Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (30)

Глава 8

— Отново няма вода — каза тихо Карамон.

Регър се намръщи. Макар генералът да бе произнесъл последното абсолютно безизразно, джуджето знаеше, че държат именно него отговорен за положението, в което се намираха. Осъзнаването, че до голяма степен вината наистина е негова, не можеше да подобри настроението му. Единственото чувство, което може да се сравнява по сила и непоносимост с вината, е заслуженото чувство за вина.

— На половин ден път от тук има друга водна яма — изръмжа с мрачно изражение Регър. — В старите дни цялата околия беше пълна с такива. — Той махна неопределено с ръка.

Карамон се озърна. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше нищо — нито дървета, нито птици, нито дори обичайните бодливи храсти. Нищо, освен безкрайни километри пясък с разпръснати тук-там куполовидни могили. Някъде много далеч напред мрачните сенки на Торбардин се спускаха в Равнините като мъчителен спомен за непоносим кошмар.

Армията на Фистандантилус губеше битката, преди още да е влязла в нея.

След дни продължителен преход най-после бяха излезли от прохода, водещ към Пакс Таркас и се бяха озовали в Равнините на Дергот. Провизиите така и не ги бяха догонили заради бързото темпо, което поддържаха и вече едва ли имаше шанс изобщо да се съберат с тях — каруците бяха тромави и на всичко отгоре щеше да им се наложи да ги търсят.

Рейстлин бе упражнил натиск върху командирите на съюзническите армии и въпреки че Карамон му се опълчваше открито, Регър остана твърдо на страната на брат му, като по-късно дори сполучи да привлече и Старейшината на хората от равнината. Още веднъж генералът се оказа в ситуацията просто да се съгласи с мнозинството и да продължи заедно с тях. И така, армията се вдигаше преди изгрев, придвижваше се до към средата на деня, когато правеше кратка почивка, и отново продължаваше почти до здрач, за да имат хората време да издигнат палатките преди да се е смрачило напълно.

Вече не приличаха на армия от победители. Изчезнали бяха другарството, шегите, смехът и игрите вечер край огньовете. Изчезнали бяха и песните през деня. Дори джуджетата предпочитаха да прекратят напевите и да пазят дъха си, докато уморено се влачеха напред. По залез мъжете просто рухваха там, където им бяха наредили да спрат, изяждаха оскъдните си дажби и моментално потъваха в непробуден сън, само за да бъдат събудени грубо от сержантите на следващата утрин и да продължат да вървят.

Бойният дух бе спаднал. Чуваха се мърморене и оплаквания, особено след като стана ясно, че храната им започва да намалява. Докато се движеха в планината проблемът не изглеждаше чак толкова неотложен. Дивечът там бе в изобилие. Ала веднъж щом се озоваха в Равнините, точно както бе предсказал Карамон, единствените живи същества, които виждаха, бяха самите те. В този момент живееха единствено от препечен, безквасен хляб и парчета сушено месо, което се разпределяше по два пъти на ден — сутрин и вечер. Беше сигурен, че ако каруците не ги догонеха, съвсем скоро щяха да бъдат принудени да намалят наполовина дори минималните дажби, които имаха сега.

Генералът имаше и други грижи, които не бяха свързани с храната и две от тях бяха наистина сериозни. Първата бе липсата на прясна вода. Макар Регър уверено да заяви, че в Равнините често се срещат водни ями, първите две, които откриха, се оказаха празни. Тогава — и само тогава — се бе отнесъл малко грубо към него, принуждавайки го да признае, че за последен път е посещавал тези места още преди Катастрофата. Другият му проблем бе влошаването на отношенията между довчерашните съюзници.

Съвсем неубедителен в началото, сега съюзът бе започнал неудържимо да се разпада. Северняците не се колебаеха да обвиняват за всичките си неприятности джуджетата и хората от равнината, доколкото те бяха подкрепили най-горещо плановете на магьосника.

Хората от равнината, от своя страна, никога досега не бяха живели в планините и съвсем скоро откриха, че ловуването и животът там са свързани със студ и сняг, или както го бе изложил съвсем открито пред Карамон техният старейшина, нещата бяха „или прекалено нависоко, или твърде ниско“. Ето, че съзрели пред себе си гигантските очертания на планините Торбардин, хората от равнината започваха да мислят, че и цялото злато или стомана на света не можеха да се сравняват със златните, равни пасбища на родния дом. Неведнъж генералът улавяше отправените им на север погледи и просто знаеше, че някоя сутрин ще се събуди, само за да открие, че варварите са си заминали.

