Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (16)

Глава 2

Нощта над земите на Соламния бе мрачна и студена. Звездите блещукаха изцъклено върху тъмното небе. Съзвездията Платинен дракон Паладин, Такхизис Царицата на Мрака, продължаваха безкрайния си цикъл около Везните на Гилиън. Щяха да изминат поне двеста години, преди боговете и хората да решат по-нататъшната съдба на света, за да могат тези съзвездия да изчезнат от мястото си на небето.

Засега всички се наблюдаваха внимателно.

Ако някой от боговете си дадеше труд да погледне надолу, вероятно щеше да бъде изумен от смешните опити на човечеството да имитира божественото им великолепие. В равнините на Соламния, близо до предпланинския крепостен град Гарнет, обширните пасбища бяха осеяни с хиляди огньове, осветяващи земята така, както звездите огряваха небето.

Армията на Фистандантилус.

Пламъците се отразяваха в щитове и излъскани до блясък нагръдници, танцуваха по остриетата на мечове и върховете на копия. Огньовете осветяваха с топлината си лица, изпълнени с надежда и новооткрита гордост и горяха в мрачните очи на мъжете, жените и безгрижно играещите деца, които следваха армията по пътя й на юг.

Около същите тези огньове бяха насядали хора, залисани в разговори, смехове, хранене и работа над оръжията си. Нощният въздух бе изпълнен с шеги, клетви и опашати истории. Тук-там се разнасяха стенания, докато войните разкършваха рамене, изтръпнали от непривичните упражнения през деня. Ръцете, навикнали да държат мотика — загрубели и твърди като челик, сега бяха покрити с мехури от дръжката на копието или меча, нещо което се приемаше с добронамерено вдигане на рамене. Най-малката награда за тези хора бе, че можеха доволно да наблюдават игрите на децата си около огъня — ако не с напълнени стомаси, то поне без да са гладни. Сега тези мъже можеха да погледнат жените си с гордост и за пръв път от години, всички чувстваха, че имат някаква цел, някакъв смисъл в живота.

Немалко осъзнаваха, че целта вероятно бе равносилна на смърт, ала това с нищо не можеше да промени намерението им да останат докрай с армията.

„В края на краищата — каза си Гарик, докато другият постови идваше да го смени, — смъртта ще застигне всички ни, рано или късно. По-добре е за един мъж да я срещне под слънцето, с меч в ръка, наместо да я очаква със свито сърце в нощта или да се бои, че ще го навести под образа на болест или недохранване.“

Младежът побърза да се върне при огъня и да се наметне с одеяло, след което без да се бави изгълта купа топла заешка яхния.

Когато се нахрани, той стана и пое през лагера, като отклоняваше с дружеско махване не една и две покани да се присъедини към компанията на приятелите си. Малцина отдаваха някакво значение на отминаването му, тъй като не само той бе решил да се скрие сред топлите сенки, изпълнени със сладки въздишки, тихо произнесени думи и весел смях.

Независимо, че доста жени в лагера с радост биха прекарали нощта в компанията на младия благородник, Гарик имаше среща. Макар и не точно любовна. Съвсем скоро той се отдалечи доста от палатките и озовал се непосредствено до голям валчест камък на едно усамотено място, се загърна по-добре в наметалото си, седна на земята и зачака.

Не му се наложи да чака дълго.

— Гарик? — обади се един колеблив глас.

— Майкъл! — възкликна благородникът и се изправи. Двамата си стиснаха ръце, след което, обхванати от чувства, се прегърнаха.

— Не можах да повярвам на очите си, когато днес те видях да влизаш в лагера, братовчеде — продължи Гарик, уловил ръката на другия младеж, сякаш се страхуваше, че нещо в този момент може да ги раздели.

— Нито пък аз — отвърна новодошлият, без да може да овладее емоциите в одрезгавелия си от лека настинка глас. Той се закашля и седна на камъка, последван от Гарик.

В продължение на няколко минути двамата младежи помълчаха, като се стараеха да възвърнат суровите изражения на лицата си и да се престорят на обръгнали на всичко войни.

— Сметнах те за призрак — рече най-сетне Майкъл с изкуствен смях. — Чухме, че си мъртъв. — Гласът му отново му изневери и той пак се закашля. — Проклета влага — измърмори. — Човек лесно се разболява.

— Спасих се — отвърна тихо Гарик. — Ала баща ми, майка ми и сестра ми нямаха този късмет.

— Ан? — изтръгна се мъчителен въпрос от Майкъл.

— Отиде си бързо — продължи младият благородник. — Както и майка ми. Баща ми се беше погрижил, преди тълпата да ги е достигнала. Били са толкова вбесени, че бяха поругали тялото му…

Силите му изневериха. Майкъл сложи ръка на рамото му:

— Баща ти беше благородник и по наследство, и по сърце. Умрял е като истински рицар, защитавал е дома и семейството си. Такава смърт е за предпочитане пред онази, която сполетя мнозина други — добави мрачно приятелят му. Гарик го изгледа проницателно. — Но какво се е случило с теб? Как успя да се изплъзнеш от тълпата? И къде беше през последната една година?

