Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (17)

Глава 3

— Къде отиваш — попита настоятелно Карамон. Застанал на прага на палатката си, той премигна няколко пъти, за да привикнат очите му с полумрака след ярката светлина на есенното слънце.

— Местя се — отвърна Кризания, докато внимателно полагаше бялата си роба на свещенослужител в отворения сандък до леглото.

— Вече сме говорили за това — измърмори тихо той и като хвърли един поглед към стражите отпред, спусна платнището на входа, за да не слушат разговора им.

Палатката на Карамон бе личната му гордост и радост. Беше принадлежала на някакъв богат рицар от Соламния и се бе оказала негово притежание под формата на подарък от двама млади мъже със сурови изражения, които — въпреки че според думите им я бяха „намерили“ — се грижеха за нея с такова завидно умение и внимание, че навярно по-скоро биха позволили да им отрежат ръцете, отколкото да позволят да попадне у неправилния човек.

Ушита от материя, чийто произход едва ли някой можеше да установи със сигурност, палатката не пропускаше нито вятър, нито влага. Дъждовната вода просто се плъзгаше надолу по плата й и според Рейстлин ефектът се дължеше на особената смес, с която го бяха импрегнирали. Беше достатъчно голяма и с лекота побираше не само леглото на Карамон, големите сандъци с карти, пари, скъпоценности, дрехи и снаряжение, които бяха взели със себе си от Кулата, но и леглото на Кризания, заедно със собствения й сандък и лични принадлежности. Дори и при това положение трудно можеше да се каже, че вътрешността е претъпкана, независимо от честото присъствие на външни посетители.

Магьосникът бе решил да вземе за себе си същата, но далеч по-малка палатка, издигната непосредствено до тази на Карамон. Независимо от настоятелната покана на война, Рейстлин бе непреклонен и не отстъпи от решението си. Всъщност и двамата знаеха, че така е най-правилно, предвид обтегнатите отношения помежду им и нуждата от усамотение на магьосника. От друга страна, Кризания открито се бе възпротивила на заповедта да остане в жилището на генерала.

Карамон напразно бе опитал да я придума, че така е много по-добре за нея. Историите за „вещицата“, странния медальон и чудодейното изцеление на огромния мъж, се разказваха и преразказваха с желание на всеки новодошъл в лагера. Младата жена напускаше рядко палатката, ала когато се налагаше да го стори, често я сподиряха мрачни погледи. Жените забързано грабваха бебетата си и ги притискаха до гърдите, а децата се пръскаха при приближаването й със страх, който бе наполовина подигравателен и не по-малко истински.

— Знам какво ще кажеш сега — сви рамене тя, без да престава да сгъва дрехите си и да ги подрежда в сандъка. — Но не мога да се съглася с теб. Не. — Тя му даде знак да замълчи, забелязала, че се готви да й възрази. — Вече ми омръзнаха историите ти за изгаряния на вещици! Не се съмнявам, че са съвсем достоверни, но до една са се случвали във времена, които са много по-различни от сегашните.

— Къде ще отидеш тогава? — попита Карамон. По лицето му изведнъж плъзна руменина: — В палатката на брат ми?

Ръцете на Кризания престанаха да се движат. Очите й гледаха невиждащо. Лицето й остана съвсем спокойно, но някак побледня още повече. Когато най-сетне отговори, гласът й бе хладен и безизразен като мразовит зимен ден:

— Съществува още една малка палатка като тези. Ще живея там. Ако смяташ за необходимо, можеш да назначиш стража и пред нея.

