писък, а ледените ръце я изпуснаха. Разнесе се парлив мирис на сяра.

— Ширак!

Ярката светлина бе изчезнала. Стаята се изпълни с меко сияние.

Кризания се изправи и седна.

— Рейстлин! — прошепна тя с благодарност. Запълзя на четири крака през почернелия под към магьосника, чиито гърди се повдигаха тежко и ясно доловимо. Едната му ръка почиваше върху жезъла на Магиус. От инкрустираната в златна драконова лапа кристална топка на върха му струеше светлина.

— Рейстлин! Добре ли си?

Кризания коленичи до него и се вгледа в слабото му пребледняло лице. Уморените му очи я гледаха. Той кимна бавно. После се протегна и я придърпа към себе си. Погали черните й коси. Долавяше пулса му, а странната топлина, която почувства, внезапна я накара да забрави пронизващия студ.

— Не се страхувай — прошепна успокоително магьосникът, доловил трепването й. — Няма да ни направят нищо. Вече са ме виждали, а сега ме разпознаха. Не ти сториха зло, нали?

Тя не успя да проговори и вместо това просто поклати глава. Магьосникът въздъхна. Кризания се отпусна в обятията му със затворени очи.

Сетне, когато ръката му отново мина през косите й, тя усети как тялото му се напрегна. Едва ли не гневно, той я стисна за раменете и я отдалечи от себе си:

— Разкажи ми какво се случи! — заповяда със слаб глас.

— Събудих се… тук — заекна тя. Ужасът от преживяното и топлият допир до тялото му я бяха объркали напълно. Когато обаче видя завръщането на студенината и нетърпението в очите на Рейстлин, жената се стегна и продължи уверено: — Чух Карамон да вика…

Очите на мага се разтвориха широко:

— Брат ми? — попита сепнато. — Значи заклинанието е довело и него? Учудвам се, че все още съм жив. Къде е? — Главата му се повдигна и той уморено се вгледа в проснатия в безсъзнание войн. — Какво се е случило?

— Аз… Наложи се да направя магия. Ослепял е — отвърна Кризания изчервена. — Не исках да го нараня, случи се точно когато той опита да те у-убие… в Истар, точно преди Катастрофата…

— Ослепила си го! Паладине… ослепила си него? — избухна в смях Рейстлин. Звукът отекна в помещението и накара жената да се свие от страх.

Магьосникът се задави от собствения си смях и започна да кашля мъчително, като се бореше за глътка въздух.

Кризания безпомощно изчака пристъпът да отмине, додето магът отново легна успокоено по гръб.

— Продължавай — прошепна раздразнено той.

— Чувах го да крещи, но не виждах нищо. С помощта на медальона разпръснах сенките и го открих, но веднага… разбрах, че е ослепен. Открих и теб. Беше изгубил съзнание. Не успяхме да те събудим. Карамон ме накара да му опиша къде се намираме, след което видях — тя потрепери, — видях тези… тези ужасни…

— Продължавай — настоя Рейстлин.

Жената пое дълбоко дъх.

— После светлината от медальона започна да отслабва…

Той кимна.

— … и тези… неща се приближиха до нас. Повиках те, като използвах името Фистандантилус. За момент това ги накара да спрат. Тогава — сега вече напълно бе превъзмогнала страха си и в гласа й се долавяше гняв — брат ти ме сграбчи ме хвърли на пода, като не преставаше да крещи да им позволя да те видят такъв, какъвто си в техния мрак! Когато светлината на Паладин престана да те огрява, създанията… — Тя скри лице в шепи, разтърсена от отекващия спомен за ужасения писък на магьосника.

— Брат ми е казал това? — поинтересува се меко Рейстлин след минутка размисъл.

Кризания отмести ръце, объркана от смесицата на възхищение и изумление в гласа му.

— Да — отвърна студено. — Защо?

