Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (8)

Глава 5

Карамон стоеше неподвижно в рамката на вратата към кабинета и се взираше в тъмнината, изпълваща коридора пред него — тъмнина, оживена от шепот и взиращи се очи. Непосредствено до него стоеше и Рейстлин. Едната му ръка почиваше върху рамото на война, а другата стискаше жезъла на Магиус.

— Ще се оправя, повярвай ми — увери го магьосникът.

Карамон го погледна с крайчеца на окото. Забелязал това, Рейстлин се усмихна насмешливо:

— Ще проводя едного от тези заедно с теб — добави, като направи неясен жест с ръка.

— Не е необходимо! — възрази бързо войнът, намръщен от заплашителното приближаване на безплътното лице.

— Грижи се за него! — заповяда магьосникът на злобните очи. — Той е под моя закрила. Виждаш ме, нали? И знаеш кой съм?

Очите се сведоха в знак на подчинение и отново насочиха мъртвешкия си поглед към огромния мъж. Карамон потрепери и за последен път хвърли поглед към брат си, само за да установи, че лицето на Рейстлин вече бе добило отсъстващо изражение.

— Пазителите ще ти помогнат да преминеш през Дъбравата. Предполагам, че истинските неприятности ще те сполетят чак след като я напуснеш. Бъди внимателен, братко. В тези дни градът не е красивото, безоблачно място, в което ще се превърне след двеста години. Улиците му са пълни с бежанци. Хората живеят из канавките и всекидневно се борят за живота си, а по калдъръмите му трополят каруци, които товарят телата на онези, които не са имали късмет през изминалата нощ. Там някъде има хора, които не биха се поколебали да те изкормят, за да получат ботушите ти. Първото, което те съветвам да направиш, е да си купиш меч и да не сваляш ръка от дръжката му.

— Остави на мен да се тревожа за града — отсече Карамон.

Той тръгна бързо надолу по коридора, като се стараеше да не обръща внимание на очите, които се носеха над раменете му.

Рейстлин мълчаливо проследи как войнът и пазителят постепенно потънаха в нездравата тъмнина отвъд обсега на светлината от жезъла. Когато дори глухите стъпки на брат му вече бяха престанали да се чуват, той се обърна и се прибра в стаята.

Лейди Кризания продължаваше да седи в креслото и без особен успех да се опитва да среше с пръсти заплетените си коси. Той я заобиколи тихо и без тя да го забележи, извади от джоба си шепа фин бял пясък. Приближи се до нея и остави пясъка леко да се посипе върху тъмната й коса.

— Аст тасарк симиралан кринауи — прошепна и проследи как главата на жената клюмна почти незабавно, очите й се затвориха, а тя самата потъна в дълбок магически сън.

Рейстлин мина пред нея и остана вгледан в чертите й в продължение на няколко дълги минути.

Макар да бе положила усилия да заличи следите от сълзи и кръв, белезите на нелекото пътуване все още се забелязваха в тъмните сенки под очите, порязаната устна и бледото й лице. Ръката му нежно посегна и отметна тъмния кичур, паднал напряко през клепките й.

Кризания бе дръпнала копринената завеса, тъй като с времето огънят бе успял да затопли стаята. Бялата й роба, сега разкъсана и покрита с петна от кръв, се бе набрала около врата й. Рейстлин мълчаливо наблюдаваше как нежните очертания на гърдите й се повдигат и спускат под светлата тъкан.

— Ако бях като другите, щеше да бъде моя — произнесе тихо магьосникът.

Пръстите му се побавиха близо до лицето й, изгубени в къдравите кичури коса.

— Ала не съм — промърмори и се зае да загърне раменете й с копринената завеса. Кризания се усмихна на нещо приятно в съня си и се сгуши още по-дълбоко в креслото, подпряла буза с ръка.

Магьосникът омаяно плъзна върховете на пръстите си по гладката кожа на лицето й, изгубен в мъглата на ярките спомени. Нещо го накара да затрепери. Искаше му се обърне действието на заклинанието за сън и да я вземе в прегръдките си, както бе направил малко преди да произнесе магията, довела ги на това място. Имаше поне час преди Карамон да се върне от града. Само за тях двамата…

— Аз не съм като другите! — изръмжа той.