— Кризания, съжалявам — произнесе с разкаян тон войнът и пристъпи към младата жена. Тя не го погледна. Той нежно улови раменете й и я принуди да се обърне с лице към него. — Не… Не исках да кажа това. Моля те, прости ми. И, да, смятам, че наистина е необходимо да поставя охрана пред новото ти жилище! Само че нямам доверие на никой друг, освен на себе си. Но има нещо друго — дишането му се учести, а ръцете му едва забележимо затегнаха хватката си. — Обичам те. Не приличаш на никоя друга жена, която някога съм познавал. Не зная как се случи. В началото дори не те харесвах. Мислех, че си студена и надменна, и не се интересуваш от нищо друго, освен от религията си. Но когато те видях в лапите на онзи полувеликан, щом видях храбростта ти и си помислих какво… какво могат да ти причинят…

Войнът почувства как тя неволно потрепери, принудена да си припомни кошмарите, които все още я будеха нощем. Кризания объркано се опита да каже нещо, ала той забързано продължи:

— Виждал съм те с брат ми. По някакъв начин това ми напомня за самия мен. Такъв, какъвто бях някога. — Гласът му бе необикновено тъжен. — Виждам как се грижиш за него, толкова нежно и търпеливо.

Младата жена не направи опит да се освободи от ръцете му. Просто стоеше пред него, притиснала сгънатата бяла роба към гърдите си. Ясните й сиви очи гледаха право в неговите.

— Това също е една от причините да искам да се махна оттук, Карамон — каза му тихо. — Отдавна усещам, че напоследък — сега тя най-сетне се изчерви — привързаността ти към мен расте. И макар да те познавам твърде добре, за да се страхувам, че би опитал нещо в разрез с желанието ми, чувствам, че не е правилно да спя под един покрив с теб.

— Кризания! — започна измъчено войнът с разтреперани ръце.

— Онова, което изпитваш към мен, не е любов, Карамон — произнесе нежно тя. — Самотен си. Тика ти липсва. Обичаш нея. Знам го, защото съм виждала очите ти, когато говориш за нея.

Лицето на огромния мъж бе помрачняло при споменаването на името на съпругата му.

— Какво знаеш ти за любовта? — попита внезапно и я освободи, за да се извърне встрани. — Вярно е, обичах Тика. Обичал съм много жени и се обзалагам, че тя също е обичала други мъже. — Карамон изнервено си пое дъх. Говореше лъжи и ясно го осъзнаваше. Но не можеше да се противопостави на нуждата да ги изрича. Само те му помагаха да се пребори с вината, която изпитваше от месеци насам. — Тика е жена като всички останали! — продължи уверено. — И е от плът и кръв, а не се самоиздига на пиедестал от лед!

— Какво знам аз за любовта? — повтори Кризания, забравила за студенината си, готова да се отдаде на внезапно избликналия гняв. — Ще ти кажа какво знам за любовта. Ще…

— Недей! — извика Карамон, който вече напълно бе изгубил контрол над себе си и сега я грабна отново в ръце. — Не казвай, че обичаш Рейстлин! Та той не заслужава любовта ти! Той те използва, също както използваше мен! А когато те употреби докрай, ще те захвърли без каквито и да е угризения!

— Пусни ме! — заповяда му младата жена с пламнали бузи и потъмнели очи.

— Не виждаш ли какво става? — продължи войнът. Той я разтърси. — Да не си сляпа!

— Простете, ако прекъсвам нещо — разнесе се нечий тих глас, — но пристигнаха спешни новини.

Лицето на Кризания внезапно изгуби цвета си също толкова бързо и пламна неудържимо. Карамон сепнато отпусна ръце. Жената мигом отстъпи и едва не се препъна в отворения сандък. Тя се отпусна на колене и скри лице зад дългата си черна коса. Остана коленичила до сандъка, като се преструваше, че подрежда нещо в него с разтреперани ръце.

Войнът намръщено и не по-малко изчервено се обърна, за да се изправи лице в лице със своя брат близнак.

Рейстлин хладнокръвно отвърна на погледа му с подобните си на бездънни огледала очи. Изражението му бе също толкова безизразно, колкото и тонът, с който бе обявил присъствието си. Ала за миг — само в продължение на един мимолетен миг, Карамон бе съзрял нещо зад тази маска на незаинтересованост: изгаряща ревност, която му подейства почти физически. Моментът бе отлетял, оставяйки след себе си мъчителното съмнение за това дали въобще го е имало.