Джуджетата, от друга страна, гледаха на хората като на най-обикновени страхливци, които тичат разплакани при майките си при първия признак, че нещата са започнали да загрубяват. Смятаха недостига на храна и вода за маловажен проблем, а джудже, което дори си позволеше да намекне, че изпитва жажда, моментално ставаше обект на подигравки от страна на другарите си.

През същата вечер Карамон мислеше върху всичко това, както и върху останалите надвиснали над главата му проблеми, докато стоеше в средата на пустинята и безцелно ровеше пясъка с върха на ботуша си.

Той вдигна очи към Регър. Джуджето вероятно дори не подозираше, че генералът го наблюдава, защото бе изоставило обичайната си каменна увереност. Раменете му бяха увиснали и въздишаше уморено. Приликата с Флинт бе поразителна и болезнена. Засрамен от проявения гняв, който преди всичко трябваше да насочи към самия себе си, Карамон реши да направи поне някакъв опит да заглади положението:

— Не се тревожи. Имаме достатъчно вода да изкараме нощта. Сигурен съм, че утре ще се натъкнем на пълна яма, не мислиш ли? — каза той и потупа несръчно Регър по гърба.

Старото джудже стреснато вдигна поглед, заподозряло, че се е оказало в центъра на лоша шега. Забелязал, че Карамон му се усмихва уморено, но ободрително, Регър си позволи да се отпусне.

— Да. — То също се усмихна с неохота. — Утре със сигурност.

Двамата обърнаха гръб на сухата яма и се насочиха обратно към лагера.

Нощта се спускаше рано над Равнините на Дергот. Слънцето сякаш бързаше да се скрие зад билата на планините, отвратено от вида на необятната, оголена пустиня. Само тук-там имаше запалени огньове, тъй като мъжете бяха твърде изморени за да ги поддържат, а и нямаше храна, която да готвят на тях. Скупчени поотделно и настрани едни от други, групите на северняците, джуджетата и варварите се наблюдаваха внимателно и с подозрение. Естествено всички отбягваха какъвто и да било контакт с дюлърите.

Карамон погледна към собствената си палатка, която пък бе издигната встрани от всички, сякаш вече ги бе отписал.

Една древна кринска легенда разказва, че някога живял мъж, който извършил толкова ужасно дело, че самите богове се събрали, за да решат как да го накажат. Когато накрая обявили, че отсега нататък му отсъждат дарбата да вижда бъдещето, той им се изсмял, защото си помислил, че ги е надхитрил. Всъщност същият този човек впоследствие умрял от мъчителна смърт — нещо, което Карамон никога не бе успявал да разбере напълно.

Ала сега вече му бе ясно и душата му кървеше от разбирането. Наистина, едва ли може да има по-голямо наказание за един смъртен от това да вижда в бъдещето и да знае предварително всичко, което ще се случи. Така най-големият дар, даден на хората — надеждата — му е отнет.

До този момент Карамон се беше надявал. Вярваше, че Рейстлин ще измисли някакъв план. Че брат му не би допуснал да се случи нещо подобно. Не, Рейстлин не можеше да го допусне. Ала сега, след като бе разбрал, че магьосникът не проявява никакъв интерес към по-нататъшната съдба на хората и джуджетата с тях, както и към семействата, които бяха оставили зад себе си, Карамон бе престанал да се надява. Бяха обречени. И не можеше да стори нищо, за да предотврати онова, което вече се бе случвало и преди.

Ето как, без да иска, генералът бе започнал да се дистанцира от онези, за които по задължение трябваше да се грижи. И отново се улавяше изгубен в мисли по дома.

У дома! Почти забравените и дори нарочно отбягвани спомени за дома, отново го заливаха с кристалната си яснота, която — без да си дава сметка — неведнъж се замъгляваше от напиращите сълзи. Особено вечер, когато оставаше насаме, взрян невиждащо в играещите пламъци на огъня.

Поддържаше го една-единствена мисъл. Колкото повече армията му се приближаваше към пълния си разгром, толкова по-реална ставаше мисълта за Тика и за дома…

— Хей, внимавай! — извика Регър и го улови точно преди да се спъне в една от могилите, с които бяха осеяни Равнините.

— Що за чудо е това? — възкликна раздразнено Карамон. — Животни ли са ги строили? Чувал съм, че в Ествилде има безопашати катерици, които живеят в съвсем същите чудесии. — Той огледа образуванието, което бе високо почти три стъпки и горе-долу толкова широко и поклати глава: — Но не ми се иска да срещам катерицата, способна да построи нещо подобно!