Извърна се, а непреклонният му взор срещна немигащите погледи на пазителите.

— Наглеждайте я докато ме няма — заповяда на няколкото едва забележими привидения, блуждаещи из ъглите на кабинета. — А вие ме придружете — нареди на онези, които бяха в най-близък контакт с него още от събуждането му.

— Да, Господарю — промърмориха създанията. За момент светлината на жезъла ги бе огряла, за да разкрие слабите очертания на черните роби, които носеха.

Озовал се в коридора Рейстлин грижливо затвори вратата към кабинета. После стисна по-здраво жезъла, произнесе нещо съвсем кратко и моментално се озова в лабораторията на върха на Кулата.

Дори не бе успял да си поеме дъх, когато, още в мига на появата му от сърцето на мрака, нещо го атакува.

Навсякъде около него се разнасяха писъци и викове. Във въздуха се стрелкаха тъмни форми, а срещу светлината на жезъла се протягаха кокалести пръсти, търсеха гърлото му, улавяха полите на робата и раздираха плата й. Нападението бе толкова неочаквано и изпълнено с толкова неистова омраза, че Рейстлин почти изгуби контрол.

Колебанието му не продължи дълго. Жезълът в ръката му описа широка дъга, а от устата му излязоха грачещи магически слова, които отблъснаха назад призраците.

— Говорете им! — заповяда той на двамата пазители. — Кажете им кой съм!

— Фистандантилус — чу ги да изричат през невероятния рев в ушите си. — … дошъл е, макар и не както беше предречено… някакъв магически експеримент…

Почувствал внезапна слабост, магьосникът се довлече до най-близкото кресло и уморено се отпусна в него. Като се проклинаше за проявената непредвидливост и немощта на тялото си, той избърса кръвта от порязаната си буза. Даде си сметка, че напряга всичките си сили да остане в съзнание.

„Значи така искаш да се справиш с мен, Царице — помисли си през мъглата от пулсираща болка. — Не смееш да се изправиш открито срещу мен. Тук аз съм по-силният. Пристъпила си в моя свят и дори в този миг Храмът съществува в извратената си форма някъде в Нерака. Събудила си злите дракони и те вече крадат яйцата на добрите. Но вратата остава затворена. Камъкът в основата продължава да удържа напора ти благодарение на саможертвата и любовта. Тъкмо тук е грешката ти. Защото докато пристъпваш в нашето измерение, позволяваш и на нас да нахлуем в твоето! Все още не мога да те достигна… и ти не можеш да достигнеш мен… но времето наближава… скоро…“

— Зле ли ви е, Господарю? — разнесе се изплашен глас в близост до него. — Извинете ни, не успяхме да ви предпазим. Движехте се толкова бързо! Молим за прошка. Нека ви помогнем.

— Не можете да ми помогнете — закашля се магьосникът. Вече усещаше как болката в гърдите му отшумява. — Нека си поема дъх… Трябва да си почина. Разкарайте ги някъде по-надалеч.

— Да, Господарю.

Притихнал в мрака, със затворени очи, изчаквайки болката и замайването да отминат, Рейстлин прекара следващия час в премисляне на плановете си. Нуждаеше се най-малко от две седмици пълна почивка. Времето беше най-лесната част. Поне от него тук се намираше в изобилие. Колкото до Кризания, тя беше негова и щеше да го последва с желание. Силата на Паладин щеше да му помогне да отвори Портала и да се изправи срещу смъртоносните Пазители отвъд него.

Разполагаше и с познанията на Фистандантилус, знания, които магът бе събирал търпеливо в продължение на векове. Освен това имаше и собствените си познания, както и преимуществото на младото си тяло. По времето, когато станеше готов, щеше да се намира на върха на могъществото си — най-великият измежду великите магьосници, живели някога на Крин!

Мисълта за последното му вля нови сили. Замайването бе изчезнало, а болката намаля до напълно поносими размери. Рейстлин се изправи и огледа косо лабораторията. Всичко в нея му беше познато. Изглеждаше точно по същия начин, по който я беше намерил в миналото, което сега се намираше на двеста години напред в бъдещето. Тогава се бе завърнал в пълното си могъщество, както предричаха легендите. Портите се бяха разтворили, а пазителите го приветстваха с цялата си почит, вместо да го нападат.