— Какви новини? — изръмжа войнът и прочисти гърлото си.

— Пристигнаха пратеници от юг — отвърна Рейстлин.

— И? — попита настоятелно Карамон в настъпилата пауза.

Магьосникът отметна качулката си и се приближи, без да сваля очи от тези на брат си. Изведнъж връзката и приликата помежду им станаха съвсем очевидни, а външното му спокойствие като че ли окончателно се разруши:

— Джуджетата от Торбардин се готвят за война! — изсъска той със свит юмрук.

Рейстлин бе изговорил последните думи с толкова зле прикрита ярост, че Карамон премигна от изненада, а Кризания загрижено вдигна глава и се обърна към тях.

Почувствал неудобство, войнът отмести поглед от втренчения взор на своя брат и се обърна към масата, където се престори, че разглежда някакви карти. Той вдигна рамене:

— Какво друго очакваш? В края на краищата, идеята беше твоя. Пък и всички тези приказки за скрити богатства… Изобщо не криехме накъде сме тръгнали и какво възнамеряваме да предприемем. В момента призивът да възвърнем отнетото се е превърнал във всенароден зов: „Присъединете се към армията на Фистандантилус и нападнете планините!“

Беше произнесъл първото, което му бе дошло наум, ала ефектът надхвърли и най-смелите му очаквания. Магьосникът сякаш побесня. Опита се да отговори нещо, ала устата му отказа да се подчини. Очите му пламтяха от гняв. Той направи още една крачка към брат си със свит юмрук.

Кризания скочи на крака. Разтревоженият Карамон отстъпи с ръка върху дръжката на меча. Съвсем бавно и с очевидно усилие на волята, Рейстлин започна да идва на себе си. Той изруга и изхвърча от палатката, а гневът му бе така силен, че стражите отвън потрепериха от ужас, когато ги подмина.

Войнът просто стоеше на мястото си, неспособен да разбере защо магьосникът е реагирал по този начин. Кризания също не помръдваше. Известно време двамата мълчаха, додето виковете отвън не ги изтръгнаха от мислите им. Карамон поклати глава и се упъти към изхода. Вече почти излязъл, той се обърна наполовина, без да поглежда към нея:

— Ако войната наистина е започнала, няма да имам време да се тревожа за теб. Както вече казах, няма да бъдеш в пълна безопасност, ако обитаваш своя собствена палатка. Така че оставаш тук. Естествено, ще ти дам пълна свобода и спокойствие. Имаш честната ми дума.

С това той пристъпи навън и започна да разпитва стражите какво е разбунило духовете.

Изчервена до корените на косите си, Кризания не помръдна още няколко секунди, докато си възвърне самообладанието. Сетне и тя излезе навън. Хвърли един поглед към охраната и веднага разбра, че са чули всяка дума от проведения вътре разговор.

Без да им обръща внимание, тя се огледа и скоро откри изчезващата сред близките дървета черна роба. Върна се забързано, за да вземе наметката си и пое в същата посока.

Отдалечаването й не остана незабелязано от Карамон. И макар да не бе видял, че Рейстлин тръгва натам, накъдето изчезваше и тя, имаше доста добра идея какво всъщност се случва. Понечи да я извика. Независимо, че не можеше да се сети за каквато и да е непосредствена опасност, времената бяха размирни и в боровата гора, покриваща по-голямата част от склоновете на планините Гарнет, вероятно се спотайваха не една или две неизречени заплахи, така че беше най-добре да не поема излишни рискове.

Вече се канеше да изрече високо името й, когато забеляза, че двама от хората му се споглеждат с разбиране. Внезапно в съзнанието му изникна жалката картина на генерал, който вика името на омразна вещица като някакъв болен от любовни копнежи младеж и рязко затвори уста. Пък и в същия момент видя, че към него се приближаваха Гарик, следван от изнурено на вид джудже и висок, смугъл мъж, облечен в украсени с дрънкулки варварски кожи.