— Ха! Как не! — изсумтя подигравателно Регър. — Построили са ги джуджетата. Не личи ли? Почеркът е съвсем очевиден. — Той с любов прокара ръка по гладката повърхност на купола. — Откога според теб на Природата й е позволено подобно съвършенство?

Карамон се усмихна широко:

— Джуджета, а? Но… защо? Дори джуджетата не обичат толкова много безцелния труд, че да си губят времето в средата на нищото. А и каква е ползата от тях в пустинята?

— Наблюдателни постове — отвърна кратичко Регър.

— Наблюдателни? — ухили се генералът. — И какво толкова са наблюдавали? Змиите?

— Земята, небето, армиите… като твоята. — Регър удари с крак по земята, вдигайки облак прах. — Чуваш ли?

— Кое?

— Това. — Регър отново тропна с крак. — Кухина.

Веждите на Карамон се повдигнаха.

— Тунели! — възкликна с широко разтворени очи.

Загледа се към пустинята. Наистина, могилите бяха навсякъде. Той подсвирна от учудване.

— Километри от тях! — кимна Регър. — Построени са толкова отдавна, че са по-стари и от прадядо ми. Е, разбира се — въздъхна той, — повечето не са използвани от много дълго време. Легендите разказват, че някога между Пакс Таркас и Торбардин имало и други крепости, свързани с планините Каролис. Всяко джудже можело спокойно да се придвижва между Пакс Таркас и Торбардин, без дори да му се налага да излиза на открито, стига старите приказки да са верни… Сега крепостите са рухнали, както по всяка вероятност и повечето от тунелите. Катастрофата ги е унищожила. И все пак — продължи бодро Регър, когато двамата с Карамон отново тръгнаха към лагера, — не бих се учудил, ако Дънкан е наредил на шпионите си да ни наглеждат. Може дори в този момент да се промъкват наоколо като плъхове.

— В тунелите или над тях, все някога ще забележат, че се приближаваме — измърмори генералът, докато оглеждаше околния пейзаж.

— Да — съгласи се Регър. — Това е изцяло в тяхна полза.

Карамон не отговори. Когато стигнаха лагера, всеки пое по своя път — едрият войн към палатката си, а джуджето към лагера на своите.

 

 

В една от могилите, недалеч от палатката на Карамон наистина имаше някой и този някой внимателно наблюдаваше всяко движение на армията. Ала не армията го интересуваше, а по-скоро само трима души…

— Не остава много — обади се Карас. Той се взираше през прорезите, направени толкова изкусно, че да позволяват на човека вътре да наблюдава околността, но да остава незабелязан за всеки, който минава наблизо. — Колко според теб има до там?

Въпросът му бе отправен към едно мърляво, извънредно древно на вид джудже, което отегчено се надигна, за да хвърли един поглед през прорезите, след което се загледа по дължината на тунела:

— Двеста петдесет и три стъпки. Ще те отведе право в средата — каза без колебание.

Карас отново се взря към пустинята, където, отделена от лагерните огньове, се издигаше палатката на генерала. Струваше му се просто невероятно старото джудже да е определило разстоянието до там с такава точност. На драго сърце би поспорил с него, но знаеше, че си има работа не с друг, а със самия Разбивач.

Разбивачът беше джудже от старата школа и бивш крадец, който отдавна се бе оттеглил на заслужена почивка, но го водеха с тях тъкмо поради репутацията, която имаше. Репутация, която съперничеше дори на неговата собствена.

— Слънцето залязва — докладва високото джудже, макар това да бе напълно излишно, защото по скалните стени зад тях вече пълзяха издължени сенки. — Генералът се връща. Сега влиза в палатката. — Той се намръщи. — В името на Реоркс, надявам се точно тази нощ да не реши да променя навиците си.

— Няма — успокои го Разбивачът. Пропълзял в един ъгъл, той подхвърли последното с убедеността на джудже, което (в миналите дни) е изкарвало прехраната си точно по този начин — гледайки как идват и по-специално, как си отиват останалите край него. — Това е първото, което научаваш, когато се занимаваш с проникване с взлом. Всеки си има навици. И не обича да ги нарушава. Времето е хубаво, не се е случвало нищо тревожно… Нищо, освен пясък и пак пясък. Не, няма да реши каквото и да е.

Карас се намръщи, недоволен от напомнянето за тъмното минало на джуджето до себе си. Добре запознат със собствените си слабости, той бе извикал Разбивача за тази мисия, защото му трябваше някой умел в безшумното промъкване, някой запознат изтънко с изненадващите нощни атаки и безпроблемното изтегляне под прикритието на мрака.