Докато крачеше из лабораторията, осветявайки пътя си с жезъла на Магиус, Рейстлин несъзнателно се оглеждаше с любопитство. Забелязваше странни, объркващи промени. На теория всичко трябваше да бъде съвсем същото, както и след двеста години. В спомените му обаче имаше една счупена кана. Кана, която сега стоеше на мястото си непокътната. А там, където очакваше да открие съборена книга със заклинания, нямаше нищо. Книгата спокойно почиваше върху каменната си поставка в непосредствена близост.

— Пипали ли сте нещо в мое отсъствие? — попита двамината, които бяха с него. Робата шумолеше около глезените му, докато си пробиваше път към дъното на лабораторията и Вратата, Която Никога Не Е Отваряна.

— О, не, Господарю — отговори изплашено единият. — Не ни е позволено да докосваме каквото и да било.

Рейстлин сви рамене. Наистина, за двеста години можеха да се случат много неща. „Като едно земетресение, например“, каза си той, докато бързо губеше интерес с приближаването си към Портала.

Вдигна жезъла на Магиус и насочи светлината му право пред себе си. Сенките панически отстъпиха в далечния край на помещението, където се намираше Порталът с платинените си орнаментации на пет драконови глави и огромната си врата от сребро и стомана, която никой ключ в Крин не можеше да отвори.

Магьосникът повдигна още малко жезъла… и отвори изумено уста.

В продължение на няколко дълги секунди не можеше да помръдне, а дъхът излизаше с хриптене от дробовете му. Мислите му се преплитаха и обгаряха всичко, до което се докоснеха. Чак тогава пронизителният му гневен и яростен вик разкъса самата тъкан на мрака в Кулата.

 

 

Писъкът беше толкова ужасен и отекващ из безкрайните коридори на укреплението, че злите пазители безредно потърсиха укритие обратно в сенките, питайки се дали Царицата най-сетне не се бе завърнала, за да потърси сметка за делата им.

Карамон го чу тъкмо когато влизаше през голямата врата в основата на Кулата. Разтреперан от ужас, едрият мъж пусна на земята купените в града пакети и запали факлата, която носеше със себе си. Секунда по-късно, измъкнал лъщящото острие на новия си меч, войнът се втурна нагоре по стълбището.

Когато нахлу в кабинета, завари лейди Кризания да се оглежда с ужасено и все още сънено изражение.

— Чух вик… — промълви тя, като търкаше очи и се опитваше да се изправи.

— Добре ли си? — попита задъхано Карамон.

— Защо… да? — отвърна стреснато младата жена, осъзнала смисъла на въпроса му. — Не бях аз. Трябва да съм заспала. После го чух и се събудих…

— Къде е Рейст? — попита настоятелно войнът.

— Рейстлин! — повтори разтревожено тя и понечи да го изблъска от пътя си, преди той да я улови.

— Ето причината за съня ти — обясни и внимателно изтърси белият пясък от косата й. — Заклинание.

Кризания премигна озадачено.

— Но защо би…

— Време е да открием.

— Войнико — произнесе един студен глас едва ли не в ухото му.

Карамон се извъртя като котка, за да остави Кризания зад гърба си. Пред тях сякаш от нищото се материализира полупрозрачната фигура на привидение, облечено в черна роба.

— Търсиш магьосника ли? Той е горе в лабораторията. Нуждае се от помощ, а на нас ни е забранено да го докосваме.

— Аз ще отида — каза Карамон. — Сам.

— Идвам с теб — възрази младата жена. — Ще дойда — повтори твърдо в отговор на намръщването му.

Войнът вече се готвеше да оспори решението й, когато си даде сметка, че Кризания е свещенослужител на Паладин и веднъж вече беше успяла да се справи със създанията. Ситуацията беше достатъчно усложнена за каквито и да е кавалерски жестове, така че просто сви рамене.

— Какво му се е случило, след като ви е забранено да го докосвате? — попита грубо създанието, докато двамата го следваха плътно през тъмния коридор. — Дръж се близо до мен — нареди й, макар да нямаше нужда.