Осъзна, че вероятно това бяха пратениците, за които бе споменал брат му. Налагаше се да ги приеме. Погледна още веднъж към смълчаната гора. Кризания вече бе изчезнала. Обзе го някакво особено чувство за надвиснала опасност. Беше толкова силно, че успя да се въздържи да не се хвърли след нея още в същия миг с огромно усилие на волята. Всичките му инстинкти на войн крещяха да постъпи тъкмо по този начин. Чувстваше, че няма логично обяснение за страховете си, но поне знаеше, че са реални, а не измислени.

И все пак не можеше да тръгне да преследва някакво момиче и да остави емисарите да го чакат. Ако постъпеше по този начин, вероятно щеше да изгуби уважението на хората си завинаги. Разбира се, вместо това можеше да изпрати някой друг, но това щеше да го направи глупак в очите им. Ситуацията беше безизходна. Щом желанието й бе такова, сега единствено Паладин можеше да се погрижи за нея. Като скърцаше със зъби от безсилие, Карамон се обърна, за да приветства пратениците и да ги въведе в палатката си.

Ала веднага щом ги бе настанил, веднага щом обмениха формалните безсмислени любезности, които се изискваха за подобни случаи, щом донесоха храната и разляха напитките, той се извини и незабелязано от никой излезе през задния вход.

 

 

Стъпки в пясъка, водят ме…

Вдигам очи и виждам ешафода, закачулената фигура с глава върху дръвника, закачулената фигура на палача, наточеното, блестящо под лъчите на пламтящото слънце острие на брадвата му.

Брадвата се спуска, отсечената глава на осъдения се търкаля по дъските на платформата, качулката й се вдига…

— Моята глава! — прошепна трескаво Рейстлин, сплел разтреперани пръсти.

Палачът избухва в смях и също вдига качулката си…

— Моето лице! — произнесе вцепенено, чувствайки как го обливат топли и студени вълни.

Той стисна главата си в ръце. За кой ли път направи опит да прогони злите видения от сънищата си, да надвие нощните кошмари, които не го оставяха дори сутрин, които превръщаха в пепел всеки залък в устата му.

Ала напразно.

— Господарят на миналото и настоящето — сега собственият му смях звучеше горчиво и подигравателно. — Господар на нищото! При цялата тази власт съм в капан. В капан! Следвам неговите стъпки и зная, че всяка отминала секунда вече се е случвала! Виждам непознати лица, а съм сигурен, че съм ги виждал и преди! Чувам ехото на собствените си думи още преди да съм ги изрекъл! Това лице! — Рейстлин притисна ръце към бузите си. — Това лице! Неговото лице! Не моето! Кой съм аз? Собственият си палач!

Гласът му прерасна в писък. Обезумяло заби нокти в кожата си, сякаш лицето му бе маска, която можеше да откъсне направо от костта.

— Спри! Рейстлин, какво правиш? Моля те, престани!

Виковете едва достигаха до съзнанието му. Нечии силни, но внимателни ръце уловиха китките му. Забори се с тях. Сетне лудостта изчезна в мрака, а студените бездънни води на водовъртежа, който го задушаваше, се просмукаха в черните пясъци на пълното изтощение. Отново можеше да вижда, да чува, да възприема околния свят. Усещаше лицето си пламнало. Сведе очи и забеляза кръв по ноктите си.

— Рейстлин!

Беше Кризания. Стоеше над него и държеше ръцете му с изпълнени със загриженост очи.

— Добре съм — каза безизразно той. — Остави ме!

Ала въпреки всичко, магьосникът въздъхна и сведе глава, все още ужасен от преживяния кошмар.