— Не им се изплъзнах — отговори с горчивина благородникът. — Пристигнах, когато всичко вече бе приключило. Не е от значение откъде се връщах — младежът се изчерви. — Просто трябваше да съм с тях, когато нещастието се случи. Трябваше да умра заедно със семейството си!

— Сигурен съм, че баща ти едва ли би искал да стане така — поклати глава Майкъл. — Трябвало е да оцелееш, за да запазиш името му.

Гарик се намръщи. В очите му се появи мрачен проблясък:

— Може би. Но оттогава не съм бил с жена. — Той разтърси глава. — Не можех да сторя нищо друго, освен да опожаря замъка… — Майкъл учудено вдигна вежди, ала младежът продължи, сякаш не го чуваше: — … за да не може тълпата да се добере и до него. Сега пепелта на семейството ми почива сред почернелите стени на дома, който е построил моят пра-прадядо. После препуснах и яздих безцелно в продължение на седмици. Най-сетне случаят ме събра с група мъже, много от които в същото положение като мен — прокудени от дома по силата на различни обстоятелства… Не ми задаваха въпроси и това ме устройваше. Интересуваше ги само, че мога да въртя меча. Реших да се присъединя към тях.

— Бандити? — попита Майкъл, като се стараеше да прикрие ужасената нотка във въпроса си.

Очевидно не бе успял. Очите на Гарик потъмняха още повече:

— Да, бандити — отвърна хладно той. — Шокиран ли си? Че един соламнийски рицар се е самозабравил дотам, че да пренебрегне Кодекса на честта, че е станал бандит? Ще те попитам нещо, Майкъл: къде беше този Кодекс, когато убиха баща ми, твоят чичо? Къде е останала поне мъничко чест сред тази опустошена страна?

— Вероятно никъде — съгласи се твърдо братовчед му. — Или само в сърцата ни.

Гарик потъна в мълчание. Сетне тялото му внезапно се разтърси от дълбоки ридания. Ръката на Майкъл стисна още по-здраво рамото му. После младежът внезапно положи усилия да се овладее и въздъхна дълбоко и скръбно:

— Не бях плакал, откакто ги открих — изрече с приглушен глас. — И да, братовчеде, прав си. Живеех сред отрепки и може би никога нямаше да изпълзя от вонящата яма на този живот, ако не се бе появил генералът…

— Онзи Карамон?

Гарик кимна.

— Причакахме го, него и неговите спътници, в една ранна вечер. Тогава очите ми най-после се отвориха. Преди това бях обирал пътници, без да се замислям много за действията си. Понякога дори ми доставяше удоволствие да си казвам, че вдигам меча си над кучетата, които бяха посегнали на баща ми. Ала заедно с генерала пътуваха онази жена и чародеецът. Магьосникът беше болен. Когато го ударих, рухна като кукла. А жената — знаех много добре какво ще я сполети и само мисълта за това ме накара да се почувствам зле. Но страхът от водача ни беше по-голям — казваше се Стоманения Пръст. Истински звяр. Полувеликан…

Тогава генералът го предизвика на двубой. Същата вечер видях нещо, което отдавна не бях виждал. Истинско благородство. Човек, който рискуваше живота си, за да защити по-слабите. И той победи. — Младежът бе възвърнал поне отчасти хладнокръвието си. Докато продължаваше да говори, очите му блестяха от възхищение: — Вече знаех в какво се е превърнал животът ми. А когато Карамон ни попита дали искаме да пътуваме с тях, с готовност дадох съгласието си заедно с мнозина други. Нямаше значение дали и те щяха да тръгнат — бих го последвал независимо от всичко.

— А сега си част от личната му гвардия? — подхвърли с усмивка Майкъл.

Младият благородник кимна, изчервен от гордост:

— Казах му… казах му, че не съм по-различен от останалите — бях бандит и крадец. Но той само ме погледна така, сякаш виждаше до дъното на душата ми и ми отвърна, че всеки мъж трябва да върви в мрака, преди да види утрото. А когато това стане, най-добре да е готов за него.

— Странно — рече замислено братовчед му. — Какво ли е имал предвид?

— Мисля, че знам — отговори Гарик. Той погледна към голямата палатка на Карамон в средата на лагера. Коприненото знаме на върха й плющеше като черна ивица на фона на звездната нощ и пушеците от огньовете. — Понякога се питам дали и той не върви по своя мрачен път. Често съм го виждал в очите му… — Той отново разтърси глава. После бързо добави: — Знаеш ли, че той и магьосникът са близнаци? — Очите на Майкъл се разшириха. Гарик кимна в знак на потвърждение. — Наистина странна обвързаност. Питам се дали все още има някаква обич помежду им.