Ала неслучайно соламнийските рицари се бяха възхищавали от доблестта и честността му — независимо от всичко, Карас изпитваше угризения от общуването със своя спътник. Опитваше да се успокои с мисълта, че Разбивача отдавна бе изплатил дължимото си за сторените злодеяния и дори бе извършил няколко лични услуги на краля, които — ако не изглаждаха напълно репутацията му — поне го бяха превърнали в своего рода второстепенен герой.

„Пък и — добави той сам на себе си — помисли за животите, които ще спасиш по този начин.“

Всички тези мисли обаче не можеха да го откъснат напълно от задълженията му. Карас въздъхна облекчено:

— Прав си, Разбивачо. Чародеецът се задава от палатката си. Ето я вещицата откъм нейната.

Той пристегна към колана си дръжката на брадвата и използва другата си ръка, за да премести късия меч, който носеше, в малко по-удобно положение. Сетне бръкна в една торбичка, измъкна от нея парче навит пергамент и със замислено, почти тържествено изражение на голобрадото си лице го прибра на сигурно място в един от джобовете на кожената си ризница.

После се обърна към четирите джуджета, които стояха наблизо в очакване и каза:

— Помнете: не наранявайте жената и генерала повече от необходимото. Но… магьосникът трябва да умре и то бързо, защото е особено опасен.

Разбивача се захили и се разположи още по-удобно. Беше твърде стар, за да тръгне с тях. Подобно отношение навремето щеше да го обиди, но вече бе навлязъл във възраст, в която го смяташе за комплимент. А и коленете не го държаха.

— Нека се отпуснат — посъветва ги старият крадец. — Да започнат да се хранят. Тогава — той прокара показалец през гърлото си и тихичко се изсмя. — Двеста петдесет и три стъпки…

 

 

Гарик стоеше на пост пред палатката на генерала и се вслушваше в тишината вътре. Струваше му се по-тревожна и неприятна за ухото от която и да е шумна караница.

Той надзърна през пролуката в платнището, за да види познатата картина. Хранеха се мълчаливо, както всяка нощ, или промърморваха нещо неясно, изгубени в собствените си мисли.

Магьосникът бе зает с изследванията си. Слухът нашепваше, че се готви за някакво нечувано могъщо заклинание, с което ще издуха портите на Торбардин. Колкото до вещицата, кой ли можеше да каже какво мисли тя? Гарик с благодарност си помисли, че поне Карамон я държи под око.

Сред мъжете се носеше странна мълва за нея. Мълва за чудеса, извършени в Пакс Таркас, за събудени от докосването й мъртъвци, за пораснали ръце и крака. Естествено Гарик не вярваше на подобни глупости. Все пак обаче, напоследък в жената имаше нещо, което караше младежа да мисли, че първото му впечатление за нея не е било съвсем правилно.

Рицарят се размърда неспокойно, за да прогони неприятното усещане от студения вятър, веещ през пустинята. Най-много се тревожеше за генерала. През изминалите месеци благоговението му пред Карамон постепенно бе прераснало в култ. Ала зает да наблюдава едрия войн и да му подражава доколкото може, Гарик бе забелязал, че Карамон е потиснат и нещастен, колкото и старателно да се опитваше да скрие това от околните. За младия рицар генералът се беше превърнал в семейството, което някога бе имал и изгубил, и сега не можеше да не се притеснява за него, както би се притеснявал за по-голям брат.

— За всичко са виновни тези проклети мрачни джуджета — измърмори на глас Гарик, като потропваше с крака, за да се стопли. — Едно е сигурно и то е, че не може да им се има вяра. Ако бяха на мястото на генерала, отдавна да съм ги изпратил да си събират багажа. Сигурен съм, че и той би направил така, ако не беше брат…

Младият рицар млъкна и се ослуша напрегнато.

Нищо. Но можеше да се закълне, че…

Положил ръка върху дръжката на меча си, Гарик се загледа към пустинята. Макар и гореща през деня, нощем тя се превръщаше в студено и негостоприемно място. В далечината се виждаха светлините на лагерните огньове. Тук-там се забелязваха и сенките на разхождащи се хора.

После го чу отново. Звукът идваше иззад него. Точно зад гърба му. Звукът на тежки, подковани ботуши…

 

 

— Какво беше това? — вдигна глава Карамон.

— Вятърът — измърмори Кризания, като се озърна зиморничаво към плющящите стени на палатката, които помръдваха като живо, дишащо същество. — На това ужасно място вятърът никога не спира.

Едрият войн се изправи, посегнал към меча си:

— Не беше вятърът.

Рейстлин го погледна недоволно.

— Я сядай! — озъби му се раздразнено. — Да довършваме по-бързо тази проклета вечеря. Трябва да се връщам обратно към книгите.