— Не, не си — настоя тя и се зае нежно да почиства кръвта от дълбоките рани по лицето му. — Моля те, остави на мен — каза, когато той измърмори нещо неразбираемо. — Зная, че няма да ми позволиш да те излекувам, но наблизо има един бистър поток. Ела с мен, пийни малко вода. Някой трябва да се погрижи за теб.

Острите думи бяха на път да излетят от устните му. Той вдигна ръка, за да я отблъсне. Но изведнъж осъзна, че не иска тя да си тръгва. Чувстваше, че когато Кризания е наблизо, сънят се оттегля някъде надълбоко. А след ледените пръсти на смъртта топлината от докосването на човешки ръце бе успокояваща и изпълнена със сигурност.

Така че просто кимна с въздишка.

Пребледняла от тревога, младата жена му помогна да се изправи, като преметна ръката му през раменете си и го поведе към потока. Рейстлин не се възпротиви. Чувстваше съвсем ясно всяко движение на тялото й.

Когато най-сетне се добраха до брега на потока, архимагьосникът се отпусна върху една сгряна от есенното слънце скала, а Кризания потопи края на наметката си във водата и се зае да почиства кървавите бразди по бузите му. Около тях с нежно шумолене се спускаха умиращи есенни листа, падаха в потока и течението ги отнасяше надалеч.

Магьосникът мълчеше. Очите му безсилно наблюдаваха как вятърът безжалостно откъсва листата от дърветата, завърта ги стремглаво във въздуха и ги оставя да паднат сред бързите води на потока, за да бъдат отнесени безследно. Проследил пътя им, той спря поглед върху собственото си размито отражение на повърхността на водата. Видя кървавите следи по бузите си, видя, че очите му вече не приличаха на бездънни огледала, а бяха потъмнели и бяха като очите на човек, обсебен от демони. Видя в тях страх и мисълта за това го накара да се усмихне горчиво.

— Кажи ми — Кризания колебливо постави ръка върху неговата, — кажи ми какво има? Не мога да те разбера. Държиш се странно още откакто напуснахме Кулата. Да не би да е заради случилото се с Портала? Или е заради нещо, което Астинус ти е казал?

Рейстлин не отговори. Дори не я погледна. Лъчите на слънцето го потапяха в топлината си, ала докосването й бе дори още по-приятно. Някъде дълбоко в съзнанието си обаче магьосникът студено преценяваше ситуацията. Да й каже ли? Какво щеше да спечели? И какво би спечелил, ако запазеше мълчание?

„Да… Привлечи я към себе си, обвий се около нея, накарай я да свикне с тъмнината…“

— Известно ми е — отвърна той сякаш колебливо, без да я поглежда, загледан в накъдрената повърхност на потока, — че Порталът се намира в близост до Торбардин, в магическата крепост Заман. Научих го от Астинус… Легендата разказва, че Фистандантилус започнал Войните за прохода на джуджетата, за да може да обяви Торбардин за своя собственост. Астинус го е описал в своите „Хроники“ — Рейстлин се усмихна с горчивина. — Описал го е по почти същия начин! Ако обаче четеш внимателно, ако четеш написаното между редовете, както трябваше да постъпя аз, но не го сторих от арогантност, ще откриеш истината!

Пръстите му се свиваха нервно. Кризания го слушаше, забравила за окървавената си наметка, забравила за всичко друго в желанието си да чуе докрай историята му.

— Фистандантилус е дошъл тук, за да направи съвсем същото, което искам да направя и аз! — Думите излизаха със съскане от устата му и я караха да настръхва от ужас. — Въобще не го е било грижа за Торбардин! Всичко е било просто фасада, хитър ход! Искал е само едно — да се добере до Портала! А джуджетата са стояли на пътя му. Контролирали са прохода, а следователно и всичко около него. Можел е да получи онова, за което е дошъл, единствено ако възбуди брожение, което да прерасне във война! Ето как историята се повтаря… Трябва да постъпя така, както е постъпил той… Постъпвам така, както е постъпил той.

Той се загледа измъчено в течението на водата.