Ако преди тъмнината им се бе струвала жива, то сега всичко край тях буквално пулсираше и се гърчеше от разтревожени привидения. И макар да се бе снабдил с топли дрехи, Карамон несъзнателно потрепери от студа, който вееше от мъртвешките им тела. Кризания се тресеше толкова силно, че едва успяваше да поддържа темпото.

— Дай да нося факлата — изговори през тракащите си зъби тя.

Карамон й я подаде, след което обви раменете й с ръка и я притисна към тялото си. Усещането за живо докосване сякаш им помогна да дойдат на себе си, докато продължаваха да се изкачват по витата стълба към върха на Кулата.

— Какво се случи? — повтори настоятелно войнът, ала призракът отново не отговори и само мълчаливо посочи напред.

Удвоиха усилията си, за да не изостават.

След неопределено дълго време, което заплашваше да се превърне във вечност, двамата най-сетне успяха да се доберат до върха — изплашени и задъхани.

— Трябва да си починем — успя да изговори с вдървена уста Карамон. Кризания мъчително се опитваше да изпълни дробовете си с глътка живителен въздух. Самият той вече бе изоставил мисълта, че е способен да направи и крачка повече, а определено беше в чудесно физическо състояние.

— Къде е Рейст… Фистандантилус? — заекна тя, след като бе успяла донякъде да възстанови нормалното си дишане.

— Вътре — посочи отново призракът, този път към една затворена врата, която в същия момент се отвори широко.

От помещението се разнесе студена вълна, която разроши косата на Карамон и развя наметката на младата жена. В продължение на цяла секунда войнът не успя да помръдне. Чувството за връхлитащо зло го изпълваше непреодолимо. Най-сетне Кризания направи първата крачка, стиснала здраво медальона на Паладин пред себе си.

Той посегна и постави ръка на рамото й:

— Нека вляза пръв.

Тя му се усмихна уморено:

— Всеки друг път, но не и сега — отвърна. — С удоволствие бих ти отстъпила привилегията, но тук медальонът е два пъти по-убедително оръжие от меча в ръката ти.

— Не се нуждаете от оръжия — увери ги студено призракът. — Господарят заповяда да не ви вредим. Възнамеряваме да се подчиним.

— Ами ако е мъртъв? — попита Карамон, чувствайки как тялото на младата жена се вдървява от тази мисъл.

— Ако той беше мъртъв — отговори с пламтящи очи призракът, — топлата ви кръв вече щеше да се стича по устните ни. Сега влизайте.

Притиснати близо един до друг, Кризания и Карамон пристъпиха в лабораторията. Младата жена вдигна високо факлата, за да огледат по-добре.

— Там — прошепна Карамон, чиято естествена връзка с неговия брат близнак и този път не го бе подвела. Той посочи неясните очертания на нечие тяло, проснато на пода в дъното на помещението.

Забравила напълно страховете си, Кризания се хвърли напред, последвана от война, който внимателно оглеждаше тъмнината.

Рейстлин лежеше, полегнал настрани. Качулката бе закрила лицето му. Жезълът на Магиус, захвърлен и напълно изгаснал, бе недалеч от него — сякаш магьосникът съзнателно го бе запратил там в пристъп на ожесточена ярост. Падайки, жезълът бе съборил една книга на земята и бе успял да направи на парчета някаква кана.

Кризания подаде факлата на Карамон и коленичи до Рейстлин, за да провери дали има пулс. Беше слаб и неравномерен, но бе жив. Тя въздъхна с облекчение и поклати глава:

— Добре е. Не разбирам. Какво се е случило?

— Не е наранен в истинския смисъл на думата — обясни носещият се близо до тях призрак. — В началото търсеше нещо. Точно на това място спря, мърморейки за някакъв портал и вдигна високо жезъла, втренчен право пред себе си. После изкрещя, запрати жезъла надалеч от себе си и падна на пода, като не преставаше да ругае от бяс, докато не изгуби съзнание.

Озадачен, Карамон се вгледа в сенките от светлината на факлата.

— Какво по дяволите се е случило? — промърмори той. — Тук няма нищо! Нищо! Просто бяла стена!