Архимагьосникът тъкмо си бе повтарял наум едно особено трудно заклинание. Бореше се с него от дни насам. Опитваше се да открие правилната интонация, коректното произношение, необходими за да отключи същинския смисъл на думите в нето. До този момент безуспешно. Просто не виждаше смисъла.

Той отмести все още пълната си чиния настрани и понечи да се изправи…

… когато светът буквално рухна под краката му.

За момент изпита усещането, че се намира на палубата на кораб, поел по стръмния скат на огромна вълна. Той изумено сведе очи, за да види как точно под него в земята се отваря огромна дупка. Един от стълбовете на палатката се прекатури надолу, карайки цялата конструкция да хлътне подире му. Някакъв окачен наблизо фенер се залюля полудяло и изведнъж обля всичко в демонично зарево от подскачащи сенки.

Рейстлин инстинктивно се улови за масата и може би само това го спаси да не пропадне в бързо разширяващата се дупка. В същия момент очите му съзряха някакви приклекнали, брадати фигури, които стремително изпълзяха от нея. Танцуващата светлина се отрази в оголени остриета и мрачни, решителни очи. Сетне фигурите се гмурнаха във феерията от сенки.

— Карамон! — извика магьосникът.

Даде си сметка, че предупредителният му вик е безполезен. Зад гърба му се разнесе грозна ругатня и звук от измъкване на меч от ножница — брат му вече бе напълно наясно със случващото се.

До ушите му достигна и силен женски глас, призоваващ името на Паладин. С периферното си зрение долови как в палатката избухна обръч чисто бяла светлина, но точно в този момент нямаше време да се занимава с Кризания, тъй като от сърцето на тъмнината изскочи огромен джуджешки боен чук, който проряза отблясъците на фенера и се насочи право към главата му.

Рейстлин изстреля първото заклинание, което му хрумна и удовлетворено видя как някаква невидима сила измъкна чука от ръката на джуджето. По негова заповед магията отнесе оръжието през мрака и го пусна с глух звук в един от ъглите на палатката.

Независимо, че в първия момент умът му бе отказал да приеме случващото се, сега Рейстлин вече се чувстваше господар на положението. Изведнъж всичко му се стори просто поредното дразнещо прекъсване на далеч по-важните му задачи. Решен да приключи въпроса възможно най-бързо и изцяло в своя полза, архимагьосникът насочи вниманието си към своя враг, който стоеше пред него и го наблюдаваше без каквато и да е сянка от страх в очите.

Рейстлин също не се страхуваше. Съзнанието, че нищо не може да го убие, тъй като е защитен от самия ход на времето, му даде възможност за момент да обмисли напълно равнодушно какво да бъде следващото му заклинание.

Вече усещаше как магическите потоци протичат през тялото му и предизвикват желаната реакция на екстаз и чувствено удоволствие. Реши, че поне за момент почивката от безкрайното тежко наизустяване ще му се отрази добре. Още едно интересно упражнение… Той протегна ръце и започна да изговаря думите, които щяха да запратят мълнии от синя светлина през гърчещото се тяло на неговия враг. След което нещо го прекъсна.

Случи се толкова внезапно, че наистина го изненада. В рамките на един-единствен гръмовен миг и сякаш от небето точно пред него се появиха две фигури.

Едната се прекатури право в краката му и вдигна полуделите си от възторг очи:

— Я гледай! Ами че това е Рейстлин! Успяхме, Гнимш! Успяхме! Ей, Рейстлин! Бас държа, че си изненадан да ме видиш, а? Чакай само да чуеш какво имам да ти разказвам! Разбираш ли, бях умрял. Е, не съвсем, но…

— Тасълхоф? — възкликна най-сетне магьосникът.

През съзнанието му, подобно на мълниите, които се готвеше да запрати към противника си, се загърчиха светкавични въпроси и заключения.

Първо — кендер! Времето можеше да промени своя ход!

Второ — времето може би бе променило своя ход…

Трето — можеше да загуби живота си!

Шокът от осъзнаването превърна грижливо подредените му мисли в паническа смес, разкъсвайки спокойствието и увереността, необходими на всеки практикуващ заклинател. А в секундата, когато осъзна едновременно неочакваните последици от възникналия проблем и цената, която можеше да заплати, Рейстлин изгуби контрол. Магическите думи се изплъзнаха от ума му. Докато врагът му — напротив — вече се бе втурнал напред.

Магьосникът реагира напълно автоматично. Китката му помръдна и в ръката му се появи малката сребърна кама, която винаги носеше със себе си.

Но беше прекалено късно…