— Доколкото съм запозната с „Хрониките“ на Астинус — обади се неуверено Кризания, — войната така или иначе е щяла да се разрази. Всичко се е дължало на кръвната вражда между хълмистите и планинските джуджета. Не можеш да обвиняваш себе си за…

Рейстлин поклати нетърпеливо глава:

— Джуджетата не ме интересуват ни най-малко. Да вървят където искат. — Сега той я погледна със студено изражение. — Твърдиш, че си чела написаното от Астинус. Ако е така, мисли! Кое е предизвикало края на Войните за прохода?

Очите й се замъглиха, докато се опитваше да си припомни съвсем точно. Сетне тя пребледня.

— Експлозията — произнесе едва чуто. — Експлозията, изличила Равнините на Дергот. Измрели хиляди, а Фистандантилус…

— Фистандантилус загинал заедно с тях — натърти мрачно магьосникът.

В продължение на няколко дълги секунди Кризания не можеше да направи нищо друго, освен да се взира в него. Накрая явно проумя какво искаше да й каже:

— Не е възможно. — Наметката се изплъзна от пръстите й и тя го сграбчи за раменете. — Та ти не си същата личност! Обстоятелствата са съвсем различни! Не може да бъде иначе! Допускаш грешка!

Рейстлин поклати глава. Той внимателно се освободи от ръцете й и повдигна брадичката й, за да може да я погледне право в очите:

— Не, обстоятелствата не са различни. И не съм допуснал грешка. Просто напредвам във времето, устремен към собствената си гибел.

— Откъде можеш да си сигурен?

— Зная, защото… Още един човек е загинал през онзи ден заедно с Фистандантилус.

— Кой? — попита Кризания, но още преди да е отворила уста, почувства, че върху нея се спуска черният плащ на смразяващ страх, потискащ и задушаващ като гледката на леко стелещите се есенни листа.

— Един твой стар приятел — усмихна се криво Рейстлин. — Денубис!

— Денубис? — повтори беззвучно младата жена.

— Да — отвърна магьосникът и несъзнателно прокара пръсти по бузата й. — Това научих от Астинус. А ако си спомняш добре, приятелят ти вече беше привлечен от Фистандантилус, макар да не го признаваше дори пред себе си. И имаше своите съмнения спрямо църквата, които доста напомнят за твоите. Можем само да предположим, че през онези последни, ужасяващи дни в Истар Фистандантилус го е придумал да тръгне заедно с него…

— Но на теб не ти се наложи да придумваш мен — прекъсна го твърдо Кризания. — Аз сама избрах да дойда с теб. Решението беше мое!

— Разбира се — отвърна тихо Рейстлин и ръката му се отдръпна.

Въобще не си бе давал сметка, че междувременно е галил нежно кожата й. Изведнъж почувства как кръвта му се раздвижва. Откри, че очите му несъзнателно проследяват извивката на устните й, гладката бяла шия. Внезапно в съзнанието му съвсем ясно проблесна видение, в което брат му я взимаше в обятията си. И си припомни дивото усещане за ревност, което неотдавна бе изпитал.

„Това не бива да се случва! — укори се вътрешно. — Иначе плановете ми ще се объркат напълно…“ Той понечи да се изправи, ала Кризания го задържа, взе ръката му и опря буза в нея.

— Не — каза тихо младата жена. Сивите й очи блестяха в кристалната светлина на процеждащите се през листата на дърветата слънчеви лъчи. — Двамата с теб, заедно, ще изменим хода на историята! Ти си по-могъщ от Фистандантилус, а моята вяра е два пъти по-силна от тази на Денубис! Чух молитвите, които Царя-жрец отправи към боговете. И знам къде е грешката му! Паладин ще се вслуша в моя зов и ще откликне на него, както е откликвал и преди. Двамата с теб… заедно… ще променим предначертания край…

Завладяна от страстните си думи, Кризания не откъсваше очи от неговите. Сивото им се бе превърнало в дълбоко синьо, а хладната й кожа бе леко порозовяла. Усещаше учестения й пулс. Долавяше нежността и мекотата на гладката й кожа… и внезапно вече бе на колене до нея. Тя бе в ръцете му. Устата му търсеше нейната, устните му докосваха очите й, шията й. Ароматът й изпълваше ноздрите му, а цялото му тяло бе изгубено в сладката болка на желанието да я притежава.