— Просто е спасил живота на всички ни — отбеляза язвително Рейстлин. — Колкото и да е странно, този път на дангалака му е хрумнала блестяща идея.

Страховитият му смях за пореден път прерасна в безсилна кашлица. Кризания понечи да му помогне, но замръзна, възпряна от яростния поглед, който той й хвърли, независимо от ужасната болка, която очевидно изпитваше. Сетне магьосникът се наведе настрана и повърна.

Когато отново легна по гръб, на устните му бе разцъфнала кръв, а ръцете му потрепваха конвулсивно. Дишаше плитко и учестено. От време на време тялото му се разтърсваше от спазматично кашляне.

Жената се взираше безпомощно в него:

— Веднъж ми каза, че боговете не могат да излекуват подобно страдание. Но ти умираш, Рейстлин! Няма ли поне нещо, което да направя за теб? — попита го внимателно, без да смее да го докосне.

Той кимна, ала в продължение на минута не успяваше да проговори или да помръдне. Най-накрая с очевидно усилие вдигна ръка от студения под и й даде знак да се приближи. Кризания се наведе. Пръстите му се плъзнаха по бузата й. Усещаше горещия му дъх.

— Вода! — процеди Рейстлин. Даде си сметка, че го е разбрала единствено по помръдването на окървавените устни. — Една магическа отвара може… да ме спаси. — Ръката му безсилно посегна към единия от джобовете на робата. — И… и топлина, огън!… Вече… нямам… силата да…

Тя кимна, за да му покаже, че го е разбрала.

— Карамон? — оформиха устните му.

— Тези… тези неща го нападнаха — каза жената и погледна към неподвижното тяло на война. — Не съм сигурна дали е още жив.

— Нуждаем се от него! Трябва… да… го излекуваш! — магьосникът не успя да продължи. Сега просто лежеше задъхано. Очите му се затвориха.

Кризания преглътна и се разтрепери по-силно:

— Си-сигурен ли си? — поколеба се тя. — Той се опита да те убие…

Рейстлин се усмихна и поклати глава. Качулката на черната му роба прошумоля нежно при това движение. Той отвори очи и се вгледа в нея. Стори й се, че може да надникне някъде много дълбоко в кафявата им бездна. Сега огънят в мага гореше съвсем слабо и това придаваше особена топлина на взора му, топлина, съвсем различна от яростния огън, който дотогава бе виждала да гори там.

— Кризания — произнесе Рейстлин като въздишка. — Сега…, ще изгубя съзнание… Ще бъдеш… съвсем сама… на това… мрачно място… Брат ми… може… да ти помогне… Топлина… — Очите му отново се склопиха, ала ръцете му затегнаха хватката си, сякаш със сетни усилия се стараеше да се задържи в реалността. Магьосникът положи чудовищно усилие да я погледне. — Не напускай тази стая! — изговори и зениците му се обърнаха.

„Ще бъдеш съвсем сама!“ Кризания се огледа ужасено, задушена от страх. Вода! Топлина! Как щеше да се справи? В тази стая на злото!

— Рейстлин! — извика умолително, като сграбчи крехката му десница и притисна буза в нея. — Рейстлин, моля те, не ме оставяй! — прошепна, потръпвайки от студения допир на плътта му. — Не мога да го направя! Нямам силата! Не мога да създам вода от прахта!

Очите на Рейстлин се отвориха. Бяха почти толкова мрачни, колкото и мястото, на което бяха попаднали. Пръстът му бавно се протегна и отново прокара линия надолу по бузата й. После ръката му се отпусна настрани за последно.

Кризания несъзнателно посегна към бузата си, зачудена какво ли е искал да каже. Със сигурност не бе опитал да я погали. Поне това можеше да каже убедено, съдейки по настоятелния поглед в очите му. Но тогава какво? Кожата й гореше от докосването му… спомените започваха да се завръщат…

И ето, че разбра.

„Не мога да създам вода от прахта…“

— Сълзите ми! — произнесе тихо.