— С един черноризец? — изсумтя събеседникът му. — Не ми се вярва! Странно е дори, че магьосникът пътува с армията. Чувал съм, че Черните роби умеят да яздят ветровете и да вдигат мъртъвци от гробовете, когато имат нужда от войска.

— Несъмнено има такива умения — съгласи се Гарик и хвърли бърз поглед към по-малката палатка до тази на Карамон. — Виждал съм го да използва магията си само веднъж, преди да се присъединим към тях, но съм сигурен, че е могъщ. Достатъчно ми е само да го погледна в очите, за да ми се обърне стомахът и кръвта ми да се превърне в чиста вода. Както ти казах обаче, когато за пръв път го срещнахме, той не се чувстваше добре. Нощ след нощ съм го чувал да кашля в палатката си, додето не остане без дъх. Неведнъж съм се питал как е възможно някой да живее с такава болка.

— Днес ми се стори съвсем добре.

— Здравето му се подобри значително. Така или иначе, изглежда полага големи грижи за себе си. Не прави нищо друго, освен по цял ден да чете книгите със заклинания от големите сандъци, които носим с нас. Но и той по свой собствен начин върви по мрачния си път… — Гарик объркано замълча. — Сякаш над него виси тъмен облак, който се сгъстява все повече със спускането ни на юг. Сънува ужасни кошмари. Често го чувам да издава писъци, толкова ужасни, че биха събудили и мъртвец.

Майкъл потрепери. После въздъхна тихо и също се загледа към палатката на Карамон.

— Не мога да кажа, че се присъединих без известни съмнения към армия, водена от черноризец. От всички живи и умрели магьосници, Фистандантилус е известен като най-могъщия. Дори днес, докато яздех насам, все още не бях напълно решен на тази стъпка. После си казах, че поне мога да опитам, докато не разбера със сигурност дали е истина, че армията ви отива на юг, за да помогне на потиснатите хора от Абанасиния в борбата им срещу джуджетата.

Той въздъхна повторно и несъзнателно посегна с ръка към лицето си, сякаш искаше да поглади дълги мустаци, но спря. Беше идеално избръснат. Древните символи на рицарския орден в тези опасни времена лесно можеха да вкарат човека в беля.

— Макар баща ми все още да е жив, Гарик — продължи младежът, — съдбата му бе не по-лека от тази на твоя. Управникът на крепостта Вингард ни даде избор. Можехме да останем в града и да умрем. Или да напуснем. Баща ми с радост би умрял. Аз също. Но трябваше да мислим не само за себе си. Вече не можехме да си позволим предишния лукс. Денят, когато трябваше да опаковаме малкото, което можехме да вземем, бе черен за всички ни. Погрижих се семейството ми да отседне в една запустяла къща в Тройтъл. Надявам се да изкарат някак си поне зимата. Майка ни е силна жена и често върши работата на мъжете, а по-малките ми братя са добри ловци.

— Баща ти? — попита внимателно Гарик, когато Майкъл замълча против волята си.

— В онзи ден сърцето му не издържа — отвърна просто братовчед му. — По цели седмици седи, загледан през прозореца с меч в скута си. Откакто напуснахме семейния дом, не е проговорил никому.

Майкъл стискаше юмруци от безсилие:

— Защо те лъжа, Гарик? Въобще не ме е грижа за потиснатите хора на Абанасиния! Дойдох заради съкровищата! Съкровищата под планините на джуджетата! Заради славата! За да видя отново светлина в очите му! Ако сега успеем, рицарите пак ще могат да вдигнат главите си, без да се срамуват! — Сега и неговите очи се спряха върху малката палатка до тази на генерала. Онази със знака на чародейците, онази, която всички в лагера по възможност най-старателно отбягваха. — Но каква слава ще е тази, ако ни води човек, известен като Мрачния? Старите рицари никога не биха избрали такъв път. Паладин…

— Паладин ни е забравил — отвърна с горчивина Гарик. — Сега трябва да разчитаме само на себе си. Не знам много за черноризците и честно казано дори не ме е грижа за този. Тук съм само заради един — генерала. Ако той ме отведе до богатство и слава, добре. Ако пък не — младежът въздъхна дълбоко. — Тогава най-сетне ще открия търсения покой. Желая същото и на него — добави едва чуто. След няколко секунди се изправи, сякаш за да се отърси от мрачните мисли. Майкъл последва примера му. — Трябва да поспя. Утре ще ставаме рано. Казват, че до една седмица потегляме… Е, братовчеде, какво решаваш? Ще останеш ли?

Майкъл го погледна. Сетне се обърна към палатката на Карамон и разноцветното знаме с изобразена звезда с девет лъча, което се вееше в мразовития въздух над нея. Загледа се и към палатката на магьосника. Чак тогава кимна. Гарик се усмихна широко. Двамата си стиснаха ръцете и тръгнаха към лагера.

— Исках да те питам — обади се шепнешком Майкъл. — Вярно ли е, че този Карамон държи при себе си вещица?