Младата жена му се отдаде напълно по същия начин, по който се бе отдала и на неговата магия. Рейстлин потъна в мекия килим от нападали листа и я привлече заедно със себе си. Слънчевата светлина в синьото есенно небе го заслепяваше. А самото слънце напичаше тялото му през черната тъкан на робата по също толкова непоносим начин, колкото и изгарящата в душата му болка.

Хладната кожа на Кризания му носеше утеха, устните й бяха като вода за умиращия от жажда странник. Магьосникът се потопи в светлината, затвори очи, позволи си да се изгуби в нея. Ала изведнъж в съзнанието му се появи нечие лице: богиня с тъмна коса и черни очи; ликуваща, тържествуваща, заливаща се от смях…

— Не! — извика Рейстлин. — Не! — отекна викът му още веднъж, докато отчаяно се опитваше да отблъсне Кризания от себе си.

Изправи се разтреперан и замаян.

Слънчевата светлина го ослепяваше. Откри, че не може да си поеме дъх от жегата. Спусна качулката си и застина, опитвайки да дойде на себе си.

— Рейстлин! — Кризания увисна на ръката му.

Гласът й бе изпълнен със страст. Докосването й, макар да обещаваше освобождаване, само изостри болката му. Решимостта му отново започна да се пропуква. Нещо в него бе на път да се разкъса.

Магьосникът яростно издърпа дланта си. Сетне посегна мрачно и стисна в юмрук бялата й дреха. Дръпна я рязко, за да я разкъса, а с другата ръка блъсна полуголата жена в килима от мъртви листа.

— Това ли искаш? — попита с треперещ от гняв глас. — Ако е така, можеш да изчакаш брат ми. Ще се появи съвсем скоро! — Той замълча, като се бореше да си поеме дъх.

Полуразсъблечена, съзряла собственото си отражение в очите му, Кризания прикри голотата си и се вгледа безмълвно в него.

— Заради това ли ме последва дотук? — продължи безмилостно Рейстлин. — Смятах, че имаш по-високи цели! Вярата ти в Паладин, всичките ти самохвалства за силите, които притежаваш… Смяташ ли, че молитвите ти най-сетне са чути? И че съм успял да се поддам на магиите ти за любов?

Последното сякаш попадна право в целта. Кризания трепна, погледът й помътня. Младата жена затвори очи и се сви, разтърсена от ридания. Черната й коса се бе разпиляла върху бялата, гладка кожа на раменете… Така нежна и подканяща…

Рейстлин рязко се обърна и се отправи обратно към лагера, без повече да я погледне. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-спокоен и концентриран ставаше. А болката на страстта отшумяваше и отново бе в състояние да разсъждава трезво.

Нещо привлече погледа му — движение, лъч светлина, отразен в излъскана броня. Усмивката му се разтегна в презрителна гримаса. Точно както бе предположил, Карамон я търсеше. Е, нямаше да им пречи. Какво изобщо го интересуваха отношенията им?

Скоро магьосникът се добра до лагера и побърза да влезе обратно в мрачните покои на личната си палатка. Лицето му все още носеше презрителната си гримаса, която постепенно започваше да избледнява под напора на спомена за проявената слабост. Малко му бе останало да се поддаде на омаята на меките устни и гладката кожа. Хвърли се разтреперано в креслото си и скри лице в шепи.

 

 

Усмивката му отново се върна след около половин час, когато в палатката шумно нахлу Карамон. Лицето на едрия мъж бе почервеняло, очите му бяха разширени и държеше ръка върху дръжката на меча си.

— Заслужаваш да те убия, тук и сега! — произнесе задавено войнът.

— Този път за какво, братко? — попита раздразнено Рейстлин и продължи да чете книгата със заклинания, която наизустяваше. — Да не би да съм убил още някой твой любимец кендер?

— Много добре знаеш какво! — изрева грозно Карамон. Той се завтече към магьосника и шумно захлопна книгата. Пръстите му мигновено обгоряха при допира с тъмната като нощ подвързия, ала той дори не обърна внимание: — Открих лейди Кризания в гората, разплакана и с разкъсани дрехи. А тези белези по лицето ти…

— Са дело на собствените ми ръце. Не ти ли разказаха какво се случи? — прекъсна го магьосникът.

— Да, но…

— А спомена ли ти, че тя ми се предложи?

— Не вярвам на нито…

— И че аз я отблъснах? — продължи, без да показва каквито и да било признаци на притеснение Рейстлин.

— Ти, арогантно к…

— Сигурен съм, че дори сега тя седи в палатката си и горчиво оплаква съдбата, задето я обичам толкова, че да запазя прехвалената й добродетел. — Рейстлин се изсмя предизвикателно. Смехът му отекна болезнено в ушите на Карамон.

— Не ти вярвам! — каза тихо едрият войн. Той го сграбчи за дрехите и го дръпна към себе си. — Не вярвам и на нея! Би ми казала всичко, за да те защити, мръсен…

— Махни си ръцете от мен, братко — предупреди го безизразно магьосникът.

— По-скоро бих те завлякъл в Бездната!

— Казах, махни си ръцете от мен! — Отнякъде избликна ярка синя светлина и се разнесе сухо пращене.

Карамон изкрещя от болка, почувствал как през тялото му преминава разтърсващо електричество.

— Мисля, че те помолих за нещо. — Магьосникът приглади с ръце робата си и отново седна в креслото.

— В името на боговете, този път ще те убия! — изръмжа през зъби брат му и измъкна разтреперано меча си.

— Така да бъде — отсече Рейстлин, вдигайки поглед от книгата, която отново бе отворил. — И гледай да е по-бързо. Постоянните ти заплахи вече започват да ме отегчават до смърт!

В очите му имаше нещо странно — подкана, желание.

— Давай! — прошепна, вгледан във война. — Опитай да ме убиеш и никога няма да се завърнеш у дома…

— Няма никакво значение! — Изгубен в яростта на ревността си, Карамон пристъпи към него, без да забелязва странното изражение, което все така проблясваше в очите му.

— Какво чакаш? — обади се заповедно Рейстлин.

Мечът се издигна заплашително.

— Генерал Карамон! — разнесе се нечий разтревожен глас; чуха се забързани стъпки и гласове на викащи хора. Карамон замръзна. Поколеба се, сякаш заслепен от сълзите в очите си и обхваналата го ярост.

— Генерале, къде сте? — Сега онези, които го търсеха, се чуваха съвсем близо. Към виковете им се присъединиха и хората от охраната пред палатката на Рейстлин.

— Тук съм! — извика най-сетне той. Обърна гръб на брат си, прибра рязко меча в ножницата и отметна платнището на вратата. — Какво има?

— Генерале, аз… Сър, ръцете ви! Изгорили сте се. Как…?

— Няма значение. Какво се е случило?

— Вещицата, сър. Изчезнала е!

— Изчезнала? — повтори невярващо той.

Хвърли един последен, изпълнен с омраза поглед на брат си и забързано излезе навън. Рейстлин се заслуша в гърмящия му глас, докато шумно изискваше обяснения от охраната.

После, като че изгубил интерес към онова, което се случваше, магьосникът затвори очи и въздъхна. Карамон не бе успял да го убие.

Право пред него, губещи се в далечината, изчезващи към хоризонта, стъпките безжалостно го водеха към своята цел.